Петър Бобев
Симба (3)

3

Вече не можеше да се отлага. Трябваше да се направи изборът: Александър Велики или Симба? Иначе нямаше да има мир в Ноевия ковчег. Симба, сговорчива и миролюбива, беше спечелила любовта на всички, дори на смръщения носорог Маршала. Всички я обичаха и най-много хер Густав, шимпанзето, който от първата им среща бе взел надмощие и досега насочваше всяка нейна крачка, следеше ревниво всяка нейна постъпка. Единствено магарето не можеше да я понася. Въпреки всичките си старания Симба не успя да го омилостиви. Щом я видеше сама, без защитниците й, Александър Велики свиваше уши и почваше да рита, докато смаяната от такова незаслужено отношение лъвица не пропълзеше под дръвника. Не помисляше дори, че може да се пребори с него, свикнала от дете да бяга и да се крие от гнева му. А Кирагангано се усмихваше доволно. Всеки се радва, когато намери страхлив враг. Такава лъвица, която бяга от магаре, масаят не бе срещал никога. Той не можеше да гледа без наслада унижението на племенния си неприятел — доволен, че друг отмъщава вместо него.

Кирагангано беше истински другар. Без да го каже, той се смяташе „Сянката на Валтер“. Съплеменниците му не говорят много, не изказват гласно чувствата си. Кирагангано обичаше всичко, което обичаше Валтер; мразеше това, което мразеше Валтер — предугаждаше всяко негово желание. Само в едно се различаваше — не можеше да понесе мисълта, че човек трябва да дружи с лъв. То беше вродено, закърмено от майчината гръд, всмуквано цял живот с кравешката кръв и мляко. Всеки масай знае — душите на умрелите се преселват в телата на хора и животни, не се преселват само в тялото на лъв. Във всичко друго може: антилопа, крава, дори муха. Затова масаите не пъдят и мухите, затова не са ловджии, а — пастири.

Лъвът е олицетворение на злото в света. Той избива хората и кравите. Изглежда, когато племето е изоставило болния Кирагангано на лъвовете, тъй както и той преди години бе оставил немощния си баща, Кирагангано се бе превъплътил в друг човек, със същото тяло, но с друга душа — душа, която не мразеше белите. И това противно раздвоение помрачаваше и без това мрачната душа на престарелия воин. Масаят не може да бъде приятел на белите, а Кирагангано вече беше станал такъв — значи не беше масай. Масаят убива лъвове, а Кирагангано помагаше на белите да пазят лъвовете — значи не беше никакъв масай. Масаят се храни с мляко и кръв, а Кирагангано вече не пробиваше вратните артерии на кравите, за да смесва кръвта им с млякото — значи не беше масай.

Един ден Валтер подметна:

— Как смяташ, май че е време да се разделим с Александър Велики? Някоя нощ хищникът ще се събуди в Симба и от величието на Александър ще останат само великите му копита.

— Не само от Александър! — промълви мрачно масаят. — Някоя нощ и от нас ще останат само кокалите. Лъвът си остава винаги лъв, човекът — човек…

— Има добри лъвове, както и лоши хора. Сред хората аз съм виждал не по-малко зверове, отколкото сред хищниците.

И тоя път участта на магарето не би се променила, ако в неговата упорита глава не се бе родила последната му магария.

Дъждът беше попрестанал за малко и Кирагангано реши да изкара кравите си на паша извън оградата. Той яхна възгордяното от последната си победа магаре и опита да го подкара. Но Александър Велики не тръгна. Той може би предпочиташе позата на лъвски победител пред възседнато магаре. Масаят го ритна с пети в корема. Напразно. Ритна по-силно. Пак без успех. Извърна се и го зашиба с пръчка. Това се оказа прекалено. Решило нещо, с коварно пламъче в очите, магарето изведнъж се понесе напред, премина през портата, застигна кравите, задмина ги.

— Стой! — провикна се Кирагангано.

Александър не спря. Носеше се оглушал напред. И ненадейно свърна встрани, насочи се към една бодлива мимоза, профуча под ниския й клон.

