Реймънд Фийст
Магьосник (26)

Глава 24
Крондор

Ханът беше претъпкан. Амос поведе Арута и Мартин през гостилницата до една празна маса край камината. Докато сядаха, откъслечни думи от приказките на мъжете по масите стигнаха до ушите на Арута. Настроението бе доста по-сдържано, отколкото му се бе сторило в началото.

Мислите му се въртяха трескаво. Намеренията му да осигури помощта на Ерланд бяха рухнали едва няколко минути след като стигнаха пристанището. По всичко из града си личеше, че Ги дьо Батира не е просто на гости в Крондор, а го държи изцяло под свой контрол. Патрулите на градската стража преминаваха, водени от офицери в черното и златното на Батира, а знамето на Ги се вееше на върха на всяка градска кула.

След като една от прислужващите повлекани най-сетне застана до масата, Амос поръча три халби ейл и мъжете зачакаха мълчаливо, докато им ги донесат. Когато слугинята ги остави, Амос отпи от пяната и каза:

— Сега ще трябва да стъпваме много внимателно.

— След колко време можем да отплаваме? — попита Арута.

— Поне три седмици. Трябва трюмът да се закърпи добре и да сменим кила. Колко точно, зависи от строителите. Зимата е лошо време: търговците трупат корабите си по доковете за ремонт, за да са изправни напролет. Това ще ми е първата грижа утре.

— Много е дълго. Ако се наложи, купи друг.

Амос вдигна вежди.

— А пари откъде?

— От сандъка ми на борда. — С мрачна усмивка Арута добави: — Цураните не са единствените, които бъркат политиката с войната. За мнозина благородници на Изток войната е нещо толкова далечно, че почти не могат да си я представят. За всичките тези девет години са виждали само писма. А нашите верни на Кралството търговци не даряват продоволствие и кораби от едната си обич към крал Родрик. Парите ми трябва да покрият цената за довеждането на кралски войски в Крудий, както за разходите, така и за подкупите.

— Добре — отвърна Амос, — но дори така ще ни трябват седмица-две. Човек не може току-така да се набута в наддаването за кораби и да плати в злато за първия, който му предложат. Не и ако държи да не привлича излишно внимание. Пък и повечето кораби за продан едва ли си струват. Ще иска време.

— А и проливите — намеси се Мартин.

— Вярно е — съгласи се Амос. — Макар че можем да тръгнем полека край брега към Сарт и да изчакаме там по-добро време, за да се проврем през проливите.

— Не — възрази Арута. — Сарт все още е васален. Щом Ги държи под контрол Крондор, със сигурност има свои агенти и войници там. Няма да сме в безопасност, докато не излезем от Горчивото море. В Крондор ще привлечем по-малко внимание, отколкото в Сарт. Тук чужденците не са рядкост.

Амос го изгледа продължително.

— Хм. Не твърдя, че те познавам добре, но не мисля, че се тревожиш толкова за собствената си кожа, колкото за нещо друго.

Арута огледа разсеяно помещението.

— Май трябва да намерим по-усамотено място за разговор.

Амос изпръхтя недоволно и се надигна от стола си.

— „Моряшко безгрижие“ не е мястото, където предпочитам да отсядам, но за целта ни ще свърши работа. — Провря се по тясната пътека до тезгяха и заговори дебелия ханджия. Собственикът скоро му посочи стълбите и Амос кимна, махна с ръка на спътниците си и ги поведе през претъпканата зала към стълбището, а после — по дълъг коридор до последната врата. Отвори я и им даде знак да влязат.

Стаята, в която се озоваха, не се отличаваше с особени удобства. На пода лежаха четири сламеника. Голям олющен сандък в ъгъла служеше за обща ракла. Примитивна лампа — само един фитил, натопен в глинена паница — бе поставена върху грубата маса.

Амос затвори вратата и Арута каза:

— Сега разбирам какво имаше предвид с предпочитанията.

— Спал съм и на много по-лоши места — отвърна Амос, докато сядаше на една от постелите. — Ако държим да си опазим свободата, ще трябва да си съчиним правдоподобни самоличности. Теб засега ще те наричаме Артур. Достатъчно близко е и може да се обясни, ако някой сбърка да те нарече с истинското ти име и ти се обърнеш или му отговориш. Освен това ще го запомниш лесно.

Арута и Мартин също седнаха и Амос продължи:

— Артур — привиквай вече с това име, — за пътувания по градове знаеш колкото един напръстник, което е два пъти повече от знанията на Мартин. Най-добре ще е да играеш син на някой дребен благородник от някое по-затънтено място. Мартин, ти си ловец от хълмовете на Натал.

— Говоря речта им прилично.

Арута се усмихна криво.

— Дай му само един сив плащ и ще мине за щурмовак. Аз не говоря речта на Натал, нито кешийски, така че ще бъда синът на дребен източен благородник, дошъл за забавления. Малцина в Крондор знаят и половината барони на Изтока.

— Стига да стоиш по-далече от Батира. При всички тия черни табарди наоколо остава само да се сблъскаш с някой братовчед сред офицерите на Ги.

Лицето на Арута помръкна.

— Прав беше за тревогите ми, Амос. Няма да напусна Крондор, докато не разбера какво точно прави Ги тук и какво възнамерява да предприеме във връзка с войната.

— Дори утре да намеря кораб — отвърна Амос, — което едва ли ще стане, имаш предостатъчно време да подушиш наоколо. Може би ще разбереш повече, отколкото би искал да знаеш. Големият град е лошо място за пазене на тайни. Клюкарите ще си предлагат стоката по пазарите и всеки простак в града ще знае достатъчно, за да си съставиш ясна картинка какво става. Само не забравяй да си държиш устата затворена и ушите — отпушени. Клюкарите ще ти пробутат стоката си за всичко, което искаш да научиш, и веднага след това ще докладват на първия срещнат страж, че разпитваш, така че преди да си се озърнал, вече ще се знае. — Той се протегна и добави: — Още е рано, но мисля да слезем да похапнем нещо и да лягаме. Много неща имаме да обсъдим.

