Петър Бобев
Симба (12)

12

Облаците се натрупваха по кръгозора като огромен наниз от бели и розови корали, през които проникваха разноцветните прожектори на залязващото слънце. Над саваната мъждукаха огнени сияния като загасваща жарава, а от нея израстваха пламналите от заника гигантски чадъри на акациите, които сякаш все горяха и все не изгаряха. На неравни вълни полъхваше захладелият вятър. С вдигнатите като огнен дим червени вихрушки от прах той донасяше и силния, омайващ аромат на сено от засъхващата, изпотъпкана от хилядите обитатели трева.

Валтер не бе писал стихове, но беше уверен, че поет — в смисъл поклонник на красотата — може да бъде и този, който никога не е създал нито една рима. Винаги, когато погледът му се плъзнеше по безкрайната савана, озарена от бликналата по небосвода феерия като безплътна лава от течен ахат и прозрачни огньове, той усещаше как нейде дълбоко в гърдите, в най-съкровените гънки на душата му, сами почваха да се раждат беззвучни, вълшебни стихове без думи — стихове, изтъкани само от багри, от музика, от аромати, от осезания, от неясни чувства, от тихо доволство и нежна меланхолия. Наоколо му властвуваше вечната поезия, по-древна от всички поети, по-древна от човешкия род — поезия, която още никой не е претворил, която още никой не е облякъл в слова и рима. И може би от това тържествено настроение, от това преклонение пред величието на творението той би се почувствувал щастлив, ако не беше натрапчивата мисъл за всичко, което бе преживял — за клетото говедарче, за убитите лъвове, за ранения Кирагангано.

Хер Густав седеше до него, кротък, притихнал, почувствувал смута в душата му. Не хленчеше, както обикновено, не посягаше към кормилото, а мълчеше сгушен до вратичката и само смучеше съсредоточено дима от цигарата си, дори без да включи окачения на врата му транзистор.

Валтер се връщаше от болницата, където бе оставил другаря си, след като се бе убедил, че със своите оскъдни санитарни познания не би успял да го предварди от някоя смъртоносна инфекция. Лекарите го уверяваха, че няма опасност за живота му. И все пак, кой може да знае каква зараза са вкарали в кръвта му мръсните нокти на людоеда? Смущаваше го и мисълта за двамата бракониера. Улисан в преследване на Безгривия и в пренасяне на масая до болницата, Валтер не бе намерил време да предаде рапорта си до управлението на резервата, с който изискваше екстернирането им от страната. За нападението срещу него не бе споменал. Обидно му беше да занимава с личните си ядове други хора. Рапортът беше готов, преписан на чисто, прибран в чекмеджето на масата му. Оставаше му само да го изпрати по предназначението му.

Внезапно колата се друсна. Валтер и хер Густав се обърнаха едновременно. Симба се бе метнала зад тях в движение, за да заеме обичайното си място. Зарадван, шофьорът посегна да я погали, но тя го посрещна пак с обидено изфучаване. Той отдръпна ръката си смутен, почувствувал отчуждеността й. Не можеше да не я почувствува, защото беше тъй явна и неприкрита, както може да се изяви само с откровеността на лъв. В душата му нямаше място за огорчение от нейната враждебност. Валтер имаше достатъчно въображение, за да си представи какво ставаше сега в нейната душа, какво отчаяние и страдание се бяха наслоили там. Щеше да я остави тя сама да изживее мъката си, щеше да изчака времето да я излекува. Доволен беше и от това малкото, което му бе засвидетелствувано — че в скръбта си бе подирила него, че силният звяр несъзнателно бе дошъл, бе потърсил близост и може би помощ в слабостта си именно при него.

Валтер не отместваше поглед от неравния път, в който при най-малка непредпазливост би счупил някой ресор, а с ушите си, с цялото си същество следеше нея. Усещаше всяко нейно наместване с поклащането на каросерията, усещаше дъха й в тила си.

Внезапно той трепна. Мрачно подозрение прониза съзнанието му. Всъщност защо бе дошла — от привързаност, от обич или от злоба? Дали нямаше да излезе прав Кирагангано — хищникът вече да се е разбудил в дивата й душа, лъвът да е станал вече лъв?

