Реймънд Фийст
Магьосник (7)

Глава 5
Корабокрушението

Бризът беше хладен.

Последните дни на лятото бяха отминали и скоро щяха да дойдат есенните дъждове. Няколко седмици по-късно щяха да ги последват снеговете на зимата. Пъг седеше в стаята си, улисан над дебела книга с древни упражнения, предназначени да подготвят ума за изричане на заклинания. Беше се върнал към предишните си занимания веднага след като възторгът от издигането му в двора на херцога се бе изчерпал.

Удивителното му постижение с тролите продължаваше да бъде тема за разсъждения от страна на Кълган и отец Тъли. Пъг установи, че все още не може да се справя с повечето неща, които се очакваха от един чирак, но започнаха да го спохождат други успехи. Сега по-лесно можеше да използва някои от свитъците, а веднъж, тайно, се бе опитал да повтори постижението си.

Беше запомнил едно заклинание от книга, предназначено за повдигане на предмети във въздуха. Усетил бе познатите пречки в ума си, когато се опита да го каже по памет. Не бе успял да придвижи предмета, един свещник, но за няколко секунди той потръпна и момъкът изпита смътното усещане, че сякаш е докоснал свещника с част от съзнанието си. Задоволен донякъде от постигнатия напредък, Пъг се отърси от предишната си потиснатост и с нова сила поднови обучението си.

Кълган все още го оставяше сам да определя крачките си. Прекарваха много часове в продължителни дискусии над естеството на вълшебството, но повечето време Пъг се трудеше в усамотение.

Долу откъм двора се разнесоха викове. Пъг отиде до прозореца, видя позната фигура, наведе се и извика:

— Хей, Томас! Какво става?

Томас вдигна глава.

— Пъг! Един кораб се е разбил снощи. Отломките са изхвърлени на брега под Моряшка скръб. Ела да видим.

— Слизам веднага.

Пъг се затича към вратата и откачи едно наметало, защото макар денят да беше безоблачен, край морето щеше да е хладно. Затича се по стълбите, профуча през кухнята и за малко да събори Алфан сладкаря. Докато излиташе през вратата, чу рева на дебелия пекар зад гърба си:

— Скуайър или не, ще ти скъсам ушите, ако не гледаш къде вървиш, момче!

Персоналът в кухнята не беше променил отношението си към момчето — смятаха го за един от тях, въпреки че се гордееха с издигането му.

Пъг се извърна и му извика през смях:

— Моите извинения, майсторе!

Алфан му махна добродушно, докато Пъг излизаше през външната врата и зави на ъгъла, където го чакаше Томас. Щом видя приятеля си, Томас се извърна към портите.

Пъг го сграбчи за ръката над лакътя.

— Почакай. Съобщиха ли на някого от двора?

— Не знам. Мълвата току-що пристигна от рибарското село — отвърна нетърпеливо Томас. — Хайде, инак селяните ще ометат останките. — Приемаше се за редно хората да си отнесат каквото могат от подобна плячка, преди да пристигне някой от свитата на херцога. Поради което селяните и градското простолюдие не бързаха особено да уведомят властите при подобни събития. А съществуваше и опасност да се пролее кръв, ако моряците решаха да опазят стоката на корабовладелеца непипната, за да си получат полагащия им се пай. Такъв спор можеше да предизвика жестоки побоища и дори да причини нечия смърт. Само присъствието на въоръжени мъже можеше да предпази оцелелите матроси от набезите на алчната тълпа.

— О, не — отвърна Пъг. — Ако стане някоя беля и херцогът разбере, че не съм казал на никого, аз ще изляза виновен.

— Виж какво, Пъг. Смяташ ли, че при цялата тази врява херцогът няма да го научи скоро? — Томас прокара ръка през косата си. — Някой сигурно вече е нахълтал в голямата зала и му докладва новината. Майстор Фанън е излязъл на патрул, а и Кълган няма скоро да се върне. — Кълган щеше да се прибере едва в късните часове на деня от хижата си в гората, където двамата с Мийчъм бяха прекарали последната седмица. — Това може да се окаже единственият ни шанс да видим истинско корабокрушение. — На лицето му изведнъж се изписа въодушевление. — Пъг, сетих се! Та ти вече си член на двора. Ела, и когато стигнем там, ще го обявиш за собственост на херцога. — Очите му се присвиха пресметливо. — Пък и ако намерим някоя по-скъпа дреболийка, кой ще узнае?

— Аз ще узная. — Пъг се замисли за миг. — Не мога да го обявя за собственост на херцога и да взема нещо за себе си… — той изгледа Томас осъдително. — … нито да позволя един от неговите войници да си го присвои. — На лицето на Томас се изписа смущение и Пъг добави: — Но все пак можем да видим отломките. Хайде!

Пъг изведнъж се почувства обладан от представата как използва новия си ранг и как, стига да успеят да се доберат там преди да е отнесено твърде много от плячката или някой да е пострадал, херцогът ще остане доволен от него.

— Така — каза той. — Ще оседлая един кон и ще препуснем дотам преди да са разграбили всичко.

Пъг се обърна и се затича към конюшните. Томас го догони тъкмо когато отваряше големите дървени врати.

— Но, Пъг, аз в живота си не съм се качвал на кон. Не знам как.

— Много е просто — отвърна му Пъг, докато взимаше сбруи и седло от стаичката с такъмите. Мерна едрата сивушка, която бе яздил в деня на приключението си с принцесата. — Аз ще яздя, а ти ще седиш зад мен. Само ще се държиш за кръста ми, та да не паднеш.

Томас го изгледа със съмнение.

— Аз да завися от теб? — Той поклати глава. — В края на краищата, кой се грижеше за теб през всичките тези години?

Пъг му отвърна със зла усмивка.

— Майка ти. А сега тичай да вземеш един меч от оръжейната, в случай че възникне някоя неприятност. Тепърва може да ти се наложи да си поиграеш на войник.

Томас остана доволен от перспективата и изтича през вратата. След няколко минути едрата сива кобила с двете момчета на гърба й се затътри през главните порти и пое по пътя към Моряшка скръб.

Вълните блъскаха в скалите край останките от кораба. Мяркаха се само неколцина селяни, а и те се пръснаха, щом видяха кон с ездач, защото можеше да е само някой благородник от двора, дошъл да обяви плячката от крушението във владение на херцога. Когато Пъг дръпна юздите и спря, наоколо вече нямаше никого.

— Хайде — каза Пъг. — Остават ни само още няколко минути преди всички да довтасат тук.

Момчетата скочиха и оставиха кобилата да пасе на малкия участък трева на петдесетина крачки от скалите. Затичаха се със смях по пясъка и Томас заразмахва високо меча си, надавайки свирепи бойни крясъци, научени от древните саги. Не че се заблуждаваше, че наистина знае как да го използва, но така можеше да накара някого да си помисли добре преди да се реши да ги нападне… поне достатъчно дълго, докато пристигнат стражите на замъка.

Когато доближиха до отломките, Томас изсвири с уста.

— Този кораб не просто се е разбил в скалите, Пъг. Изглежда, че е довлечен от буря.

— Определено не е останало много от него, нали? — отвърна Пъг.

Томас се почеса замислено зад ухото.

— Не, само част от носа. Не разбирам. Снощи нямаше никаква буря, само силен вятър. Как е могъл корабът да се разбие толкова лошо?

— Не знам. — Пъг изведнъж забеляза нещо. — Погледни носа. Виж как е боядисан.