 

 

Арута с мъка дъвчеше изстиналия месеник и насила поглъщаше мазната стока на баничаря. Не искаше и да погледне какво се крие под жилавата кора в добавка към телешкото и свинското, с което продавачът го бе уверил, че е пълна.

Изгледа накриво гъмжащия от хора площад пред портите на двореца на принц Ерланд. След като приключи с баницата, прекоси до сергията с ейл и си поръча голяма халба, за да отмие мазния вкус. През последния час бе обикалял привидно без цел от сергия на сергия и купуваше това-онова, преструвайки се на синче на дребен благородник. И през този час бе научил доста.

Скоро се появиха Мартин и Амос — близо час преди уговореното за срещата време. Лицата и на двамата бяха помръкнали и те се оглеждаха нервно. Амос махна с ръка на Арута да ги последва. Запровираха се през гъстата навалица и бързо излязоха от района на площада. Стигнаха до един доста по-недружелюбен, но и не толкова оживен район на града и продължиха, докато Амос не им даде знак в коя точно сграда да влязат.

Щом пристъпиха през прага, ги лъхна гореща пара, сред която изникна фигурата на дошлия да ги посрещне слуга.

— Баня? — учуди се Арута.

Амос му отвърна без хумор:

— Време е да махнем мръсотията от пътя, Артур. — А на слугата каза: — Потилня за тримата.

Човекът ги отведе до съблекалнята и връчи на всеки по една кърпа от груба тъкан и платнена торба за вещите. Съблякоха се, увиха се в кърпите и понесоха дрехите и оръжията си в торбите до потилнята.

Помещението беше цялото облицовано с плочки, макар че стените и подът бяха зацапани и се виждаха зеленикави петна плесен. Въздухът беше задушлив и зловонен. Полуголо хлапе клечеше по средата на стаята, пъхаше дърва в пещта и заливаше с вода нагорещените камъни. Парата се вдигаше на гъсти облаци.

След като седнаха на пейката в другия край на помещението, Арута попита:

— Защо баня?

— Стените на нашия хан са прекалено тънки. Пък и много неща се уреждат по такива места, тъй че трима мъже, които си шепнат в ъгъла, няма да привлекат излишно внимание. — Той подвикна на момчето: — Ей, момко, я тичай да донесеш малко изстудено вино. — Амос подхвърли на хлапака един сребърник и той го улови във въздуха, но не помръдна. Капитанът му хвърли втори и малкият се изниза, а Амос въздъхна. — Цената на студеното вино се е удвоила от последното ми идване тук. За известно време ще сме сами, но не за дълго.

— Какво става? — попита Арута, без да прави усилие да скрие недоволството си. Кърпата го бодеше, в помещението вонеше, а и се съмняваше, че ще излезе оттук по-чист, отколкото ако си беше останал на площада.

— Двамата с Мартин имаме тревожни новини.

— Аз също. Вече разбрах, че Ги е вицекрал в Крондор. Какво друго сте научили?

— Подслушах един разговор, който ме кара да мисля, че Ги държи Ерланд и семейството му под стража в палата — каза Мартин.

Арута присви очи и заговори с гняв.

— Дори човек като Ги не би се осмелил да посегне на принца на Крондор.

— Би могъл, с позволението на краля. Знам нещо за тази неприятност между краля и принца, но е ясно, че сега в Крондор властва Ги и действа с разрешението на краля, ако не и е благословията му. Може би болестта на краля се е задълбочила.

— Лудост, ако трябва да сме точни — отряза Арута.

— И за капак на всичко — намеси се Амос, — изглежда, че сме във война с Велики Кеш.

— Какво! — скочи Арута.

— Слух, нищо повече. — Амос заговори тихо и бързо: — Преди да намеря Мартин, подуших малко около един дом за развлечения недалече от гарнизонните бараки. Подслушах няколко подпийнали войничета, че тръгват призори на поход. Когато обектът на моментната жар на едно от войничетата го попита кога ще се видят пак, той й отвърна: „Не преди да идем и да се върнем от Долината, стига да извадим късмет.“ При това спомена името на Рутия, Покровителката на късмета, та да не остане безразлична при споменаването на нейната област.

— Долината ли? — каза Арута. — Това може да означава само Долината на сънищата. Кеш трябва да е ударил гарнизона в Шамата с експедиционна част от войници-псета. Ги не е глупак. Съобразил е, че единственият правилен отговор е бърз, непоколебим удар от Крондор, за да покаже на императрицата на Велики Кеш, че все още можем да си пазим границите. След като войниците-псета бъдат изтласкани на юг от клисурата, чака ни нов кръг безплодни преговори кой има права над нея. Това означава, че дори Ги да има желание да помогне на Крудий, в което се съмнявам, не би могъл да го направи. Няма да остане време да се справи с Кеш, да се върне и да прехвърли войската в Крудий до пролетта, дори до ранно лято. — Арута изруга. — Горчиви новини са това, Амос.

— Има и още. Рано днес реших да прескоча до кораба, за да се уверя, че Васку държи всичко в ръце и че хората не прекаляват с ругатните, че ги държим на борда. Корабът ни е под наблюдение.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Двама хлапаци се въртят на кея и се правят, че уж кърпят мрежа, но всъщност не вършат нищо. Изгледаха ме много внимателно, като се качвах и на връщане.

— Кои мислиш, че може да са?

— Знам ли? Може да са хора на Ги или от тези, които все още са верни на Ерланд. Може да са агенти на Велики Кеш, контрабандисти и дори Шегаджии.

— Шегаджии ли? — попита Мартин.

— Гилдията на крадците — поясни Арута. — Малко неща могат да се случат в Крондор, без да ги е разбрал водачът им, Върлината.

Амос добави:

— Тази тайнствена особа държи Шегаджиите по-здраво, отколкото един капитан екипажа си. Има места в града, където дори принцът не може да стъпи, но няма място в Крондор, което да е недостъпно за Върлината. Ако е проявил интерес към нас, все едно по какви причини, това е повод за безпокойство.