Но не! Не беше възможно! Само това не! Валтер случайно си припомни една мисъл. Бе я прочел в някаква индуска книга. „Който не таи в сърцето си страх и ненавист (което е все едно), той не предизвиква страх и ненавист към себе си у другите. Затова няма от какво да се бои. Който сам не се е очистил от страха и ненавистта, няма право да очаква любов от другите.“ Може би думите бяха различни, ала смисълът беше същият. Това важеше не само за хората. Може би повече за животните. Никога хищник не бе го нападал, когато той бе минавал край него спокойно, без да му замисля зло.

Колата навлезе в пътя, който пресичаше галерийната гора. Изведнъж, като под замаха на магическа пръчка, той се пресели от един рай на земята, рай на безпределност и светлина, в друг рай — рай на близка красота, на някакво неправдоподобно струпване на красоти, една до друга, една над друга, една зад друга. Всеки лист беше пластинка от изумруд, всеки цвят сияеше като скъпоценен камък, всяка пеперуда, всеки бръмбар, всяка гъсеница беше отделно прекрасно бижу. Те грееха в зеленикавите сияния на горската дълбочина. Очарованият му взор откриваше наново прелестта на джунглата — тъй позната и в същото време тъй различна. И всеки път му се струваше, че по някакво чудо се е озовал на морското дъно, в царството на Нептун, сред приказните му съкровища, с очакване, че всеки миг иззад нагиздените с водорасли канари ще изплуват рибоопашатите сирени, за да го увлекат в замайващите си танци.

Той закова колата на място пред завоя, защото в последната минута съзря спрения насред пътя лендровер, от който му махаха с ръце Марсел Соваж и бушменът Кау. В ума му се мярна въпросът: А къде е Макдоналд? Защо не е с тях? Но го отмахна веднага. Впрочем, това си беше тяхна работа. Не го засягаше.

— Какво искате?

— Моторът спря — отвърна глухо Соваж. — Помогнете ни да намерим повредата, та да ви освободим и пътя.

Нещо в гласа му, в тона му, в самия отговор звучеше подозрително. Валтер неволно си помисли: Ако насреща беше застанал носорог или слон, щеше да съобрази на секундата какво да предприеме. А сега, когато бяха хора? Какво трябваше да предприеме? Да даде заден ход, да бяга? Обидно, смешно! Да стреля? Как тъй ще стреля само поради някакво глупаво предчувствие?

В този миг от близкия шубрак изтрещя изстрел. Едновременно с него Валтер се захлупи по очи върху кормилото. От главата му рукна кървава струйка, покапа по ръцете му, които лежаха безжизнени на волана. Изгубил ума и дума от уплаха, хер Густав излетя от колата, подхвърли се към лианите и се свря разтреперан навръх дървото. Чак тогава се осмели да надзърне през листните пролуки. Още преди да заглъхне приглушеното ехо на гърмежа, Джордж Макдоналд изскочи от закритието си. Без да забележи снишилата се в колата лъвица, той подпря пушката си в калника и извика.

— Бързо насам! Да го изнесем, да заличим следите!

Но по дяволите! Защо се мотаеха? Защо гледаха тъй глупаво опулени? Защо надигаше пушката си Марсел?

— Няма време!

Не довърши. Защото ведно с трясъка на марселовата пушка отгоре му се метна едно тежко тяло. Мак отскочи светкавично, успял навреме да избегне от налетялата лъвица, която още във въздуха се бе срещнала с непремерения куршум на французина.

Симба не се отказа от борбата. Макар и тежко ранена, с бликнала от хълбока й кръв, тя се спусна подире му. Не можа да го настигне. Губеше сили, а врагът й, шибан от страха, бягаше през глава към автомобила, зарязал пушката си.

— Марсел! — изкрещя ловецът. — Стреляй пак!

Той не смееше да се обърне, но чуваше котешките й стъпки зад гърба си, задъханото й дишане, сподавеното й ръмжене.

Защо се бавеше другарят му, защо не стреляше?

— Моля те, Марсел! — извика Мак, обезумял от уплаха, тъй безоръжен, изправен сам срещу освирепелия звяр. — Убий я де!

Приятелят му дори не помисли да го защити. Щом видя развръзката на драмата, той скочи на кормилото и натисна педала, за да отърве поне своята кожа. И когато Мак почти бе достигнал колата, готов да грабне запасната си пушка, моторът изръмжа, отнасяйки напред съучастниците му.

— Спри! — изхриптя ловецът. — Защо ме изоставяш? Подлец!

Хукна подире им с цялата бързина, на която бяха способни краката му. Продължи да тича дори тогава, когато вече престана да слуша задъханото дишане на преследвачката си.