Носът стърчеше между скалите, задържан от тях до поредния прилив. От палубната линия надолу корпусът беше боядисан в яркозелено и блестеше на отразената слънчева светлина като гледжосан. Вместо челната фигура се виждаха изрисувани в светложълто странни изображения, чак до ватерлинията, очертана с убито черна ивица. Точно над носа се виждаше изрисувано огромно синьо-бяло око, а перилото над целия горен сектор на палубата, доколкото виждаха, беше боядисано в бяло.

Пъг стисна Томас над лакътя.

— Погледни! — Посочи към водата под носа и Томас зърна разбитата бяла мачта, стърчаща на няколко стъпки над пенещата се вълна.

Томас пристъпи още една крачка към кораба.

— Определено не е кораб на Кралството. — Извърна се към Пъг. — Да не би да е от Квег?

— Не — отвърна Пъг. — Виждал си не по-малко кораби на Квег от мен. Този не е нито от Квег, нито от Свободните градове. Не мисля, че подобен кораб е прекосявал тези води досега. Хайде да огледаме.

Томас като че ли изпита боязън.

— Внимателно, Пъг. Всичко тук е много странно и имам лошо предчувствие. Може някой да се крие наоколо.

Двете момчета се огледаха, после Пъг заключи:

— Едва ли. Това, което е прекършило мачтата и е изхвърлило кораба на брега с такава сила, че да го разбие толкова зле, трябва да е избило всички, които са били вътре.

Момчетата се осмелиха да се приближат още и започнаха да намират малки предмети, изхвърлени по скалите от вълните. Намериха парчетии от глинени съдове и дъски, късове разкъсано червено платно и парчета конопено въже. Пъг се спря и надигна някакъв странен на вид кинжал, изкован от непозната сплав. Беше тъмносив и по-лек от стомана, но въпреки това много остър.

Томас се опита да стигне до кораба, но не намери подходяща опора по хлъзгавите скали. Пъг, от своя страна, са боеше приливът да не намокри ботушите му. Можеха да се доберат на корпуса, ако нагазят в морето, но не му се искаше да си развали хубавите дрехи. Томас му махна с ръка.

— Ако се покатерим по ей тази издатина, можем да се спуснем на палубата.

Пъг я видя — монолитен скален къс, започващ на двадесетина стъпки зад тях вляво и издаден над носа на кораба. Скалата изглеждаше лесна за изкатерване и той се съгласи. Двамата запристъпваха на пръсти, с гърбове, опрени в канарата. Ръбът беше много тесен, но стъпваха внимателно и рискът да паднат беше малък. Стигнаха до едно място почти над корпуса и Томас посочи:

— Виж. Тела!

На палубата лежаха проснати двама мъже, и двамата облечени в яркосини брони с непозната форма. Главата на единия беше премазана от паднала греда, но по другия, който лежеше по очи, не се виждаха никакви наранявания, само дето беше съвсем неподвижен. На гърба му се виждаше пристегнат с ремъци, чуждоземен на вид широк меч със странно назъбени ръбове. Главата му беше покрита със също толкова чуждоземен на вид шлем, с форма на гърне, с извити навън, прекъснати над скулите и тила ръбове. Томас извика, за да надмогне шума на вълните.

— Аз ще сляза. Щом стъпя на палубата, подай ми меча, а после слез и ти, за да те хвана.

Томас подаде меча на Пъг, след което бавно се обърна и коленичи с лице към скалната стена. Плъзна се назад и почти увисна, след което се люшна, пусна ръцете си и се приземи леко на четири крака. Пъг му подаде меча, след което последва примера на приятеля си и след миг двамата се озоваха на палубата. Фордекът застрашително се килна надолу към водата и те усетиха, че корабът се движи под краката им.

— Приливът! — извика Томас. — Скоро ще надигне това, което е останало, и ще го блъсне в скалите. Всичко ще се загуби.

— Да огледаме — изрева в отговор Пъг. — Можем да се опитаме да изхвърлим на издатината всичко, което ни се стори, че си заслужава да се спаси.

Томас кимна и момчетата се заловиха да претърсят палубата. Пъг се постара да заобиколи телата колкото се може по-отдалече. По цялата палуба лежаха пръснати чудновати парчетии, които само го объркаха. Много трудно беше да се прецени кое си струва да се спаси и кое не. Най-отзад се виждаха разнебитени перила от двете страни на някаква стълба към онова, което беше останало от главната палуба — около шест стъпки дъсчен под, все още стърчащ над водата. Пъг беше сигурен, че под водата са останали не повече от още няколко стъпки, иначе корабът щеше да стърчи по-високо над скалите. Задницата на кораба трябваше вече да е отнесена от прилива.

Пъг легна на пода и провеси глава над ръба. Забеляза някаква врата вдясно от стълбата. Извика на Томас да дойде при него и се спусна предпазливо по стълбата. Долната палуба се огъваше, подпорните й греди бяха хлътнали навътре. Той се хвана здраво за перилото. Миг по-късно Томас се озова до него, заобиколи го и се приближи до вратата. Тя висеше полуоткрехната и той се промуши през процепа. Пъг го последва. В каютата беше тъмно, тъй като светлина проникваше през единственото отверстие на преградната стена до вратата. В сумрака успяха да видят скъпи тъкани и изпотрошени останки от маса. В ъгъла лежеше преобърнато подобие на койка или ниско легло. Виждаха се и няколко сандъчета, чието съдържание се търкаляше безразборно по пода, сякаш разхвърляно от нечия огромна ръка.

Томас се опита да порови из бъркотията, но не се натъкна на нищо, което да му се стори важно или ценно. Намери някаква малка купа с необичайна форма, изрисувана с лъскави яркоцветни фигури, и я пъхна под туниката си.

Пъг стоеше тихо, защото нещо в кабината бе привлякло вниманието му. Някакво странно и тревожно чувство го беше обзело още щом пристъпиха вътре.

Развалината се килна и Томас залитна, хвана се за един от сандъците и изтърва меча.

— Корабът се надига. По-добре да се махаме!

Пъг не му отговори, съсредоточил цялото си внимание върху странните си усещания. Томас го сграбчи за ръката.

— Хайде! Корабът ще се разбие всеки момент.

Пъг дръпна ръката си.

— Почакай. Тук има нещо… — Гласът му заглъхна. Той рязко прекоси разхвърляната кабина и издърпа едно от чекмеджетата на скрина в дъното. Беше празно. Отвори друго, после трето. Нещото, което търсеше, се оказа вътре — навит на руло пергамент с черна лента и черен печат на нея. Той го пъхна под ризата си.

Двамата се изкатериха по стълбата и излязоха на палубата. Приливът беше надигнал кораба достатъчно високо, за да се изкатерят на издатината, и те седнаха на нея.

Корабът се заклати, затресе се и вълните на прибоя опръскаха лицата на момчетата. Те загледаха как носът се плъзна от скалите. Няколко греди се скършиха с високо пращене, което прозвуча като предсмъртно ридание. Носът се надигна високо и вълните, разбиващи се в канарата под издатината, плиснаха момчетата.

Останките от корпуса се люшнаха назад към морето, дръпнати от вълните. После развалината тромаво се понесе обратно към скалите. Томас дръпна Пъг за ръкава и му даде знак да го последва. Двамата се изправиха и тръгнаха към пясъчната ивица. Когато стигнаха до мястото, където скалата надвисваше над пясъка, скочиха долу.

Силен стържещ звук ги накара да се обърнат — корпусът се бе ударил в скалите. Гредите се отделиха една от друга с чудовищен трясък, корабът се килна и отломките по палубата започнаха да се изсипват в морето.