Разговорът им се прекъсна от появата на малкия слуга. Той постави пред тях запотена от студ гледжосана кана с вино и три чаши.

— Момче, я прескочи до най-близкия продавач на благовония — каза Амос. — Това място вони. Купи нещо да го хвърлиш в огъня.

Момчето ги изгледа малко нащрек, но Амос му подхвърли още една монета и хлапакът сви рамене и излезе.

— Скоро ще се върне, а друг повод да го разкарам не мога да измисля — каза Амос. — Все едно, тук скоро ще се напълни с търговци, дошли да ударят по една следобедна потилня. Когато момчето се върне, пийваме винцето, отпускаме се и гледаме да не бързаме да излизаме. Е, добре все пак, че в цялата тая мътилка има и един светъл лъч.

— И какъв е той? — попита Арута.

— Ги скоро ще се махне от града.

Арута присви очи.

— Все пак ще останат назначените му слуги. Но това, което казваш, наистина е донякъде утешително. Малцина в Крондор могат да ме разпознаят, защото минаха близо девет години, откакто за последен път бях тук, а и повечето от тях сигурно са изчезнали заедно с принца. Освен това обмислям един план. Щом Ги напусне Крондор, ще мога по-лесно да го осъществя.

— Какъв план? — попита Амос.

— Ще ви кажа, след като го обмисля внимателно. Къде можем да се видим без риск да ни подслушат?

Амос се замисли.

— Бардаците, дюкяните с опиум и залите за комар са също толкова неподходящи, колкото и хановете. Или Шегаджиите ги държат под контрол и отбелязват всеки, който влезе и излезе, или има други, които се мотаят наоколо и слухтят за сведения, които да продадат. Ако някой те подслуша да изречеш нещо, което не бива, Шегаджиите или градската стража ще те спипат за минута. — Смълча се за миг, после се усмихна. — Сетих се! Когато камбаната на Градската кула удари два часа след залез, ще се срещнем на Храмовия площад.

Момчето се върна и подхвърли вързоп уханни билки в огъня и разговорът им секна. Арута се облегна на стената и отпи от леденото вино. Притвори очи, но не можа да се отпусне, притеснен от създалото се положение. След малко реши, че планът му може и да сполучи, ако успее да се добере до Дуланик. Изгарящ от нетърпение, той стана пръв и след като се изтри и облече, излезе навън.

 

 

Мартин и Амос дойдоха на Храмовия площад от различни страни. Наоколо се издигаха храмовете на главните и по-малки божества. Няколко от тях гъмжаха от поклонници и богомолци, влизащи и излизащи през разтворените им порти, други пустееха.

Амос стигна до принца и го попита:

— Как мина следобедът?

Арута му отвърна тихо:

— Постоях в една кръчма, сам. Подслушах няколко разговора за Ерланд, но колкото пъти се опитвах да се доближа, говорещите млъкваха или се отдръпваха. Иначе успях да обмисля плана си.

Мартин се огледа и промълви:

— Злокобно място си избрал за среща, Амос. В тоя край на площада са се струпали всички богове и богини на мрака и хаоса.

Амос сви рамене.

— Затова пък няма много минувачи привечер. И виждаш всеки, който те приближи. — Той се обърна към Арута. — Е, какъв ти е планът?

Арута заговори тихо и бързо:

— Тази сутрин забелязах две неща: личната гвардия на Ерланд все още охранява терена на двореца, което означава, че контролът на Ги си има граници. Второ: неколцина от придворните на Ерланд влязоха и излязоха съвсем свободно, така че голяма част от ежедневните задължения по управлението на Западните владения трябва да е останала без промяна.

Амос поглади замислено брадата си.

— Изглежда логично. Ги е довел със себе си своята войска, но не и управителите си. Останали са да се грижат за реда в Батира.

— Което означава, че лорд Дуланик и някои други, които не хранят голяма симпатия към Ги, би трябвало все още да могат да ни помогнат. Ако Дуланик реши да помогне, все още мога да успея.

— Как? — попита Амос.

— Като рицар-маршал на Ерланд, Дуланик държи под властта си васалните на Крондор гарнизони. Единствено с неговия подпис и печат гарнизоните могат да бъдат призовани на поход в Долината на сънищата или към Малаково средище. Ако им заповяда да тръгнат към Сарт, могат да се присъединят към тамошния гарнизон и да се отправят с кораби за Крудий. Маршът ще е труден, но все пак можем да ги доведем в Крудий до пролетта.

— А и няма да навреди на баща ти, също така. Тъкмо се канех да ти кажа: чух, че Ги е пратил войници от крондорските гарнизони при баща ти.

— Странно. Не мога да си представя Ги да иска да помогне на татко.

Амос поклати глава.

— Не е толкова странно. За твоя баща ще изглежда, че Ги е бил изпратен от краля само за да помогне на Ерланд, тъй като подозирам, че слуховете за задържането на Ерланд под стража все още не са плъзнали надалече. Същевременно това е чудесен повод да опразни града от офицери и бойци, верни на принца. Въпреки това за баща ти това ще е щедра услуга. Ако се пресметне, излиза, че близо четири хиляди души са заминали или тръгват на север. Това може да се окаже достатъчно, за да се справи с цураните, ако те тръгнат срещу херцога.

— Но ако тръгнат срещу Крудий? — намеси се Мартин.

— Точно затова трябва да проникнем в двореца и да намерим Дуланик.

— Как? — попита Амос.

— Надявах се ти да предложиш нещо.

Амос наведе глава, помълча малко, след което попита:

— Има ли в палата някой, на когото можеш да се довериш?

— Преди можех да изброя поне дузина, но тази история ме кара да се съмнявам във всеки. Кой е на страната на вицекраля и кой поддържа принца — изобщо не мога да предположа.

