Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за войната на разлома (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Magician, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 117 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2007)
Допълнителни корекции
Диан Жон (2010)
Допълнителна корекция
moosehead (2021)

Издание:

Реймънд Фийст. Сага за войната на разлома, т.I

I част — Чиракът на магьосника

II част — Майстор магьосник

Издателство „Бард“, 2000

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителни корекции: Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

Статия

По-долу е показана статията за Магьосник (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Магьосник
ПоредицаСага за войната на разлома
АвторРеймънд Фийст
ГероиПъг
Томас
МестоположениеМидкемия
Келеуан
Поредна книгапърва
ISBNISBN 954-585-138-4

Магьосник (на английски: Magician) е името, под което е издаден първоначално първия том от „Сага за войната на разлома“ на Реймънд Фийст. Фентъзи-романът е издаден през 1982 г. Това е най-популярната и одобрена от читателите книга на Реймънд Фийст. Впоследствие романът е разделен на две части: „Чиракът на магьосника“ и „Майстор магьосник“.

В книгата са описани приключенията на младежа Пъг и неговия приятел Томас по време на войната на разлома. Историята описана в Магьосник протича в продължение на около 40 години. Действието се развива, както на родната за двамата герои Мидкемия, така и на друг свят - Келеуан.


Глава 26
Великият

Имението беше запуснато. Намираше се на върха на най-високия от многото хълмове, обкръжаващи града Онтосет. Смяташе се, че предлага най-добра гледка към града и морето отвъд него. Фамилията бе рухнала поради това, че се бе оказала на губещата страна в многобройните, подмолни и често гибелни политически борби в Империята. Сега имотът тънеше в забвение, защото макар да надминаваше всичко наоколо с великолепието си, връзката между него и лошия късмет бе твърде реална в представите на суеверните цурани.

Един ден до града стигна вестта, че някакви пастири на кула видели самотен мъж, облечен в черен халат, да се изкачва по хълма към къщата…

Пастирите се стараеха да го избягват, както подобаваше на ниския им ранг. Пасяха наоколо животните си — източник на оскъдното им препитание: вълната от кула — когато веднъж, посред бял ден, чуха оглушителен шум, сякаш дядото на всички гръмотевици раздра небесата. Стадото се пръсна в ужас и част от животните се затичаха нагоре по хълма. Пастирите бяха не по-малко ужасени, но предани на поминъка си, зарязаха страховете си и хукнаха да приберат животните.

Един от тях, Ксанотис, се изкачи до билото на някога прочутия хълм и се озова пред чародея в черния халат, когото бяха видели по-рано. Великият стоеше на самия връх. Там, където съвсем доскоро се надигаше голямата порутена къща, лежеше голо петно обгорена земя, от която се виеше пушек. Изплашен, че се е забъркал неволно в делата на един Велик, Ксанотис се сепна и заотстъпва крадешком назад, с надеждата, че не са го забелязали, понеже Великият беше с гръб към него, а и главата му беше забулена в качулката на черния халат. Но щом направи първата крачка назад, магьосникът се обърна към него и го прониза с тъмнокафявите си очи.

Пастирът се смъкна на колене, както повеляваше обичаят, и сведе поглед към земята. Не се просна ничком, защото все пак беше свободен човек и макар да не бе от знатното съсловие, беше глава на фамилията си.

— Стани — заповяда му чародеят.

Объркан, Ксанотис се надигна, все така свел очи към земята.

— Погледни ме.

Той вдигна очи и видя лицето под качулката. Брада, тъмна като очите, обкръжаваше бледото лице, нещо, което само усили смущението на Ксанотис, защото само робите носеха бради. Магьосникът се усмихна на явното му безпокойство.

На свой ред чародеят виждаше пред себе си мъж, висок за цуранин, с около четири пръста по-висок от самия него. Кожата му беше тъмна като чиста чоча или кафе. Беше с черни очи, косата му също беше гарвановочерна, само леко прошарена на слепоочията. Късата зелена роба на пастира разкриваше здравото телосложение на бивш воин — факт, който чародеят долови и от изправената му стойка, както и от няколкото белега по лицето. Изглеждаше малко над петдесетте, но все още издръжлив за трудния пастирски поминък. Макар и по-нисък, този мъж смътно му напомняше за Гардан в Крудий.

— Името ти? — запита магьосникът. Ксанотис отговори с треперлив глас. После магьосникът го изненада, като го попита: — Ще се съгласиш ли, че това място е добро за дом, пастирю?

Ксанотис заекна смутен:

— Ако… ако такава е… волята ти, велики.

Магьосникът го сряза.

— Не става въпрос за моята воля! Питам ти какво мислиш!

Ксанотис едва прикри гнева си от собствения си срам. Великите бяха светая светих и да лъжеш пред тях беше безчестие.

— Прости ми, велики. Казват, че това място е прокълнато от боговете.

— И кой казва това?

Остротата в гласа на магьосника накара възрастния мъж да вдигне рязко глава, като ударен. Очите му почти не скриха гнева му, но гласът му остана спокоен.

— Живеещите в града, велики, и други, в околностите. — Очите му срещнаха погледа на чародея и този път не се отклониха.

Очите на чародея се присвиха насмешливо и устните му се изкривиха в полуусмивка, но гласът му прокънтя все така сурово.

— Но не и ти, пастирю?

— Аз съм служил петнадесет години като воин, велики. Открил съм, че в повечето случаи боговете облагодетелстват само онези, които умеят да се грижат за себе си.

На това магьосникът се засмя, макар че изражението му все още не можеше да се нарече топло.

— Човек, който се осланя на себе си. Това е добре. Радвам се, че си приличаме, защото смятам да си вдигна тук имение. Допада ми гледката към морето.

При тези думи пастирът се вкочани; магьосникът го забеляза и каза:

— Одобряваш ли намерението ми, Ксанотис от Онтосет?

Ксанотис премести тежестта си от единия крак на другия, след което отвърна:

— Великият се забавлява с мен. Моето одобрение или неодобрение е без никакво значение, сигурен съм.

— Вярно е, но все пак отбягна въпроса ми. Одобряваш ли?

Ксанотис присви рамене и отвърна:

— Ще трябва просто да преместя стадото си, велики. Това е всичко. Не искам да те обидя.

— Разкажи ми за тази къща, Ксанотис — която стоеше тук до вчера.

— Тук беше домът на владетеля на Алмач, велики. Но той сгреши, като подкрепи един свой братовчед срещу Алмечо, когато се оспорваше санът на Властелина на войната. — Мъжът потръпна. — Някога бях Патрулен водач на този дом. Бях прекалено горд и това ограничи войнишката ми кариера. Господарят ми разреши да напусна службата и да се оженя, така че се залових да гледам стадата на бащата на жена ми. Ако бях останал войник, сега щях да съм роб, или мъртвец, или сив войн. — Извърна се и погледна към морето. — Какво още би искал да знаеш, велики?