Изведнъж Томас сграбчи Пъг за ръката.

— Виж! — И посочи развалината, плъзгаща се назад към морето.

Пъг не можа да разбере какво му сочи.

— Какво има?

— На палубата имаше само един труп!

Пъг го изгледа. На лицето на приятеля му се беше изписала силна тревога. Изведнъж тя се замени с ярост.

— Проклятие!

— Какво?

— Когато паднах в каютата, изтървах меча. Фанън ще ми скъса ушите!

Гръмотевичен трясък отбеляза окончателната гибел на развалината, когато прибоят за пореден път запокити кораба в стръмните канари. Сега последните отломки на някога великолепния чуждоземен кораб щяха да се подмятат от вълните по крайбрежието на мили на юг през следващите няколко дни.

Тих стон, завършил с пронизителен вик, накара момчетата да се обърнат. Зад тях стоеше изчезналият от палубата мъж. Странният широк меч висеше немощно в лявата му ръка и почти се влачеше по земята. Дясната ръка се беше прилепила до хълбока му. Изпод синия нагръдник на бронята му бликаше кръв, както и изпод шлема му. Мъжът направи крачка напред и се олюля. Лицето му беше пепеляво, а очите — широко разтворени от болка и объркване. Той извика нещо неразбираемо на момчетата и те заотстъпваха, вдигнали ръце да му покажат, че нямат оръжие.

Мъжът направи още една крачка към тях и коленете му се подкосиха. Той залитна вдървено и за миг затвори очи. Беше нисък и набит, с яки мускулести ръце и крака. Под ризницата носеше къса пола от син плат. По ръцете под лактите имаше гривни, а на краката — наколенници, като че ли кожени, над ремъците на сандалите. Той стисна лицето си с ръка и разтърси глава. Отвори очи и отново изгледа момчетата. Отново им заговори на чуждоземната си реч и след като момчетата не му отвърнаха нищо, като че ли се ядоса и изрева още една поредица странни слова, някакви въпроси, доколкото можеше да се съди по тона му.

Пъг пресметна наум разстоянието, необходимо да заобиколят мъжа, преградил тясната ивица на плажа. Реши, че не си струва рискът да проверява дали мъжът е в състояние да използва страховития си меч. Сякаш доловил мислите му, воинът се олюля няколко стъпки надясно, напълно преграждайки изхода им. Отново затвори очи и пребледня още повече. Мечът се изплъзна от хлабавите му пръсти. Пъг понечи да тръгне към него, защото сега вече беше явно, че не може да им причини нищо лошо.

Отгоре по брега се чуха викове. Пъг и Томас вдигнаха глави и видяха принц Арута, препускащ начело на отряд конници. Раненият воин извърна болезнено глава към звука от приближаващите се коне и очите му се разшириха. Той направи три олюляващи се стъпки към водата и падна по очи в пясъка.

 

 

Пъг стоеше до вратата на заседателната зала на херцога. На няколко стъпки пред него, около кръглата маса на съвета на херцог Боррик седяха угрижени мъже. Освен херцога и синовете му в съвета заседаваха отец Тъли, Кълган, завърнал се едва преди няколко часа, мечемайстор Фанън и конемайстор Алгон. Тонът беше сериозен, защото появата на чуждестранен кораб се смяташе за потенциална опасност за Кралството.

Пъг хвърли бърз поглед към Томас, който стоеше от другата страна на вратата. На Томас никога не му се беше случвало да е сред благородници, освен когато слугуваше в трапезарията, и това, че сега присъстваше на херцогския съвет, го изнервяше много. Заговори господин Фанън и вниманието на Пъг отново се насочи към масата.

— Предвид това, което знаем — каза старият мечемайстор, — очевидно е, че този народ е напълно неизвестен за нас. — Той вдигна купата, която Томас бе прибрал от кораба. — Тази купа е изработена по начин, непознат на нашия майстор грънчар. Отначало той реши, че е просто изпечена и гледжосана глина, но след по-задълбочен оглед се оказа, че не е така. Изработена е от някакъв вид кожа, тънки като пергамент ивици, увити около калъп — навярно дървен, — а след това покрити с някакъв вид растителна смола. Много по-здраво е от всичко, което ми е известно.

За доказателство той удари силно купата в масата. Вместо да се строши, както щеше да се случи с всяка глинена купа, тя издаде тъп звук.

— Още по-смущаващи са тези оръжия и бронята. — Той посочи синия нагръдник, шлема, меча и кинжала. — Те, изглежда, са изработени по подобен начин. — Вдигна кинжала и го пусна. Оръжието издаде същия тъп звук като купата. — Въпреки лекотата си, този кинжал е здрав почти колкото най-добрата ни стомана.

Боррик кимна.

— Тъли, ти си живял и обикалял повече от всички нас. Да си чувал някога за кораб с подобна конструкция?

— Не. — Тъли разсеяно поглади голата си брадичка. — Нито край Горчиво море, Кралското море, нито дори във Велики Кеш не съм чувал за такъв кораб. Бих могъл да пратя вест до храма на Ишап в Крондор. Те имат хроники, по-стари от всички други. Може би те знаят нещо за този народ:

Херцогът кимна.

— Моля те, направи го. Също така трябва да запитаме елфите и джуджетата. Те са с много векове по-древни от нас и ще е добре да се допитаме до тяхната мъдрост.

Тъли кимна в знак на съгласие и каза:

— Кралица Агларана може би притежава знания за този народ, ако са пътешественици, дошли от Безкрайното море. Навярно са посещавали тези брегове и преди.

— Това е нелепо — изсумтя конемайстор Алгон. — Отвъд Безкрайното море не съществуват никакви народи и държави. Иначе нямаше да е безкрайно.

Кълган го погледна снизходително.

— Има теории, че съществуват други земи отвъд Безкрайното море. Просто ние не разполагаме с кораби, подходящи за такова дълго пътешествие.

— Ха, теории! — отвърна презрително Алгон.

— Които и да са тези странници — заговори Арута, — няма да е зле да се постараем да разберем колкото може повече за тях.

Луам и Алгон го изгледаха въпросително. Кълган и Тъли останаха равнодушни. Боррик и Фанън кимнаха и Арута продължи:

— Според описанията на момчетата, корабът очевидно е бил боен. Тежкият нос с бушприта е предназначен за таран, а високият фордек е идеално място за стрелци, докато ниската средна палуба е подходяща за абордаж на други съдове, след като са прихванати.

— Допускам, че задната палуба също е била висока. Ако се беше запазила по-голямата част от корпуса, бих предположил, че щяхме да намерим и пейки за гребци.

— Бойна галера? — попита Алгон.

Фанън го погледна нетърпеливо.

— Разбира се, тъпак такъв. — Между двамата майстори във военното дело съществуваше приятелско съперничество, което понякога се израждаше в не толкова приятелско дърлене. — Погледни само оръжието на госта ни. — Той посочи широкия меч. — Би ли ти харесало да препуснеш срещу някой сърцат мъжага, развъртял тази играчка? Ще ти посече коня под задника. Бронята е лека и много ефикасно изработена, въпреки безвкусния й цвят. Бих предположил, че е служил в пехотата. С това яко телосложение сигурно е можел да тича половин ден и след това пак да се бие. — Той разсеяно погали мустака си. — Бива си ги воините на тези хора.

Алгон бавно кимна, Арута се отпусна в стола си и сплете пръсти под брадичката си.