Валтер се спусна на помощ. Намери приятеля си на земята превърнат в човек-таралеж, само че с обърнати наопаки бодли. Четвърт час измъква шиповете, които се бяха наболи в кожата му. Накрая, раздран и окървавен, но с вечно невъзмутимото изражение на лицето си, Кирагангано отсече:

— Да! Трябва да се продаде Александър Велики!

След това решение Валтер намисли да пообиколи района си. Облаците се бяха поразкъсали, а това даваше надежда, че за един-два часа няма пак да завали. Той влезе в гаража, запали колата, после я изкара на двора пред къщата, откъдето се носеха нетърпеливите провиквания на косматия му приятел. Щом му отвори, хер Густав излетя като стрела и се метна в колата. Той целият сияеше от щастие: от усмихнатите очи до подскачащите като пружини крака и весело размахваните дълги ръце. Нагласи се зад волана, включи съединителя, натисна педала за газ.

— Я почакай! — рече господарят му, който тъкмо излизаше от къщи, натоварен с пушката си и с три мушами за всеки случай — за себе си, за Кирагангано и за хер Густав. Симба не понасяше мушамите. Шимпанзето вдигна стреснато ръце и крака, замря, хванато на местопрестъплението. В следния миг с един изящен скок, превърнала се в жълта дъга, в автомобила се метна Симба, и тя готова за разходка. Последни се качиха хората. Инспекторът избута шимпанзето на помощник-шофьорското място.

— Много е хлъзгаво! — обясни му той сериозно.

Хер Густав сякаш разбра. С недоволно вдигане на рамене протегна ръка, издърпа от джоба му цигара и след като я запали, смукна дълбоко, облегнат небрежно на вратичката с пълно съзнание за важността си, както бе виждал да правят хората.

Валтер даде газ и колата пое навън. След като затвори дворната врата, Кирагангано се качи на задната седалка, като си даваше вид, че не забелязва изправената до него лъвица, стъпила с предни лапи върху облегалката на шофьора.

Лендроверът прекоси разчистената поляна около инспекторския дом, навлезе в просеката на гората и сякаш изведнъж се гмурна към морското дъно, по-право плъзна се под някакъв мрачен тунел, провъртян в чудесен изумруден бигор, който надвисваше над главите им с каменна непрозрачност. Дъждът на открито беше престанал отдавна, но стичащите се капки от дърветата продължаваха да шумолят от лист на лист. А ако случайно полъхнеше вятър или преминеше стадо кресливи маймуни, които разклащаха клоните, сякаш отново рукваше пороят. Притихнала в дъжда, сега джунглата отново бе оживяла, закънтяла с хиляди звуци — непознати, неразличими и заплашителни за чужденеца, но ясни, отчетливи и разбираеми за тези, които бяха родени и израсли тук — и врявата на маймуните, и цвърченето на цикадите, и гъгнивото стакато на жабите.

Автомобилът излезе от гората. И за обща радост, като по чудо за няколко минути небето се очисти, от облаците, засия с отдавна забравената си лазурност. Напреде им се ширна в целия си блясък, с великолепната си безпределност съживената савана. Върху доскорошните пожарища избуяваха свежи гигантски треви. Като неравни вълни в необгледен зелен океан се полюшкваха триметрови слонски треви и захарни метли, диво просо и сорго, а край потока, отново зашуртял със замътени струи след толкова месеци засуха, шумолеше остра, режеща тръстика. Доскоро мъртвата степ, почти пустиня, се бе превърнала под жезъла на всемогъщия вълшебник — дъжда в разкошен килим, над който се носеха уханията на разпукнатите цветове.

На близкия пясъчен хълм, под обсипаните с жълти цветове мимози, бяха нацъфтели мушкато и амарилуси. Над тях прелитаха в пъстроцветна бръмнала виелица диви пчели, мухи, бръмбари и пеперуди. На цели облаци, звъннали ниско над земята, като черна мъгла се виеха комари. Отвред квакаха жаби, които бяха прекарали сушата зарити в спечената тиня, редом с крокодилите. Разпълзели се бяха змии, гущери и костенурки. Около термитниците, подобни на гигантски печурки, пъплеха роеве крилати термити, които очакваха нощта, за да се завъртят в брачния си полет. Тук-там се издигаха като планини от листа хилядолетни баобаби с дебели колкото къщи хралупати дънери. Над прецъфтяващите им цветове, подобни на окачени бели чинии с аромат на бадеми прелитаха, за да ги опрашват, малки птички нектарници.

