Петър Бобев
Симба (18)

18

Още с идването си в съзнание Валтер бе изпратил един служител от болницата с мотоциклет да извести на Кирагангано, че е жив, и да провери как се чувствуват питомците на Ноевия ковчег. Тъй бяха намерени труповете на двамата бракониера и падналият в безсъзнание масай.

Оттогава бяха изминали няколко дни. Раната на Валтер зарастваше бързо. Вече не го сдържаше в леглото, а цял ден се разхождаше из болничната градина, придружен от хер Густав. Огорчено, че не го допускат в помещенията, шимпанзето едва дочакваше излизането на божеството си, за да се хвърли шумно в прегръдките му и да му се оплаче от самотата си, а в същото време да претършува джобовете му за цигари.

Понякога, когато медицинската сестра позволеше, Валтер сядаше до леглото на масая, който все още се мяташе в треската, като бълнуваше безсмислици. Но тези неразбираеми звуци, тези объркани подмятания се подреждаха в съзнанието на ловеца, наслояваха се, свързваха се помежду си, за да родят някакво грозно досещане, което сърцето му отхвърляше тутакси и без колебание.

— Симба! — мълвеше с напукани устни масаят. — Махни се!

Затова Валтер очакваше оздравяването му с още по-голямо нетърпение — с радостна надежда, че ще оживее, ще оздравее и двамата отново ще тръгнат из саваната, а в същото време с някаква спотаена тръпка на страх, че ужасното подозрение ще се потвърди.

Когато най-сетне раненият размърда устни да изрази радостта си при вида на възкръсналия приятел, Валтер го запита нетърпеливо.

— Кой?

— Симба! — прошепна Кирагангано и затвори клепачи.

След десетина минути, през които Валтер стоеше отчаян и хапеше устни, масаят промълви:

— Симба уби бвана Мак… Уби Кау… Удари Кирагангано…

— Сигурен ли си напълно? — запита ловецът, като все му се искаше да намери оправдание за любимката си.

— Когато Кирагангано каже Симба, значи — Симба!… Кирагангано излезе прав… Лъвът си остава лъв… Няма дружба между лъв и човек… Кирагангано предупреждаваше: „Не е на добро!“ И ето…

Сестрата кимна с глава и посетителят послушно напусна стаята, за да не вълнува повече ранения. Седна на двора и запуши нервно, с потрепваща ръка, със стегнато в мъчителна тревога сърце. Людоедка! Симба людоедка! А какво изисква в такъв случай дългът му? Как постъпи той с Безгривия, как щеше да постъпи с всяка друга стръвница, която се яви в района му? Не беше само жал за любимото същество. И още нещо. И мъка за това, че отново трябваше да загуби вярата си в доброто. Защото вярата в доброто не значи само вяра в човека, а освен него — в цялата природа, и в животните дори. Ясно, доброто е измислица на слабите, за да оправдаят слабостта си. Силните, като Симба, са добри, додето са слаби. Когато открият силата си, забравят добротата.

А тъй болеше! Обичаше я като свое дете. Това е все едно детето ти да стане убиец, а ти да бъдеш негов съдник. Тежко му беше да приеме истината, да се примири с мисълта, че погледът върху света на един неук туземец е по-верен. Беше разбит. Телесните страдания, колкото и жестоки, се понасят от здравия човек по-леко. Тежи тъкмо това — убеждението, че всичко, в което си вярвал, е рухнало. Боли, като жива рана. Да ти отнемат вярата — все едно да ти изтръгнат сърцето.

Той умишлено отблъскваше натрапчивия въпрос, който неотстъпно се въртеше в съзнанието му, за да го смути, да го разколебае във взетото решение. Защо всъщност Симба бе погубила само тези, които опитаха да го убият из засада? Случайно ли беше това? Просто съвпадение ли… Но не! Не биваше да се поддава на такива изкушения! Говореше не разумът, а сърцето му, търсеше доводи да го отклони, да го омилостиви, диреше въображаемо оправдание за кръвожадността на събудената хищница, идеализираше я, откриваше в нея едва ли не човешки подтици за справедливост, превръщаше я от обикновена човекоядка в благородна отмъстителка. Разбира се, че ще нападне тях. Защото те са се намирали наблизо. Рани и Кирагангано, все защото се бе случил на пътя й, въпреки че Кирагангано беше приятел на Валтер. Значи, не правеше разлика…