Магьосникът каза:

— Можеш да задържиш стадото си на този хълм, Ксанотис. Тревопасните поддържат тревата изрядна, а занемарените поляни не са по вкуса ми. Просто ги дръж по-надалече от постройката, която ще вдигам, иначе от време на време ще си изпичам по някое животно за вечеря.

Без да каже нищо повече, магьосникът извади някакво устройство от гънките на робата си и го задейства. То излъчи странно бръмчене, след което въздухът изпука и облечената в черен халат фигура изчезна. Ксанотис постоя няколко мига онемял, после се почеса по главата и тръгна да си събира стадото.

Вечерта, край огъня, той разказа на семейството си и на другите пастири за срещата си с Великия. Никой не се усъмни в думите му — каквито и недостатъци да имаше Ксанотис, не бе от хората, които преувеличават. Но всички останаха смаяни. И с още нещо така и не привикнаха — през следващите няколко месеца, докато къщата на билото на хълма се издигаше, един или друг пастир случайно мерваше Ксанотис, увлечен в разговор с Великия на билото на хълма, докато кула кротко пасяха тревицата наоколо.

 

 

Сега на билото на хълма се издигаше нова и странна къща. Видът й будеше както разсъждения, така и известна завист. Разсъжденията бяха около личността на собственика й — странния Велик. Завистта идваше от формата и конструкцията й — своеобразен прелом в цуранската архитектура. Край на традиционните триетажни постройки с отворен под небето център. На мястото на това можеше да се види дълга едноетажна сграда, с няколко по-малки, свързани с нея с покрити алеи. Простираше се надлъж и шир по билото, с многобройни градини и ручеи, лъкатушещи между постройките. Строежът й бе също толкова необичаен, колкото и формата — главно от камък, с печени глинени плочи за покрив. Някои умуваха, че сигурно предлага хладина през летния зной.

Още два факта усилваха удивлението, предизвикано както от вида й, така и от самоличността на собственика. Преди всичко — начинът, по който бе осъществен проектът. Магьосникът най-напред се бе появил един ден в Онтосет, в дома на Тимацел, най-богатия лихвар в града, и просто бе депозирал над тридесет хиляди империала в ценни книжа, така че лихварят се оказа желязно притиснат от липсата на пари в брой. Това бе избраният от Миламбер начин да се справи със страстта на цураните към бюрокрация. Всеки търговец и предприемач, на когото се заповядаше да извърши услуга на един Велик, бе принуден да търси обезщетение от имперската съкровищница. Това водеше до мудното доставяне на материали, до липса на всякакъв ентусиазъм в изпълняването на услугата и до негодувание. Миламбер просто заплати предварително и остави на лихваря — който можеше да изчисли загубите си по-добре от повечето търговци, поради естеството на счетоводството си — да ги възстанови от съкровищницата. Вторият факт беше стилът на украсата. Вместо да е покрита с пищни стенни рисунки, сградата бе останала предимно без рисунък, ако се изключеха няколкото стени, украсени с пейзажи в приглушени естествени цветове. Много изкусни млади художници бяха наети за този проект и когато той бе изпълнен, търсенето на услугите им беше забележително. Само за месец в Империята се възцари нов стил в изкуството.

Сега по околните полета работеха петдесетина роби, като всички можеха свободно да влизат и да си излизат, облечени в дрехите на родния си свят, Мидкемия. Всички те бяха иззети от робския пазар един ден, без заплащане, от Великия.

Мнозина пътешественици, дошли в Онтосет, заделяха по един следобед да се изкачат по околните хълмове и да погледат къщата. От почтително разстояние, разбира се. Колкото до Ксанотис, хората често го разпитваха за странния Велик, обитателя на прословутата къща, но бившият воин не отвръщаше нищо, а само се усмихваше.

 

 

— Убеждението, че съществуващият сега разлом, или както го наричат някои, прорив до Мидкемия е контролируем, е вярно само отчасти. — Миламбер помълча, за да позволи на писаря си да довърши продиктуваното. — Може да се твърди, че разломите могат да се създават без освобождаването на разрушителни енергии, свързани със случайното им сътворяване, било заради зле приложени магически заклинания или от близостта на твърде много неустойчиви магически прибори.

Изследванията на Миламбер върху специалните аспекти на проривните енергии щяха да се приложат към архивите на Конгрегацията, след като ги довършеше. Подобно на други проекти, които бе изчел в архивите, изследването му отново му бе показало най-тежкия недостатък в работата на магьосническото братство. Като цяло проектите не бяха довеждани до пълнота, липсваше им дълбочина и проникновение. След като веднъж бе открит подходът за създаване на прориви, по-нататъшното изследване на тяхната природа бе изоставено.

Той продължи да диктува:

— Това, което липсва в понятието за контрол, е способността да се подбере подходящата цел на контакта, способността за „насочване“ на разлома. Доказано бе с появата на кораба, возещ Фаната, край бреговете на Крудий, в света на Мидкемия, че е възможно известно притегляне между нововъзникнал разлом и вече съществуващ такъв. Но както бе доказано в последвалите изпитания, това притегляне е ограничено и характерът на тези ограничения все още не е напълно проучен. Макар да съществува известна вероятност за появата на втори разлом в близост до предходния, то тази вероятност ни най-малко не е сигурна.

След като писарят довърши, Миламбер продължи:

— Също така, открит остава въпросът защо разломите проявяват известни признаци на неопределимост. Размерът им изглежда съотносим с енергията, вложена за създаването им, но други техни характеристики изглеждат непредвидими. Някои разломи са еднопосочни — Миламбер беше изгубил няколко ценни устройства, докато установи този факт — докато други позволяват придвижване в двете посоки. А освен това съществуват така наречените „свързани чифтове“, два еднопосочни разлома, които възникнат едновременно, като и двата позволяват еднопосочно движение между първоначалната точка и целта. Макар да могат да се появят на няколко мили разстояние един от друг, те са свързани…

Изложението на Миламбер бе прекъснато от звъна, възвестил пристигането на член на Конгрегацията. Той освободи писаря и се запъти към залата на Шарката. Крачеше, замислен над същинската причина да се потопи в това изследване през последните два месеца. Отбягваше решението, което скоро трябваше да вземе — дали да се върне в имението на Шинцаваи за Катала, или не.

Миламбер съзнаваше, че е възможно тя да е станала жена на друг, защото раздялата им бе продължила близо пет години и тя не бе имала никакво основание да мисли, че той изобщо ще се върне. Но времето и обучението с нищо не бяха притъпили чувствата му към нея. Когато стигна до залата за прехвърляне с мозаичната шарка, бе взел решението си: още утре ще отиде да я види.

Щом влезе в залата, видя Хочопепа, пристъпващ извън шарката от разноцветни плочици на пода.

— А — махна му небрежно с ръка дебелият чародей. — Ето те и теб. Не съм те виждал близо две седмици и реших да те навестя.

— Радвам се, че те виждам. Бях се увлякъл в изследването си, но мога да си позволя малко отдих.

Излязоха от залата в една от няколкото околни градини и Хочопепа каза:

— Исках да те запитам: какво е значението на избраната от теб шарка? Не я разпознавам.