Най-сетне се престраши да погледне. Нямаше я. Пътят беше пуст. Чак сега се поотпусна, намали бяга си. Не бе изминал още стотина крачки, когато напреде му се зададе автомобилът с пребледнелия шофьор и изправения над него бушмен, който беше опрял в гърба му отровната си стрела. Колата спря. Щом се вмъкна вътре, Мак грабна оставената пушка и заповяда:

— Бързо назад!

— Не ща! — запъна се Марсел. — Не ща повече! Не искам да го видя повече! Не искам да срещна лъвицата му!

Опомнил се вече, добил обичайната си самоувереност при допира до хладната цев, Мак му се сопна:

— Значи да го оставим там, със следите ни, с моята пушка! Страхливец! А защо да не забодем и визитните си картички?

— Страхливец, а! — отвърна язвително Марсел. — Видях и твоята смелост, като остана без оръжие!

Мак стисна зъби.

— Храброст не значи самоубийство. И много-много не приказвай, ами дай повече газ!

Когато французинът натисна послушно педала, той се обърна усмихнат към бушмена:

— Защо Кау искаше да убие моя приятел?

— Защото не искаше да се върнем! Тъй Кау го върна!

Вярността допада на всеки човек, и на най-доблестния, и на най-гадния подлец, но само при едно условие — вярност към теб, не вярност към врага ти.

— Ти си добър момък, Кау! — рече той.

След като помълча нерешително, бушменът подметна:

— Не може ли бвана Мак да прати и Кейгей при Великия дух?

Ловецът го погледна поучуден. За пръв път бушменът изказваше тъй открито своето желание. Изглежда, тая мисъл се бе загнездила отдавна в сърцето му. При това беше почувствувал, че престъплението ги бе сближило.

— Кау иска много да се върне в племето си — доизказа се той. — Да се върне при своята Нуси. Нуси прави пудра от най-миризливите семена на саваната. Нуси има най-хубавата пудра…

Разчувствуван от засвидетелствуваното му доверие, от безрезервната му преданост, Мак отвърна, без да се колебае:

— И това ще стане, момко! Ще стане!

От радост бушменът затанцува в подскачащата кола, та едва се задържа да не изхвръкне от нея, когато Марсел натисна спирачката. Без да слиза, Мак огледа околността. Убитият лежеше на мястото, където го бяха оставили, а лъвицата не се виждаше никъде. При все това ловецът не искаше да рискува.

— Кау! — рече той. — Я метни някой камък в храстите!

След полученото обещание Кау беше готов не само да мята камъни по ранена лъвица, ами дори в ада да слезе. При всички опити никой не отговори. Звярът или беше избягал, или беше мъртъв. Мак не смяташе да проверява повече. Няма по-опасно занимание от гонитбата на ранена лъвица.

— Хвърлете го в реката! — нареди той.

— А ти? — сопна се Марсел. — Ти само ще заповядваш ли?

— Аз ще пазя с пушката да не ти разпори корема лъвицата. Разбра ли? Не бива да остане никаква следа! Никаква!

Ще не ще, пред тая логика и при вида на пушката в ръцете му французинът улови мъртвеца за краката, като обърна назад глава да не го гледа, а Кау го хвана под мишниците и го понесоха по носороговата пътека към брега. Подире им тръгна със заредената пушка и Мак, който се озърташе на всички посоки при най-малкия подозрителен шум. Двамата носачи се изправиха над тихия вир. Край тях се стрелкаха като зелени и червени светкавички безброй водни кончета. Понякога подскокваше едра риба подир ниско прелетяла муха и цопваше обратно сред огърлица от концентрични вълни, които бавно полазваха на всички страни.

— Едно, две, три! — преброи Мак, след което безжизненото тяло плясна шумно във водата. Откъм отсрещния бряг, незабележим допреди миг, един дънер оживя и изпълзя към водата. Четири грозни пъпки, две очи и две ноздри разсякоха повърхността и изчезнаха подир потъналото в мътнозелената дълбочина тяло.

— Мъртвите не говорят! — потри ръце Мак. — Марсел Соваж остава Марсел Соваж. А сега за всеки случай да претърсим къщата!

Той седна в колата на Валтер, а Марсел подкара техния лендровер. Само след минута убийците изчезнаха зад завоя.