— Това, което не мога да разбера — каза по-младият син на херцога, — е защо се опита да побегне. Ние не бяхме извадили оръжия и не нападахме. Никаква причина нямаше да бяга.

Боррик погледна стария жрец.

— Дали изобщо ще разберем някога?

Тъли изглеждаше угрижен, челото му се беше набръчкало.

— В десния му хълбок се е забило дълго парче дърво, под бронята, получил е и тежък удар в главата. Този шлем го е спасил. Има висока температура и е изгубил много кръв. Може и да не оживее. Сигурно ще се наложи да се задоволя с умствен контакт, ако възвърне достатъчно съзнание, за да го постигна.

Пъг знаеше за умствения контакт — Тъли му го беше обяснявал. Беше метод, достъпен за малцина жреци и много опасен както за причинителя, така и за субекта. Старият жрец трябваше да изпитва голяма нужда да получи сведения от ранения мъж, за да рискува с такова нещо.

Боррик насочи вниманието си към Кълган.

— Какво ще кажеш за свитъка, намерен от момчетата?

Кълган махна разсеяно с ръка.

— Направих му предварителен оглед, набързо. Без съмнение притежава магически свойства. Тъкмо затова Пъг е изпитал някакъв подтик да претърси кабината и онзи скрин. Всеки толкова чувствителен като него към магическото би го усетил. — Той погледна херцога в очите. — На мен обаче никак не ми се иска да счупя печата преди да го проуча по-задълбочено, да разбера по-добре предназначението му. Счупването на омагьосани печати може да е твърде опасно, ако не се извърши както трябва. Ако печатът е свързан с магия, ръкописът може да се самоунищожи или още по-лошо — да унищожи онези, които се опитат да го счупят. Няма да е първият такъв капан, който съм виждал при свитък с велика мощ.

Пръстите на херцога нервно забарабаниха по масата.

— Добре. Ще закрием това заседание. Веднага щом се разбере нещо ново, било от свитъка или от ранения, ще се съберем пак. — Той се обърна към Тъли. — Виж как е този човек и ако се свести, използвай уменията си да измъкнеш каквото можеш. — Стана и останалите също се надигнаха. — Луам, изпрати вест до кралицата на елфите и джуджетата в Камен връх и Сиви кули за това, което се случи. Помоли ги за съвет.

Пъг отвори вратата. Херцогът излезе и другите го последваха. Пъг и Томас напуснаха последни и докато вървяха по коридора, Томас се наведе към Пъг.

— И ние я забъркахме една…

Пъг поклати глава.

— Просто първи намерихме чужденеца. Ако не бяхме ние, щеше да е някой друг.

Томас изпита облекчение, че е извън залата и не е под изпитателния поглед на херцога.

— Ако тази работа тръгне на зле, надявам се да си го спомнят.

Кълган се заизкачва по стъпалата на кулата към стаята си, а Тъли свърна към покоите си, където за ранения странник се грижеха послушниците му. Херцогът и синовете му завиха през една врата към собствените си покои. Момчетата останаха сами в коридора. Отидоха в кухнята. Мегар както винаги беше там и надзираваше кухненските слуги. Когато видя сина си и храненика си, се засмя и рече:

— Е, сега пък в какво сте се забъркали?

Мегар беше чевръст мъж с пясъчноруса коса и ведро лице. Приличаше на Томас така, както една груба скица може да прилича на завършена рисунка. Изглеждаше добре за средната си възраст, но му липсваше изтънчената хубост, която отличаваше Томас.

Ухилен, Мегар поясни:

— Всички разправят за чужденеца в покоите на Тъли, пратеници сноват насам-натам, от едно място на друго. Не бях виждал такава шетня, откакто преди седем години ни гостува принцът на Крондор!

Томас грабна една ябълка от един поднос, подскочи, седна на близката маса и между хапките разказа на баща си какво се беше случило.

Пъг се облегна на тезгяха и го заслуша. Томас разказа случката почти без никакви украшения. Когато свърши, Мегар поклати глава.

— Хм. Чуждоземци, а? Дано само не излязат някои мародерстващи пирати. Десет години, откак Братството на Тъмния път… — той се изплю изразително — … проклети да са душиците им мръсни, дето забъркаха оная каша с таласъмите. Не бих казал, че ще ми е драго пак да ни сполети такава бъркотия, да пращаме всичките си запаси по граничните села. Да трябва да готвя според това кое ще се развали първо и кое ще се запази най-дълго. Цял месец не можах да сготвя едно прилично ядене.

Пъг се усмихна. Мегар притежаваше дарбата да се залови дори с най-трудните ситуации и да ги сведе до основното: колко неудобства ще причинят те на кухненския персонал. Томас скочи от масата и каза:

— Трябва да се върна в казармата и да изчакам майстор Фанън. — И изхвърча от кухнята.

— Толкова ли е сериозно, Пъг? — попита Мегар.

Пъг поклати глава.

— Не мога да ти кажа. Не знам. Знам, че Тъли и Кълган са разтревожени, а херцогът дотолкова се е угрижил, че иска да говори с елфите и джуджетата. Може и да е.

Мегар погледна към вратата, през която беше излязъл Томас.

— Лошо ще е, ако се почнат война и убийства.

Пъг долови зле прикритата загриженост на лицето на Мегар, но не можеше да измисли какво да каже на един баща, чийто син току-що е станал войник.

— Аз май също трябва да си ходя, Мегар.

Махна за довиждане на останалите в кухнята и излезе на двора. Нямаше особено настроение за учене — беше разтревожен от сериозния тон на съвещанието при херцога. Никой не беше го заявил открито, но беше очевидно, че обмислят възможността чуждоземният кораб да се окаже авангард на нашественическа флота.

Пъг се поразходи, изкачи се по трите стъпала към малката цветна градина на принцесата и седна на една от каменните скамейки. Живият плет и розовите храсти скриваха по-голямата част от двора от погледа му. Все пак можеше да види високите пасажи със стражите, патрулиращи по бойниците. Зачуди се дали е само от въображението му, или бойците днес наистина изглеждат особено бдителни?

Нечие деликатно окашляне го накара да се извърне. В другия край на градината стоеше принцеса Карлайн със скуайър Роланд и две от нейните по-млади дами придружителки. Момичетата прикриха усмивките си, тъй като Пъг все още бе знаменитост в цитаделата. Карлайн ги пропъди с думите:

— Бих искала да поговоря със скуайър Пъг насаме.

Роланд се поколеба, след което се поклони вдървено. Пъг се подразни от мрачния поглед, който младежът му хвърли, докато напускаше с младите дами.

Двете се озърнаха през рамо към Пъг и Карлайн и се ухилиха, което, изглежда, само усили раздразнението на Роланд.

Когато Карлайн го доближи, Пъг стана и се поклони непохватно. Тя го сряза:

— О, я сядай. Писнало ми е от тези глупости, а и Роланд ми ги поднася предостатъчно.

Пъг седна. Момичето се разположи до него и след кратко мълчание каза:

— Не съм те виждала от повече от седмица. Зает ли беше?

Пъг се почувства неловко. Все още се объркваше от променливите настроения на момичето. Беше се държала топло с него след оня ден преди три седмици, когато я беше спасил от тролите, предизвиквайки буря от клюки сред слугинството в замъка. Към останалите обаче си оставаше рязка и сприхава, особено към скуайър Роланд.

— Да, с учението си.

— Пфу! Твърде много време прекарваш в онази ужасна кула.