— Много е просто — отвърна Миламбер. — Стилизирано въплъщение на фигура, която някога видях в един фонтан. Три делфина.

— Делфини?

Миламбер му описа морските бозайници на Мидкемия, докато присядаха на пъстрите възглавнички под две ниски плодни дръвчета.

— Но защо точно делфините от онзи фонтан?

— Не знам. Неосъзнат подтик, навярно. Освен това, когато преминавах последното изпитание на кулата, видях нещо, което осмислих едва след месец.

— И какво общо има едното с другото?

— В представянето на последната заплаха на Странстващата може би си спомняш появата на един чародей в кафяв халат, който наклони процепа, за да предпази Келеуан от навлизането й във вселената на Врага.

Хочопепа го изгледа замислен.

— Не мога да кажа със сигурност, че имам такъв спомен, Миламбер. Но пък заклинанието предизвиква видение, което въздейства на всеки различно. Ако сравниш виденията с тези на други, ще откриеш много различия. Но по времето на Странстващата всички сме били с черни халати. Кой ли може да е бил този магьосник в кафява роба?

— Човек, когото срещнах преди години — отвърна Миламбер.

— Невъзможно. Тази сцена се е разиграла преди столетия.

Миламбер се усмихна и отговори:

— И въпреки това съм го срещал. Направих шарката си с трите делфина като възпоминание за срещата ни.

— Колко странно. Съществуват някои теории за пътуване във времето, което може да се окаже отговорът в този случай, освен ако варварският ти ум не те е подвел на кулата. — Последното го изрече с усмивка.

Миламбер плесна с ръце и влезе слуга с поднос със сладкиши, плодове и напитки. Слугата, Нетоха, бе някогашният хадонра на живялата тук фамилия. Миламбер се бе натъкнал на него, докато търсеше някой, който да засади всевъзможните растения, които искаше да има в градините си. Мъжът прояви достатъчно смелост да се предложи сам, което го отличи от боязливите цурани. Не бе успял да си намери работа като при предишния си работодател и бе живял в мизерия доста години. Миламбер го беше взел по-скоро от съчувствие, отколкото от същинска нужда, но той бързо се бе оказал полезен в стотици неща, за които младият магьосник не бе и подозирал, и отношенията им задоволяваха еднакво и двамата.

Хочопепа си взе от поднесените сладки и си избра напитка. После каза:

— Дойдох, за да ти донеса някои новини. След два месеца ще има Имперско празненство, с игри. Ще дойдеш ли?

Миламбер го изгледа с любопитство и махна с ръка да освободи Нетоха. После попита:

— И с какво това празненство е толкова специално? Не помня да си бил някога толкова оживен от подобен повод.

— Празникът се организира от Властелина на войната в чест на неговия племенник, императора. Той планира решителна офанзива в седмиците преди игрите и се надява, че ще обяви края на кампанията. — Хочопепа сниши глас. — Не е тайна за онези, които имат достъп до дворцовите клюки, че той е подложен на силен натиск да оправдае продължаването на войната пред Върховния съвет. Според слуховете, бил е принуден да направи големи отстъпки пред Партията на Синьото колело, за да си възвърне поддръжката им във войната. Но това, което прави игрите необикновени, е, че Светлината небесна ще напусне своя Дворец на съзерцанието, прекъсвайки древната традиция. Това ще бъде подходящ повод за теб да понавлезеш в средите на дворцовото общество.

— Съжалявам, Хочо — отвърна Миламбер, — но не изпитвам особена страст да се включвам в каквито и да било празници. Присъствах на един тук в Онтосет преди месец, като част от изследванията ми. Танците са пълна досада, храната е отвратителна, а виното не струва. Самите игри са още по-безинтересни. Ако това е дворцовото общество, за което ми говориш, чудесно ще мина и без него.

— Миламбер, в образованието ти са останали много празноти. Придобиването на черния халат още не означава майсторство в занаята. Доста повече неща се включват в защитата на Империята от това да си седиш усамотен и да бленуваш за нови начини за мятане на енергия насам-натам или как да причиниш икономически хаос на тукашните лихвари. — Той си взе нов сладкиш и продължи с упреците си: — Има няколко причини, поради които трябва да дойдеш с мен да удостоим празненствата, Миламбер. Първо, ти се превърна в знаменитост сред благородниците, защото вестта за удивителната ти къща се е разнесла от единия край на Империята до другия, най-вече благодарение на онези млади разбойници, на които плати толкова щедро, за да изпълнят нежните стенописи, които толкова ти допадат. Напоследък да имаш в дома си такава творба се смята за белег на изтънченост.

— А и тази къща… — Ръката му описа дъга пред тях, а на лицето му се изписа насмешлива почуда. — Всеки, който се окаже толкова умен, че да замисли подобна сграда, със сигурност би привлякъл интерес. — Насмешливият му тон се изпари. — Между другото, цялата тази глупост ни най-малко не се смалява от загадъчното ти усамотяване тук, във вътрешността на владенията. Ако не друго, то само подсили репутацията ти… А сега да оставим светските неща и да се върнем на по-същественото. Както несъмнено знаеш, нараства безпокойството, че новините за хода на войната донякъде се подценяват. През всичките тези години придобивките от нея са нищожни и се говори, че императорът може да се обяви против политиката на Властелина на войната. В такъв случай… — Той остави мисълта си недовършена.

Миламбер помълча за миг.

— Хочо, мисля, че е време да ти кажа нещо и ако прецениш, че е достатъчно аргументирано, за да гарантира живота ми, можеш да се върнеш в Конгрегацията и да предявиш обвинения.

Хочопепа наостри уши, зарязвайки всякакви остроумия и сарказми.

— Ти, който ме обучи, си свършил работата си добре, защото съм преизпълнен с потребността да направя това, което е най-добро за Империята. Съвсем слабо чувство изпитвам вече към родната си земя и ти никога няма да разбереш какво означава то. Но докато си създавал от мен това, което съм сега, не си могъл да вселиш в естеството ми онази любов към родния дом, каквато някога изпитвах към Крудий. Това, което си направил от мен, е мъж със силно чувство за дълг, неоцветено от никаква любов към онова, към което изпитва дълг.

Хочопепа помълча, за да осмисли думите му, после кимна и Миламбер продължи:

— Може да се окажа най-голямата заплаха за Империята от появата на Странстващата на небесата ви, защото ако се намеся в нейната политика, ще се превърна във въплъщение на безмилостната справедливост. Научих доста за фракциите сред вашите партии, за преходите на фамилиите от една партия към друга и за последствията от тези действия. Мислиш ли, че понеже си стоя тук, на върха на своя хълм в източните провинции, не съзнавам всички течения и въртопи, в които е забъркана политическата фауна в столицата? Не, разбира се. Щом Партията на Синьото колело се сгромоляса и нейните членове се пресъюзят с Военната партия или с Имперската, още на следващия ден всеки търговец по пазарищата започва да обсъжда политическите новини. Знам какво става не по-зле от всеки друг, макар да не съм пряко въвлечен. И в месеците, откакто се преместих да живея тук, стигнах до едно-единствено заключение: Империята бавно се самоубива.