— Тогава ще трябва да подушим още малко. И да подразберем за кораби, подходящи за транспорт. Като наемем няколко, трябва да ги измъкваме от Крондор по един — по два, през няколко дни. Поне десетина ще ни трябват, за да превозим хората от три гарнизона. И то ако получиш подкрепата на Дуланик, което ни връща отново на въпроса как да се набутаме в палата. — Амос изруга тихо. — А бе, ти сигурен ли си, че не искаш да зарежеш тая работа и да станеш един приватер? — Изражението на Арута ясно показа, че не му е до смях, и Амос въздъхна. — Знаех си, че няма да искаш.

— Изглежда, че добре познаваш потайностите на града, Амос — каза Арута. — Използвай опита си, за да ни вкараш в двореца, дори през някой канал, ако трябва. Аз ще си отварям очите за всеки от хората на Ерланд, който може да мине през главния площад. Мартин, за теб остава само да слухтиш.

Амос въздъхна примирено и отвърна:

— Да се влезе в палата е доста рисковано, а да ти кажа, никак не обичам рисковете. — Той посочи близкия храм. — Може би ще трябва дори да отскоча до храма на Рутия и да помоля Господарката на късмета да ни се усмихне.

Арута извади една жълтица от кесията си му я подхвърли.

— Кажи една молитва на Господарката и от мен. Ще се видим в кръчмата по-късно.

Арута се отдалечи в мрака, а Амос кимна към храма на Богинята на късмета.

— Мартин, държиш ли много на жертвените дарове?

 

 

Нощната тишина се раздра от ека на бойни тръби, призоваващи на оръжие. Арута пръв се озова до прозореца, блъсна дървените кепенци и надникна навън. Тъй като по-голямата част от града бе потънала в сън, имаше малко светлини, които да скрият сиянието от изток. Амос се озова до Арута, а Мартин — на една крачка зад тях.

— Лагерни огньове. Стотици — каза Мартин, вдигна очи към небето да види положението на звездите и добави: — Два часа до изгрев.

— Ги подготвя армията си за похода — промълви Арута.

Амос се надвеси през прозореца, изви врат и успя да зърне малко от пристанището. Видя в далечината мъже, подвикващи по палубите.

— Изглежда, че гласят за път и кораби.

Арута се наведе с две ръце, опрени на дървения перваз на прозореца.

— Ги ще изпрати пехотинците с кораби покрай брега до Морето на сънищата, до Шамата, докато конницата му язди на юг. Пехотата му ще стигне до града достатъчно свежа, за да помогне в укрепването на отбраната. А когато пристигнат и конете му, няма да са се поболели от пътуването по море. И ще пристигнат само с няколко дни разлика.

Сякаш за да потвърди думите му, откъм изток се чу тропот на мъже в марш. След няколко минути се появи първият от пешите батальони на Батира. Бледата светлина на фенерите придаваше на войниците странен, неземен вид, докато биеха крак в колони по улицата. Стъпваха в ритъм и знамената със златния орел плющяха над главите им.

— Добре обучени бойци са — каза Мартин.

— Ги може да е всякакъв и ще ти трябват часове, за да изброиш лошите му страни — промълви Арута. — Но едно нещо не може да му се отрече. Той е най-добрият пълководец на Кралството. Дори баща ми е принуден да го признае, въпреки че друго добро не би казал за него. Ако аз бях кралят, щях да пратя армиите на Изтока под негова команда, за да сразят цураните. На три пъти Ги е тръгвал на поход срещу Кеш и трите пъти ги е съкрушавал. Ако кешийците още не знаят, че е тръгнал на запад, само като видят знамето му на бойното поле, ще седнат на масата за преговори, защото се боят от него и го уважават като противник. — В гласа на Арута се долови нотка на размисъл. — Има една подробност. Когато Ги станал херцог на Батира, уронил по някакъв начин честта си — татко така и не ми каза какъв е бил позорът му, — след което започнал да носи само черно, един вид като белег, с което си спечелил прозвището Черния Ги. Такова самодамгосване говори за голям кураж. Каквото и друго да може да се каже за Ги дьо Батира, никой не може да го нарече страхливец.

Войниците продължиха да се нижат по улицата. Тримата ги гледаха мълчаливо. Малко по-късно, когато слънцето се вдигна от изток и последните войници се стопиха по улиците към пристанището.

 

 

На заранта след като армията на Ги тръгна в поход, бе обявено, че градът е затворен, портите му са залостени за всички пътници и заливът е под блокада. Арута прецени, че това е съвсем нормално, за да се попречи на кешийските агенти да напуснат града с бърза шхуна или на коне и да донесат новината за похода на Ги. Амос навести „Вятърът на зората“, за да огледа блокадата на залива, и установи, че е лека, тъй като Ги бе заповядал на по-голямата част от флотата да стои извън него, в открито море, и да пази срещу кешийски щурмови флотилии, ако са разбрали, че градският гарнизон е опразнен. Редът в града сега се поддържаше от градска стража в ливреите на Ги, след като и последните крондорски войници се бяха отправили на север. Според слуховете Ги щял също така да отпрати гарнизона в Шамата на фронта, след като се реши битката с Кеш, оставяйки по този начин всеки гарнизон във васалството в ръцете на войници, верни на Батира.

Повечето време на Арута минаваше по кръчми, по тържища и пазари — все места, където беше най-вероятно да срещне някои от хората от палата. Амос обикаляше по кейовете или из по-тъмните места на града, особено в радващия се на лоша слава Бедняшки квартал, и започна да разпитва под сурдинка за налични кораби. Мартин използваше добре външността си на прост горянин, за да се пъха навсякъде, където можеше да измъкне нещо.

Така мина близо седмица, без да научат нещо ново. След това, в края на шестия ден, откакто Ги бе напуснал града, Арута бе спрян сред гъмжащия площад пред двореца от гласа на Мартин.

— Артур! — извика ловецът, затичан към него. — Ела бързо. — И го поведе към „Моряшко безгрижие“.