Пъг ни най-малко не смяташе стаята си в кулата за ужасна — освен че беше поразхвърляна. Беше си негова и там се чувстваше уютно.

— Можем някой път да пояздим, ваше височество, ако ви харесва.

Момичето се усмихна.

— Би ми харесало. Но се боя, че лейди Марна няма да го позволи.

Пъг се изненада. Смяташе, че след като е защитил принцесата, дори заместителката на майка й ще признае, че е подходящ придружител за особата й.

— Защо не?

Карлайн въздъхна.

— Казва, че докато беше от простото съсловие, си знаел мястото си. Сега, след като си придворен, подозира, че имаш аспирации. — По устните й премина лека усмивка.

— Аспирации? — повтори Пъг неразбиращо.

— Тя си мисли, че имаш амбиции да се издигнеш до по-високо положение. Смята, че се стремиш по някакъв начин да ми повлияеш — свенливо отвърна Карлайн.

Пъг се втренчи в нея. После изведнъж му просветна и той каза:

— О! — След което: — О! Ваше височество. — Стана. — Никога не бих направил такова нещо. Искам да кажа, никога не бих помислил да… Искам да кажа…

Карлайн се изправи рязко и го изгледа с нескрито раздразнение.

— Момчета! Всичките сте тъпаци. — Надигна полите на дългата си рокля и си тръгна.

Пъг се отпусна на пейката, по-объркан отпреди. Почти все едно че… Остави мисълта си да заглъхне. Колкото повече му се струваше възможно тя да не е безразлична към него, толкова повече тази възможност го безпокоеше. Карлайн бе нещо много повече от приказната принцеса, която си беше представял доскоро. С едно тупване на краче можеше да предизвика истинска буря в замъка. Момиче със сложен ум беше принцесата, а като добавиш и противоречивия й нрав…

По-нататъшните му размишления бяха прекъснати от профучалия край него Томас. Щом зърна приятеля си, той прескочи трите стъпала и се спря пред него, останал без дъх.

— Херцогът ни вика. Мъжът от кораба е умрял.

Събраха се отново в заседателната зала на херцога. Липсваше само Кълган, който не се беше отзовал на почукалия на вратата му вестоносец. Предположиха, че е затънал дълбоко в проблема с магическия свитък.

Отец Тъли изглеждаше блед и изтощен. Пъг се стъписа. Изминало беше само малко повече от час, а старият жрец изглеждаше така, сякаш беше прекарал няколко безсънни нощи. Очите му бяха зачервени и потънали в тъмни кръгове. Лицето му беше пепеляво и смръщеното му чело лъщеше от пот.

Боррик наля на жреца бокал вино от една кана на лавицата зад масата и му го подаде. Тъли се поколеба, тъй като беше въздържан човек, след което отпи дълбоко. Останалите заеха предишните си места около масата.

Боррик погледна Тъли.

— Е?

— Войникът възвърна съзнанието си само за няколко минути. Последното съвземане преди края. През това време имах възможност да вляза в умствен контакт с него. Останах с него през тези последни трескави сънища, мъчейки се да науча колкото може повече. Едва успях да прекъсна контакта навреме.

Пъг пребледня. През умствения контакт умът на жреца и този на обекта се превръщаха в едно цяло. Ако Тъли не беше прекъснал контакта в мига на смъртта на войника, можеше да умре или да полудее, защото двамата напълно споделяха чувствата, страховете и усещанията си, както и мислите. Едва сега осъзна причината за окаяното състояние на отеца: старият жрец беше изразходвал огромна енергия, за да поддържа връзката със съпротивляващото се съзнание на чужденеца, и отчасти беше преживял болката и ужаса на умиращия.

Тъли отпи нова глътка от виното и продължи:

— Ако предсмъртните сънища на този човек не са били плод на трескаво въображение, боя се, че неговата поява ни предвещава ужасни събития. — Отпи отново и отмести златния бокал настрани. — Името му беше Ксомич. Оказа се обикновен воин на някакъв народ, Хоншони в нещо, наречено „империята Цурануани“.

— Никога не съм чувал за такъв народ, нито за тази империя — каза Боррик.

Тъли кимна и отговори:

— Щях да се изненадам, ако бяхте чували. Корабът на този човек не е дошъл от нито едно море на Мидкемия. — Пъг и Томас се спогледаха и Пъг усети, че го побиват мразовити тръпки. Лицето на Томас пребледня.

Тъли продължи.

— Можем само да разсъждаваме как са го постигнали, но съм сигурен, че този кораб е дошъл от друг свят, изолиран от нашия във времето и пространството. — И преди да последват въпроси, добави: — Позволете да обясня.

— Този човек гореше от треска и умът му блуждаеше. — Лицето на Тъли потръпна от спомена за споделената болка. — Оказа се, че е член на почетната гвардия на някой си, когото той наричаше в мислите си единствено „Великия“. Образите бяха противоречиви и не мога да бъда сигурен, но по всичко изглежда, че са смятали това свое пътешествие за странно, както заради присъствието на този „Велик“, така и заради самия характер на мисията. Единствената конкретна мисъл, която успях да уловя, беше, че този „Велик“ не е трябвало да пътува на кораб. Освен това получих само някои малки, но много бързи и несвързани впечатления. Имаше някакъв град, който той наричаше Янкора, после някаква ужасна буря, последвана от внезапно ослепително сияние, което може да се обясни с мълния, поразила кораба, но не мисля, че е било това. Последва мисъл как капитанът и другарите му са изхвърлени зад борда. И после — разбиването в скалите. — Той замълча за миг. — Не съм сигурен дали тези картини са били в същата последователност, но допускам, че екипажът е загинал преди онази ослепителна светлина.

— Защо? — запита Боррик.

— Ще поясня по-нататък — отвърна Тъли. — Първо бих искал да обясня защо смятам, че този човек е от друг свят.

— Този Ксомич е отраснал в страна, управлявана от могъщи армии — продължи Тъли. — Те са войнствена раса, чиито кораби контролират моретата. Но кои морета? Никога, доколкото ми е известно, не се е споменавало за контакти с такъв народ. А имаше и други видения, които са още по-убедителни. Велики градове, много по-големи от тези в сърцето на Кеш, най-големите, които са ни известни. Армии, маршируващи на парад по времето на някакъв върховен празник, преминаващи за преглед под огромна естрада; градски гарнизони, по-големи от кралската армия на Запада.

Алгон каза:

— Все пак нищо не доказва, че те са от… — Той замълча, сякаш самото допускане му беше непосилно. — От отвъд Безкрайното море. — Тази възможност, изглежда, го безпокоеше повече от представата за някакво място не от този свят.

Тъли, изглежда, се подразни от прекъсването.

— Има и още, много повече. Проследих го по време на съновиденията му, повечето от които свързани с родната му земя. Той си спомняше същества, неприличащи на нищо от това, което съм виждал или чувал — шесткраки твари, теглещи фургони като волове, и други същества, някои от които наподобяваха насекоми или влечуги, но говореха като хора. Страната му е гореща и споменът му за слънцето беше като за много по-голямо от нашето и с по-зеленикав оттенък. Този човек не е от нашия свят. — Последното отецът изрече с унила увереност, премахвайки всякакви съмнения, ако такива все още съществуваха. Тъли никога не се изразяваше толкова категорично, освен ако не бе напълно убеден.

