Петър Бобев
Симба (11)

11

В същото време Валтер Руднер, плувнал цял в пот, се провираше през бодливите шубраци към мястото, където снощи бе пирувал Безгривия. Още тая заран му бяха съобщили за нещастието. Той бе грабнал пушката тутакси и ведно с Кирагангано се бе спуснал по следите на людоеда. Това беше едно от задълженията му, най-неприятното от всички. Защото познаваше всички големи животни в околността, чувствуваше ги близки, като стари приятели. Безгривия бе израсъл пред очите му. Толкова му се бе радвал, като го гледаше тъй едър и силен. И изведнъж — това! И то в тъй кратко време! Онези бракониери убиха Черната грива, а сега Валтер трябваше да унищожи брата му. Убеден беше, че няма друг изход. Веднъж вкусил човешко месо, людоедът не се отказва от него. Смъртната присъда над Безгривия беше прочетена.

Валтер беше уверен, че лъвовете стават човекоядци обикновено след като са осакатени, когато вече не могат да се справят с привичната си плячка. Или пък когато хората прогонят от района им тревопасните. Докато е силен, лъвът ловува зебри и антилопи. Когато изгуби способността си да ги догонва, той се задоволява с това, което може да настигне: костенурки, таралежи, жаби и човеци, най-безобидните жертви.

Би могъл да го премахне по много начини. За целта най-често (понеже е безопасно за ловеца) залагат отрова в примамки. Лъвът е невероятно чувствителен към стрихнина. Умира за няколко секунди. Може и с пружинени капани, а някои правят пушки капани — закрепена за клон пушка с връв, която свързва спусъка с примамката. Валтер нямаше време да опитва такива похвати. Те са бавни, искат дълго следене, като се разчита на случайността. А дотогава кой знае колко поразии щеше да стори людоедът!

Всеки ден ловецът се убеждаваше какъв следотърсач е Кирагангано. Всъщност нямаше защо да се удивлява — та той беше роден изтребител на лъвове! От окото му не можеше да се укрие никаква подробност: нито лешоядите във висините, които често съпътствуват отгоре лъва; нито останалият лъвски косъм върху акациевия шип; нито драскотините от ноктите му върху кората; нито изправящата се тревица, върху която е стъпил. Два пъти попаднаха на местата, където Безгривия бе отдъхвал в обедната жар — две типични овални вдлъбнатини под храстите. Тогава Кирагангано бе лягал гол в тях и по топлината им бе определял, че преследваният отдавна ги е напуснал.

Цялото лутане през деня се оказа напразно. Остана пак най-старото изпитано средство — засада край снощната жертва. Обикновено на следната вечер хищникът се връща при недовършената си трапеза и този му навик най-често му струва живота.

Понеже допускаше неуспех, тая заран Валтер не бе позволил да погребат нещастното момче, а бе оставил до трупа му десетина души да разпъждат лешоядите.

Скоро двамата достигнаха гората, където уплашените пазачи ги посрещнаха с викове на облекчение. Наближаваше нощта и на тях никак не им се щеше да замръкнат далеч от селата си, при това до примамката на лъв-людоед.

След като Валтер определи посоката на вятъра с дима от лулата си, туземците стъкмиха набързо откъм подветрената страна една тераска от клони върху близката акация. После припнаха към домовете си. Ловците останаха сами. Извадиха донесената храна и побързаха да се подкрепят, преди да падне нощта.

Край тях горската окрайнина светеше с розови сияния, докосната от лъчите на залеза. През плътния листак, надигнал се пред тях до височината на десетажна сграда, преминаваше само един проход, тунел, издълбан от хипопотамите, носорозите и слоновете. Върху неговата влажна пръст се бе подписало със следите си всяко преминало към водопоя животно. Оттук навярно щеше да се покаже и лъвът на връщане от реката. По клоните прибягваха зелени птици носорози с разкошни пурпурни опашки. Подскачаха безгрижни маймунки колобуси, размърдваха се за нощния си лов лемури. С безшумни лупинги излитаха прилепи. Нектарниците и едрите земни пчели напускаха ухаещите на бадем цветове на баобаба.

Тогава съгледаха людоеда, който надзърташе боязливо изпод храста отляво на тунела. По-право видя го Кирагангано. Ако не беше той, Валтер нямаше да забележи едва подалата се муцуна и двете страхливо озъртащи се очи. Безгривия беше смутен. Объркваше го мирисът на хората, които се бяха въртели тук доскоро. Подозираше заплаха, а не можеше да я открие и това засилваше още повече вродената му нерешителност.