Старият магьосник помълча малко, после попита:

— Чудил ли си се изобщо защо системата ни е такава, че ни тласка към самоубийство?

Миламбер стана и закрачи из стаята.

— Разбира се. Точно това проучвам и предпочетох да изчакам преди да започна да действам. Трябва ми още време, за да разбера и осмисля напълно историята, на която ти ме учи толкова добре. Но съм стигнал до някои изводи за това къде се коренят грешките и тези изводи ще ми дадат добро начало. — Той наклони глава в мълчалив въпрос дали да продължи и Хочопепа кимна. — Тук съществуват няколко проблема, проблеми, за които мога само да предположа, че влияят на състоянието на Империята.

— Първият е — той вдигна показалеца си, — че хората на власт се грижат повече за собственото си величие, отколкото за доброто на Империята. И тъй като в очите на обикновените хора тъкмо те са Империята, това не е трудно да се забележи.

— Какво имаш предвид?

— Когато си мислиш за Империята, какво ти идва наум? Истории за армии, завладяващи нови земи? Или издигането на Конгрегацията? Навярно си представяш хроника на владетели? Каквото и да е, най-вероятно пропускаш най-простата и очевидна истини. Империята — това са всички тези, които обитават в нейните граници, от благородника до най-простия слуга, дори робите, работещи в полетата. Човек трябва да си я представи в цялост, а не въплътена в една своя малка, но видима част, например Властелина на войната или Върховния съвет. Това разбираш ли?

Хочопепа изглеждаше притеснен.

— Не съм сигурен, но мисля, че… Продължавай.

— Ако това е вярно, да преценим по-нататък. Вторият проблем: никога нуждата от стабилност не бива да надмогва потребността от растеж.

— Но ние винаги сме растели! — възрази Хочопепа.

— Не е вярно — отвърна Миламбер. — Вие винаги сте се разширявали и това създава впечатлението за растеж, ако човек не разсъди в дълбочина. Докато армиите ви са прибавяли нови и нови земи и са разширявали границите ви, какво е станало с вашето изкуство, с музиката ви, с литературата и науката ви? Дори прехвалената Конгрегация не прави почти нищо повече, освен да усъвършенства онова, което вече е познато. Ти преди малко намекна, че съм си губел времето в търсене на нови начини за „мятане на енергии насам-натам“. Е, и какво лошо има в това? Нищо. Но има нещо порочно в типа общество, което гледа на новото с подозрение. Огледай се, Хочо. Художниците бяха поразени, защото им описах какво съм виждал по картини в младостта си, а неколцина млади творци се вдъхновиха. Музикантите ви прекарват целия си живот, усвоявайки старите мелодии до съвършенство, всяка нота, но никой не съчинява нови — само изкусни вариации по мелодии, стари с векове. Никой не съчинява нов епос, само преразказват старите. Хочо, народът ви е затлачен. Тази война е само поредният пример. Тя е неоправдана, води се по-скоро по навик, колкото да държи определени групи на власт, да увеличи богатството на вече богатите и те да играят Играта на Съвета. А цената! Всяка година се пропилява животът на хиляди души, животът на онези, които са Империята, собствените й граждани. Империята е човекоядец, поглъщащ собствените си граждани.

Старият магьосник беше силно смутен от чутото — в пълно противоречие с всичко, в което той самият вярваше, че вижда: жива, действена, кипяща от енергия цивилизация.

— Третият проблем — каза Миламбер. — След като моят дълг е да служа на Империята и след като общественият ред е виновен за нейния упадък, то тогава мой дълг е да променя този обществен ред дори ако се наложи да го унищожа.

Сега вече Хочопепа съвсем се слиса. Логиката на Миламбер изглеждаше безпогрешна, но той предлагаше решение, застрашаващо самите устои на всичко, което Хочопепа познаваше и зачиташе.

— Разбирам думите ти, Миламбер, но ми е много трудно да ги осмисля.

Гласът на Миламбер придоби успокоителни нотки.

— Не твърдя, че разрушаването на сегашния ред е единственото решение, Хочо. Използвах тази крайност само за да разтърся ума ти и да ти внуша същественото. Тъкмо в това се изразява по-голямата част от изследванията ми, не само видимото съвършенство в боравенето с енергии, но също така в проучването на природата на цуранския народ и на Империята. Повярвай ми, изпълнен съм с желание да отделя на тази тема толкова време, колкото е необходимо. Смятам известно време да прекарам в проучване на архивите.

Хочопепа се намръщи и изгледа угрижено младия си приятел.

— Предупреждавам те, може да се натъкнеш на доста смущаващи неща в тези архиви. Както вече казах, образованието ти е недовършено.

Миламбер сниши глас.

— Вече се натъкнах на някои смущаващи неща, Хочо. Много от онова, което се възприема за чиста монета от хората, е основано на лъжа.

Хочопепа се притесни.

— Има неща, чието познаване е забранено за всички освен за членовете на Конгрегацията, Миламбер, и дори тогава се смята за неразумно да ги обсъжда човек дори с някой от братята. — Той извърна очи, после добави: — Въпреки това, когато престанеш да се ровиш в мухлясалите мазета, ако поискаш да споделиш с някого разкритията си, ще те изслушам с удоволствие. — Отново погледна младия си приятел. — Харесвам те и съм убеден, че внасяш свежа промяна сред нас, Миламбер, но не са никак малко онези, които биха предпочели да те видят мъртъв. Не говори с никой друг освен с Шимоне и мен за това свое изследване на обществото.

— Дадено. Но когато стигна до окончателната си преценка какво трябва да се направи, ще действам.

Хочопепа стана. На лицето му се бе изписала загриженост.

— Не че не съм съгласен с теб, приятелю, просто ще ми е нужно време, докато осмисля всичко, което ми каза.

— С теб мога да говоря само истината, Хочо, колкото и обезпокоителна да е тя.

Хочопепа се усмихна.

— Факт, за който съм ти признателен, Миламбер. Наистина ми трябва време, за да обмисля идеите ти. — Обичайната нотка на хумор се върна в гласа му. — Може би ще ме придружиш до Конгрегацията? От дълго време те няма с този твой строеж и прочие. Няма да е зле да се мяркаш от време на време.

Миламбер се усмихна.

— Разбира се. — И даде знак на Хочопепа да ги поведе към шарката. Докато вървяха, Хочопепа подхвърли:

— Впрочем, ако искаш да опознаеш добре културата ни, все пак те съветвам да дойдеш на Имперския празник. По седалките на арената в този ден ще се развихри повече политическа дейност, отколкото за цял месец във Върховния съвет.

— Може би си прав. Ще помисля.

 

 

Когато се появиха над шарката на Конгрегацията, наблизо стоеше Шимоне. Той се поклони и каза:

— Добре дошли. Тъкмо се канех да ви потърся и двамата.

