Реймънд Фийст
Магьосник (6)

Глава 4
Нападение

Пъг яздеше мълчаливо.

Конят му стъпваше леко по стръмното плато с изглед към морето. Топлият бриз носеше аромата на цветя, а на изток горските дървеса бавно се поклащаха. Жежкото слънце блестеше над океанската шир. Над вълните във въздуха се рееха чайки, сякаш увиснали на място, после се спускаха рязко към водата да потърсят храна. Отгоре, много високо, прииждаха бели перести облаци.

Докато гледаше гърба на принцесата, яхнала тънкокракото си бяло конче, Пъг си спомни за сутринта. Бяха го накарали да чака цели два часа в конюшните, докато принцесата се появи с баща си. Херцогът му бе изредил надълго и широко задълженията и отговорностите му към дамата на замъка. Пъг стоя през цялото време безмълвен, докато херцогът повтаряше дословно указанията на конемайстор Алгон от предната вечер. Надзирателят на конюшните го беше наставлявал цялата изминала седмица и го беше подготвил да язди с принцесата — макар и със скромен успех.

Пъг я беше последвал през портите, все още възхитен от невероятния си късмет. Кипеше от възторг, въпреки че цяла нощ се беше мятал в постелята и след това бе пропуснал закуската.

Сега настроението му се променяше от първоначалното хлапашко благоговение към едва сдържано раздразнение. Принцесата отказваше да отвърне на всичките му учтиви опити да подхванат разговор, освен да му се разпорежда непрекъснато. Тонът й беше властен и груб, а на всичко отгоре настоятелно го наричаше „момче“, въпреки изисканите му напомняния, че името му е Пъг. С други думи, изобщо не се държеше като спокойна млада дворцова дама, а по-скоро му напомняше на разглезено и сприхаво дете.

Отначало се беше почувствал доста неловко, когато се озова на гърба на тромавата сива кобила, за която прецениха, че е подходяща за ездаческите му умения. Кобилата беше с кротък нрав и не проявяваше никакво желание да тръгне по-бързо от абсолютно необходимото.

Пъг си беше облякъл яркочервената туника, дадена му от Кълган, но въпреки това изглеждаше неугледно до принцесата. Тя носеше проста, но изящна жълта рокля за езда, обшита с черно, и подходяща на цвят шапка. Макар да яздеше странично, Карлайн сякаш беше родена ездачка, докато Пъг имаше чувството, че ще изглежда по-добре, ако тръгне пеш до кобилата с едно рало между двамата. Още повече че кобилата му имаше отвратителния навик да спира на всеки десет крачки, за да попасе или да си набута муцуната да души в храстите, без да обръща внимание на трескавите му подритвания по хълбоците, докато великолепно обученият кон на принцесата реагираше мигновено на най-лекото докосване с дръжката на камшичето й. Тя яздеше мълчаливо напред, пренебрегвайки мъчителните пъшкания на момчето, което се мъчеше по-скоро с усилие на волята си, отколкото с умения на ездач да накара ленивото животно да продължи.

Пъг усети първите признаци на глад и романтичните му мечти отстъпиха пред нормалния за петнадесетте му години апетит. Докато продължаваха да яздят, мислите му все по-настойчиво закръжиха около кошницата с обяда, висяща на седлото му. Сякаш мина цяла вечност, докато принцесата се извърне към него.

— Момче, какъв е занаятът ти?

Сепнат от въпроса след толкова дългото мълчание, Пъг отвърна със заекване:

— Аз… чи…ракувам при майстор Кълган.

Тя го изгледа с поглед, който щеше да е съвсем на място, ако беше видяла някое насекомо да пълзи по блюдото й с вечерята.

— О, ти си онова момче. — Кратката искрица любопитство изгасна моментално и тя му обърна гръб. Продължиха ездата още малко, след което принцесата каза: — Момче, спираме тук.

Пъг спря кобилата си, но преди да се добере до страната на принцесата, тя скочи пъргаво на тревата, без да дочака ръката му, както му беше указал майстор Алгон, връчи му юздите на своя кон и пристъпи до ръба на стръмната скалиста тераса.

Загледа се за миг към морето, след което, без да се обръща към Пъг, го попита:

— Смяташ, ли, че съм красива?

Пъг не знаеше какво да отвърне. Тя се обърна и го погледна.

— Е?

Пъг каза:

— Да, ваше височество.

— Много красива?

— Да, ваше височество. Много красива.

Принцесата сякаш се замисли за миг, след което отново насочи вниманието си към гледката долу.