Ловецът вдигна цевта. Стори му се, че никога лъв не е заставал тъй послушно на мерника му. Но преди да натисне спусъка, Безгривия се дръпна назад. Изчезна в шумата за още петнадесет минути, след което се подаде стотина метра по на север. Изглежда, през това време бе оглеждал подозрителната околност.

Кирагангано бутна другаря си по лакътя. И двамата знаеха, че лъвът няма обичай да гледа по дърветата, че търси засадата долу, на земята. Въпреки това бяха предпазливи. Валтер насочи дулото, мушката кацна там, в най-уязвимото място, под лопатката, където се намира сърцето. Ала ловецът не се реши да стреля. Някаква тиха болка, притъпена жал стегна гърдите му. Такъв силен, могъщ, величествен — а трябва да загине, стоманените му мускули трябва да се отпуснат като парцал, да угасне огънят в очите му, да изчезне без следа цялата му царственост. Мъка, като мъката на учител, който е принуден да накаже сурово непоправим ученик — да го изключи от играта на живота!

Тъкмо това изчакване се оказа погрешно. Валтер бе търпял неуспехи през целия си живот именно затова — защото винаги бе пропускал сгодния момент. Из джунглата излетя с крясък кукувицата медоуказател. Тя посочва на язовеца медояд хралупите с диви пчели, а когато не намери него, повежда срещнатите хора. И те ограбват меда, а на разузнавачката си оставят питите с пчелното пило. Лъвът познаваше всички шумове на джунглата. Разбра тутакси какво означава тоя крясък — близост или на язовец, или на човек. Мигновено отскочи и хукна назад. Ловецът не изтрая. Стреля. И то се знае, при такава бързина, несварил да се прицели както трябва, не го улучи смъртоносно. Лъвът трепна, чу се глух шум от удрянето на куршума в тялото му, ала не спря, а се втурна към саваната. Преди Валтер да натисне втория спусък, Безгривия се шмугна в гъсталака, който ограждаше близкото непресъхнало блато.

Всеки ловец е длъжен да доубие ранения звяр, още повече лъв-людоед, който от това става по-озлобен и по-дързък. Без да се двоуми, Валтер се свлече от дървото и хукна подире му, последван начаса от следотърсача си. Здрачът още не се бе сгъстил и позволяваше да се разчитат пресните следи. Не бяха сторили и десет крачки в тресавището, когато насреща им се изправи стар слон самец, който протръби гневно с хобот, размаха огромните си уши, залюля се напред-назад с масивните си нозе-дънери. Наведе се и опита да изкорени изпречилия му се сух пън. Валтер отпусна оръжието си. Неволно въздъхна облекчено. Щом слонът почне да излива гнева си върху дърветата, значи няма намерение да напада. И наистина не нападна, а се обърна на място и се натика в гъсталаците. Двамата ловци побързаха да наваксат загубеното време, учестиха крачките си. Само тук-там се виждаха редки кървави капки. Това издаваше, че людоедът е бягал бързо. От дробовете кръвта е съвсем светла, от вътрешностите — тъмна. Сега тя имаше среден цвят, значи беше ранен в крака.

Благоразумието опита да заговори у ловеца.

— Кирагангано, има ли смисъл да навлизаме в тресавището?

— Безгривия е страхливец! — отвърна презрително масаят.

— Значи по-опасен! — възрази Валтер. — А и най-страхливият лъв е по-страшен, да речем, и от най-страшния заяк.

Кирагангано клекна. Преследваният се бе спрял тук, кръвта бе рукнала по-силно, ала веднага бе побягнал отново през храстите, които с всяка крачка се сгъстяваха, извишаваха се, оплитаха се, препречваха им пътя с цялата си враждебна непроходимост. Сякаш най-злият от всички зли духове бе струпал на едно място най-едрата и най-парливата коприва ведно с всички бодилаци на света, а на това отгоре и най-хапливите мухи, които летяха отпреде им като жива завеса, кацаха меко, неуловимо и изведнъж забиваха в кожата им хоботчетата си като кинжали. И не само това. От вейките ги нападаха гнусни жълти паяци с коремчета колкото кокоше яйце и с крака, които могат да обхванат чиния. И все дебнеха да ги захапят с отровните си челюсти. Отгоре им се изсипваха като парлив дъжд зли мравки, пропълзяваха дълги зелени стоноги. Дори за тях, родени и израсли в Африка, това беше някакъв зелен ад, зареден с дебнещо зло, съюзил се с людоеда да му даде преднина в предстоящия двубой, да го спаси и да погуби човека, който бе дръзнал да проникне тук.