Хочопепа отвърна с кротка насмешка:

— Толкова ли важни особи сме за Конгрегацията, че са изпратили точно теб да ни доведеш?

Шимоне килна леко глава.

— Може би, но днес не става дума за това. Просто си помислих, че това, което се случва, ще ви се стори интересно.

— И какво е то? — попита Миламбер.

— Властелинът на войната е изпратил послания до Конгрегацията и Ходику е повдигнал въпроси по тях. Но по-добре да побързаме, защото всеки момент ще започнат.

Стигнаха бързо до главната зала на Конгрегацията и влязоха. Главната заседателна зала представляваше просторен амфитеатър от голи скамейки. Заеха места на най-долния ред. Вече се бяха събрали близо седемстотин Велики в черни халати. В централния кръг на подиума сам стоеше Фумита, някогашният брат на владетеля на Шинцаваи. Днес той щеше да председателства дебата. Председателството се избираше с жребий между присъстващите. Миламбер се беше виждал с Фумита в Конгрегацията само два пъти, откакто го доведоха.

Шимоне каза:

— Близо три седмици минаха, откакто те видях последния път в Конгрегацията, Миламбер.

— Дължа извинение, но бях зает с довършването на дома си.

— Така чувам. Станал си предмет на клюки в имперския двор. Чувам, че лично Властелинът на войната изгаря от нетърпение да се срещне с теб.

— Може би, някой ден.

Хочопепа се обърна към Шимоне.

— Кой може да го разбере този човек? Да се захване да строи толкова странен дом. — После погледна Миламбер. — Остава да ми кажеш само, че и жена ще си вземеш.

Миламбер се засмя.

— Виж ти, Хочо, как се досети?

Очите на Хочопепа се разшириха.

— О, не, само това не ми казвай!

— А защо не?

— Миламбер, не би било никак разумно, повярвай ми. До ден-днешен съжалявам за собствения си брак.

— Не знаех, че си женен.

— Предпочитам да не говоря много за това. Съпругата ми е чудесна жена, макар да има хаплив език и язвителен ум. В собствения си дом не съм нищо повече от поредния слуга, с когото се разпореждат. Затова се виждам с нея само в определени празнични дни. Би било зле за нервите ми да я срещам по-често.

— И коя е избраницата ти, Миламбер? — попита Шимоне. — Дъщеря на някой изтъкнат благородник?

— Не. Беше робиня с мен в имението Шинцаваи.

Хочопепа се замисли.

— Робиня, казваш… Хмм. От това може да излезе нещо.

Миламбер се засмя, а Шимоне се изкиска. Неколцина от останалите магьосници ги изгледаха с любопитство, тъй като Конгрегацията не беше място за веселби.

Фумита вдигна ръка и събранието притихна.

— Днес имаме въпрос, повдигнат пред Конгрегацията от Ходику.

Един мършав Велик с обръсната глава и клюнест нос се надигна от мястото си пред Миламбер и Хочопепа, слезе до централния кръг, изгледа магьосниците в залата и заговори:

— Явих се днес, за да мога да поговоря за Империята. — Това бе официалната формула за поставянето на всеки въпрос пред събранието на Конгрегацията. — Говоря за доброто на Империята — добави той, завършвайки ритуала. — Разтревожен съм от искането, предявено днес от Властелина на войната за помощ за разширяването на войната срещу света на Мидкемия.

Залата гръмна от свиркания и от подигравателни викове: „Политика!“ и „Сядай!“ Шимоне и Хочопепа станаха заедно с друга част от събралите се и завикаха: „Оставете го да говори!“

Фумита вдигна ръка за тишина и залата утихна. Ходику продължи:

— Имаме прецедент. Преди петнадесет години Конгрегацията нареди на Властелина на войната да сложи край на войната с конфедерация Турил.

Друг магьосник скочи на крака.

— Ако завладяването на Турил бе продължило онази година, щяха да останат твърде малко сили на север, за да отблъскват миграцията на туните. Тогава ставаше въпрос за спасяването на провинция Цзетаг и на Свещения град. Сега нашите граници на север са подсигурени. Ситуацията е съвсем различна.

В залата избухнаха яростни спорове и на Фумита бяха нужни няколко минути, за да възстанови реда. Хочопепа стана и заяви:

— Бих искал да чуя съображенията на Ходику защо смята това искане за жизненоважно за сигурността на Империята. Всеки магьосник, който желае, е свободен да действа в полза на завоеванието.

— Точно в това е въпросът — отвърна Ходику. — Няма причина всеки магьосник, който смята тази война в друго време и пространство за уместна и полезна за Империята, да не подкрепя завоеванието. Без Черните халати, които вече служат на Властелина на войната, разломът никога нямаше да бъде осъществен за това начинание. Аз възразявам срещу това, че сега той отправя искания към самата Конгрегация. Ако петима или шестима магьосници изберат да служат на бойното поле, дори да заминат на другия свят и да рискуват живота си в битка, това си е техен личен избор. Но ако един магьосник се почувства длъжен да се отзове на това искане, без да може да обмисли последствията, то ще изглежда, че Конгрегацията вече е подвластна на волята на Властелина на войната.

Част от магьосниците посрещна думите му с ръкопляскане, други се смълчаха, за да претеглят своите „за“ и „против“. Освиркванията и подмятанията бяха малко. Хочопепа стана отново.

— Бих искал да внеса предложение. Готов съм да се наема от името на Конгрегацията да изпратя послание до Властелина на войната, в което да изразя нашето съжаление, че Конгрегацията в своята цялост не може да нареди на никой магьосник да изпълни искането му, но че той е свободен да потърси услугите на всеки магьосник, който пожелае да работи за неговата кауза.

Из залата се разнесе одобрително мърморене. Фумита каза:

— Хочопепа внася предложение да изпрати официално становище до Властелина на войната от името на Конгрегацията. Ще внесе ли някой възражение? — След като не постъпиха възражения, той заяви: — Конгрегацията благодари на Хочопепа за неговата мъдрост.

Замълча за миг и обяви:

— Още един въпрос се поставя на вниманието ни. Установено е, че на новака Широ липсват моралните качества, необходими за Великото изкуство. Умствените сондажи разкриват, че той таи анти-имперски чувства, придобити в детството му от баба му по майчина линия, но произход турилка. Съгласна ли е Конгрегацията?

Вдигнаха се ръце и при гласуването на магьосниците около всяка вдигната ръка засия цветен ореол. Зелен за живот, червен за смърт и син — за въздържал се. Миламбер се въздържа, но гласуването се оказа почти единодушно за смърт. Един Черен халат се изправи и Миламбер разбра, че само след няколко минути новакът ще бъде зашеметен и след това телепортиран на дъното на езерото, където безжизненото му тяло щеше да се съхрани, твърде студено, за да може да изплува на повърхността.

След като събранието се закри, Шимоне каза:

— Би трябвало да идваш по-често, Миламбер. Почти не те виждаме напоследък. И твърде много време прекарваш сам.

Миламбер се усмихна.

— Вярно е. Но смятам да поправя това още утре.