Навред, почти невидими под проблясващите вълни на зеления океан, пасяха антилопи, зебри, биволи, щрауси. Ето там, в сянката на подкастрените акации, се бяха скупчили жирафи и слонове. Те обичат да бъдат заедно. Слонът има прекрасен слух и обоняние, жирафата със своята дълга шия е незаменима жива наблюдателница. Тясна дружба свързва щраусите и зебрите. Зебрите слушат, щраусите гледат. Трудно би ги издебнал така сдружени врагът. Затова търсят да не се разделят, затова край тях се струпват всички тревопасни от степта. Инстинктивно чувствуват, че тъй вкупом, когато следят повече очи, когато слухтят повече уши, когато душат повече ноздри, има по-голяма надежда да се избегне смъртта, която дебне отвред, от всяко дърво, зад всеки храст, от всяко блато.

Валтер спря колата, за да огледа с бинокъл околността. Сега не се тревожеше и за бракониери. Щом като той, който познаваше отлично района си, със своя лендровер не може да проникне навсякъде, значи и белите бракониери не могат. Отминали бяха отдавна времената на пешите ловци, придружени от туземни носачи-сафари. Сега ловците пътуват с автомобили. Нямаше тъй голяма опасност за тревопасните и от хищници. При дъжд обонянието на месоядните се притъпява. Инспекторът сега следеше за друго — за епизоотии, масови заболявания по животните.

Той насочи далекогледа си към стотина антилопи орикси, които пасяха в далечината. След това го отмести към препускащите газели томпсон. Всички изглеждаха здрави. Ако откриеше някое животно, което се придвижва вяло, което изостава, трябваше да го застреля, да му вземе кръвна проба и да я изпрати в лабораторията за изследване. За сега, за негова радост, нямаше нищо обезпокоително. Животните подскачаха безгрижно.

Валтер подкара отново. И тъй, без да намали ход, заповяда:

— Симба, хайде!

Беше решил да направи от нея лъв-чудо, да провери всичките й способности. Вече я бе научил да скача през огън, да отмества резето на обора, да отваря и вратата на къщата, за да влиза сама, когато в негово отсъствие завали дъжд, да прескача телената ограда, за да се прибира и при затворена външна врата, да се катери по дърветата като леопард. Лъвицата не дочака втора покана. Подхвърли се леко на земята и се затича редом с колата. Разлудува се като куче, което е стояло затворено дълго време, почна да си гони опашката, да търкаля като топка срещнатата костенурка. Хер Густав се развика тревожно, заозърта се, задърпа ръкава на господаря си, та да спре. Валтер подсвирна.

— Симба, тук!

Лъвицата се изравни с колата и с един наистина лъвски скок се върна на мястото си. Застанал неподвижно, с безизразно лице, Кирагангано процеди през зъби:

— Не е на добро! Лъвица, която влиза сама в къщи! Лъвица, която не се плаши от огън! Лъвица, която скача в автомобил!…

И тоя път Валтер не му обърна внимание, свикнал със злокобните му намеци, с мрачните му пророчества. Той спря колата, размени мястото си с хер Густав, който тутакси натисна клаксона.

Масаят стана.

— Ако ще го вози маймуна, Кирагангано ще ходи пеш!

Валтер се усмихна.

— Страх те е да не те обърне, така ли?

— Няма страхлив масай. Валтер може да обърне колата, може да убие Кирагангано. Но Валтер. Не някаква си маймуна!

— Хер Густав е добър шофьор. Пък то не е и толкова мъчно. Един фермер в Австралия научил маймуната си да работи с трактор, за да не плаща на тракторист. Защо не се научиш и ти. Веднъж само опитай и няма да те откъсна от волана — като хер Густав.

