Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Moveable Feast, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Une generation perdue

Скоро добих навика привечер да се отбивам на улица Флерю 27 заради топлината, картините и разговора. Често мис Стайн нямаше други гости, винаги ме посрещаше много приятелски и аз дълго време й бях симпатичен. Случваше се да ходя на различни политически конференции, да пътувам из Близкия Изток или Германия, за да изпращам дописки на канадския вестник и на осведомителните агенции, на които сътрудничех. Когато се завръщах, тя ме караше да й разказвам всички забавни произшествия. Винаги имаше по нещо смешно, тя обичаше да й разказвам тези неща, а също онзи вид истории, които германците наричат „хумор от бесилката“. Тя се интересуваше само от веселата страна на това, което става по света; никога от същността на нещата и опаката им страна.

Бях млад, нямах мрачен характер, дори в най-отчаяните моменти се случва нещо нелепо и смешно и точно от него се интересуваше мис Стайн. Не й говорех за другите неща. Тях запазвах за себе си.

Но понякога, когато се отбивах на улица Флерю не след пътуване, а след работа, опитвах се да заговоря с мис Стайн за книги. След като пишех, изпитвах нужда да прочета нещо. Необходимо ми беше да изразходвам физическа енергия, да усетя телесна умора; особено хубаво беше да се любиш с тази, която обичаш. Това бе най-хубавото. Но след това, когато се чувствувах празен, имах нужда да чета и да не мисля за работата си, за да не загубя интерес към нея, преди да съм я подхванал отново на другия ден. Бях се вече научил никога да не пресушавам до дъно кладенеца, от който черпех, за да пиша, винаги да спирам тогава, когато има още нещо останало на дъното на този кладенец, и да го оставя през нощта да се напълни отново от изворите, които го подхранваха.

Понякога, за да не мисля за писането си след работа, четях известните на времето писатели като Алдъс Хъксли, Д. Х. Лорънс и други, чиито книги можех да взема от библиотеката на Силвия Бийч или да намеря при букинистите край Сена.

— Хъксли е мъртъв — каза мис Стайн. — Защо ви е да четете книги от мъртъв човек? Но можете ли да видите, че той е мъртъв?

Не можех да видя това и възразих, че неговите книги ме забавляват и отвличат от мислите ми.

— Трябва да четете само онова, което е действително хубаво или безспорно лошо.

— Четох действително хубави книги цяла зима, ще ги чета и следващата зима, а книги, които са безспорно лоши, не обичам.

— Защо ви трябва да четете този боклук? Този претенциозен боклук, Хемингуей. Написан от човек, който е мъртъв.

— Интересува ме какво пишат хората — отвърнах аз. — Освен това се развличам и не мисля.

— Кого друг четете сега?

— Д. Х. Лорънс. Някои от разказите му са много хубави, особено „Пруският офицер“.

— Опитах се да прочета романите му. Той е невъзможен. Жалък и нелеп. Пише като болен човек.

— „Синове и любовници“ ми харесва, също и „Белият паун“ — казах аз, — макар че не толкова. А „Влюбени жени“ не можах да изчета.

— Ако не искате да четете лоши книги, а предпочитате нещо увлекателно и посвоему прекрасно, трябва да прочетете Мери Белък Лоундс.

За първи път чувах това име и мис Стайн ми даде да прочета „Обитателят“ — тази изумителна повест за Джеки Ножа, и още една книга — за убийство, станало някъде недалеч от Париж, изглежда, в Енгиен ле Бен. И в двете героите бяха достатъчно жизнени, а действието и ужасите — винаги правдоподобни — тъкмо четиво за след работа, и аз изчетох всички книги на Мери Белък Лоундс. Но те не бяха много и първите две си останаха най-хубавите за запълване на празните дневни и нощни часове до момента, когато се появиха първите хубави книги на Сименон.

Струва ми се, че хубавите книги на Сименон биха се понравили на мис Стайн (първата, която ми падна, беше или L’Ecluse Numero 1, или La maison du Canal[7]), но не съм сигурен в това, защото по онова време мис Стайн не обичаше да чете френски, макар че с голямо удоволствие го говореше. Първите две книги от Сименон, които прочетох, взех от Дженът Фленър. Тя много обичаше да чете на френски и бе започнала да чете Сименон още когато той беше криминален репортер.

През трите или четири години, в които бяхме добри приятели с Гертруд Стайн, не мога да си спомня поне веднъж да е казала нещо хубаво за писател, който не е похвалил произведенията й или не е направил нещо полезно за нейната кариера, с изключение на Роналд Фърбенк, а по-късно Скот Фицджералд. Когато се запознах с нея, тя не говореше за Шъруд Андерсън като за писател, но затова пък го превъзнасяше като мъж: говореше за големите му красиви и топли италиански очи, за неговото благородство и обаяние. Големите му красиви и топли италиански очи никак не ме интересуваха, но някои от неговите разкази ми харесваха много. Бяха написани просто, някои от тях превъзходно, личеше, че познава хората, за които пише, и ги обича истински. Мис Стайн говореше винаги за него, но никога за разказите му.

— А какво мислите за неговите романи? — запитах я аз.

За творчеството на Андерсън тя не желаеше да говори, тъй както не желаеше да говори и за Джойс. Достатъчно бе човек да спомене Джойс два пъти, за да не стъпи повече в нейния дом. Все едно, когато говориш с някой генерал, да се отзовеш похвално за друг генерал. Човек, който е извършил такава грешка, никога не я повтаря. Но, разбира се, като говориш с генерала, винаги можеш да споменеш името на генерал, когото той е бил. Генералът, с когото говориш, ще даде висока оценка за качествата на победения генерал и с удоволствие ще ти опише с подробности обстоятелствата, при които го е разбил.