 

 

Из къщата се разнесе звън и слугите наскачаха, за да се подготвят за посещението на Великия. Камацу, Владетелят на Шинцаваи, знаеше, че някой Велик е ударил камбана в залите на Конгрегацията, за да доехти звукът тук и да възвести за скорошната му поява.

В стаята на Касуми Лаури и по-големият син на дома седяха погълнати от играта на пашава, с изрисувани късчета твърда хартия. Играта бе обичайна за пивниците в Мидкемия и представляваше поредният детайл от усилията, които младият цуранин полагаше, за да усвои всички аспекти на мидкемийския бит.

Касуми стана.

— Най-вероятно е някогашният ми чичо. Трябва да отида.

Лаури се усмихна.

— А може би просто искате да избегнете загубата си?

Цуранинът поклати глава.

— Боя се, че създадох проблем в собствения си дом. Ти никога не си бил добър роб, Лаури, и от ден на ден ставаш все по-непокорен. Добре, че ми допадаш.

Двамата се засмяха и големият син на дома излезе. След няколко минути един от слугите дотича при Лаури и му съобщи, че домовладетелят е заповядал да се яви веднага. Лаури скочи, повече заради явната възбуда на роба, отколкото поради някакво вродено покорство. Забърза се към покоите на Камацу и почука на рамката на вратата. Вратата се плъзна на една страна и Касуми я задържа. Лаури пристъпи и видя господаря на Шинцаваи и неговия гост. И зяпна изумен.

Гостът носеше черния халат на цуранските Велики, но лицето бе на Пъг. Той отвори уста да заговори, спря, после ахна:

— Пъг?

Господарят на дома изглеждаше разгневен от дръзкото поведение на роба, но преди да изрече суровата си присъда, бе спрян от Великия.

— Мога ли да използвам тази стая за няколко минути, владетелю? Бих искал да поговоря с този роб насаме.

Камацу се поклони вдървено.

— Ваша воля, велики. — Той напусна стаята и синът му го последва; все още беше потресен от появата на бившия си роб и неописуемо объркан от вътрешното си противоречие. Че беше Велик, беше — тук не можеше да има никаква фалшификация. Начинът на появата му го доказваше. Но Камацу не можеше да се освободи от чувството, че пристигането му предизвестява погром за плана, който той и синът му така грижливо бяха придвижвали през последните девет години.

— Затвори вратата, Лаури — каза Миламбер.

Лаури я затвори, след което изгледа бившия си приятел. Стори му се здрав и в добра форма, но доста променен. Осанката му беше почти царствена, сякаш мантията на властта, която носеше, отразяваше някаква вътрешна сила, която му беше липсвала преди.

— Аз… — почна Лаури, но млъкна. Не знаеше какво да каже. Най-сетне промълви:

— Как си?

Миламбер кимна.

— Добре съм, приятелю.

Лаури се усмихна, прекоси стаята и прегърни приятеля си, после го хвана за раменете и каза:

— Чакай да те огледам.

Миламбер се засмя.

— Казвам се Миламбер, Лаури. Момчето, което ти познаваше под името Пъг, е вече мъртво като ланско цвете. Ела да седнем и да поговорим.

Седнаха край масичката и си сипаха две чаши чоча. Лаури отпи от горчивата напитка и каза:

— Нищо не чухме за теб. След първата година реших, че сме те загубили. Съжалявам.

Миламбер кимна.

— Така е в Конгрегацията. Като магьосник, от мен се очаква да скъсам и забравя всички свои предишни връзки, освен онези, които могат да се поддържат по приемлив за обществото начин. Но тъй като съм без клан и фамилия, нямаше какво да зарязвам. А ти винаги си бил един нещастен роб, който не си знае мястото. Какво по-добро за един варварски магьосник ренегат?

Лаури кимна разбиращо.

— Радвам се, че се върна. Ще останеш ли?

Миламбер поклати глава.

— Мястото ми не е тук. Освен това ме чака важна работа. Сега си имам свое имение, близо до град Онтосет. Дошъл съм за теб. И за Катала, ако… — Гласът му заглъхна, сякаш се боеше да попита на нея.

Усетил смута му, Лаури каза:

— Тя все още е тук и не се е омъжила. Не би могла да те забрави. — Той се ухили. — Богове мидкемийски! Умът ми съвсем се е отвял. Та ти не знаеш!

— Какво да знам?

— Че имаш син.

Миламбер онемя, като ударен от гръм.

— Син?

Лаури се разсмя.

— Роди се осем месеца след като те взеха. Чудесно момче е, а Катала е чудесна майка.

Поразен от вестта, Миламбер промълви:

— Моля те. Би ли я довел тук?

Лаури скочи.

— Веднага.

И излетя от стаята. Миламбер остана да седи, мъчейки се да надмогне прилива на чувствата си. Успокои се, прилагайки магическото си умение да докара ума си в покой.

Вратата се плъзна настрани и на прага се появи Катала. На лицето й се беше изписала нерешителност. Лаури стоеше зад нея с около четиригодишно момче в ръце.

Миламбер стана и разпери ръце да я прегърне. Тя се втурна към него и той едва не извика от радост. Останаха притиснати един и друг за миг, после тя промълви:

— Мислех, че си загинал. Надявах се… но мислех, че те няма вече.

Останаха няколко минути неподвижно, всеки потънал в чистата радост от близостта на другия, после тя леко се отдръпна.

— Трябва да видиш сина си, Пъг.

Лаури пристъпи към тях с момчето. То изгледа Миламбер с големите си кафяви очи. Беше със стегнато телце и приятна външност и приличаше на майка си, но нещо в начина, по който килваше глава настрани, напомняше за момчето от цитаделата на Крудий. Катала го пое от ръцете на Лаури и го подаде на Миламбер.

— Уилям, това е твоят татко.

Момчето, изглежда, прие новината малко скептично. Усмихна се свенливо, но се дръпна.

— Пусни ме — каза то рязко. Миламбер се засмя и го пусна да стъпи на пода. То вдигна очи към баща си, после изведнъж изгуби всякакъв интерес към непознатия в черно. — Ооо! — викна момчето и се втурна към фигурите шаах на владетеля на Шинцаваи.

Миламбер го изгледа, после се извърна учуден.

— Уилям?

Катала стоеше до него, прегърнала го през кръста, сякаш се боеше, че ще изчезне отново. Лаури обясни:

— Искаше да му даде мидкемийско име, Миламбер.

Катала се сепна.

— Миламбер?

— Това е новото ми име, любов моя. Трябва да свикнеш да ме наричаш така.

— Миламбер — повтори Катала, сякаш да провери добре ли звучи. — Миламбер. — После сви рамене. — Какво пък, не е лошо.

— А как стигнахте до Уилям?

Лаури пристъпи до момчето, което се опитваше да построи куличка от фигурите, и нежно му ги прибра. Момчето го изгледа мрачно.

— Искам да си играя — измрънка то възмутено.

Лаури го вдигна и каза:

— Изредих й цял куп имена и тя избра това.