Преди час директорът на резервата го бе запитал дали ще бъде в състояние да изпълни дълга си. Той беше разбран човек. Когато усети колебанието в гласа му, бе предложил да прати други ловци. Валтер бе отказал. Това подбиваше достойнството му, това го обиждаше. И друго. Не само от честолюбие. Ловът на людоед, и то обучен от човека людоед, не е забавление. И най-добрият стрелец рискува. Защо трябва друг да рискува заради него? Вината беше само негова. Той бе отгледал Симба, той я бе възпитал, той я бе приучил да не се бои от хората и сега с неговите знания тя убиваше хора. Единствен той беше длъжен да изкупи вината си. Въпреки чувствата, въпреки слабостта си…

Навъсен, пребледнял от страшното напрежение, Валтер потупа по рамото хер Густав, който смучеше мълчаливо цигарата си.

— Хайде! Няма какво да му мислим! Докато ние тук умуваме, тя може да отправи на онзи свят и друг човек…

Шимпанзето се надигна, смутено и то, заразено от неговата тревожна мъка, заклатушка се подире му върху кривите си нозе. Без да се обади никому, на своя глава, Валтер напусна болницата, качи се в колата и остави хер Густав да шофира, за да не се изморява той самият. Времето на колебанията беше минало. Когато вземеше решение, ловецът трябваше да го изпълни на каквато и да е цена. А решението вече беше взето. Колкото и да го болеше. Той знаеше, че не всички лъвове, които са опитали човешко месо, стават човекоядци. Но нямаше право да рискува. Никой не е в състояние да предскаже бъдещите им постъпки. А случаят със Симба беше ясен — тя нямаше защо тепърва да става стръвница. Беше убила не един човек, а — трима. Какво повече очакваше от нея?

Предстоеше му едно — бързо да открие следите й, за да я унищожи, преди тя да е огладняла отново. Известни му бяха повечето от леговищата й. Той щеше да ги обиколи, а ако не му се удадеше да я намери там, щеше да я издебне на водопоя, където обикновено се нагласяваше в засада. Каквото и да се случеше, тая вечер лъвицата трябваше да бъде премахната! Нямаше време, нямаше право да чака! Длъжен беше да действува бързо — макар и сам, без следотърсач, без оръженосец!

Случаят сам му помогна да намери дирите й, преди да ги е потърсил. Насочи го към тях орлякът лешояди, който се виеше над горската окрайнина. Отдалеч, в своето зелено буйство, тя наподобяваше фантастичен водопад от изумрудени струи, които се плискаха от върховете на гигантските дървета в неравни прагове надолу, за да се разлеят неусетно в тихото спокойствие на саваната.

Валтер посочи с ръка и хер Густав сви нататък. Когато слезе от колата и навлезе в гъстака, ловецът видя скрития труп на един воден козел, около който личаха ясните следи на лъвица. Козелът още не се бе вмирисал, значи е бил домъкнат тук не по-рано от изтеклата нощ. С голяма увереност можеше да се очаква, че хищницата ще дойде и тая вечер да довърши пиршеството си. Във влажната почва личаха ясно отпечатъците на трите й здрави лапи. Четвъртата бе оставяла бледи, незабележими следи. Това показваше, че куца. А според описанията на очевидци тъкмо тая лапа беше ранена. Нямаше съмнение, че тук се бе подвизавала Симба. Все едно, че се беше подписала.

След като огледа околността, ловецът избра едно разклонено дърво, на което щеше да устрои засадата си. Отчесна няколко клона, които щяха да му пречат на прицела, и се върна в колата.

В къщи, след като подреди разхвърлената покъщнина, той се нахрани и полегна да се поободри, да набере сила за предстоящия тежък двубой. Ала сънят не идваше. Всяко ъгълче, всяка вещ му напомняше за Симба, за радостните им игри, за вярността и за привързаността й… Някогашната привързаност…

Най-сетне, едва дочакал здрачаването, той взе пушката и електрическото си фенерче, след което с тежка въздишка се запъти към засадата, а на хер Густав нареди да не идва с него. Безпокоеше се, че шимпанзето би могло да го издаде с някоя необмислена постъпка.

Примамката стоеше непокътната. Наоколо не личаха никакви нови следи. Валтер се покатери на дървото, начупи вейки, подложи ги да не му убива и подпря пушката в един клон, насочена, готова всеки мит за стрелба.