— Човек има крака, за да ходи. Иначе великите духове щяха да му дадат колела, а не крака. Кирагангано още може да ходи сам. Няма нужда да го вози колиба на колела. Щом като и маймуна може да кара автомобил, тогава Кирагангано не иска. Кирагангано иска само това, което не може да прави маймуната.

— Какво е то?

— Да чете и да пише!

Валтер замълча. Упоритостта на масая да усвои писмеността, макар и на тая възраст, го бе изумила. Обяснима беше естествената му гордост от това, че се бе ограмотил.

Ненадейно Кирагангано посочи на юг.

— Лешояди!

Наистина, далече към хоризонта кръжеше орляк птици. Валтер избута хер Густав от кормилото. Хер Густав се усмихна. Но Валтер знаеше — гримасата у шимпанзето, която наподобява човешки смях, всъщност е гняв.

Лешоядите се вият над мъртво животно, а всяко мъртво животно в резервата трябва да бъде проверено. Може да е умряло от болест, може да е убито от бракониери.

Колата полетя по ниския вододел, по който пръстта бе поизпръхнала вече и тревите не можеха да избуяват както в низините, откъдето растителността се надигаше в заплашително зелено наводнение. Уплашено от воя на мотора, стадо антилопи гну се спря за минута. Смешни и застрашителни, странни хибриди между бикове, жребци и камили, самците налетяха настървено, докато достигнаха на петдесет метра от колата, после се обърнаха назад и стремително увлякоха в своя бяг цялото стадо. Гмурнаха се в зеленото наводнение, потънаха, изчезнаха, а на тяхно място изскочиха два крокодила. Събудени от животворната влага, след дългия сън в спечената тиня, те бяха напуснали блатата и скитаха огладнели и настървени на лов за гнездещи птици.

Подскачайки по неравностите, плискайки водата от жабунясалите локви, лендроверът се носеше на юг. Най-сетне шофьорът натисна спирачката. Двамата с Кирагангано излязоха.

— Вие оставате тук! — заповяда Валтер на Симба и хер Густав. Те го проследиха послушно с очи, додето той и масаят навлизаха във високата трева по отъпканата пътека на някакво едро животно. Улисан в предстоящата задача, ловецът не се взря по-внимателно в лицето на шимпанзето. Защото ако бе видял загадъчното му изражение, с едва повдигнато ъгълче на устата, верен признак на маймунска неискреност, надали би го оставил тъй доверчиво.

— Фару! — посочи дълбоките следи масаят. — Носорог!

От всичко на света Валтер се боеше най-много от тая африканска коприва, три-четири метра висока, с листа цяла педя и власинки като у стъклени чесалца. За него, стрелеца с безпогрешно око, тя беше най-голямата опасност в целия африкански континент. Той помнеше как умряха в страшни мъки два коня, които бяха лежали сред нея. А веднъж, след като бе преследвал един ранен бивол сред копривената джунгла, го откараха в безсъзнание до болницата, където лежа цял месец на косъм от смъртта. Заради копривата, заради острите треви, заради шиповете на някои храстчета и заради пълчищата скорпиони, стоноги и огромни космати паяци Валтер никога не тръгваше с къси панталони. Но и тоя път, колкото и да се пазеше, копривата успя да надигне розови пришки по ръцете му, които смъдяха до полудяване.

Изведнъж между омачканите треви той видя толкова лешояди и птици марабу, че от тях трупът не се забелязваше. Лешоядите се блъскаха с крила, катереха се по плячката си един връз друг и ръфаха ожесточено кървави късове от трапезата си, а щъркелите марабу, важни и съсредоточени, се разхождаха отстрани, докато успееха да издебнат лешояда, който е отскубнал по-голямо парче, за да се нахвърлят отгоре му и да му го отнемат. Правите им масивни човки не могат да ръфат, а само гълтат откъснатото от другиго месо.

Разбутал пируващите птици с копието си, Кирагангано обиколи мъртвия носорог с угрижен вид. Приклекна. Когато се изправи, в ръцете му се виждаше къса пречупена стрела. После той посочи липсващия рог на носа.