— За мен е важно да съм красива, момче. Лейди Марна казва, че трябва да бъда най-красивата в Кралството, защото един ден ще трябва да си намеря могъщ съпруг, а само най-красивите дами в Кралството могат да избират. Според нея ще имам много ухажори, защото татко е много важна особа. — Тя се обърна и за миг на Пъг му се стори, че по изящното й лице премина сянка на леко опасение. — Ти много ли приятели имаш, момче?

Пъг сви рамене.

— Намират се, ваше височество.

Тя го изгледа.

— Трябва да е хубаво. — Отметна разсеяно кичура коса, измъкнал се изпод широката периферия на шапката й. В този момент му се стори толкова ранима и самотна, че Пъг отново усети как сърцето му се качва в гърлото. Очевидно изражението му издаде нещо на принцесата, защото очите й изведнъж се присвиха и от замислено, настроението й отново стана властно. — Сега ще обядваме — обяви тя със заповеднически тон. — Пъг бързо върза конете, свали кошницата, постави я на земята и я отвори.

Карлайн пристъпи към него и каза:

— Аз ще приготвя храната, момче. Не искам непохватни ръце да обръщат чинии и да разсипват виното.

Пъг отстъпи крачка назад и се поклони, а тя се зае да разопакова обяда. Щедрата миризма на сирене и хляб удари Пъг в ноздрите и устата му се напълни със слюнка.

Принцесата го погледна.

— Заведи конете до хълма при потока и ги напой. Можеш да ядеш на връщане. Ще те извикам, когато се нахраня.

Пъг едва потисна стона си, хвана поводите на конете и тръгна. Изрита един-два камъка по платото, докато се бореше с противоречивите чувства, забушували в гърдите му. Знаеше, че не бива да оставя момичето само, но и не можеше да не й се подчини. Наоколо не се мяркаше жива душа и едва ли щеше да възникне някаква неприятност толкова далече от гората. Освен това се радваше, че ще остане за малко настрани от Карлайн.

Стигна до потока, свали седлата на конете и пусна юздите на животните да се влачат по земята. Ездитният кон беше обучен да стои на място без спънки, а товарната кобила не проявяваше особена охота да се отдалечава. Заскубаха тревата, а Пъг си намери удобно място за сядане. Замисли се над създалото се положение и установи, че е доста объркан. Карлайн си оставаше най-хубавото момиче, което беше виждал, но поведението й бързо смъкваше блясъка на възхитата му. За момента обаче стомахът му създаваше повече грижи от момичето на неговите блянове. Реши, че тези любовни работи не ще да са толкова прости, колкото си ги беше представял.

Позабавлява се малко, разсъждавайки над това. След като се отегчи, отиде да си потърси камъчета във водата. Напоследък не беше имал много възможност да се упражнява с прашката, а сега моментът беше подходящ. Намери няколко обли камъчета и извади прашката. Започна да се упражнява — търсеше си цели между далечните дръвчета и плашеше притаилите се в тях птици. Улучи няколко грозда горчив глог — пропусна само един от шестте. Остана доволен, че прицелът му си е добър както винаги, и напъха прашката в колана си. Намери още няколко камъчета, които му се сториха съвсем благонадеждни, и ги прибра в кесията си. Прецени, че момичето трябва да е почти привършило, и се запъти към конете, за да ги оседлае, така че като го повика, да е готов.

Когато стигна до коня на принцесата, от другата страна на хълма се чу писък. Той изпусна седлото на Карлайн, затича се към билото и когато преодоля височината, се спря слисан. Космите по врата и ръцете му настръхнаха.

Принцесата тичаше, подгонена от два трола. Тролите обикновено не излизаха толкова далече от леса, а Пъг не беше подготвен за среща с тези същества. Наподобяваха хора, но бяха по-ниски и широки, с дебели ръце, които висяха почти до земята. Тичаха повече на четири крайника, като някаква смешна пародия на маймуни, с тела, покрити със сива козина и дръпнати назад устни, разкриващи дълги зъби. Отвратителните същества рядко безпокояха група хора, но понякога нападаха самотен пътник.

Пъг се поколеба за миг, измъкна прашката от колана си и зареди камък; после се затича надолу по хълма, въртейки прашката над главата си. Съществата почти бяха догонили принцесата, когато той пусна камъка да полети. Камъкът улучи първия трол отстрани по главата и той се преметна във въздуха и рухна. Вторият се препъна в него и двамата се оплетоха. Пъг спря. Съществата се изправиха, насочиха вниманието си от Карлайн към нападателя си, изреваха и се втурнаха напред. Пъг побягна обратно по склона. Знаеше, че ако успее да се добере до конете, ще ги изпревари, ще заобиколи за момичето и ще се измъкнат в безопасност. Озърна се през рамо и видя, че го приближават — с огромни оголени кучешки зъби и дълги нокти на предните лапи, дерящи земята. Вятърът лъхна към него и той надуши вонята им на гнило месо.