Разказите на Андерсън бяха твърде хубави, за да служат като тема за приятен разговор. Готов бях да кажа на мис Стайн, че романите му са рядко слаби. Но и това не можех да сторя — не можех да критикувам един от най-преданите й привърженици. Когато той завърши романа, получил накрая названието „Мрачен смях“, който беше толкова слаб, глупав и претенциозен, че не можах да се сдържа и написах негова пародия[8], мис Стайн се разсърди много. Бях си позволил да нападна един от нейните хора. Но преди това тя не се сърдеше. И сама започна да не пести хвалебствията си за Шъруд, след като той претърпя крах като писател.

Тя беше сърдита на Езра Паунд, защото, без да мисли, той седнал на едно миниатюрно и твърде неудобно столче (възможно е да са му го дали нарочно) и го повредил или счупил. А това, че беше голям поет, добър и благороден човек и би съумял да седне както трябва, ако столът беше с нормални размери — всичко това не се вземаше под внимание. Причините за нейната неприязън към Езра, разяснявани със злобно умение, бяха измислени години по-късно.

Когато се завърнахме от Канада и заживяхме на улица Нотр-Дам-де-Шан, а мис Стайн и аз още бяхме добри приятели, чух за първи път израза „загубено поколение“. Старият Форд модел „Т“, който тя караше по това време, имаше дефект в запалването, а младият техник, изкарал на фронта последната година, от войната и след това постъпил в гаража, не можеше да го поправи или просто не желаеше да се заеме с него, преди да е свършил с колите, които чакаха от по-рано. Така или иначе, той не се бе оказал sérieux и собственикът на гаража го смъмрил строго след протеста на мис Стайн. Собственикът му казал: „Всички вие сте «une génération perdue!»“.

— Такива сте! Точно това сте вие! — каза мис Стайн. — Всички младежи, които бяхте на война. Вие сте загубено поколение.

— Така ли? — запитах аз.

— Точно така — настоя тя. — Към нищо нямате уважение. Напивате се като…

— Пиян ли беше младият механик? — запитах.

— Не, разбира се.

— А мен виждали ли сте пиян?

— Не. Но приятелите ви се напиват.

— Напивал съм се и аз — казах аз. — Но у вас не идвам пиян.

— Разбира се, че не. Не казах такова нещо.

— Собственикът на гаража сигурно е бил пиян още в единадесет часа преди обед. Затова му хрумват такива блестящи определения.

— Не спорете с мен, Хемингуей — каза мис Стайн. — Няма смисъл. Собственикът е прав: всички вие сте едно загубено поколение.

По-късно, когато написах първия си роман, се опитах да неутрализирам думите, които мис Стайн бе чула от собственика на гаража, с една мисъл на Еклесиаст[9]. Но в оная вечер, когато се връщах в къщи, си мислех за момчето от гаража и дали не са го пренасяли със също такава кола (през войната колите „Форд-Т“ бяха преустроени в линейки). Спомних си как спирачките им прегаряха, когато слизаха по планинските пътища, претъпкани с ранени, и накрая превключваха на заден ход; как последните от тях бяха подкарани празни към пропастта, когато ги замениха с големите „Фиати“: те имаха планински скорости и сигурни спирачки — не с бандажи, а с метални барабани. Мислех си за мис Стайн, за Шъруд Андерсън и за егоизма, съпоставях умствената леност с дисциплината и се запитвах кой кого има право да нарича загубено поколение? Наближих „Клозери де Лила“: светлината падаше върху стария ми приятел — статуята на маршал Ней, а сенките от листака играеха върху бронзовата му сабя. Той стоеше сам и зад него нямаше никой. Помислих си как се бе провалил при Ватерло и как всички поколения са в нещо загубени, винаги са били и ще бъдат и за да правя компания на статуята, влязох в „Лила“ и изпих една студена бира, преди да поема пътя към нашата квартира над дъскорезницата. Седнал пред чашата бира, гледах статуята и си мислех колко дни Ней се бе сражавал в ариергарда при отстъплението от Москва, как се бе бил рамо до рамо с войниците си, докато Наполеон бе отпътувал в карета с Коленкур; мислех си какъв добър и сърдечен приятел бе мис Стайн, колко красиво бе говорила за Аполинер и за неговата смърт в деня на примирието през 1918 г., когато тълпата викала „A bas Guillaume![10]“, а Аполинер, който бил в делириум, мислел, че викат против него, и реших, че ще направя всичко възможно, за да й помогна да получи признание за хубавите неща, които е написала, нека бог ми е свидетел, а също Майк Ней. Но по дяволите нейните приказки за загубено поколение и всички тези долни прозвища, които хората прикачат с лека ръка. Когато стигнах до нас, влязох в двора, изкачих стълбите и видях жена ми, сина ми и неговия котарак Ф. Пъс, щастливи пред запалената камина, казах:

— Знаеш ли, Гертруд все пак е мила.

— Разбира се, Тети.

— Но понякога говори много глупости.

— Не съм я чула — каза жена ми. — Нали съм съпруга, с мен разговаря приятелката й.

Бележки

[7] „Шлюза № 1“, „Къщата на канала“.

[8] „Пролетни потоци“ — бел.а.

[9] Род прехожда и род дохожда, а земята пребъдва до века… Всички реки текат в морето, но морето се не препълня: те отново се връщат към онова място, отдето реки текат, за да текат пак (Б.пр.).

[10] Долу Вилхелм!