Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Moveable Feast, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Краят на едно увлечение

Тази година и през следващите още много пъти ходихме на конните надбягвания, след като аз завършех утринната си работа и на Хедли й беше приятно, понякога дори се увличаше. Но това не беше като преходите по високопланинските ливади над гористия пояс или завръщанията в хижата, нито като дните, в които заедно с Чинк, най-добрият ни приятел, изкачвахме някой висок подвал, за да навлезем в непозната местност. Всъщност не се бяхме пристрастили към самите надбягвания, а към хазарта — залагането на конете. Но тази страст ние наричахме конни надбягвания.

Надбягванията никога не ни отдалечаваха един от друг — това можеха да сторят само хората; но дълго време те бяха наш близък, изискващ много внимание приятел. Така поне предпочитах да мисля. И аз, който се възмущавах от хората заради това, че могат всичко да разрушат, приемах този приятел — най-неверния, най-привлекателния, най-порочния и всепоглъщащия, защото дружбата с него можеше да бъде доходна. Но за да печелиш от конните състезания, трябва да им отдадеш цялото си време — нещо, което аз не можех да направя. Опитвах се да се оправдая в собствените си очи с мисълта, че трябва да ги опозная, защото пиша за тях, макар че накрая всички разкази на тази тема пропаднаха — оцеля само един, защото след като ми го върнали от редакцията, се забавил по пощата.

Започнах по-често да ходя на състезанията сам, те ме поглъщаха и увличаха все повече и повече. При възможност ходех на двата хиподрума — в Отьой и Енгиен. За да залагам далновидно, трябваше да посветя на състезанията цялото си време, но и по този начин не можех да спечеля. Сметките си оставаха на книга. Подобни предвиждания човек може да вземе и от вестника.

В Отьой стипълчейзът се наблюдаваше най-добре от горните трибуни и човек трябваше бързо да изтичва по стъпалата, за да види как се проявява всеки кон, за да разбере защо конят, който е имал шанс да спечели, всъщност не спечелва, за да види по какъв точно начин онова, което е очаквал да стане, накрая не става. Трябва да следиш ставките и колебанията в котирането пред старта на всеки кон, който проучваш; трябва да знаеш как го тренират, за да отгатнеш момента, когато хората, които са „вътрешни“, ще заложат на него. И в този случай той може да не спечели, но вече знаеш какви са шансовете му. Всичко това е трудна работа, но все пак хубаво беше да ходиш в Отьой в дните на конните състезания, поне в ония дни, когато можеш, за да видиш как великолепните бегачи честно премерват силите си. Вече познавах пистата като дланта на ръката си; освен това човек се сблъсква с много хора — жокеи, треньори, собственици на коне — опознава много коне и много неща.

Правилно залагах само за коне, които познавах, а понякога откривах коне, на които никой не възлагаше надежда с изключение на жокеите, които ги тренираха и яздеха. Залагах на тях, а те печелеха пробег след пробег. Накрая се отказах, защото бях започнал да пилея много време бях се пристрастил прекомерно, а освен това давах си сметка какво се върши в Енгиен и на другите хиподруми, където устройват състезания на писта. Бях доволен от себе си, че престанах да играя на конните състезания, но чувствувах празнота. По това време знаех, че всяко нещо, хубаво или лошо, оставя след себе си празнота. Но ако е било лошо, празнотата се запълва от само себе си. Ако е било добро, можеш да запълниш празнотата само с нещо по-добро. Внесох парите, отделени за конните състезания, към влога си, и ми стана леко и хубаво. В деня, когато се отказах от играта, се запътих към отвъдния бряг на Сена и срещнах приятеля си Майк Уорд в пътническото бюро при банката „Гаранти Тръст“, която в ония години беше на ъгъла на Рю-де-з-Италиен и Булевар-де-з-Италиен. Отидох там, за да внеса парите, които бях отделил за конните състезания, но не казах това никому. Не ги вписах по чековата си сметка, макар че знаех наизуст номера й.

— Да обядваме — предложих на Майк.

— Добре, момче. Приемам. Но какво има? Няма ли да ходиш на хиподрума?

— Не.

Обядвахме на площад Лувоа в едно скромно, но хубаво бистро̀ с чудесно бяло вино. На отсрещната страна на площада беше Националната библиотека.

— Не ходиш често на хиподрума? — обърнах се аз към Майк.

— Не. Не съм ходил отдавна.

— Защо престана да ходиш?