Добра се до билото на хълма и дъхът му заизлиза на парцали. Сърцето му подскочи, щом видя, че конете са прецапали потока и са се отдалечили на двадесет разкрача от предишното си място. Понесе се надолу по хълма, надявайки се, че разстоянието няма да се окаже фатално.

Чу тролите зад себе си, докато нагазваше в потока. Водата тук беше плитка, но все пак го забави.

Зацапа през потока, спъна се в някакъв камък и падна. Протегна ръце напред и се подпря на дъното, като успя да задържи глава над водата. Помъчи се да се изправи. Залитна отново, обърна се и видя как тролите приближават до брега. Те изреваха от възторг, че врагът им е паднал във водата, и за миг спряха. Сляп ужас обзе Пъг. Той се замъчи да зареди с изтръпнали пръсти прашката си с нов камък. Пръстите му зашариха безпомощно, изтърваха прашката и потокът я отнесе. Пъг усети, че в гърлото му се надига отчаян писък.

Тролите навлязоха в буйната вода и изведнъж зад очите му светна мълния. Разкъсваща болка прониза челото му и в ума му сякаш се изписаха сиви букви. Бяха му познати — от един свитък, който Кълган му беше показвал няколко пъти. Устните му сами зашепнаха заклинанието и всяка дума изчезваше от вътрешния му взор още докато я изричаше.

Когато стигна до последната дума, болката спря и пред него изригна неописуем рев. Той отвори очи и видя, че двата трола се гърчат във водата, с широко оцъклени от болка очи: мятаха се безпомощно, пищяха и стенеха.

Пъг се извлече от водата и се загледа в мятащите се твари. Издаваха задавени звуци, плюеха и хъркаха, и пляскаха безпомощно с ръце. След миг единият се разтърси, престана да се движи и замря, обърнат с лице към водата. Вторият преживя още няколко мига, докато издъхне, но също като спътника си се удави, без да може да задържи главата си над плитката вода.

Със замаяна глава и изтощен, Пъг прецапа потока обратно. Умът му беше изтръпнал и всичко му се струваше мъгляво. Спря след първите няколко крачки, спомнил си за конете. Озърна се, но не можа да види и следа от животните. Сигурно бяха побягнали, като бяха видели тролите.

Пъг тръгна към мястото, където за последен път беше видял принцесата. Изкатери се на билото на хълма и се огледа. Момичето не се мяркаше никакво и той се запъти към преобърнатата кошница с храна. Мисълта му течеше трудно, а и беше ужасно гладен. Даваше си сметка, че трябва да измисли нещо, но единственото, което можеше да открои сред вихрушката от мисли, бе храната.

Смъкна се на колене, надигна парче сирене и го напъха в устата си. Наблизо се търкаляше полуразлята бутилка вино и той отпи здрава глътка. Ароматното сирене и глътката вино го съживиха и Пъг усети, че умът му се прояснява. Отчупи голям комат хляб и го задъвка, като се мъчеше да подреди мислите си. Едно нещо изпъкна. По някакъв начин беше успял да изрече магическо заклинание. Нещо повече, беше го постигнал без помощта на книга, на свитък или вълшебен предмет. Не беше съвсем сигурен, но това му се стори някак странно. Мислите му отново се замъглиха. Повече от всичко му се дощя да се изтегне на земята и да заспи, но докато дъвчеше, една-едничка мисъл си проби път през влудяващата мешавица от впечатления. Принцесата!

Той скочи на крака. Главата му се замая. Съвзе се, награби още хляб, взе бутилката и се отправи натам, накъдето я беше видял да тича последния път. Краката му се затътриха, съпротивлявайки се на усилието му да тръгне. След няколко мига усети, че мисълта му се прояснява и изтощението отминава. Започна да я вика и чу някакви приглушени хлипове откъм храстите пред себе си. Проби си път и намери Карлайн сгушена зад тръните, присвила юмручета до корема си. Очите й се бяха разширили от ужас, а роклята й бе оцапана с кал и разкъсана. Сепната, тя скочи, хвърли се в прегръдката му и зарови глава в гърдите му. Тялото й се разтърси от хлипове. Застанал с широко разтворени ръце, без да пуска виното и хляба, Пъг не знаеше какво да прави. Прегърна непохватно ужасеното момиче и каза:

— Всичко е наред. Вече ги няма. В безопасност си.