Ведно с мрака изскочиха москитите. Подушиха го начаса и запищяха около главата му с тънките си сирени, които примамваха все нови и нови кръвопийци. Накрай Валтер престана да си удря шамари. Остави ги да смучат, колкото щат. За него те бяха най-кръвожадните зверове в Африка. С всеки хищник можеше да се пребори, само не и с тях. Смяташе, че те са изпили хиляди тонове човешка кръв, че са уморили с малария и жълта треска повече хора от всички други хищници, взети заедно. От тях сега имаше поне тая полза, че не му позволяваха да заспи — тъй изморен, както беше, с натежали за сън клепачи. То беше все едно да спиш в чувал с игли, на възглавница от коприва, върху гнездо от оси.

Тъмнината се уплътняваше всяка минута, запълваше със заплашителната си непрогледност гъстите шубраци, омотаваше с някаква черна вълна шумнатите корони, полазваше нагоре, като заливаше дънерите на дърветата. Дневните шумове на гората преливаха във вечерната врява, от която ушите почваха да бучат. За кой ли път Валтер се запитваше как можеха да вдигат такава глъчка тъкмо най-дребните обитатели на джунглата: цикади и дървесни жабки, сови, козодои, плодоядни прилепи, мишки, плъхове. А лемурите, които се придвижваха безшумно по клоните, сякаш привидения на джуджета, пищяха като бебета. От танца на светещите бръмбари очите му се премрежваха, завиваше му се свят, сякаш беше попаднал сред кратера на изригващ вулкан. Светулки във въздуха, светулки в тревата, светулки по листата. От тях не можеше да различи искрящите очи на преминаващите под него животни.

Напрежението му нарастваше. В паметта му се бореха, извлечени от възбудата, безброй спомени за Симба, едни от други по-ясни, сякаш станали вчера. Той виждаше мощното й гъвкаво тяло, плавните и движения — сякаш въплътена грация, виждаше умните й предани очи, които го облъхваха със златистата си грейка.

Дали щеше да намери сили, та да натисне спусъка, да прати смъртоносното късче олово в сърцето й, в това сърце, което доскоро преливаше от нежност и вярност, а сега се задавяше от стръв и човеконенавистничество? Щеше ли да успее… Нямаше ли да се откаже в последния момент…

Нейде проехтя гръмотевично лъвско изръмжаване. Цялата гора се стаи. Както всичко живо околовръст Валтер усети неприятна тръпка по гърба си. Той имаше пушка, сигурно скорострелно оръжие, имаше фенер, беше отличен стрелец — и все пак… Трудно се запазва самообладание пред величествения звяр, който и днес, както преди хиляди години все по същия начин е оповестявал царственото си присъствие.

Вече трябваше да се появи!

Валтер провери дали е на място фенерчето, улови здраво приклада, опря пръст в мекия спусък. А колко трудно се чакаше тъй, в това неудобно положение върху клона, облепен с хиляди жилещи насекоми, на които трябваше да устои, без да трепне. Усети, че го заболява гърбът, а краката му изтръпват.

Е, хайде! Нека се покаже вече! Да стане каквото ще става! Да сложи най-сетне край на всичко: на съжалението, на безпокойството, на москитите…

Но не! Нищо не нарушаваше нощната тишина. Никаква сянка не се мярваше край примамката…

Изведнъж му се счу нещо. Какво беше то — настъпена съчка или паднал лист? Той затаи дъх, взря се до болка в мрака. Нищо. Само мигащите по листата светулки, само писъкът на комарите, само подновеният хор на цикадите и последните сънливи изкваквания на жабите. А това? Какви бяха двете светли точки, които се отместваха бавно вляво, едновременно, като че ли привързани една за друга? Валтер разбра начаса, че това бяха две свирепи зеници, пламнали в злоба като зелени въглени. Откога ли го следяха оттам, от закритието си, и го разучаваха? Той надигна цевта, насочи я точно между тях. Ала преди да щракне фенерчето и да натисне спусъка, светулките се люшнаха встрани, чу се отъркване на едро тяло в листата — и изчезнаха.

Още два часа издържа ловецът в засадата си, заслушан във всеки нов звук, загледан във всяка нова искрица. Напразно. Лъвицата не се върна. Той би се учудил, ако се върнеше. Дори изпита неволна гордост. Симба беше умен звяр. Такъв звяр не би сторил подобна глупост — заради недоядена мърша да се изправи пред дулото, когато саваната гъмжи от плячка.

Изглежда, тая вечер го очакваше неуспех. Ще не ще, трябваше да се прибира. Защото ръцете и лицето го смъдяха, като че ли се бе облял с вряла вода, гърбът го болеше като пречупен, а краката му висеха изтръпнали като парализирани.