В хана завариха Амос вече в стаята, изтегнат на сламеника си преди поредната нощна обиколка из Бедняшкия квартал. Щом вратата се затръшна, Мартин каза:

— Струва ми се, че знаят, че Арута е в Крондор.

Амос се надигна, а Арута промълви:

— Какво? Как?…

— Влязох в една кръчма до войнишките бараки малко преди обяд. Нямаше много хора — нали войската вече замина. Тъкмо когато се канех да си тръгна, влезе един Писар на градския пристав. Готов беше да се пръсне от клюката и трябваше непременно да я сподели с някого. И аз, с помощта на малко вино и с нужното уважение към толкова важна особа, му развързах езика. Каза ми три неща. Лорд Дуланик е изчезнал от Крондор в нощта, в която замина Ги. Има някаква история, че се бил оттеглил в едно от безименните имения някъде на север, след като Ги е станал вицекрал, но според писаря едва ли е така. Второто е вестта за смъртта на лорд Бари.

Арута се слиса.

— Лорд-адмиралът на принца е мъртъв?

— Бил загинал при загадъчни обстоятелства, въпреки че официално съобщение за смъртта му няма. Възложили командването на крондорската флота на някакъв източен владетел, Исуп.

— Исуп е човек на Ги — уточни Арута. — Командваше ескадрите на Батира в кралската флота.

— И последно, похвали се, че знаел някаква тайна, свързана с издирването на някого, когото той нарече само „роднина на вицекраля“.

Амос изруга.

— Не разбирам как, но някой те е разпознал. След като Ерланд и семейството му са фактически пленници в двореца, едва ли е възможно някой роднина на краля да се е разхождал през последните дни из Крондор, освен ако не са се навъдили и други, за които не си ни казвал.

Арута пренебрегна тъпия моряшки хумор. Докато Дълголъкия разказваше историята си, всичките му планове да намери помощ за Крудий рухнаха. Крондор се оказа в ръцете или на хората, верни на Ги, или безразлични кой точно управлява от името на краля. Не оставаше никой, към когото да се обърне за подкрепа, и невъзможността да докара помощ у дома го изпълни с горчивина.

— Тогава нямаме друг изход освен да се връщаме в Крудий колкото се може по-скоро — промълви той.

— Май няма да е толкова лесно — каза Амос. — Тук стават и други странни неща. Бях по разни места, където обикновено човек може да се договори с някой, готов да свърши нещо непочтено, но навсякъде, където поразпитах — дискретно, не се съмнявайте — се натъкнах на сурово мълчание. Човек, ако не знае как стоят нещата тук, би си помислил, че Върлината е затворил дюкяна си и Шегаджиите до един са се записали да служат в армията на Ги. Никога не се бях натъквал на такава сбирщина от онемели кръчмари, нищо незнаещи курви, невежи просяци и глътнали езиците си комарджии. Не е нужно да си гений, за да схванеш, че е дадена заповед никой да не говори с непознати, колкото и добра да е офертата. Така че не можеш да потърсиш помощ да се измъкнем на свобода от града и ако агентите на Ги знаят, че си в Крондор, блокадата няма да се вдигне, нито портите ще се отворят, колкото и гръмко да викат пред тях търговците, преди да те заловят.

— Здраво сме се оплели в примката — съгласи се Мартин.

— Но ако хората на Ги само подозират, че съм в Крондор, търсенето може да им омръзне.

— Вярно — съгласи се Амос. — И след време Шегаджиите също може да се пооткрехнат. Ако те се съгласят да помогнат — срещу значителна сума, можеш да си сигурен — ще разполагаме с мощна подкрепа, за да напуснем града.

Арута стисна юмрук и го удари в сламеника, на който седеше.

— Проклетият Батира! Бих го убил тутакси. Той не само вреди на Запада, но рискува да предизвика още по-голямо разцепление между двете владения, поставяйки васалните на принца земи под своето знаме. Ако се случи нещо лошо с Ерланд и фамилията му, гражданската война е почти сигурна.

Амос замислено поклати глава.

— Заплетена мисия се оказа тази, и не по твоя вина, Арута. Въпреки това — да не изпадаме в паника. Приятелят ни Мартин може и да не е разбрал добре думите на пристава или онзи просто ги е изрекъл, за да го чуе какво ще каже. Трябва да сме предпазливи, но не можем да скочим и да побегнем. Ако изведнъж изчезнеш, все някой ще забележи. Най-добре е засега да останеш около хана и да се държиш както обикновено. Аз ще продължа да се опитвам да се добера до някого, който може да ни измъкне от града — контрабандисти речем, ако не Шегаджиите.

Арута се надигна от постелята и каза:

— Нямам никакъв апетит, но досега винаги сме вечеряли заедно в гостилницата. Предполагам, че ще е най-добре скоро да слезем долу за вечеря.

Амос му махна с ръка да седне.

— Позадръж се тук още малко. Аз ще изтичам до кейовете да навестя кораба. Ако този писар е бил прав, със сигурност ще претърсват корабите в пристанището. Няма да е зле да предупредя Васку и екипажа да са готови да се преместят на по-глухо място в дока, ако се наложи, и да скрият някъде сандъка ти. Ремонтът няма да приключи поне още седмица, така че трябва да внимаваме. Колкото за блокадите, случвало ми се е да ги пробивам. Не бих рискувал с толкова паянтов кораб като „Вятърът на зората“, но ако не намерим друг… — На вратата се обърна към Арута и Мартин. — Скоро ще се върна, момчета. Преживявали сме и по-трудни времена, не губете кураж.

 

 

Когато Амос влезе в гостилницата, Арута и Мартин седяха мълчаливо. Морякът издърпа стол, поръча си ейл и ядене и след като му ги поднесоха, каза:

— Всичко е уредено. Сандъкът ти е на безопасно място, докато сме на пристан.

— Къде го скри?

— Увит е здраво в промазано платно и вързан за котвата.

Арута беше впечатлен.

— Под водата?