В залата настъпи гробно мълчание; всеки потъна в размисъл над казаното. Сякаш никой не искаше да проговори, за да не би с думите си да подпечата завинаги сведенията на отеца и да ги превърне във факт, докато с мълчанието като че ли всичко чуто можеше да отмине като лош сън. Боррик стана, отиде до прозореца, който гледаше към един заден калкан на замъка, и остана там, втренчил поглед навън, сякаш търсеше нещо по гладката стена, нещо, което ще му предложи отговор на въпросите, които се въртяха в главата му. После бързо се обърна и каза:

— Как са стигнали тук, Тъли?

Жрецът сви рамене.

— Навярно Кълган ще може да ни предложи някаква теория, обясняваща средствата. Това, което аз бих могъл да подредя като най-вероятна последователност на събитията, е следното: корабът е попаднал на буря; капитанът на кораба и по-голямата част от екипажа са загинали. Като последен изход този „Велик“, който и да е той, е изрекъл някакво заклинание, за да измъкне кораба от бурята, да промени времето или друго някакво могъщо деяние. В резултат на което корабът е бил изхвърлен от своя свят в този и се е появил край брега при Моряшка скръб. Тъй като корабът се е движил с голяма скорост в своя свят, може би се е появил тук със същата скорост и след като ветровете от запад са били силни, а почти или съвсем е нямало екипаж, корабът се е натресъл право в скалите. Или просто се е появил на скалите, разбит в мига, в който се е появил тук.

Фанън поклати глава.

— От друг свят. Как е възможно?

Старият жрец вдигна ръце, без да крие, че е не по-малко озадачен.

— Можем само да теоретизираме. Ишапийците пазят древни ръкописи в храмовете си. За някои от тях се знае, че са преписи от по-стари трудове, които на свой ред представляват преписи от още по-стари ръкописи. Те твърдят, че оригиналите датират в непрекъсната линия чак до времената на Войните на хаоса. Из тях се споменават „други равнини“ и „други измерения“, както и други, неясни за нас понятия. Едно нещо е сигурно обаче. Те споменават за неизвестни страни и народи и допускат, че човечеството някога е пътешествало до други светове, или пък че е дошло в Мидкемия от други светове. Тези представи са оформяли сърцевината на религиозни дебати, продължавали с векове, и никой не е могъл да каже със сигурност доколко в тях се съдържа някаква истина. — Той замълча и добави: — До днес. Ако не бях видял това, което се криеше в ума на Ксомич, самият аз нямаше да приема подобна теория като обяснение за днешните събития. Но сега…

Боррик се върна до стола си, застана зад него и стисна с две ръце страните на високата му облегалка.

— Изглежда невъзможно.

— Това, че корабът и мъжът бяха тук, е факт, татко — каза Луам.

Арута допълни забележката на брат си:

— И ние трябва да решим каква е вероятността това събитие да се повтори.

Боррик се обърна към Тъли.

— Прав беше, като каза, че всичко това може би възвестява сериозна опасност. Ако някоя велика империя насочи вниманието си към Крудий и Кралството…

Тъли поклати глава.

— Боррик, толкова ли отдавна си се откъснал от опеката ми, че не можеш да схванеш същината? — Херцогът понечи да възрази и той вдигна костеливата си ръка. — Простете, милорд. Стар съм, уморен, и се държа непочтително. Но истината все пак си е истина. Могъща държава са, или по-скоро империя от държави, и ако разполагат със средства да се доберат до нас, положението може да се окаже сериозно, но най-същественото е възможността този „Велик“ да е магьосник или жрец, владеещ висши изкуства. Защото ако той не е единствен, ако има и други като него в тази империя и ако те наистина се опитат да стигнат до нашия свят с магия, наистина ни чакат тежки времена.

Тъй като всички около масата, изглежда, не разбраха намека му, Тъли продължи с тон на търпелив учител, поучаващ група обещаващи, но малко несхватливи понякога ученици.

— Появата на кораба може да е плод на случайност и ако е така, то той е само повод за любопитство. Но ако е създаден специално, за да се озове тук, то ние сме изправени пред гибелна опасност, тъй като прехвърлянето на кораб в друг свят е дело на невъобразимо за мен чародейство. Ако тези хора, „цурани“, както се наричат сами, знаят, че ние сме тук, и ако разполагат със средствата да стигнат до нас, то тогава ще трябва да се боим не само от армии, съперничещи на Велики Кеш във времената на най-голямото му могъщество, когато пределите му са достигнали дори до това отдалечено кътче от света, а ще трябва също така да се опасяваме и от магьосничество, далеч по-могъщо от всичко, което ни е познато.

Боррик кимна, защото заключението беше повече от очевидно.

— Нужен ни е съветът на Кълган по тези неща, и то веднага.

— Още нещо, Арута — каза Тъли. Принцът вдигна глава, тъй като беше потънал в размисъл. — Зная защо Ксомич се е опитал да избяга от теб и хората ти. Помислил е, че сте същества, каквито той познава от своя свят, кентавроиди, наричани „туни“, от които цураните много се боят.

— Защо е трябвало да си го помисли? — попита озадачен Луам.

— Той никога не е виждал кон, нито същество, което смътно да наподобява на кон. Предполагам, че тези хора не познават конете.

Херцогът седна, забарабани с пръсти по масата и каза:

— Ако това, което твърди отец Тъли, е вярно, трябва да вземем някакви решения, и то бързо. Ако появата на тези хора до бреговете ни е само плод на случайност, тогава няма повод за опасения. Но ако зад пристигането им се крие някакъв замисъл, изправени сме пред сериозна заплаха. Тук ние сме най-малобройните от всички гарнизони на Кралството и ще ни бъде доста трудно, ако пристигнат с военна сила.

Останалите замърмориха утвърдително, а херцогът продължи:

— Бихме могли да се опитаме да се убедим, че всичко, казано тук, все пак е плод на голи разсъждения, въпреки че аз съм склонен да се съглася с Тъли по повечето точки. Нужни са ни и съображенията на Кълган по въпроса за този народ. — Той се обърна към Пъг. — Момко, виж дали майсторът ти е свободен да дойде при нас.

Пъг кимна и излезе, след което се затича през цитаделата. Добра се до стълбите на кулата и заизкачва по две стъпала наведнъж. Вдигна ръка да почука и изпита странно усещане, все едно че се бе озовал до току-що ударила мълния. Космите по ръцете и главата му настръхнаха. Обля го внезапно чувство за нещо злокобно и той заблъска по вратата.

— Кълган! Кълган! Добре ли си? — завика момъкът, но отговор не последва. Опита да отвори, но резето бе пуснато. Натисна вратата с рамо и се опита да я отвори със сила, но тя удържа. Странното усещане беше отминало, но го обзе страх от мълчанието на Кълган.

Огледа се за нещо, с което да изкърти вратата, но не намери нищо подходящо и се затича обратно надолу.

Забърза се по дългия коридор и извика на двамата най-близки стражи:

— Вие двамата, тръгвайте с мен. Наставникът ми е в беда.

Мъжете последваха момчето нагоре по стълбището и ботушите им затропаха по каменните стъпала.

Когато стигнаха до вратата на мага, Пъг им нареди:

— Разбийте я!

Двамата бързо оставиха копията и щитовете и опряха рамене във вратата. Натиснаха веднъж, два пъти, три пъти, и с упорстващ стон дъските около металната плоскост на ключалката изпращяха. Последен натиск и вратата полетя навътре. Стражите се задържаха да не паднат през разтворената врата и отстъпиха. На лицата им бе изписано удивление и смут. Пъг се промуши между тях и погледна в стаята.