Ловецът преметна пушката през рамо и се спусна от дървото. Но тъкмо когато стъпваше на земята, повече по усет, отколкото по слух, разбра, че зад гърба му има някой. В съзнанието му проблесна насмешливо самообвинение: „Толкова ли недосетлива я смяташ? Та тя е чакала да направиш тъкмо тая глупост!“

Нямаше време за повече. При лова Валтер решаваше бързо. Когато не участвуваше разсъдъкът му, когато не го забавяше с излишните си мъдрувания, усетът, ловният инстинкт вземаше решенията си мигновено. С привичен замах той свали пушката. Не свари да светне фенерчето, не свари да се прицели. Гръмна напосоки, само по слух.

По бързината, с която лъвицата избяга, разбра, че не бе улучил. Но дали я бе уплашил, дали я бе прогонил? Людоедите са страхливци, обикновено нападат обезоръжени хора. Дали и по нрав доблестната Симба бе заприличала на людоед?

В адската какафония на разбудената от гърмежа гора той стоеше на земята, опрял гръб в някакъв дънер, колкото да защити поне тила си, и се мъчеше да проникне с поглед в притисналия го мрак, да долови прокрадващите се стъпки на хищницата, да се предпази от внезапно нападение.

Глъчката скоро утихна. Проумели, че стрелбата не ги засяга, маймуните заспаха отново, закъткаха приспивно птиците, а тревопасните избързаха да се махнат по-далеч от ловеца. Но колкото и кратка да беше тая суматоха, лъвицата бе успяла да се възползува от нея, за да се върне безшумно назад и да заеме удобна позиция за наблюдение и атака. Валтер я усети с непонятното чувство на ловеца и на дивото животно, без да я е чул и без да я е видял. Нямаше представа къде може да бъде, отпред или отзад, отляво или отдясно, но знаеше, уверен беше, че се намираше до него, на не повече от петнадесет крачки, усещаше като ледена опипваща ръка погледа й, който не го изпускаше, сякаш беше залепнал за него.

Внезапна мисъл прекоси съзнанието му, сякаш го ослепи мълния. Та всъщност сега не той беше ловецът. Както с Безгривия, той беше дивечът. От решителен съдник се бе превърнал в смутена жертва. Едва сега си даде сметка, че тръпките, които разтърсваха снагата му, не бяха само от жал за любимото животно, че имаше нещо друго — че имаше и страх за самия себе си, за собствения си живот. Макар и срамно, то беше истина. Валтер имаше способността да вижда недостатъците си, своеобразна смелост да признава малодушието си. Безброй решения се сборичкаха в ума му. Кое да избере? Все още можеше да се покатери обратно на дървото (ако тя му позволеше това), можеше да отстъпи назад и да влезе в саваната, където на открито има повече изгледи за успех (ако пак тя го пусне да се измъкне от капана, в който сам се бе наврял), можеше да хвърли камък, та тя да се издаде с ръмженето си (ако наистина се издаде, след като той самият я бе приучвал как да се спотайва като пантера). Валтер стоеше все тъй вцепенен, с пръст на спусъка и мислеше, мислеше. И страх, и съжаление, и мъка — надигаха се, задавяха го, превръщаха го в безволна плячка, сякаш не беше ловец от рождение, сякаш не държеше последен модел оръжие! Симба, Симба! Допускал ли бе Валтер, че тъкмо той ще се бие с нея — той, който я бе спасил от хиената след пожара, който я бе хранил с биберона, който я бе приспивал в леглото си? Допускал ли бе, че ще дойде ден, когато безобидната им игра на криеница ще се превърне в криеница на живот и смърт, че опитността и хитростите, на които я бе привиквал, ще бъдат насочени против него? Прав беше Кирагангано. Не беше на хубаво. Много дръзко предизвика Валтер законите на природата, много самонадеяно опита да измени създадените през хилядолетията взаимоотношения между хищници и жертви. А всяка плиткоумна дързост се плаща. В природата се плаща с кръв и живот. Внезапно той усети, че тя е насреща му. Неговата Симба не можеше да нападне подло, откъм гърба. Не я видя, не я чу. Усети я. А може би лекото й отъркване в листата — толкова слабо, че не можа да насочи към себе си съзнателното му внимание — бе проникнало до тайнствените глъбини на подсъзнанието. Валтер щракна копчето на фенера. Сякаш с трясък блесналият сноп разкърти тъмнината, провъртя в нейната непрогледност плитка грейнала пещера. И измъкна от дебрите й готовата за скок лъвица, прилепнала до земята, с присвити лапи, опъната опашка и вторачени свирепи зеници.