— Хареса ми как звучи — каза тя. — Уилям.

Чуло името си, момчето погледна майка си.

— Гладен съм.

— Лично аз предпочитах Джеймс или Оуен, но тя настоя — подхвърли Лаури, докато момчето се мъчеше да се отскубне от ръцете му.

Катала го погледна.

— Трябва да го нахраня. Ще го заведа в кухнята. — Тя целуна Миламбер и излезе.

Магьосникът остана смълчан за миг.

— Всичко това е много повече, отколкото се бях надявал. Боях се, че си е намерила друг.

— Не и тя, Пъг… Миламбер. Нищо общо нямаше с мъжете, които я ухажваха, а и те не бяха много. Добра жена е. Нямаш никакво основание да се съмняваш в нея.

— Никога няма да го направя, Лаури.

Двамата седнаха отново. Дискретно покашляне на вратата ги накара да се обърнат. На прага бе застанал Камацу.

— Мога ли да вляза, велики?

Миламбер и Лаури понечиха да станат, но господарят на къщата им махна с ръка.

— Моля ви, седете си. — Касуми влезе след баща си и затвори вратата. Миламбер едва сега забеляза, че той носи мидкемийско облекло. Повдигна учудено вежди, но не каза нищо. Главата на фамилията Шинцаваи изглеждаше разтревожен.

— Велики — каза той след кратко мълчание, — мога ли да бъда откровен с вас? Днешното ви посещение е неочаквано и може да ни създаде известна трудност.

— Моля ви — отвърна Миламбер. — Не възнамерявам да предизвиквам бъркотия в домакинството ви, владетелю. Искам да прибера само жена си и сина си. И ще поискам също този роб. — Той посочи Лаури.

— Както пожелаете, велики. Жената и момчето, разбира се, трябва да тръгнат с вас. Но ако мога да помоля, позволете робът да остане.

Миламбер ги изгледа един по един. Двамата Шинцаваи си придадоха сдържаност, но тревогата им си пролича по начина, по който се спогледаха помежду си и с Лаури. През последните няколко години нещо тук се беше променило. Отношенията между мъжете в стаята съвсем не бяха като между господари и роб.

— Лаури? — Миламбер погледна приятеля си. — За какво става дума?

Лаури погледна цураните, после Миламбер.

— Налага се да те помоля да ми обещаеш нещо.

— Лаури! — почти викна Камацу. — Твърде много си позволяваш! Никой няма право да се пазари с Велик. Неговите думи са закон.

Миламбер вдигна ръка.

— Не. Оставете го да говори.

Лаури заговори на приятеля си умолително.

— Малко разбирам от тези неща, Миламбер. Знаеш, че нямам усет към протокола. Възможно е да нарушавам някой обичай, но те моля в името на предишното ни приятелство, би ли се заклел да не споделяш с никого това, което ще чуеш в тази стая?

Магьосникът се замисли. Можеше просто да заповяда на Владетеля на Шинцаваи да му каже всичко и той щеше да го направи, също като воин, изпълняващ заповед на своя командир, но ценеше приятелството си с трубадура.

— Давам думата си, че няма да повторя пред никого това, което ще ми кажете.

Лаури въздъхна и се усмихна, а двамата Шинцаваи сякаш се поуспокоиха.

— Сключих договор с господаря — каза Лаури. — След като изпълним едни задачи, той ще ми дари свободата.

Миламбер поклати глава.

— Това не е възможно. Законът не позволява един роб да бъде освободен. Дори Властелинът на войната не може да освободи роб.

Лаури се усмихна.

— А ти самият?

Миламбер се вкочани.

— Аз съм извън закона. Никой не може да ме командва. Да не би да твърдиш, че си магьосник?

— Не, Миламбер, нищо подобно. Вярно е, че тук мога да бъда само роб. Но аз няма да съм тук. Аз ще се върна в Мидкемия.

Миламбер го изгледа озадачено.

— Но как? Има само един разлом към Мидкемия и той е под контрола на магьосниците, поддържащи Властелина на войната. Други не съществуват, иначе щях да знам за тях.

— Имаме план. Доста е заплетен и би отнело много време да го обяснявам, но казано простичко, става дума за следното: ще придружа Касуми, предрешен като жрец на Туракаму Червения. Той ще предвожда войска, която ще подмени някои бойни части на фронта. Никой няма да обърне внимание на ръста ми, тъй като всички отбягват жреците на Червения. Бойците са верни на Шинцаваи. Щом стигнем в Мидкемия, ще се промъкнем през предните редици и ще се доберем до силите на Кралството.

Миламбер кимна.

— Сега разбирам защо бяха нужни уроците по езика и това облекло. Но кажи ми, Лаури, готов ли си да шпионираш за цураните в замяна на свободата си? — В гласа му липсваше неодобрение. Беше само въпрос.

Лаури се изчерви.

— Не отивам там като шпионин. Ще бъда водач. Трябва да заведа Касуми в Риланон за среща с краля.

— Защо? — попита изненадано Миламбер.

— Ще се срещнем с краля и ще му направим предложение за мир — намеси се Касуми.

— Как изобщо очаквате да сложите край на войната, след като Военната партия все още държи Върховния съвет под свой контрол?

— Има едно обстоятелство в наша полза — отвърна Камацу. — Тази война продължава вече девет години и краят й все още не се вижда. Велики, не мисля да ви поучавам, но ако позволите, ще ви обясня някои неща.

Миламбер му кимна да продължи. Камацу отпи от чашата си.

— От края на войната с конфедерация Турил Военната партия бе принудена да поддържа надмощието си над Върховния съвет. Всяко гранично стълкновение с Турил предизвикваше призиви за подновяване на конфликта. Между пограничните боеве и непрестанните усилия на туните да пробият през проходите и да си възвърнат някогашните южни владения, Военната партия едва успяваше да крепи мнозинството си. Коалиция, водена от Партията на Синьото колело, бе на път да ги свали от власт преди десет години, когато Конгрегацията откри разлома към вашия роден свят. Призивът за война прокънтя в съвета веднага щом се разбра за съществуването на изобилни метали в родината ви. Целият напредък, който бяхме постигнали през тези години, беше изгубен за миг. Ето защо от самото начало започнахме да се противопоставяме на тази лудост. Според това, което научихме от Лаури, металите, които се изравят от родната ви планета, са жалки останки от изоставени рудници на онези, които вие наричате джуджета, и те изобщо не ги смятат за ценни. Тази война не носи никаква полза за Цурануани, освен оправдание да се вее отново Знамето на войната и да се пролива кръв. Вие знаете историята ни. Знаете колко трудно е за нас да решаваме споровете си по мирен начин. Аз съм бил войник и познавам славата на войната. Познавам също така и безсмислието й. Лаури ме убеди, че моите подозрения за поданиците на Кралството са основателни. Вие не сте особено войнствен народ, въпреки вашите благородници и техните армии. Вие бихте предпочели да търгувате.

Миламбер го прекъсна.