На пода лежеше Кълган, в несвяст. Синият му халат беше раздърпан и старецът беше заметнал едната си ръка пред лицето си, сякаш да се предпази. На две стъпки от него, там, където трябваше да се намира писалището, висеше потръпваща пустота. Пъг се втренчи във въздуха над пода. Огромна сфера от сиво, което не беше съвсем сиво, проблясваше с жилки с всички оттенъци на дъгата. От сивкавата сфера излизаха две човешки ръце, които опипваха тялото на магьосника. И когато след миг стигнаха до ръката на Кълган, се опитаха да я издърпат в пустотата. Пъг стоеше на място, обзет от ужас, защото който или каквото и да беше от другата страна на празното пространство, се опитваше да издърпа наставника му и да го прехвърли. Още две ръце се пресегнаха през потръпващата мъгла, уловиха ръката на мага там, където я държаха първите, и повлякоха Кълган към пустошта.

Пъг се обърна, грабна едно от копията, опрени на стената от слисаните стражи, и преди някой от двамата войници да реагира, го насочи към сивото петно и го хвърли.

Копието прелетя десетте стъпки, отделящи ги от Кълган, и изчезна в празното. Миг след това ръцете изпуснаха Кълган и се отдръпнаха. Изведнъж сивкавата празнота примигна и изчезна, придружена от пукота на изпълващия я въздух. Пъг се затича към Кълган и коленичи до учителя си.

Магьосникът дишаше, но лицето му беше восъчнобледо и плувнало в пот. Кожата му беше изстинала и лепкава от влага. Пъг изтича до постелята на Кълган, измъкна одеяло и след като зави мага, извика на стражите:

— Доведете отец Тъли!

 

 

През нощта Пъг и Томас останаха будни — не можеха да заспят. Тъли прегледа магьосника и предрече благоприятен изход. Кълган беше изпаднал в потрес, но след ден-два щеше да се оправи.

Херцог Боррик беше разпитал Пъг и стражите за онова, на което бяха станали очевидци, и из замъка се вдигна олелия. Всички стражи бяха вдигнати на крак и патрулите по границите на херцогството бяха удвоени. Херцогът все още не знаеше каква е връзката между появата на кораба и странното явление в покоите на мага, но не смяташе да подлага на риск сигурността на владението си. Навсякъде по стените на замъка горяха факли, а при фара на Дълги нос и града бяха изпратени отряди стража.

Томас, който седеше с Пъг на една от пейките в цветната градина на принцеса Карлайн, едно от малкото тихи местенца в замъка, изгледа замислено приятеля си и каза:

— Опасявам се, че тези цурани идат.

Пъг прокара длан по косата си.

— Това не го знаем.

Томас въздъхна уморено.

— Просто го чувствам.

— Ще разберем утре, когато Кълган ни разкаже какво се е случило.

Томас хвърли поглед към стената.

— Тук никога не е изглеждало така странно. Дори когато Тъмното братство и таласъмите нападнаха, когато бяхме малки, помниш ли?

Пъг кимна мълчаливо, а после отвърна:

— Тогава знаехме пред какво сме изправени. Тъмните елфи са нападали замъци много пъти. А таласъмите… е, те са просто таласъми.

Дълго останаха да седят смълчани. После тропотът на ботуши по настилката подсказа, че иде някой. Мечемайстор Фанън, в плетена ризница, се спря пред момчетата.

— Какво? Още сте будни? И двамата отдавна трябваше да сте в леглата. — Старият боец се обърна и изгледа стените на замъка.

— Е, мнозина не могат да заспят тази нощ. — Отново насочи вниманието си към момчетата. — Томас, добрият войник трябва да усвои привичката да поспива при всяка възможност, защото в службата му ще има много дни, в които няма да може. Вие, скуайър Пъг, също трябва де спите. Защо не се опитате все пак да отдъхнете?

Момчетата кимнаха, пожелаха на мечемайстора лека нощ и си тръгнаха. Побелелият командир на гвардията на херцога ги изгледа, докато се скрият от погледа му, и остана сам, потънал в тревожните си мисли.

 

 

Пъг се събуди от шума на стъпки, минаващи покрай вратата му. Младежът припряно надяна панталони и туника и се забърза по стъпалата към стаята на Кълган. Влезе през вече оправената врата и завари херцога и отец Тъли, застанали над постелята на Кълган. И веднага чу немощния глас на учителя си, който протестираше, че го държат на легло.

— Казвам ви, нищо ми няма — настояваше Кълган. — Оставете ме само малко да се поразтъпча и ще се оправя.

Тъли, също с отпаднал глас, му каза:

— Няма да се оправиш, а ще паднеш. Здраво си раздрусан, Кълган. Това, което те е извадило от съзнание, е ударило много лошо. Имаш късмет, можеше и да си много по-зле.

Кълган забеляза Пъг, застанал тихо на прага, за да не ги безпокои.

— Ха, Пъг — възкликна той и гласът му си възвърна донякъде обичайната сила. — Ела, влез. Както разбрах, на теб трябва да благодаря, че не съм предприел неочаквано пътешествие с непознати спътници.

Пъг се усмихна зарадван, че Кълган си възвръща обичайната веселост.

— Всъщност не направих нищо особено, господарю. Просто усетих, че нещо не е наред, и действах.

— Но действа бързо и добре — каза с усмивка херцогът. — Това момче отново спаси едного от двора ми. Както е тръгнало, май ще се наложи да го удостоя и с титлата „Бранител на херцогския двор“.

Пъг се засмя, доволен от похвалата на херцога. Боррик се обърна към магьосника.

— Е, след като си изпълнен с жар, както разбирам, мисля, че трябва да поговорим за вчера. Все пак достатъчно ли си добре?

Въпросът предизвика раздразнения поглед на Кълган.

— Разбира се, че съм достатъчно добре. Нали точно това се опитвам да ви кажа през последните десет минути.

Кълган се опита да седне, но му се зави свят и се олюля. Тъли го хвана за рамото и го натисна да легне на купчината пухкави възглавници.

— Можеш да говориш и оттук достатъчно добре. Стой мирно в леглото.

Кълган не възрази. Скоро се почувства по-добре и каза:

— Тъй да бъде, но ми дайте поне лулата. Момче, моля те.

Пъг му подаде лулата и кесията с табак и след като магът натъпка чашката, му поднесе дълга горяща главня от мангала. Кълган разпали лулата си и след като тя се разгоря задоволително, се излегна и доволно каза:

— Така… А сега, откъде да започнем?

Херцогът набързо му преразказа разкритото от Тъли, а отецът добави няколкото пропуснати подробности. След като двамата свършиха, Кълган кимна.

— Заключението ви за произхода на тези хора изглежда правдоподобно. Подозирах тази възможност, когато видях изделията, донесени от кораба, а случилото се в тази стая вчера напълно ме убеждава. — Той замълча за миг да подреди мислите си. — Ръкописът се оказа лично писмо на един маг на тези хора, цураните, до жена му, но беше и нещо повече. Печатът беше магически надарен със свойството да принуди читателя да изрече едно заклинание, съдържащо се в края на писмото. Забележително заклинание, даващо възможност на всеки, независимо дали може да чете знаците, да прочете свитъка.

— Доста странно — каза херцогът.

— Всъщност доста притесняващо — поправи го Тъли.

— Включените понятия бяха напълно нови за мен — продължи Кълган. — Все пак бях неутрализирал това заклинание, за да мога да прочета писмото, без да се боя от магически капани, обичайни за личните писма, писани от магьосници. Езикът, разбира се, беше непознат и използвах заклинание от друг ръкопис, за да мога да го преведа. Въпреки че разбрах езика с помощта на заклинанието, не разбирам напълно всичко, за което ставаше дума.