Сега беше моментът да стреля! Смутен от внезапната светлина, звярът се вцепенява за миг. Изпуснеш ли тоя миг, може да изпуснеш всичко. Защото врагът, опомнил се бързо, ще скочи право към светлината, защото знае, че там е заплахата, защото предусеща, че само бързината може да го спаси.

Валтер не натисна спусъка. Тялото му се бе сковало неподвижно и безволно. Как тъй ще я убие, как тъй ще отправи куршума в тая царствена глава, как тъй ще прекъсне живота в това великолепно тяло, изваяно от котешка гъвкавост и стоманена мощ? Как тъй ще изпрати в небитието това чудесно създание, което толкова обичаше и което толкова го обичаше?

Защо пък да не допусне и това — нека скептиците се подсмиват високомерно, — защо да не го допусне? Какво знаем ние впрочем за душата на животните? Та Симба беше като човек. Само дето не умееше да говори. Защо да не приеме, че тя бе убила тримата мерзавци именно затова да отмъсти за подлото им покушение? Нали тя беше единствената свидетелка? Отде можеше да допусне горката, че приятелят й е останал жив, след като беше хвърлен в реката? Отде можеше да подозира, че има болница, където да го подири? Как би постъпил той самият, ако се поставеше на нейно място, ако познаеше убийците?

Неволно устните му пошепнаха сами:

— Симба!

В тоя миг стана нещо, което никога нямаше да забрави. Готовата за скок лъвица трепна, сякаш я бе шибнал куршум. Очите й се окръглиха. Тя се изправи, закова се на място с изпънато тяло, в непреодолим устрем напред, нервна тръпка разтърси златната й козина. В ирисите й, кръвясали от злобна настървеност, блесна удивление, смайване, някаква неприсъща за лъвската природа, безпомощна потреса.

— Симба! — повтори той. — Хубавицата ми!

Вече беше късно за всичко. Вече и да би поискал, не би могъл да стреля. Бе изпуснал момента. Като изхвърлена на пружини, лъвицата излетя напред.

Не сглупих ли? — помисли си Валтер, като падаше на земята, затиснат от стоварилото се отгоре му мощно тяло.

Повече не му остана време. Защото Симба започна да го търкаля по земята, да го подмята с лапи, да завира в него главата си тъй, че той усещаше как всеки миг ребрата му могат да се натрошат под тая неудържима лъвска ласка.

Симба се галеше в него, мъркаше като котка и посягаше да го близне, забравила, че нейният грапав език в такава невъздържаност ще обели кожата му. За да се предпази, той се извиваше, дърпаше се от нежността й, молеше се, задъхан от радостна изненада:

— Симба, недей! По-кротко! Чуваш ли, Симба?

Най-сетне тя се поуспокои, все по-рядко и по-рядко се поддаваше на буйните си пристъпи, търкаляше се по гръб до него, гушеше в него муцуна, разправяше му нещо. Какво ли? Дали му се оплакваше от цялата изживяна до днес мъка, от грозната си самота, от всичко, що бе изтърпяла след неговото убийство? Или пък му се оправдаваше глезено за това, че не го бе познала, а цяла нощ бе го дебнала като враг и ако той не й се бе обадил навреме, можеше да сгреши… И тогава… Тя беше котка, а котките имат слабо обоняние. Ако беше куче или чакал, или хиена, щеше да го познае по миризмата отдалеч. Зрението й беше остро, но в тоя мрак, скрит в храстите, не бе го разгледала. Добре, че се обади, та позна гласа му… Добре, че се обади…

Може би ходът на нейната мисъл не протичаше по този ред, в тая последователност, може би дори тя нищо не мислеше, а само даваше изблик на обзелото я чувство, замаяна от щастие, ала Валтер за себе си беше уверен, че тя искаше да му разкаже именно това…

Той прегърна мощната и глава, хвана я за бакенбардите и я раздруса.

— Симба! Симба!

Премряла от блаженство, може би забравила в намереното си щастие всичкия ужас, който бе преживяла до днес, Симба притихна в прегръдката му, като само опипа с твърдите си устни ръката му и налапа палеца му тъй доверчиво и тъй предано, както първата нощ, когато се бе сгушила в леглото му, уплашена от стържещия рев на леопарда.