За миг тя увисна на гърдите му, после сълзите й секнаха и тя се отдръпна, подсмръкна и каза:

— Помислих, че са те убили и се връщат за мен.

Пъг беше невероятно смутен. Тъкмо когато бе преживял най-тревожното изпитание в живота си, се озова пред ново, по-различно, и всичко в мозъка му се обърка. Без да мисли, той задържа принцесата в ръцете си и внезапно усети близостта й, меката топлина на тялото й. Мъжко чувство на готовност да я защити и покровителства се надигна в гърдите му и той я притисна към себе си.

Сякаш усетила промяната в настроението му, Карлайн се отдръпна. Въпреки изтънченото си дворцово възпитание, тя все още беше петнадесетгодишно момиче и беше смутена от прилива на чувства, които изпита в прегръдката му. Така че потърси убежище в единственото нещо, което познаваше добре — в ролята си на принцесата на замъка, — и властно каза:

— Радвам се, че не си пострадал, момче. — Пъг видимо трепна от думите й. Тя се помъчи да възвърне благородната си осанка, но зачервеното й носле и обляното със сълзи лице подровиха усилията й. — Намери коня ми и се връщаме в замъка.

Пъг усети, че нервите му се изопват. Постара се да запази спокойствие и отвърна:

— Съжалявам, ваше височество, но конете са избягали. Боя се, че се налага да се върнем пеш.

Карлайн се почувства пренебрегната и оскърбена. Пъг не носеше вина за премеждията, които я бяха сполетели този следобед, но глезеният й нрав, на чиито прищевки толкова често бяха отвръщали със снизхождение, се хвана за това, което й беше подръка.

— Пеш! Не мога да вървя пеш чак до замъка! — сопна се тя и изгледа Пъг така, сякаш той беше длъжен да направи нещо по въпроса, при това веднага и без възражения.

Пъг усети как целият му гняв, смут, болка и безсилие се надигат.

— Тогава, да му се не види макар, можеш да си седиш тук и да чакаш, докато разберат, че те няма, и не изпратят някой да те вземе. — Крещеше. — Мисля, че ще стане около два часа след залез-слънце.

Карлайн отстъпи от него с пепеляво лице, сякаш я беше зашлевил. Долната й устна трепереше и тя изглеждаше готова отново да се разплаче.

— Няма да позволя да ми се говори по такъв начин, момче.

Очите на Пъг се разшириха и той пристъпи към нея, размахал бутилката вино.

— За малко да ме убият, докато се мъчех да ти спася живота! — изрева момъкът. — Да чух една дума за благодарност? Не! Чувам само хленч и оплаквания, че не можеш да се върнеш пеш до замъка. Ние от кулата може да сме с долно потекло, но поне сме достатъчно възпитани, за да благодарим на някого, когато го е заслужил. — Усети, че ядът му минава всякакви граници. — Можеш да си останеш тук, ако искаш, но аз тръгвам… — Изведнъж осъзна, че е застанал в глупава поза, с високо вдигнатата над главата си бутилка. Очите на принцесата се бяха приковали в хляба и той осъзна, че го държи до колана си, с палец, пъхнат в една от халките, което правеше позата му още по-нелепа. Запелтечи, после гневът му изведнъж се изпари и той свали бутилката. Принцесата го гледаше с големите си очи, надничащи зад юмручетата, които бе стиснала пред лицето си. Пъг понечи да каже нещо — помисли си, че се е изплашила от него — и видя, че тя се смее.

— Извинявай, Пъг — промълви тя, — но изглеждаше толкова глупаво, застанал така. Заприлича ми на една от онези ужасни статуи, които издигат в Крондор, само че с вдигната бутилка вместо меч.

Пъг поклати глава.

— Аз дължа извинение, ваше височество. Нямам право да ви крещя така. Моля, простете ми.

На лицето й изведнъж се изписа загриженост.

— Не, Пъг. Имаше пълно право да ми кажеш всичко това. Аз наистина ти дължа живота си, а се държах ужасно. — Тя пристъпи по-близо до него и сложи ръка на рамото му. — Благодаря ти.

Пъг се взря в лицето й, напълно покорен. Цялата му решимост да се отърси от момчешките си мечти за нея се отвя като от вятър. Мисълта за удивителния факт, че бе използвал магия, се замени от по-настойчиви и неудържими пориви. Той посегна към нея, но реалността на високия й сан го възпря и Пъг й предложи бутилката.