— Отрязан за бвана Мак! От бушмени!

Валтер стисна неволно юмруци. Нямаше съмнение.

— Макдоналд! — изръмжа той гневно. — Пак той! За тях — рискът да загинат от носорога или аз да ги вкарам в затвора, а за него — само печалбата.

Инспекторът беше понаучил нещичко за неговите подвизи, без да се добере до безспорни доказателства, с които да го прати в съда. Известно му беше, че купува на безценица от туземците, и главно от бушмените, слонски зъби, рога от антилопи, редки кожи и най-вече носорогови рога. Те са четири пъти по-скъпи от слоновата кост. От тях не стават клавиши и билярдни топки, тях в Европа не ги търсят. Пазарът им е на изток, в Индия и Китай, като средство за подмладяване. От лекарствата за подмладяване са печелели лудо всички мошеници през вековете. Валтер подочуваше слухове за подозрителни сделки, за прикрита търговия с черни девойки за арабските хареми и хашиш — все низости, които носят пари.

Както изглежда, носорогът е бил убит вчера. Много хищници се бяха навъртали наоколо. По влажната почва се виждаха кучешките стъпки на хиената редом с накълцаните от яките й зъби кости. Хрущялите на ребрата бяха огризани — хрущялът е лакомство за лъва и пантерата. Ако беше пантера, нямаше да личат следи от нокти. Значи, са били лъвове. Когато ядат, те дращят земята със задни лапи. Лъвските дири изглеждаха съвсем пресни. Двамата ловци се озърнаха едновременно. И ги видяха едновременно. На тридесет разкрача пред тях лежаха в тревата два лъва с една стара лъвица и се миеха като големи котки. В дъждовния сезон, когато са принудени да се крият често от дъждовете и когато трудно намират сухо място за лежане, лъвовете са по-раздразнителни от обикновено.

Валтер ги познаваше. Дори ги бе кръстил, за да записва в дневника си постъпките им, познаваше донейде и характерите им. Всички лъвове са неповторими като хората. Затова може би тъй жестоко воюват с тях, оспорват си господството над животинския свят — кой да бъде царят. И както при хората, сред тях се срещат по-кротки и по-свирепи, по-умни и по-глуповати, по-предпазливи и по-безразсъдни. Единият, Безгривия, беше по-едър от брат си, въпреки че тъй, лишен от мъжествената грива, повече приличаше на самка. Той беше капризен, неуравновесен и раздразнителен, но едновременно с това страхливец. Точно тъй, колкото и да звучи нелепо — страхлив лъв. Но другият, виж, тъй беше нещо съвсем различно. Черната грива имаше истински лъвски нрав, с мощна лъвска глава, с лъвски царствени движения и открит, спокоен и решителен израз на кехлибареножълтите си очи. Старата лъвица пък се бе присъединила към двамата братя отскоро, след като неочаквана мълния от ясно небе бе убила другаря й, докато се бяха излежавали безгрижно в ниските клони на самотния баобаб.

Хер Густав сметна, че най-сетне е улучил момента да направи това, което отдавна си бе наумил. Та нали беше излязъл на разходка в тоя пек, извън прохладната сянка на гората само за да опита. Щом не му дават, той сам ще си позволи. Подкара колата и завъртя волана. Наляво-надясно! Симба изръмжа недоволно, но не направи нищо друго. Свикнала бе да му се подчинява от първия ден, когато я бе плеснал по носа.

— Густав! — изкрещя Валтер — Тук! Веднага!

Не му остана време да види дали заповедта му е изпълнена. Безгривия вече връхлиташе насреща им. Така, изненадан при пиршеството си и особено тъй изплашен, той беше опасен. Винаги по-опасни са страхливите лъвове. Те нападат от малодушие, докато уравновесените смелчаци гледат да се оттеглят с достойнство. Кирагангано приклекна на коляно и протегна напред копието си, като опря дръжката му в земята. Когато обградят царя на зверовете, масаите го очакват така при опита му да разкъса обръча им. Масаят никога не отстъпва пред лъв, нямаше да отстъпи и Кирагангано.