— Нови дрехи винаги можеш да си купиш, а златото и скъпоценните камъни не ръждясват.

— Как са хората? — попита Мартин.

— Ръмжат, че и тая седмица трябва да стоят в пристанището, и то на борда, но са добри момчета.

Вратата на хана се отвори и влязоха шестима мъже. Петима седнаха на масата до вратата, а шестият остана прав и заоглежда помещението. Амос изсъска:

— Вижте го оня с мишето лице, седналия. Той е един от хлапаците, дето следеше кейовете последната седмица. Изглежда, са ме проследили.

Мъжът, който беше останал прав, забеляза Амос и се приближи до масата им. Носеше грубо моряшко облекло. Усмихна им се, стиснал вълнената си капа в мазолестите си длани.

Амос кимна и мъжът проговори.

— Ти си господарят на „Вятъра на зората“. Искам да поговоря с теб.

Амос повдигна вежди, но посочи свободния стол и мъжът седна.

— Казвам се Радбърн. Търся работа, капитане.

Амос погледна спътниците на Радбърн, които се правеха, че не забелязват какво става.

— И защо на моя кораб?

— Опитах на други. Всички са пълни. Просто си помислих дали да не те попитам.

— Кой беше последният ти капитан и защо напусна службата си при него?

Радбърн се засмя добродушно.

— Ами, напоследък плавах само в залива и покрай брега. Стоя вързан тука има-няма цяла година. — Прислужницата се приближи до масата им и той замълча. Амос поръча още по ейл и когато сложиха една от халбите пред Радбърн, той каза: — Благодаря, капитане. — Отпи дълго и изтри пяната с опакото на ръката си. — Преди да се закова на брега, плавах с капитан Джон Авъри на „Бантамина“.

— Знам го Джон Авъри, макар да не сме се виждали от последното ми ходене в Дърбин преди пет-шест години.

— Е, понапих се малко и капитанът каза, че пияници на борда на кораба си не търпи. Не пия кой знае колко, капитане, но нали го знаете Авъри, известен е като пълен въздържател и следовник на Белия Сунг.

Амос изгледа Мартин и Арута, но не каза нищо. Радбърн попита:

— Това твои хора ли са, капитане?

— Не, делови съдружници. — След като стана ясно, че Амос няма да каже нищо повече, Радбърн изостави въпроса за самоличностите им. Най-сетне Амос проговори: — В града съм малко повече от седмица и се занимавах с лични дела. Какви са новините?

Радбърн сви рамене.

— Какви. Войната си продължава. Добре е за търговците, зле за всички други. Сега сме се забъркали с Кеш. Преди неприятностите бяха по Далечния бряг, но сега… Крондор няма да е толкова злачно място, ако вицекралят не прогони псетата на Кеш. Инак — обичайните клюки… — Огледа се, сякаш искаше да се увери, че никой не подслушва. — И някои по-необичайни.

Амос надигна халбата си до устните, без да каже нищо.

— Откакто дойде вицекралят — продължи тихо Радбърн, — нещата Крондор не са същите. Почтеният човек вече не е в безопасност по улиците, навсякъде сноват роботърговците на Дърбин, а и рекрутиращите групи са не по-малко лоши.

— Рекрутиращи групи? — избухна Амос. — Рекрутиране не е имало в нито един град на Кралството от трийсет години.

— Така де, ама сега нещата се промениха. Само да пийнеш малко и да не си намериш койка за през нощта, спипват те и хайде в дранголника. Просто не е честно, ваша милост. Само защото човек е слязъл от един кораб и не си е намерил друг, не дава на никой правото да го праща във флотата на лорд Исуп за цели седем години. Седем години да гониш пирати и да се биеш с галерите на Квеган!

Амос присви очи.

— Вярно ли е, че Ги управлява в Крондор? Чух някакви приказки, но ми се сториха доста объркани.

Радбърн кимна.

— Прав сте, капитане. Наистина е много объркано. Преди месец тук пристига лорд Ги на бял кон, с армията му отзад, флагове се веят, бият барабани и прочие. Принцът, разправят, го посрещнал радушно и се държал с него най-приятелски, макар Батира да носел подписа на краля, с който той го назначавал за вицекрал. Принцът дори му помагал, разправят, докато тази работа с рекрутирането и други подобни не стигнала до ушите му. — Той сниши още глас и добави: — Чух даже, че когато възразил, Ги го затворил в стаите му. Хубави стаи, предполагам, но като не можеш да излезеш от тях, все едно че си в килия. Така разправят.

Арута толкова се разгневи от разказа, че кипна и понечи да заговори, но Амос предупредително го стисна за китката и той замълча.

— Е, Радбърн, винаги може да се намери работа за свестен човек, който е служил при Джон Авъри. Да се разберем така. Тая нощ трябва още веднъж да прескоча до кораба и имам някои лични вещи в стаята ми, които искам да се пренесат на борда. Ела с мен да ги отнесеш.

Амос се изправи, без да остави време на събеседника си да възрази, хвана го под мишницата и го подкара към стълбището. Арута хвърли поглед към групата, влязла с Радбърн. В момента те като че ли не забелязваха какво става в претъпканото помещение и двамата с Мартин набързо последваха Амос и Радбърн към стълбището.

Амос повлече Радбърн по коридора и след като влязоха през вратата на стаята им, се завъртя и така го халоса с юмрук в корема, че го накара да се прегъне на две. Още един жесток удар с коляно в лицето и Радбърн се просна в несвяст на пода.

— За какво беше всичко това? — попита Арута.

— Този човек е лъжец. Джон Авъри е прочут агент на Кеш. Преди двадесет години предаде капитаните на Дърбин на квеганска щурмова ескадра. А на Радбърн окото не му мигна, когато казах, че съм видял Авъри в Дърбин преди шест години. И при това твърде волно показва неуважението си към вицекраля. Версията му вони като риба, мъртва отпреди седмица. Излезем ли през вратата с него, след една-две пресечки ще ни се нахвърлят поне дузина души.

— Сега какво ще правим? — каза Арута.