— Вино?

Доловила внезапния обрат на мисълта му, тя се засмя. И двамата бяха изтощени и зашеметени от премеждието, но Карлайн все още владееше ума си и съзнаваше въздействието, което имаше над него. Кимна, взе бутилката и отпи. Възстановил мъничко от увереността си, Пъг промълви:

— По-добре ще е да побързаме. Може да стигнем в цитаделата чак в полунощ.

Тя кимна, без да откъсва очи от него, и се усмихна. Пъг се почувства неловко от погледа й и се извърна към пътя за замъка.

— Е, най-добре е да тръгваме.

Тя закрачи до него и след малко попита:

— Ще ми дадеш ли малко хляб, Пъг?

Пъг беше пробягвал разстоянието между крайбрежните канари и цитаделата много пъти, но принцесата не беше свикнала да върви толкова дълго, а и меките й ботушки за езда не бяха пригодени за подобно изпитание. Когато замъкът изникна пред очите им, тя едва креташе и бе прегърнала Пъг през рамо.

От стражевата кула на портата проехтяха викове и към тях се затичаха стражи. После се появи лейди Марна, дойната на момичето — беше надигнала полите на червената си рокля и тичаше с все сила към принцесата. Въпреки че беше два пъти по-едра от повечето дворцови дами — както и от повечето войници, — ги изпревари всички. Носеше се напред като мецана, чието мече е нападнато, и огромната й пазва се надигаше от усилието. Когато се добра до крехкото момиче, го стисна в прегръдка, която заплашваше изцяло да погълне Карлайн. Скоро около принцесата се струпаха и придворните дами и започнаха да я обсипват с въпроси. Преди врявата да секне, лейди Марна се обърна и се нахвърли върху Пъг като мечка стръвница, на каквато всъщност приличаше.

— Как си посмял да допуснеш принцесата да пострада така! Да куца, с разкъсана и оцапана рокля! Ще наредя да те набият с камшик. Докато свърша с теб, сто пъти ще съжалиш, че си видял белия свят. — Пъг заотстъпва смутен от яростните нападки, неспособен да промълви и дума. Разбрал, че момчето по някакъв начин е виновно за състоянието на принцесата, един от стражите пристъпи и го хвана за лакътя.

— Оставете го!

Всички замлъкнаха. Карлайн си проправи път между гувернантката и Пъг, малките й юмручета заудряха войника и той пусна Пъг и отстъпи смутено.

— Той ми спаси живота! За малко не загина, за да ме спаси. — По лицето й потекоха сълзи. — Нищо лошо не е направил. И няма да позволя да го заплашвате. — Тълпата се струпа около тях и заоглежда Пъг с непознато досега уважение. От всички страни се разнесе приглушен шепот, а един от стражите се затича да отнесе вестта в замъка. Принцесата отново обви с ръка раменете на Пъг и двамата тръгнаха към портите.

Докато стигнат портата към вътрешния площад, принцесата вече се бе съгласила две от дамите да й помогнат, за голямо облекчение на Пъг. Не беше за вярване, че толкова крехко момиче ще се окаже такова бреме. Разбрал за връщането на Карлайн, херцогът се втурна да я посрещне, прегърна дъщеря си и заговори с нея. Пъг ги изгуби от очите си, щом тълпата любопитни зяпачи го обкръжи, обсипвайки го с нетърпеливи въпроси. Опита се да си пробие път към кулата на магьосника, но хората го задържаха.

— Да не би работата да е свършила? — изрева нечий глас.

Всички извърнаха глави и видяха мечемайстор Фанън, следван плътно от Томас. Простолюдието на цитаделата бързо се разпръсна и Пъг се озова сам пред Фанън, Томас и онези от свитата на херцога, чийто ранг беше достатъчно висок, за да не обърнат внимание на забележката на Фанън. Пъг успя да зърне принцесата — тя говореше с баща си, с тях бяха и Луам, Арута и скуайър Роланд.

— Какво се случи, момче? — попита Фанън.

Пъг понечи да заговори, но видя, че херцогът и синовете му идват, и млъкна. Появи се и бързащият след херцога Кълган, разбуден от вълнението, царящо из двора. Щом херцогът се приближи, всички се поклониха и Пъг видя как Карлайн се отскубна от настойчивите опити на Роланд да я утеши, последва баща си и застана до Пъг. Лейди Марна отправи отчаян поглед към небесата, а Роланд тръгна след момичето — на лицето му бе изписано нескрито изумление. Когато принцесата хвана ръката на Пъг, лицето на Роланд помръкна от злобна ревност.