Валтер имаше принципи. Не забравяше, че и звярът иска да избегне стълкновението, както човекът. Само трябва да му се предостави възможност за отстъпление, като запази честолюбието си. Лъвът с чувство за лично достойнство не обича да бъде поставян на тясно, като всяка царствена особа не обича да изпада в глупаво положение. Това се отнася за истински лъв, не за такъв неврастеник като Безгривия. Затова сега Валтер реши друго. Макар и тъй обезоръжен, той разпери внезапно ръце и изкрещя:

— Я се махай!

И Безгривия се уплаши пред тая решителност. Та той беше сигурен, че човекът няма пушка. Каква друга сила притежава тоя човек? Непознатото плаши повече. Смелостта на Безгривия стигна само до това разузнавателно нападение. И се изпари. Той сви рязко встрани към автомобила. Без да става, все още коленичил, със застрашително наведено напред острие, Кирагангано промълви възхитен:

— Валтер е трябвало да се роди масай, храбър бял масай, сътворен от великите духове да хваща лъвовете за опашките.

За масая това е най-голямата похвала. Понякога, когато мораните, масайските воини, обградят лъва, някоя луда глава се спуска и дръпва опашката му. Това привидно безразсъдство оказва решително въздействие. Забавя звяра само няколко секунди, ала те са достатъчни за мораните да го нанижат на копията си, преди той да скочи върху някого от тях.

Валтер се усмихна. Беше му напълно ясно — неговата постъпка не беше проява на смелост (той никога не се бе мислил за храбрец), а добро познаване на лъвовете и главно на личния нрав на Безгривия.

Безгривия бе напуснал борбата, ала Черната грива не се плашеше тъй лесно, не връхлиташе заслепен от ярост и възбуда. Защото беше истински лъв. Той изръмжа глухо, сякаш въздъхна дълбоко и се надигна, като тръсна глава да разгони досадните мухи. После тръгна напред, пристъпи бавно, с котешка лекота, но и със скрита мощ и заплаха. Приближи, без да се бои от никого, без да се крие и без да бърза, с вид, който будеше страх и уважение. Валтер прецени. Него не можеше да прогони с един крясък. Срещу лъвската мощ той трябваше да противопостави само смелостта на разумния човек — разум срещу сила. Това беше единственият изход. Ако се убеди, че не е заплашван, уравновесеният лъв се отказва високомерно от борбата и с това за лишен път доказва превъзходството си.

Валтер застана пред него неподвижно, мълчалив и вцепенен. Често се бе спасявал така. Но това още не значеше нищо. Никой не знае как ще постъпи лъвът следващия път. Не можеше да се знае какво ще предприеме сега Черната грива.

А хер Густав, улисан в своя волан, още не бе забелязал каква каша беше забъркал. Той се връщаше назад, като се друсаше от радостна възбуда. И внезапно застина в ужас. Видя насреща си Безгривия. Изпусна като опарен кормилото, рипна презглава да се спасява при господаря си, който в неговото съзнание беше приравнен към бог. Заскимтя, застена, като подскачаше смешно и си помагаше с ръце при бягането. Ех, де да имаше наблизо някое дърво!

Безгривия се втурна след него. Хер Густав обезумя. Хукна с все сила към Валтер, без да съзнава, че така му довеждаше още един враг, и то откъм тила му.