Дълго след това хер Густав не се реши да слезе от клона, потресен, доведен до полуда от жестоката преживелица, от скръб по загиналия приятел, господар и бог. А не можеше да повярва, че го няма. Не искаше. Боговете са безсмъртни. Накрай се престраши. Скочи на земята и се запъти към реката, като се подпираше с една ръка, незабравил и в покрусата си да притисне към гърдите неотлъчния транзистор. Все по следите достигна брега. Водата си течеше лениво, помътняла от сивата привечер. По гладката й повърхност, докосвана от водните кончета и стрелкащите се лястовици, нямаше ни помен от човек, ни помен от крокодили. Нищо…

Богът му бе съществувал, бе запълнил съзнанието му и неочаквано, по някаква злокобна закономерност, като смяната на светлия ден със заплашителната чернота на нощта, бе изчезнал от неговото битие. Бе го оставил опустошен, опразнен, обезверен — усъмнил се дали наистина бе съществувал или само му се бе присънил в някой хубав сит сън. Дали бе съществувал и здравият дом, който го предпазваше от страхотиите на джунглата, дали бе съществувала силната Симба, послушната Симба, която изпълняваше всичките му прищевки и с която се чувствуваше почти толкова сигурен, колкото при своя бог?

Кракът му стъпи в нещо мокро и лепливо. Хер Густав го помириса. Козината му настръхна. Беше усетил дъха на кръвта. Значи не бе сънувал. Кръвта на бога наистина бе изтекла, а той самият — потънал във водната бездна, която зееше под краката му със зловещ блясък. Какво трябваше да направи клетият хер Густав, за да го извика, как да го намери, да получи смелост?

Защото отвред се надигаха неподозирани заплахи. Сенките в гората се сгъстяваха като черен дим, подобни на загасен от дъжда пожар в степта. Кой знае какви опасности се потулваха зад непрогледната му завеса; какви невидими врагове надзъртаха от мрачните корони; какви ужасии се промъкваха през сплъстените треви? Какво беше това изшумоляване — паднал лист или настъпена съчка? А това — радостен възглас на лемура, тръгнал на нощен лов за птички или кикот на хиена? Светулки ли мигаха из храстите или огнените зеници на пантерата? Врявата на джунглата нарастваше — оглушителна, неразчленима и затова още по-заплашителна.

Той изпищя от ужас. Бе видял враг. Беше истински жив враг. По водната повърхност, надиплена в две раздалечаващи се гънки, приближаваше бързо един крокодилски гръб. Без да го погледне повторно, шимпанзето се метна на най-близкия клон. Надзърна оттам с разтуптяно сърце. Водата отново бе опустяла. Значи и крокодилът не бе съществувал! Но не! Вълничките, вдигнати от зъбатата му морда, още не се бяха уталожили. Отделяха се, раздалечаваха се все повече, нагъвайки водата в две лъснали дипли.

А това? Хер Густав не усети как се озова навръх дървото, след като бе докоснал студените люспи на пропълзялата змия. Той стоеше, прилепен до клона, и се тресеше от страх, смазан от самотата, отчаян. Какво щеше да прави — тъй сам, безпомощен, потресен? Сам далеч от здравите стени на Ноевия ковчег, зад които бе свикнал да заспива всяка вечер, спокойно и безгрижно. Далеч от уверената мощ на Валтер и на Симба… А какво ли щеше да стане, когато се мръкнеше, когато мракът затиснеше света, непрогледната мъгла го обгърнеше с цялата си страховитост? Какво щеше да прави тогава?

Изведнъж той се изправи обнадежден. Долу, съвсем наблизо, чу маймунски говор, провиквания, хленч и караници — обичайната глъчка на сродниците му. И след малко видя Плешивия и стадото му, които отиваха към водопоя, преди да са си изплели леглата сред клоните. Забравил се от радост, забравил посрещането и изпращането, което му устройваха при всяко ново свиждане, хер Густав се изхлузи по близката лиана тъкмо пред очите на слисания водач. В първия миг Плешивия отскочи, стреснат, като изкрещя сигнала за тревога, от който поданиците му мигновено излетяха по клоните. Ала след това, успял да се опомни и да познае кой стои насреща му, той издумтя с юмруци по изпънатия си гръден кош и се приведе, за да се стовари с цялата си мощ върху нахалника.