Валтер спря. Безгривия бе постигнал целта си. След като ги бе разигравал цял ден из саваната, след като ги бе съсипал от ходене и взиране в следите му, сега ги бе натикал в тоя капан, за да ги довърши и морално.

— Изморен ли си? — запита Валтер.

Масаят изпъчи гърди.

— Когато трябва да убие лъв, Кирагангано е неуморим!

Той погледна приятеля си в очите и добави:

— Кирагангано има само една цел. Нищо друго няма. Досега Кирагангано е хващал лъв за опашката три пъти. Не му се отдаде четвърти път. А при четвъртия път моранът става меломбуки. И бащата на Кирагангано беше меломбуки, и дядо му…

Меломбуки за масая е най-висша степен на храброст. Меломбуки се ползва от почитта на племето цял живот. След смъртта му за него се разправят легенди. Валтер знаеше тази мечта на другаря си. Всеки човек има някаква непостигната мечта, за която мисли до гроб. Тя му дава смисъл в живота, тя огорчава радостта му от всеки друг успех.

— А на мене ми е жал! — въздъхна ловецът.

— За един людоед?

— Наистина, людоед! Изял е един човек и затова аз ще го застрелям.

Той наведе глава.

— Няма що! Няма спасение за Безгривия.

Валтер пак пое напред, макар че цялото му тяло жадуваше едно — да се тръшне на земята и да заспи, без да се тревожи за нищо. Не се тръшна. Ясно му беше какво значи дълг. Ако не го убиеше тая вечер, Безгривия можеше да вземе втора жертва. Каквото и да станеше, колкото и да беше уморен, щеше да го открие, щеше да го ликвидира тая нощ! Валтер вземаше бавно решение, ала след това го изпълняваше като неотменим закон.

С всяка крачка пътят ставаше все по-труден. Влажната пръст се превръщаше в лепкава кал, черно тесто, което джвакаше под краката им, изригвайки вонящи мехури. На туй отгоре нощта падаше бързо. Блясъкът на деня помръкна в оловена здрачевина, която скоро преля в черната непрогледност на следзалезния мрак. Очите, още ослепени от слънчевата жар, не успяха да се нагодят към тъмнината, да разширят зениците си. Покълнаха звездите. И сред тях засия Южният кръст, подобен на полегнал дракон.

Усетил нечие присъствие зад гърба си, Валтер се обърна рязко. Двете огнени зеници, които се бяха впили в него като два въглена, мигновено угаснаха, след което се чу лекото изтопуркване на жертвата му. Жертва! Валтер се усмихна. Сега, в тоя пущинак, вече не лъвът беше преследваната жертва, а той самият — ловецът. Ролите бяха разменени. Сред тоя враждебен гъсталак всички предимства бяха преминали към страната на звяра. Накъдето и да се помръднеше, Валтер усещаше как в тялото му проникват безброй шипове и парливи власинки. Сякаш цялата вселена се бе превърнала в хаос от бодли и коприва, една бодяща и пареща вселена, от която не можеше да се измъкне. За смяна на жилещите мухи налетяха облаци комари, които облепваха всяка открита част на кожата, проникваха и през дрехите, по-кръвожадни от най-свирепите хищници.

Вдясно му се счу слаба въздишка. Валтер се обърна, готов за стрелба. Но къде да гърми в тая непрогледност? Или не! По-вероятно вляво! Оттам като че ли дойде шумът от настъпената съчка? Усещаше присъствието на врага съвсем наблизо. Усещаше го, без да го види с очите си; усещаше го, без да го чуе с ушите си; усещаше го, без да го е докоснал; усещаше го с цялото си тяло, с всяка клетка на тялото, с цялото си същество.