— Напускаме. Приятелчетата му ще се качат по стълбите след минута. — Той посочи прозореца. Мартин застана до вратата, а Арута разтвори дървените кепенци. — Сега разбирате защо избрах точно тази стая — каза Амос. — Покривът на конюшнята беше на по-малко от разкрач под перваза на прозореца.

Арута го прекрачи и се спусна, последван от Амос и Мартин. Застъпваха предпазливо по стръмния покрив и стигнаха до ръба. Арута скочи, последван след миг от Мартин. Амос се приземи по-тежко, но се отърва само с леко пъшкане, без достойнството му да пострада.

Чуха кашляне и люта клетва, вдигнаха глави и видяха на прозореца едно окървавено лице.

— В двора са! — изрева Радбърн.

Тримата бегълци се затичаха към портата.

— Гърлото му трябваше да клъцна — изруга Амос.

Изхвърчаха през портата и щом се озоваха на улицата, Амос сграбчи Арута за рамото и го спря. Към тях по улицата тичаха група мъже. Арута и приятелите му се понесоха в обратна посока и се шмугнаха в една тъмна уличка.

Забързаха се през тесния проход между двете съседни сгради и излязоха на оживена улица, преобърнаха по пътя си няколко амбулантски колички и се гмурнаха в нова странична уличка, последвани от ругатните на продавачите. Продължиха да тичат, подгонени от гласовете на преследвачите, през криволичещ лабиринт от черни проходи и странични улици из потъналия в мрак Крондор.

Завиха и се озоваха на една пресечка, притисната от двете страни от високи сгради. Амос пръв се добра до ъгъла, махна с ръка на Арута и Мартин да спрат и прошепна:

— Мартин, изтичай до онзи ъгъл и огледай. Арута, ти — от другата страна. — Той посочи бледото петно светлина в края на улицата. — Аз ще остана да наблюдавам тук. Ако се разделим, гледай да се добереш до кораба. Шансът да се пробие блокадата е нищожен, но ако се измъкнеш, накарай Васку да вдигне платна към Дърбин. Със златото там ще можете да дооправите кораба и да се върнете в Крудий. Тичайте!

Арута и Мартин се затичаха в противоположни посоки, а Амос остана да пази отзад. Изведнъж по тясната улица се вдигна врява и Арута хвърли поглед през рамо. В другия й край различи смътно фигурата на Мартин, счепкан с неколцина мъже. Понечи да се върне, но Амос му извика:

— Давай! Аз ще му помогна. Бягай!

Арута се поколеба, после хукна към далечната светлина. Беше се задъхал, когато стигна до ъгъла, и едва не се изпързаля, когато се закова на място. Беше излязъл на оживен, ярко осветен булевард. От количките си, украсени с фенери, уличните продавачи предлагаха стоката си на гражданите, наизлезли да се поразходят след вечеря. Времето беше приятно — тази зима сняг май нямаше да завали — и наоколо беше пълно с хора. По вида на сградите, както и по облеклото на хората Арута прецени, че се е озовал в по-заможен квартал.

Той пристъпи на улицата и положи усилие да тръгне с небрежна походка. После спря и се престори, че разглежда стоката на един продавач на дрехи. Неколцина мъже се появиха от пресечката, от която току-що се бе измъкнал. Арута дръпна едно яркочервено наметало и го заметна на раменете си, скривайки главата си под качулката.

— Ей, какво правиш ти бе? — изхриптя мършавият старец пред него.

Арута му отвърна важно и през нос:

— Добри ми човече, нали не очакваш да си купя дреха, без да съм видял дали ми отива?

Разбрал, че пред него стои купувач, старецът стана мазно добронамерен.

— О, не, разбира се, че не, ваша милост. — Огледа Арута в зле скроеното наметало и поклати глава. — Стои ви чудесно, ваша милост, а и цветът му е съвсем като за вас, ако позволите да кажа.

Арута хвърли поглед към преследвачите си. Мъжът, представил се като Радбърн, стоеше на ъгъла със засъхналата кръв по лицето и с подут нос, но все още в състояние да напътства хората си. Арута намести плаща на раменете си и с престорена придирчивост отвърна:

— Така ли смяташ? Не бих искал да се явя в двора като някой скитник.

— О, в двора ли, ваша милост? Ами то, май това е най-подходящото, повярвайте ми. Много елегантен вид ви придава.

— Колко струва?

Арута видя, че хората на Радбърн закрачиха през гъстата тълпа. Някои започнаха да надничат във всяка кръчма и дюкян по пътя си, други се забързаха в различни посоки. От малката улица се изсипаха още и Радбърн им заговори бързо. Разположи неколцина от тях да наблюдават минувачите, после се обърна и поведе останалите обратно.

— Шит е от най-добрия плат, правен в Ран, ваша милост — отвърна продавачът. — Донесен е на висока цена от брега на Кралското море. Не мога да го дам за по-малко от двайсет златни суверена.

Арута пребледня и за миг бе толкова слисан от наглата цена, че за малко да се изтърве.

— Двайсет!? — Един от групата на Радбърн извърна поглед към него и той продължи недоволно: — Добри ми човече, аз искам да си купя плащ, а не да плащам годишната издръжка на внучетата ти. — Човекът на Радбърн се обърна и се стопи сред гъстото множество. — В края на краищата това е едно най-обикновено наметало. Според мен два суверена ще са повече от достатъчни.

Продавачът го изгледа слисан.

— Ваша милост, вие искате да направя подаяние. Не бих и помислил да се разделя с него за сума по-малка от осемнайсет суверена.

Пазариха се още десетина минути и най-накрая Арута си тръгна с плаща за цена от осем суверена и два кралски сребърника отгоре. Цената беше двойно по-висока от тази, която бе готов да плати, но издирвачите не обърнаха внимание на някакъв си човек, пазарящ се с уличен продавач, и това, че избегна вниманието им, струваше сто пъти повече.