— Дъщеря ми наговори забележителни неща за теб, момче — каза херцогът. — Бих искал да чуя и твоя разказ.

Пъг изведнъж възвърна самоувереността си и леко издърпа ръката си от Карлайн. Описа случилото се, прекъсван от възторжените добавки на Карлайн. Докато ги слушаше, херцогът доби почти точна представа за нещата. Когато Пъг завърши, лорд Боррик попита:

— Как стана така, че тролите се удавиха в потока, Пъг?

Пъг се почувства неловко.

— Изрекох заклинание срещу тях и те не можаха да се доберат до брега — промълви той едва чуто. Все още беше объркан от постижението си, а и не му беше останало време да помисли повече за него, тъй като принцесата бе изтласкала всички други мисли настрана. Веднага долови изумлението, изписало се на лицето на Кълган. Пъг се опита да добави нещо, но следващата забележка на херцога го прекъсна.

— Пъг, не бих могъл да ти се отплатя за доброто, което си сторил на семейството ми. Но ще намеря подходяща награда за храбростта ти.

В изблик на неудържим възторг Карлайн метна ръце около врата на Пъг и го прегърна силно. Момчето стоеше объркано, оглеждаше се в паника и се мъчеше да внуши някак на околните, че тази фамилиарност не е по негова вина.

Лейди Марна изглеждаше готова да припадне, а херцогът се окашля многозначително и кимна на дъщеря си да пусне Пъг. След като тя се оттегли в компанията на лейди Марна, Кълган и Фанън дори не се опитаха да скрият насмешката си, както и Луам и Арута. Роланд стрелна Пъг с гневен и завистлив поглед, след което се обърна рязко и тръгна към покоите си. Лорд Боррик каза на Кълган:

— Отведи момъка в стаята му. Изглежда изтощен. Ще наредя да му донесат храна. Доведи го в голямата зала утре след закуска.

Херцогът махна с ръка на синовете си да го последват и се отдалечи. Фанън сграбчи Томас за лакътя, защото русокосото момче беше започнало да говори с приятеля си. Старият майстор на меча му даде знак с глава да тръгне с него и да остави Пъг на мира. Томас кимна, въпреки че беше готов да се пръсне от хиляди въпроси.

След като всички си тръгнаха, Кълган прегърна Пъг през рамо и каза:

— Хайде, Пъг. Уморен си, а има много да ми разправяш.

Пъг лежеше по гръб на постелята си и гледаше остатъците от храна на подноса до себе си. Не си спомняше да е бил някога толкова уморен. Кълган крачеше из стаята.

— Това е абсолютно невероятно. — Старецът махна с ръка във въздуха и червеният му халат се раздипли върху едрото му туловище като вода, стичаща се по канара. — Затваряш значи очи и образът на свитък, който си видял преди седмици, се появява. Изпяваш заклинанието, все едно че държиш свитъка пред себе си, и тролите падат. Абсолютно невероятно. — Седна на столчето до прозореца и продължи: — Пъг, подобно нещо не се е случвало никога. Даваш ли си сметка какво си направил?

Тъкмо да потъне в дълбините на топлия, ласкав сън, Пъг сепна и изгледа магьосника.

— Направих само това, което казах, Кълган.

— Да, но имаш ли поне някаква представа какво означава това?

— Не.

— Аз също. — Магьосникът изглеждаше на ръба да се свие като спукан балон — възбудата го бе напуснала, заместена от пълно недоумение. — Нямам и най-малка представа какво означава това. Магьосниците не подхвърлят ей така заклинания от главите си. Жреците го могат, но тяхното средоточие е друго и вълшебството им е друго. Помниш ли какво те учех за средоточията, Пъг?

Пъг се намръщи. Не беше в най-подходящото настроение да повтаря зазубрени уроци, но се насили да се изправи.

— Всеки, който прилага магия, трябва да разполага със средоточие за силата, която използва. Жреците притежават сила да съсредоточават магията си чрез молитва; техните заклинания са под формата на молитва. Магьосниците използват телата си или различни устройства, или книги и ръкописи.

— Правилно — кимна Кълган, — но ти току-що си нарушил тази банална истина. — Той измъкна дългата си лула и започна разсеяно да тъпче табак в чашката. — Заклинанието, което си изрекъл, не може да използва тялото на заклинателя за средоточие. То е създадено, за да причини силна болка на друг. Може да се окаже много ужасно оръжие. Но може да се изрече само като се прочете от свитък, на който е написано, по времето, когато се изрича. Защо е така?