Черната грива бе спрял на десетина метра пред хората. Хищният огън в очите му бе угаснал. Природното му благоразумие пак бе надделяло. Той се прозина и се приготви да се връща. И щеше да се върне, ако не се бе явил брат му, който отново събуди в него ловния инстинкт. Черната грива пак се озъби, готов за бой. Приклекна. Сгъна се като котка пред миша дупка. А Безгривия вече настигаше шимпанзето, което вдигаше олелия до бога. Оставаха няколко метра, когато Симба се метна от колата и му прегради пътя. Изправи се и замахна с лапа. Безгривия се смая от неочакваната й намеса. Изръмжа заплашително, връхлетя насреща й, но като видя, че тя е готова да го посрещне със зъби и нокти, заотстъпва заднишком, като се зъбеше гневно. И Черната грива изостави хората. Сега вниманието му бе привлечено от това, което се бе случило на брат му. Бе се случило нещо съвсем необяснимо за бедното му съзнание. Каква беше тая лъвица, която вместо да им помага, както повелява лъвският закон, им пречи, която защищава плячката им? Или пък, а това беше още по-невероятно, искаше да я запази за себе си? Не знаеше ли тя неписаните повели на рода им, че първи пируват самците, а след това самките? А който пък не ги знае, толкова по-зле за него. Законите се запомнят с жестоки уроци. И той щеше да й даде такъв урок… Най-сетне се надигна и Старата лъвица. Неохотно наистина, защото вече не беше гладна — само от другарство. Валтер прецени бързо. Дръпна Кирагангано и хер Густав, поведе ги с бавни, незабележими стъпки към автомобила, възползувал се от лъвското спречкване. Запали мотора и тръгна.

— Симба! — провикна се той тогава. — Тук!

Първия път тя не го чу, настръхнала, озъбена срещу сродниците си, раздвоена между зова на инстинкта, който й заповядваше да се присъедини към тях, и привързаността й към човека.

— Симба, ела! Веднага!

Тя се обърна. В умните й слънчеви ириси той прочете това раздвоение, проследи борбата между разбудения звяр и жаждата за човешка дружба. Накрай предаността надделя. С предупредително изръмжаване Симба се спусна подир колата, настигна я и с един скок зае мястото си. Беше направила избора си, беше предпочела човека. Но докога? Поглеждайки я под око, Валтер четеше в трепкащите устни тежката борба, която бушуваше в животинското й сърце. Той я погали с ръка. От това неочаквано докосване тя трепна. Озъби се. Но скоро съжали. Обърна се, хвана палеца му с устни и го засмука тъй, както бе свикнала от малка, когато заспиваше до него, или когато искаше прошка.

А трите лъва дълго ги следваха в галоп, слисани не толкова от необичайното спасение на хората, колкото от чудната среща със своята сродница, която ги разучаваше с неспокоен поглед от гърба на странното, вонящо животно на колела, негодно за ядене и поради това незаслужаващо внимание. Без да се обърне, Валтер рече:

— Видя ли, Кира? Симба ни спаси!

Масаят поклати упорито глава.

— Кирагангано познава лъвовете. Нека Валтер се взре в очите й! Симба си е симба — лъв! Няма дружба със симба! Не може…

— Може, приятелю! Всяко същество отвръща на доброто с добро. Нужно е само умение.

Той погледна другаря си. Кирагангано, явно, не го бе разбрал. Валтер се усмихна. Стори му се, че бе изпаднал в ролята на патер Франсоа — мисионера, с чиито напразни богоугодни усилия понякога се шегуваше безобидно. Затова промени разговора.

— Още преди хиляди години фараоните Аменофис и Рамзес II — може би твои прадеди от Египет — ходели на война с верните си лъвове. А римският император Марк Антоний след една блестяща победа влязъл триумфално в Рим в колесница, запрегната с лъвове. Финикиецът Гано пък пръв започнал да укротява лъвове. Затова сънародниците му го изгонили от родината. Разсъждавали така: щом може да заповядва на зверовете, колко ли по-лесно ще подчини и хората?

— Кирагангано не е слушал за тях — пресече го масаят. — Кирагангано знае само това — един ден лъвското в Симба ще се събуди. И тогава ще стане нещо страшно!

— Аз не се боя от Симба — опита да го успокои Валтер. — Но виж, от Безгривия се безпокоя. Безпокоя се от всеки страхливец. И лъвовете, и носорозите, и слоновете, и змиите, и тираните убиват от страх. Нашите пруски генерали казват: Най-сигурната отбрана е атаката.

Масаят поклати глава.

— Кирагангано се бои и от Безгривия, и от Черната грива, и от Симба, и от старата, от всеки лъв. Има добри и лоши хора. Има само лоши лъвове!