Ловецът имаше фенер. Но се въздържа да светне, защото още повече щеше да се ослепи, без да си помогне. Фенерът е нужен, когато знаеш откъде идва неприятелят, за да го видиш, преди да стреляш. Не и тъй, сред тая скрита, спотаена заплаха. Тръгна бавно в обратна посока. Едва сега той осъзна страха, който го бе владял през целия ден, макар и подтискан, задушаван от волята и честолюбието. Сърцето му се вледени. Краката му омекнаха, сякаш се бяха разтопили. Кожата му настръхна. Стори му се, че пръстът му върху спусъка се е вцепенил и няма да дръпне, когато стане нужда. Но не! Валтер стисна зъби. Знаеше. Щеше да дръпне. Щеше да се бори, когато се наложи. Та нали това е смелостта — да срещнеш твърдо познатата опасност. Непознаването й не е смелост, а — липса на интелигентност.

— Змия! — пошепна Кирагангано и заподскача на място.

— Нали имаш сандали от автомобил?

— Да! — отвърна масаят. — Но мамбата не хапе гума, а крака…

Валтер дори не забеляза хумора в отговора му, защото в същата минута нещо го удари в гърба. Той се извърна, премрял от уплаха. Едва се удържа да не гръмне. Макар че видя совата, която отлиташе в нощта, зашеметена от случайния удар, не можа да се успокои. А трябваше. Иначе тъй разтревожен, щеше да стане по-лека плячка за врага.

— Да опрем гърбовете! — предложи той. — Да са сигурни поне те!

Тръгнаха така като сиамски близнаци: Кирагангано, който имаше по-остър поглед — напред, а Валтер — заднишком. Тогава с радост съгледаха луната, която надникна зад черния облак като позлатен резен. Светът просветна, но с някаква странно просветване. Нощта изглеждаше ясна и чиста, а в същото време въздухът беше замътен от лунните лъчи, като зеленикава мъгла, неправдоподобна фосфоресцираща мъгла, през която прозираха отчетливо далечните масиви на гората, докато тук, в тресавището, не се виждаха отделните листа и стъбла дори на една протегната ръка. И все пак беше друго. Все пак Валтер разбираше къде ходи, можеше да се отдръпва от бодлите и копривата, при чиито опарвания вече му прилошаваше. И тъкмо когато пътеката пред тях се разшири, а краката им опряха на здрава почва, която не се хлъзгаше под стъпалата им, той залитна и се простря по гръб. Бе настъпил гигантска жаба, голяма колкото кокошка, която подскачаше сред тревите, след като го бе свалила.

От дълбините на мъгливозелената нощ проехтя крясъкът на совата като ридание, сякаш се оплакваше от горчивата си съдба, от борбата, от цялата несправедливост на живота. Проехтя зловещо, като грозна прокоба, която не отминава никого.

Валтер посегна към пушката си. И додето той я търсеше опипом с треперещи пръсти, Безгривия излетя от гъстака с изръмжаване, от което косата на ловеца настръхна. Коварният людоед ги бе дебнал неотлъчно до тоя миг, когато ги бе видял обезоръжени, и тогава със светкавично решение бе нападнал. И само куцият му крак попречи да улучи в скока си. Той само блъсна ловеца и се надвеси отгоре му, замахнал с лапа да разкъса гърдите му. Може би това щеше да бъде краят на Валтер Руднер, ако Кирагангано не се бе спуснал на помощ, пъргав като звяр. Без да се замисля, почти инстинктивно, той се метна и дръпна лъва за опашката. Людоедът се поколеба, така на три крака, изгубил устойчивостта си. После внезапно остави първата си жертва и се хвърли върху масая. Затисна го, сви задни крака върху корема му, за да го изтърбуши с един замах. За Кирагангано нямаше друг изход. Той се вкопчи с пръсти в гривата му и в изблик на пълно отчаяние захапа носа му. Лъвът тутакси изгуби желание за борба, опита да се дръпне назад, ала вече не тъй настървен, а укротен, притихнал както притихва мечка при дръпване халката в носа й.

Валтер нямаше време за губене. Защото людоедът щеше да се опомни скоро. Никой човек не може да издържи дълго в такова единоборство. Едно драсване на ужасните нокти щеше да тури край на борбата. Затова щом напипа пушката, той я изпразни начаса във врага си. Безгривия подскочи като докоснат с нажежено желязо право нагоре като свещ, тупна на задни нозе и се шмугна в храстите. Като за проклетия и тая рана не се бе оказала смъртоносна. А обикновено лъвът умира по-лесно от тревопасните. Неговите мускули и кости са по-плътни. В тях куршумът се сплесква, нанася по-тежки поражения. Валтер се надвеси върху падналия си другар, който лежеше окървавен на земята.