Пъг с мъка повдигна натежалите си като олово клепачи.

— Самият свитък е магически.

— Вярно. Някои вълшебства са вътрешно присъщи на самия маг, като това да се превърнеш в някое животно или да подушиш промяната на времето. Но хвърлянето на заклинание извън собственото ти тяло, върху някой друг, изисква външно средоточие. Всеки опит да изречеш заклинанието, което си използвал по памет, би трябвало да предизвика ужасна болка в самия теб, а не у тролите, стига изобщо да подейства! Тъкмо затова магьосниците са създали свитъци, книги и други устройства, за да съсредоточават подобен вид магия по такъв начин, че тя да не увреди на самия заклинател. И до днес бях готов да се закълна, че никой жив маг не може да накара заклинанието да подейства, без да държи свитъка в ръката си.

Той се облегна на перваза и замълча. Пуфтеше с лулата си и гледаше в пространството.

— Все едно че си открил съвършено нов вид магия — рече той тихо и след като не чу отговор, се обърна към момчето. То беше заспало дълбоко. Магът поклати глава в почуда и придърпа завивката над изтощеното хлапе. После угаси висящия на стената фенер и тихо излезе. Заизкачва се по стълбите към стаята си, все така клатейки глава. — Абсолютно невероятно.

Пъг чакаше аудиенцията на херцога в голямата зала да свърши. Бяха се стекли всички от цитаделата и града, успели да получат достъп. Присъстваха пищно облечени майстори занаятчии, търговци и дребни благородници. Всички поглеждаха невръстното момче със смесица от почуда и неверие. Мълвата за подвига му се беше пръснала из целия град, набъбнала и доукрасена от разказите от уста на уста.

Пъг беше облечен в нови дрехи, оказали се в стаята му, когато се събуди. Непривичният за него разкош го караше да се чувства самоуверено и в същото време — неловко. Туниката беше скроена от най-скъпа коприна, яркожълта на цвят, а плътно прилепналият клин бе в меко пастеленосиньо. Пъг се опита да размърда пръстите на краката си в новите ботуши, каквито не бе обувал досега. Да крачи в тях му се струваше странно и неудобно. На левия си хълбок носеше украсена със скъпоценности кама, висяща от широк кожен колан със златна тока, с форма на чайка в полет. Пъг подозираше, че облеклото е принадлежало на един от синовете на херцога и е било прибрано, след като момчето е пораснало, но въпреки това изглеждаше ново и красиво.

Херцогът вече привършваше делото за този предобед: молба от един от корабостроителите да му се осигури охрана за експедиция на дървосекачи до Великия лес. Боррик, както обикновено, беше облякъл черно, но синовете му и дъщеря му носеха най-фините си дворцови одежди. Луам слушаше много внимателно, застанал пред баща си. Роланд стоеше зад него, според обичая. Арута беше в рядко добро настроение, смееше се и махаше с ръка на поредната саркастична забележка на отец Тъли. Карлайн седеше спокойно, с широка и топла усмивка, и гледаше право към Пъг, което само усилваше неудобството му… както и раздразнението на Роланд.

Херцогът даде съгласието си да изпрати отряд войници, които да придружат работниците в гората. Майсторът благодари, поклони се и се върна сред тълпата. Пъг остана сам-самичък пред херцога. Момчето пристъпи напред, както му беше казал Кълган, и се поклони както подобава, макар и малко вдървено, пред владетеля на Крудий. Боррик му се усмихна и даде знак на отец Тъли. Жрецът измъкна някакъв документ от ръкава на широкото си расо и го връчи на един от херолдите. Глашатаят пристъпи напред, разви свитъка и на висок глас зачете:

— До всички поданици на моето владение. Понеже младият Пъг от замъка на Крудий, прояви безукорна храброст, рискувайки в дух и тяло живота си в закрила на кралската особа на принцеса Карлайн, и понеже младежът Пъг Крудийски ни задължи вовеки да сме му в дълг, по моя воля да се възвести из всичките предели на владението ми името му, като на мой възлюблен и верен слуга, и, освен това нареждам да му се даде място в двора на Крудий, с ранг на скуайър и с всички произтичащи от това права и привилегии. По-нататък нека да се огласи, че му се дава титлата на имението Дълбоки лес, на него и на потомството му, докато са живи, да го притежават и владеят, заедно със слугите и имотите по него. Властта над това имение ще се задържи от короната до деня на неговото пълнолетие. Утвърдено днес от моята ръка и печата на Боррик Кондуин, трети херцог на Крудий; принц на Кралството; лорд на Крудий, Каре и Тулан; бранител на Запада; рицар-генерал на кралските армии; претендент-наследник на трона на Риланон.