Арута закрачи по улицата нащрек за всякакъв признак, че го следят. За съжаление не познаваше добре Крондор и нямаше никаква представа къде се е озовал след бягството. Задържаше се из по-оживените места и се присламчваше към по-големите групи хора, стараейки се да се слее с тях.

Забеляза на ъгъла един мъж, който си даваше вид, че стои бездейно, но явно следеше минаващите. Арута се огледа и зърна една кръчма на отсрещната страна, означена с ярко изрисувана табела с бял гълъб. Прекоси бързо улицата с лице, извърнато настрани от мъжа на ъгъла, и стигна до прага на кръчмата. Когато посегна към бравата, нечия ръка дръпна плаща му и Арута се извъртя с меча, изваден наполовина от ножницата. Пред него стоеше някакъв хлапак, облечен в кърпена дрешка и мъжки панталони, срязани до коленете. Имаше тъмна коса и очи, а лицето му се беше изкривило в хитра усмивка.

— Не там, ваша милост — каза насмешливо хлапакът.

Арута прибра меча в ножницата и влезе в ролята си.

— Разкарай се, момче. Нямам време да се разправям с просяци и сводници, дори да са дребосъци.

Момчето се ухили още по-широко.

— Щом настоявате, но вътре има двама от тях.

Арута заряза носовия тембър.

— Кои?

— Мъжете, които ви гонят.

Арута се огледа. Изглеждаше, че момчето е само. Взря се очите му и го попита:

— Какво ми говориш?

— Видях какво направихте. Бърз сте в краката, ваша милост. Но те са покрили целия район и сам нямате никакъв шанс да им се измъкнете.

Арута се приведе над него.

— Ти кой си, момче?

Хлапакът отметна рошавата си коса и отвърна:

— Джими ми викат. Работя тъдява. Мога да ви измъкна. Срещу такса, разбира се.

— И кое те кара да мислиш, че искам да се измъквам?

— О, не на мене тия, дето ги пробутахте на продавача, ваша милост. Имате нужда да се измъкнете от някой, който сигурно е готов да ми плати, ако му покажа къде сте. Измъквал съм се от Радбърн и хората му, така че симпатията ми е повече на ваша страна, отколкото на неговата. Стига да можете да сложите в шепата ми повече за свободата си, отколкото той, за да ви спипа.

— Познаваш Радбърн?

Джими се ухили.

— Не че много ми се ще да го призная, но да, имал съм вземане-даване с него.

Арута бе поразен от хладнокръвието на хлапака, поведение, каквото не можеше да се очаква от момчетата на неговите години у дома. Пред него стоеше особа, вряла и кипяла в градския живот.

— Колко?

— Радбърн ще ми плати поне двайсет златни, ако ви намеря, и петдесет, ако особено държи на кожата ви.

Арута свали кесията с парите от колана си и я връчи на хлапака.

— Вътре има над сто суверена, момче. Изведи ме оттук до кейовете и ще ги удвоя.

Очите на момчето се ококориха за миг, но широката усмивка не слезе от лицето му.

— Трябва да сте обидили някоя много важна особа. Елате.

И се затича толкова бързо, че Арута почти го изгуби сред навалицата. Когато стигнаха до една от тесните пресечки, Джими спря.

— По-добре хвърлете тоя плащ. Червеното не е любимият ми цвят, когато не искам да привличам внимание. — След като Арута натика наметалото в една празна каца, Джими каза: — Ей сега ще ви покажа пристанището. Ако се натъкнем на нещо, продължавате сам. Но заради оная, другата стотарка, ще гледам да ви преведа до края.

Запровираха се към другия край на уличката, явно запусната, ако се съдеше по купищата смет, нахвърляните колички, счупени маси и столове и още безброй безименни вещи, струпани до стените на сградите. Джими издърпа настрани една от количките и отдолу се показа дупка.

— Това би трябвало да ни измъкне от паяжината на Радбърн, поне така се надявам — каза Джими.

Арута трябваше да превие гръб, за да последва момчето по тесния тунел. По вонята можеше да се съди, че нещо наскоро е допълзяло, за да умре вътре. Сякаш прочел мислите му, Джими каза:

— Хвърляме вътре по една умряла котка през няколко дни. Да не си врат много други носовете вътре.

— Кои сте вие? — попита Арута.

Джими пренебрегна въпроса му и продължи напред. Скоро излязоха на друга уличка между две сгради, и тя затрупана с боклуци. В края й Джими даде знак на Арута да спре и да изчака, изчезна напред по тъмната уличка, после се върна тичешком.

— Хората на Радбърн. Трябва да са разбрали, че сте тръгнали към пристанището.

— Можем ли да им се измъкнем?

— Никакъв шанс. Нагъсто са като въшки в просешка брада.

Момчето пое в обратната посока. Арута го последва. Джими свърна в малък страничен проход. Арута се надяваше, че не е сбъркал, доверявайки се на малкия уличник. След още няколко минути ходене Джими спря.

— Знам едно място, където можете да се сврете за известно време, докато намеря още хора да ви заведем до кораба ви. Но ще ви струва повечко от сто.

— Заведи ме до кораба преди да е съмнало и ще ти дам каквото поискаш.

Джими се ухили.

— Мога да поискам много.

Изгледа продължително Арута, след което кимна и го поведе. Арута го последва и двамата затънаха още по-надълбоко в недрата на големия град. Звуците на хората по улиците заглъхнаха. Сградите около тях показваха, че се намират в друг бедняшки квартал, въпреки че не изглеждаше близо до пристанището.

Още няколко резки завоя из тъмните тесни проходи и Арута съвсем се изгуби. Изведнъж Джими се извърна и каза:

— Стигнахме.

Дръпна някаква невидима врата в иначе сляпата стена и прекрачи. Арута се заизкачва след него по дълго виещо се стълбище.

Джими го поведе по дълъг коридор на последния етаж към някаква врата, отвори я и му даде знак да влезе. Арута пристъпи една крачка и спря, видял, че към корема му са насочени върховете на три саби.