— Не знам — отвърна Майк. — Всъщност знам. Ако на някое зрелище трябва да залагаш пари, за да може да те развълнува, значи то не струва.

— Никога ли не ходиш?

— Само понякога. Когато има интересни състезания с действително добри коне.

Мажехме с пастет хубавия хляб, който поднасяха в бистро̀то, и отпивахме от бялото вино.

— А по-рано ходеше ли често, Майк?

— О, да.

— Открил ли си нещо по-интересно?

— Да. Велосипедните състезания.

— Наистина ли?

— Там няма защо да залагаш. Сам ще видиш.

— Конните състезания отнемат много време.

— Твърде много. Цялото ти време. Освен това публиката там не ми харесва.

— Аз се бях поувлякъл.

— Знам. Измъкна ли се, без да загубиш?

— Да.

— Сега е моментът да спреш — каза Майк.

— Спрях.

— Трудно е да се откажеш. Някой път ще те заведа на велосипедните състезания.

Колоезденето ме заинтересува — то беше нещо ново и до този момент почти неизвестно за мен. Но влечението не дойде изведнъж, а малко по малко. Колодрумът стана важно нещо в нашето ежедневие, след като първата част от живота ни в Париж свърши веднъж завинаги.

Но дълго време ние се чувствувахме щастливи в стария квартал, където живеехме, не ходехме на хиподрума, залагахме само на собствения си живот и труда си, на художниците, които познавахме; не се опитвахме да живеем от хазарт и да назоваваме това с някакво друго име. Неведнъж започвах да пиша за колоезденето, но не успях да напиша разказ, който да е тъй хубав като самите състезания, били те на колодрума, на откритата писта или шосейни. Искам да опиша Vélodrome d’Hiver в сумрака на късния следобед, полегатата дъсчена писта и свистенето на велосипедните гуми; как колоездачите напрягат всички сили и каква е тактиката им, когато се изкачват на завоя и след това се устремяват надолу, всеки един от тях сраснал с бегача; ще разкажа за вълшебството на demi-fond[16], за рева на мотоциклетите с прикачени зад тях ролери, на които са седнали треньорите с тежки предпазни шлемове на главите си и с внушителни кожени костюми, застанали така, че да засланят от насрещния вятър колоездачите, които носеха по-леки защитни шлемове и приведени ниско над вилките на бегачите, въртяха упорито педалите, предното колело „залепено“ за ролера, за да използуват намаленото съпротивление на въздуха; за единоборствата между бегачите, които лакът до лакът и колело до колело се изкачваха и спускаха с главоломна скорост по крутата полудъга на овалната писта, докато единият от състезателите не издържи темпа, изостане от ролера и срещне плътната стена на въздушното съпротивление, от което до преди миг е имал заслон.

В състезанията имаше най-различни дисциплини. Спринтови серии с пореден старт или по двойки, когато двамата състезатели в продължение на дълги секунди балансират на велосипедите, за да принудят съперника да поведе, след това правят няколко бавни обиколки и накрая хвърлят всички сили във всепоглъщащия финиш, при който всяка тактика отпада и от значение е само скоростта. Имаше и отборни двучасови състезания, разнообразявани със спринтови серии, за да се запълни следобеда, поединични състезания по часовник, в които състезателят в продължение на час влиза в самотен двубой със стрелката на хронометъра, твърде опасните, но красиви стокилометрови състезания на полегатата дъсчена петстотинметрова писта на амфитеатъра Буфало — открития стадион в Монруж, където бегачите се състезаваха зад голямолитражни мотоциклети, а знаменитият белгийски шампион Линар, наричан Сиу заради индианския му профил, за да увеличи и без това шеметната скорост, преди финиша свеждаше глава и смучеше коняк от тръбичката, съединена с каучуковата грейка, която държеше под фланелката си; националните състезания по задмоторна езда на 660-метровата бетонна писта в Парк дю Пренс, недалеч от Отьой — най-коварната от всички писти, на която видяхме как големият състезател Ганѐ падна от бегача си и макар че главата му беше защитена от шлема, черепът му изпращя като черупка на твърдо сварено яйце, което турист, излязъл на излет, счупва о̀ камък. Трябва да опиша и необикновения свят на шестдневните състезания и невероятните моменти в шосейните пробези на планински терен. Единствен френският език може да изрази както трябва всички тези неща, защото всички термини са френски. Трудно е да се пише за тях на друг език. Оказа се, че Майк е прав — да се залага е безсмислено. Но това се отнася за други години от времето, прекарано в Париж.

Бележки

[16] Задмоторно бягане.