Пъг усети, че коленете му се подкосяват, но се задържа да не падне. Залата избухна от възторжени възгласи. Хората се стълпиха около него, започнаха да му поднасят поздравленията си и да го тупат по гърба. Беше скуайър и земевладелец, с волници, къща и стада. Беше богат. Или най-малкото щеше да бъде, след три години, когато навършеше пълнолетие. Макар да го смятаха за мъж на Кралството на четиринадесет, даренията със земя и титли не можеха да влизат в сила преди да е навършил осемнадесет. Тълпата се отдръпна от пътя на приближаващия се херцог, със семейството му и Роланд отзад. Двамата принцове се усмихваха на Пъг, а принцесата направо сияеше. Роланд го удостои с печална усмивка, сякаш не му се вярваше.

— Голяма е честта, ваша светлост — запъна се Пъг. — Не знам какво да кажа.

— Тогава не казвай нищо, Пъг. Така ще изглеждаш по-мъдър, когато всички наоколо дърдорят. Ела, трябва да поговорим. — Херцогът даде знак да поставят още един стол до неговия, прегърна момчето през раменете и го поведе през множеството. Седна и каза:

— Сега всички можете да напуснете. Искам да поговоря със скуайъра. — Натискащата се тълпа замърмори неодобрително, но всички започнаха да излизат от залата. — Освен вие двамата — добави херцогът и посочи Кълган и Тъли.

Карлайн застана до стола на баща си, Роланд застана нерешително до нея.

— Ти също, детето ми — каза херцогът.

Карлайн понечи да възрази, но бе прекъсната от суровата забележка на баща си:

— Можеш да му извадиш душата и по-късно, Карлайн.

Двамата принцове стояха до вратата, явно развеселени от гнева й. Роланд посегна да предложи ръката си на принцесата, но тя се дръпна и профуча между ухилените си братя. Луам плесна Роланд по рамото и смутеният скуайър ги последва. Роланд се извърна за миг и прониза Пъг с убийствен поглед.

След като вратите се затръшнаха и залата опустя, херцогът каза:

— Не обръщай внимание на Роланд, Пъг. Дъщеря ми го държи здраво в магията си. Той си въобразява, че е влюбен в нея, и му се иска един ден да помоли за ръката й. — Владетелят плъзна очи към затворените врати и добави почти разсеяно: — Но ще трябва да ми докаже, че е нещо повече от развратен безделник, какъвто се показва досега, ако изобщо се надява да получи съгласието ми.

Херцогът махна с ръка и смени темата.

— Сега по същество, Пъг. Имам още един дар за теб, но най-напред искам да ти обясня нещо.

Замълча за миг и продължи.

— Моята фамилия е една от най-старите в Кралството. Аз самият съм потомък на крал, защото моят дядо, първият херцог на Крудий, беше третият син на краля. И понеже носим кралска кръв, то грижата ни за неща като дълг и чест е превелика. Сега ти си едновременно мой придворен и чирак на Кълган. По въпросите на дълга си подчинен на него. По въпросите на честта отговаряш пред мен. Тази зала е отрупана с трофеи и знамена на наши триумфи. Дали сме се съпротивлявали срещу Тъмното братство в непрестанните им усилия да ни унищожат, или сме отблъсквали пирати, винаги сме се сражавали храбро. Имаме славно наследство, никога не познало петното на безчестието. Никой член на нашия двор никога не е донасял позор в тази зала и ще очаквам от теб същото.

Пъг кимна, а в главата му се завихриха приказни сказания за слава и чест, които помнеше от ранното си детство. Херцогът се усмихна.

— А сега — на въпроса за другия дар. Отец Тъли притежава един документ, който го помолих да състави снощи. Ще го помоля да го задържи, докато настъпи такъв момент, в който ще прецени, че подобава да ти го предаде. Нищо повече няма да кажа по този въпрос, освен че когато ти то даде, се надявам да си спомниш за този ден и да помислиш дълбоко какво гласи той.

— Ще бъде, ваша светлост. — Пъг беше сигурен, че херцогът му казва нещо много важно, но след главоломните събития от последния половин час почти не го усети.

— Ще те очаквам за вечеря, Пъг. Като член на двора, няма повече да се храниш в кухнята. — Херцогът му се усмихна. — Ще направим от теб истински млад благородник, момче. И един ден, когато заминеш за кралския град Риланон, никой няма да се подиграва с нравите на онези, които идват от двора на Крудий.