Тогава хер Густав се сети. Това беше едно гениално хрумване. Може би с подобно хрумване преди милион години едно човекообразно същество е направило първата стъпка към очовечаването. Припомнил си последната им среща, преценил мощта на оръжието, което държеше в ръка, той завъртя бутона на транзистора до крайния предел. Радиото изпищя, писъкът прерасна в рев, който се превърна в боботеща гръмотевица от разбъркани станции. Смаян, оглушал, зашеметен от тоя взрив на неслушани шумове, Плешивия не устоя. До днес никой друг самец не можеше да дига по-голяма врява от него. С тая врява и с недостижимата си способност да се думка в гърдите той бе спечелил страха на цялото стадо, което е равнозначно на уважението му. И изведнъж — това! Разтреперан, той отстъпи крачка надире, като все още се колебаеше какво да предприеме, раздвоен между нагона на вожда и сковалия го ужас. Да скочи ли и да направи на пух и прах съперника, който бе дръзнал да вдигне около себе си повече шум и с това да застраши престижа и властта му пред очите на цялото стадо, пред разочарованите погледи на всички самки, или да отстъпи пред тайнственото, пред неизвестното, което винаги изглежда непреодолимо?

Накрай малодушието надделя. Той беше предводител, не като обикновените маймуни, животът му беше по-ценен. Плешивия се приведе, отпусна ръце на земята, приклекна и се сви пред краката на победителя. Призна поражението си пред всички. Хер Густав начаса оцени обстановката. Той беше живял все сред хора и се бе научил да се справя бързо с променливите им настроения, за да извлича най-голяма изгода за себе си. И понеже не беше злопаметен, угаси радиото и докосна леко с ръка рамото на сваления водач. Всички шимпанзета наскачаха успокоени от дърветата и го наобиколиха, като по своя обичай му протягаха ръка с дланта надолу, което на техния език означава: „Аз съм ти приятел!“

А хер Густав, поддал се на навика си сред хората, хващаше всяка протегната ръка и я раздрусваше здраво, за ужас на сънародниците си, които отскачаха озъбени враждебно, ала не смееха да му сторят нищо след невероятния му триумф. Присядаха почтително, без да го доближават съвсем, и почваха да му обясняват колко са учудени от непривичното му поведение.

Най-сетне той се досети защо бяха дошли и с небрежно махване на ръка им разреши да се напият. Не му бе известно, че главатарят може да има и задължения. Но самите маймуни бяха достатъчно предпазливи. Макар че новият водач не постави часовои, те сами по навик започнаха да крещят и да хвърлят клони, та ако се е спотаил крокодил, да го прогонят. Когато се убедиха, че най-страшният им враг след леопарда не е наблизо, шимпанзетата нагазиха във водата. Но тутакси побягнаха към брега с писък. Някакво ужасно същество бе изплавало от дълбините. Скоро се разбра, че е огромен сом. Успокоени, те отново слязоха от клоните.

Една млада маймуна първа съзря истинската опасност. В същия миг, в който тя изкрещя, всички се подхвърлиха на дърветата. Само хер Густав остана, защото не познаваше добре езика им, защото изнежен от дружбата с човека, не умееше да се пази. Той усети само как някакво тежко тяло се стовари на гърба му, как множество остри нокти се впиха в кожата му, как нечии мощни челюсти се вкопчваха в рамото му. Хер Густав побягна през гората с писък, възседнат от зловещия си ездач. И може би не би издържал дълго тази жестока езда, ако отсреща, изпод надвисналата папрат, не бе изскочила внезапно друга сянка, която се спусна насреща му. Пред тая втора заплаха той се захлупи по очи, примря, приготви се за смъртта.

А смъртта още не идваше. Нечий език, силен като ритник и грапав като бронята на панголин, облизваше раната на плешката му. Шимпанзето поизправи глава. Надникна боязливо. И видя Симба, която го ближеше грижливо, легнала до него. Леопардът, стреснат от внезапната й намеса, бе изчезнал безследно. Не по-малко слисан от това чародейно спасение, хер Густав се хвърли да прегръща приятелката си. Тогава тя отново изпадна в несвяст, отпусна се като мъртва на земята.

Досега бе лежала безпомощна сред храстите, където се бе свряла след раняването й. Там бе престояла в трескав унес до мига, когато бе видяла надвисналата гибел над приятеля й — единственият, който й бе останал. Силите й бяха стигнали само за това — да прогони пантерата и след това да рухне отново.

Хер Густав я прегърна уплашен, зашепна й своите ободрителни маймунски слова. Напразно. Лъвицата лежеше безчувствена и дишаше тежко. Дъхът й пареше като полъх на степен пожар. Носът й, обикновено сух и хладен, сега беше влажен и горещ. Ясно. С животинския си усет хер Густав се досети — тя беше много болна, можеше да умре, можеше да го напусне както Валтер; можеше да го остави отново сам и беззащитен сред страхотиите на джунглата.