— Как си, Кира?

— Кирагангано е доволен — отвърна със стоическа усмивка масаят. — Никой не знае колко много е доволен! Най-сетне успя да хване лъва четвърти път за опашката! Кирагангано вече е меломбуки, голям воин! Като баща си, като дядо си… Сега може и да умре.

Ловецът се наведе да го вдигне, за да го отнесе извън мочурището, ала масаят го спря.

— Търси лъва! Убий го! Защото натоварен, ще загинеш и ти, ще загине и Кирагангано!

Глухо изръмжаване потвърди думите му. Валтер стисна отново пушката. В разгара на боя бе забравил страха си. Той светна с фенерчето. В неговата светлина листата и тревите засияха в златистозеленикави отблясъци, сякаш се бе гмурнал в подводното царство. Пътят на лъва сега беше отбелязан с големи кървави петна, в които обувките лепнеха. Значи раната беше тежка. И го видя. Безгривия лежеше неподвижен, превърнат в дрипа, жалък.

Без да отпуска оръжието си, Валтер пристъпи напред. Тогава съвсем неочаквано лъвът се надигна, олюля се само миг, след което отново налетя, без да мигне пред насочената пушка. Пред смъртта беше станал истински лъв. Започнал боя, той щеше да го довърши. Като истински лъв щеше или да победи, или да загине… Или пък — да победи и да загине…

В мигновението, в което Валтер щеше да натисне спусъка, из храстите изскочи втори лъв. Или не — лъвица.

— Симба! — извика човекът.

Без да се обърне, тя се хвърли срещу Безгривия, пресрещна устрема му насред път, отклони го с нежно, но решително измъркване. Людоедът не се подаде на нежността й. Замахна, перна я с лапа и отскочи назад. Това кратко спречкване позволи на ловеца да се премери добре. Но преди да натисне спусъка, предугадила решението му, Симба се спусна към него, изправи се и постави предните си крака на раменете му, та едва не го свали на земята, опитвайки да го лизне по лицето, като мъркаше тихо и умолително. Той разбра. Лъвицата искаше да ги спаси. Искаше да спаси и двамата — и последния си другар от лъвското стадо, и любимия си бог. Затова хитруваше, с някаква човешка, женска хитрост, мъчеше се да ги разтърве. Защото не искаше да загуби нито единия, нито другия.

Валтер се смая как да я отстрани, мисълта му преценяваше бързо как да насочи отново оръжието си, защото освирепелият звяр се бе метнал повторно към лежащия на земята масай. А нямаше никакво време. Той се отскубна от ласката на лъвицата, отскочи две крачки, тъкмо когато лъвът се бе обърнал към него и почти в упор отправи куршума в устата му.

Безгривия се закова на място, остана тъй неподвижен, без да трепне, без да се измести, сякаш след секунда щеше да направи скока, за който само за малко се бе поколебал, който само за малко бе отложил, колкото да набере нова сила.

В същия миг Симба скочи върху господаря си, скочи върху своя бог. Никога преди не бе ръмжала така, никога не бе го нападала. Така и човекът в мигове на отчаяние се заканва на богове и демони. Валтер не изгуби самообладание. Такъв беше неговият занаят — да познава животните. И естествено от всички познаваше най-добре своята Симба. Той разбираше, най-малко досещаше се каква буря от мъка бушува в сърцето й, след като бе загубила всичките си близки. Простря ръка и извика повелително:

— Симба, стой!

И тоя път тя го послуша. Послуша го с ядно ръмжене, изпълнено с негодувание и ропот, с неизразима горест, повече стон, отколкото ръмжене, почти вой, от който просторът прокънтя. Отдръпна се назад и с три скока изчезна сред буйната растителност.

Валтер пристъпи към лъва. Преструваше ли се пак или вече наистина беше мъртъв? Той хвърли отгоре му камък. Никой лъв не устоява на това предизвикателство. Никой — освен мъртвият.

Безгривия не трепна.

Южният кръст се бе изправил отвесно и сияеше като разкошна космическа скъпоценност. Показваше полунощ.

Нейде съвсем наблизо проехтя подлудяващият кикот на куцата хиена, примамена насам от проехтелите изстрели.