— Всичко това е вярно. Но не съм сигурен, че има нещо общо със сегашното положение. Бившият ми народ не беше водил голяма война от почти петдесет години, освен дребните схватки с таласъмите на север и по границата с Кеш. Сега обаче в Запада бият барабаните на войната. Армиите на Кралството са окървавени. Смятам, че едва ли биха пожелали просто така да спрат и да простят. Сигурно ще поискат овъзмездяване, или поне репарация. Дали Върховният съвет ще пожелае да унизи честта на Цурануани и да възстанови щетите, причинени от нейните воини?

Владетелят на Шинцаваи се притесни.

— Съветът няма да го приеме, сигурен съм. Но императорът — да.

— Императорът? — възкликна изненадан Миламбер. — Какво общо има той с всичко това?

— Ичиндар, да е благословен от небесата, чувства, че тази война обезкървява силите на Империята. Когато водехме кампанията срещу Турил, разбрахме, че някои граници са твърде големи и отдалечени от Империята, за да се държат под контрол, освен срещу цена, която надвишава придобивките от победите. Небесната светлина разбира, че не може да съществува по-далечна граница от онази, която вдигнахме на земята на Мидкемия. Той вече се намесва в Играта на Съвета. Това е може би най-голямата игра, играна някога в историята на Цурануани. Небесната светлина е готов да заповяда на Властелина на войната да сключи мир, или да го свали, ако потрябва. Но той не би поел толкова голям риск да наруши традицията, освен ако не си е осигурил готовността на крал Родрик да се подпише договор. Трябва да излезе пред Върховния съвет с мира като свършен факт. Иначе рискува твърде много. Убийство на император е имало само веднъж в историята на Империята, велики, Върховният съвет тогава поздравил убиеца и го провъзгласил за император. Той бил родният син на убития. Баща му се опитал да наложи данъци на храмовете — последният случай, когато императорът се е намесвал в Играта на Съвета. Ние можем да сме много сурови, велики, дори към себе си, а никой император досега не е целял това, което цели Ичиндар — нещо, което в очите на много, твърде много хора ще изглежда като предателство към честта на Империята, нещо немислимо. Но ако успеем да поднесем мир пред Съвета, ще се види, че боговете са благословили това начинание, и никой няма да се осмели да го оспори.

— Твърде много рискувате, господарю на Шинцаваи.

— Обичам своя народ и Империята, велики. За нея съм готов да загина на бойното поле и като млад твърде често съм се излагал на този риск в кампаниите срещу Турил. И сега съм готов да рискувам както своя живот, така и този на синовете си, честта на своя дом, на фамилията си и на клана, за да осигуря здравето на Империята. Както е готов и императорът. Ние сме търпеливи хора. Този план се подготвя от години. Партията на Синьото колело отдавна е в таен съюз с Партията на мира. Изтеглихме се от войната в третата година, за да затрудним Властелина на войната и за да може да започне подготовката на Касуми за предстоящото пътуване. Повече от година прекарахме в посещения при различни владетели, подкрепящи Синьото колело и Партията на мира, за да си осигурим съдействието им, така че всеки техен член да поеме своето участие в играта на Съвета, още преди вие и Лаури да бъдете доведени тук за негови наставници. Ние сме цурани и Небесната светлина не би позволил никакви начални стъпки преди личният му пратеник да се подготви. Създадохме от Касуми този пратеник, като се постарахме да му осигурим всичко необходимо, за да може да се добере до вашия крал в безопасност. Не можеше да бъде иначе, защото, ако някой извън нашата фракция научи, че опитът ни се е провалил, ще паднат много глави, в това число и моята — това е цената на загубата в Играта. Ако сега отведете Лаури, шансът за Касуми да се добере до вашия крал ще е нищожен и усилието за мир ще се отложи докато успеем да намерим друг достатъчно благонадежден водач — забавяне, което със сигурност би продължило поне още една-две години. Сега положението е критично. Партията на Синьото колело отново е част от Военния съюз след дългогодишни преговори с Военната партия и на фронта са изпратени хиляди мъже, само за да може Касуми да се промъкне през редиците на Кралството в родната ви земя. Моментът за това скоро ще узрее. Трябва да прецените какво би означавало още една година война. Със завоеванията в бившето ви отечество Властелинът на войната може да стане неуязвим срещу всеки наш ход.

Миламбер се замисли, след това се обърна към Касуми:

— Колко скоро?

— Скоро, велики — отвърна Касуми. — Въпрос на седмици. Властелинът на войната има шпиони навсякъде и смътно се досеща за плановете ни. Недоверчив е след внезапната промяна в политиката на Синьото колело, но не може да откаже помощта. Изпитва необходимост да нанесе голям удар и да спечели значителна победа. Подготвя голяма пролетна офанзива срещу силите на лорд Боррик и лорд Брукал — главните сили на Кралството. Разчетена е да започне малко преди Имперския празник и е замислена така, че той да може да обяви победа на Имперските игри, победа, която да му донесе слава и да укрепи властта му.

— Също като финален гамбит в играта на шаах, велики — каза Камацу. — Една съкрушителна победа би осигурила на Властелина на войната всичко, което му е необходимо, за да укрепи контрола си в Съвета, но ние поехме този риск, за да изиграем своя ход. На фронта ще настъпи безредие, докато войските се подготвят за офанзивата. Касуми и Лаури ще получат отлична възможност да се промъкнат през предните редици. Ако крал Родрик се съгласи, Небесната светлина ще може да се яви пред Върховния съвет с прокламация за мир и тогава всичко, на което се основава властта и влиянието на Властелина, ще рухне. С термините на шааха — жертваме последната си пешка, за да поставим Властелина в мат.

Миламбер се замисли.

— Струва ми се, че сте се заловили с дързък план, господарю на Шинцаваи. Ще спазя клетвата си да не издавам нищо. Лаури може да остане тук. — Той погледна трубадура. — Дано боговете на нашите предци те закрилят и ти донесат успех. Моля се тази война скоро да свърши. — Той се изправи. — Ако не възразявате, ще си тръгна. Бих искал вече да заведа жена си и детето си у дома.

Касуми стана и се поклони.

— Бих искал да ви кажа още нещо, велики.

Миламбер му даде знак да продължи.

— Преди години, когато ме попитахте дали ще ви се разреши да вземете Катала за жена, ви отговорих, че ще ви се откаже. Казах ви също така, че за това си има причина. Планът ни предвиждаше да върнем и вас в родния ви свят. Вярвам, че сега го разбирате. Ние сме сурови хора, велики, но не и жестоки.

— Разбрах го още докато ми разкривахте плана. — Миламбер погледна Лаури. — Заради това, което съм сега, отечеството ми е тук, но все още частица от старата ми същност си е останала непокътната, и затова ти завиждам, че ще се върнеш в старата родина. Ще те помня с добро, приятелю.

След тези думи Миламбер излезе от стаята. Навън намери Катала — тя го чакаше, а синът им си играеше край нея. Прегърнаха се и Миламбер промълви:

— Хайде, любов моя. Да заведем сина ни в нашия дом.