А къде ли се бяха денали шимпанзетата? В затихващата глъчка на гората вече не се чуваха техните гласове. Изглежда, бяха побягнали при нападението на пантерата. Плешивия беше излязъл по-съобразителен от младия си съперник.

Разтърсен от страх, той се притисна до тялото на Симба, което гореше в треската. Дори в нейната безчувствена мощ потърси закрила, щом като не можеше да намери друга.

Нейде изкряка птица, може би задушена от лемур. Изтопуркаха антилопи, кой знае от кого подгонени. Изгрухтя дива свиня, захърка и замря навярно в коварната прегръдка на питон. Борбата за живот тържествуваше още по-зловеща, още по-ужасяваща в мрака на нощта. Отсреща, над реката, прозираше небосводът, обсипан с искрящи звезди. В далечината избухваше пламтящото зарево на мълниите като огнения дъх на полегнал върху кръгозора черен дракон, в какъвто се бяха превърнали кораловидните облаци. Бледите им отблясъци лизваха с немощни сияния надвисналите листни грамади, заприличали в тъмнината на смолисти канари, готови всеки миг да се сгромолясат, и с това подчертаваха още по-злокобно непрогледността на горските сенки, насищаха ги с трепет и закана. Някаква птичка изчирика в дрямката си, измърмори на сън маймунка колобус, изкряка сова, излая чакал, отдалеч протръби слон, гигантска жаба заквака, като че ли замуча вол. После отново настана тишината — странна, звънтяща тишина, изтъкана от сребърното стакато на цикадите, писъка на москитите и металическото шумолене на палмовите листа.

Съвсем наблизо проехтя вледеняващият душата вой на хиена като дивия кикот на луд. И само след минута хер Густав зърна двете зелени въгленчета на очите й, които надзъртаха под дивия банан. Куцата отново се изкиска. Сега тая плячка нямаше да й избяга. Силен лъв не оставя тъй да го наближи хиена, без дори да я предупреди с високомерно изфучаване. Тая лъвица още диша, но не ще може да се бори. Преди тя да се опомни, челюстите на Куцата ще прегризат гръкляна й. Още отсега мършоядката се облиза в предчувствието на очакваната наслада.

Само да се махне тая маймуна, да се запилее нанякъде! Хиената не обичаше да се разправя с жива плячка. Ала хер Густав не се махаше. Къде другаде можеше да иде — по земята, където да налети върху някой леопард, или по дърветата, при змиите?

Най-сетне, изгубила търпение, Куцата притича напред, изтопурка тромаво. Нейната обичайна плячка, мършата, не чува, затова няма защо стъпките й да са безшумни. Шимпанзето се уплаши. Защото познаваше силите си, защото му беше ясно, че не ще успее да я победи. Потреперваше при вида на озъбените й челюсти, предназначени от природата за трошене на кости. С вик на уплаха той разпери насреща й ръце. Нападателката отскочи смутена. Но не за дълго. След минута отново пристъпи, като скимтеше от глад и недоволство. Хер Густав грабна един откършен клон и го метна отгоре й. Успя и тоя път да я пропъди. Напипа до краката си камък. Запокити и него. При тая неочаквана съпротива Куцата отстъпи, свря се в шубрака и задебна. Надяваше се, че на тоя досаден пазач все ще му омръзне да стои долу и ще се покатери на дървото, където му е мястото. А колкото за плячката, тя няма къде да се дене.

Беше настанала полунощ. Заситили лакомията си, хищниците се прибираха за сън. Наставаше краткият покой до зазоряване, когато злочестите жертви можеха да си отдъхнат малко до следния ден, до следващата схватка за живот. Само хер Густав нямаше право да се отпусне. Заспеше ли долу на земята, това означаваше гибел и за него, и за другарката му. А не смееше да се качи на дървото. Страхуваше се да се отдели от топлото тяло на лъвицата, която и в безсилието на болестта продължаваше да му вдъхва смелост. Не можеше да се отдели, да я остави тъй безпомощна срещу нетърпеливата лешоядка. Нещо по-силно от страха го приковаваше към нея — нещо, което и той самият не осъзнаваше, макар и да му се бе подчинил напълно — врасналото в съзнанието му чувство за дружба, за приятелска вярност, за дълг…