— Някакъв магьосник на име Фаната пътувал с кораб до един град в родния си свят — продължи Кълган. — След няколко дни в открито море ги връхлетяла силна буря. Корабът загубил мачтата си и вълните отнесли повечето от екипажа извън борда. На магьосника му останало малко време за писец и свитък — изписано беше с припряна ръка — и изрекъл заклинанията си. Изглежда, че този човек е могъл да напусне кораба по всяко време и да се върне у дома си, или да се озове на друго безопасно място, но бил възпрепятстван да го направи от загриженост за кораба и неговия товар. По този въпрос не съм съвсем сигурен, но тонът на писмото предполага, че за него е било донякъде необичайно да рискува живота си заради останалите на кораба. Другият объркващ момент е споменаването за неговия дълг пред някаква особа, която той нарича „Властелина на войната“. Сигурно се хващам за сламка, но тонът ме кара да мисля, че е било въпрос на чест или обещание, а не някакво лично задължение. Така или иначе, той написва писмото и го подпечатва, след което е щял да се заеме да премести кораба магически.

Тъли поклати недоверчиво глава.

— Невероятно.

— И така, както ние разбираме магията — невъзможно — допълни възбудено Кълган.

Пъг забеляза, че професионалният интерес на мага не се споделя от херцога, който изглеждаше нескрито угрижен. Момчето си спомни думите на Тъли какво би могло да означава едно толкова могъщо вълшебство в случай, че тези хора са решили да нахлуят в Кралството. Магът продължи:

— Тези хора разполагат със сили, за които ние можем само да разсъждаваме. По много въпроси този магьосник беше съвсем изричен — впрочем, способността му да предаде синтезирано толкова идеи в едно толкова кратко писмо говори за необикновено организиран ум. Магът се беше постарал да увери жена си, че ще направи всичко, което е по силите му, за да се върне. Споменаваше се за отваряне на прорив към „новия свят“, защото — това не го разбирам напълно — вече бил установен мост, а на някакво устройство, с което той разполагал, му липсвало… едно или друго качество, необходимо, за да прехвърли кораба на собствения си свят. Ако се съди по всичко, този ход е бил крайно рискован. Поставил беше и второ заклинание на свитъка… и в края на краищата тъкмо от него пострадах накрая.

Смятах, че неутрализирайки първото заклинание, съм прекъснал въздействието и на второто, но това се оказа грешка. Второто заклинание беше предназначено да се задейства веднага, след като някой завърши четенето на свитъка на глас — друго нечувано постижение на магическото изкуство. Заклинанието предизвика отварянето на друг от тези прориви, така че посланието да бъде пренесено до едно място, наречено „Събранието“ или „Конгрегацията“ и оттам — да се предаде на жена му. И заедно с писмото за малко да попадна в прорива и аз.

Пъг пристъпи напред и без да се замисля, изломоти:

— Но тогава тези ръце може да са били на негови приятели, опитващи се да го намерят.

Кълган изгледа чирака си и кимна.

— Възможно е. Във всеки случай, от тази случка можем да извлечем доста. Тези цурани са способни да контролират магия, до каквато ние сме в състояние да се домогнем единствено в най-теоретичните си разсъждения. Знаем малко за възникването на прориви, или иначе казано разломи, но нищо за тяхното естество.

Херцогът изглеждаше озадачен.

— Обясни ми, моля те.

Кълган дръпна силно от лулата си и заговори.

— Магията, в своята същност, е нещо нестабилно. Понякога едно заклинание може да се закриви — защо става така, не знаем — до такава степен, че то… разкъсва самата световна тъкан. За кратък момент се появява цепнатина, или прорив, или разлом, и се оформя проход, водещ към… някъде другаде. Почти нищо не се знае за такива явления, освен че са свързани с освобождаването на огромно количество енергия.

Тъли се намеси:

— Има теории, но нито една от тях не може да обясни защо така често някое заклинание или магическо устройство изведнъж се взривява по този начин и защо е създадена тази нестабилност в реалността. Известни са няколко подобни събития, но разполагаме с наблюдения само от втора ръка. Онези, които са се оказвали свидетели на възникване на такива прориви, са загинали или изчезнали.

Кълган отново подхвана разказа си.

— Смята се за самодоказано, че са били унищожени заедно с всичко останало на няколко стъпки от прорива. — Старият маг изведнъж се умисли. — Според правилата трябваше да бъда убит, когато този прорив се появи в стаята ми.

Херцогът го прекъсна.

— Според обяснението ти тези „прориви“, както ги наричаш, са опасни.

Кълган кимна.

— И непредсказуеми също така. Едни от най-неприятните сили, откривани някога. Ако тези хора знаят как да ги предизвикват и също така да ги контролират, за да действат като портал между световете и те да могат да преминават през тях безопасно, тогава те владеят най-опасните възможни умения.

— Подозирали сме нещо за природата на проривите и преди — каза Тъли, — но това е първият случай, когато разполагаме с нещо, което поне смътно да прилича на твърдо, доказателство.

— Ба! — изсумтя Кълган. — Странни хора и вещи са се появявали неведнъж през годините, Тъли. Това със сигурност би обяснило откъде са идвали.

Тъли, изглежда, не желаеше да се съгласи с гледната му точка.

— Само теории, Кълган. Няма доказателства. Всички хора са загинали, а колкото до предметите… никой не разбира предназначението на двата или трите, които са оцелели, без да изгорят или да се изкривят до неузнаваемост.

Кълган се усмихна.

— Така ли? А какво ще ни кажеш за онзи непознат, дето се появи преди двадесет години в Саладор? Говореше на напълно непознат език и беше облечен съвсем странно.

Тъли изгледа Кълган накриво и допълни, като се обърна към херцога:

— И също така се оказа безнадеждно луд, който не можеше да изрече и една понятна дума. Храмовете отделиха достатъчно време да се занимаят с него.

Боррик пребледня.

— Богове! Държава на воини, с армии неколкократно по-големи от нашите, разполагащи с достъп до нашия свят, когато им хрумне. Да се надяваме само, че няма да насочат погледа си към Кралството.

Кълган кимна и издуха облак дим.

— Засега не сме чували за други появявания на тези хора и бихме могли да не се боим от тях, но имам чувството, че… — Той остави мисълта си недовършена за момент, извърна се малко на една страна, за да се намести по-удобно, и продължи: — Може да е дреболия, но споменаването за мост в писмото ме безпокои. Намирисва, че между световете вече съществува постоянен път. Надявам се да греша.

Звукът на тежки стъпки по стъпалата ги накара да се обърнат. Вътре влезе забързано един страж, застана мирно пред херцога и му връчи къс хартия.

Херцогът го освободи и разгъна листа. Прочете го бързо, след което го подаде на Тъли.

— Пратих бързи ездачи до елфите и джуджетата, с гълъби, да върнат отговорите. Кралицата на елфите изпраща вест, че вече е тръгнала за Крудий и ще бъде тук след два дни.

Тъли поклати глава.

— Откакто съм жив, никога не съм чувал лейди Агларана да е напускала Елвандар. От това чак костите ми се смразяват.

— Нещата, изглежда, взимат лош обрат, след като е решила да дойде тук — рече Кълган. — Надявам се да греша, но ми се струва, че не сме единствените, които са научили за тези цурани.

В стаята настъпи тишина и Пъг усети чувство на безнадеждност. Отърси се от него, но ехото му продължи да го терзае.