Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Moveable Feast, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Хората от Сена

От горния край на улица Кардинал Льомоан човек може да се спусне към Сена по най-различни пътища. Най-късият е право надолу по улицата, но тя е много стръмна и когато стигнеш равното и пресечеш началото на булевард Сен Жермен с неговото голямо движение, излизаш на мрачния ветровит кей, вляво от винения пазар. Той не е като другите парижки пазари, а е нещо като заложна магазия, където прибират вината, докато собствениците им платят данъците, и има толкова весел вид, колкото военнопленнически или затворнически лагер.

Тук Сена се разделя на два ръкава от острова Сен Луи с неговите тесни улички, старинни високи и хубави къщи: човек може да отиде там или да свърне наляво по кея, да подмине Сен Луи и да излезе срещу Нотр Дам и Ил-дьо-ла-Сите.

При букинистите край реката понякога се намираха на нищожна цена новоизлезли американски книги. Над ресторанта „Тур д’Аржан“ в ония дни имаше няколко стаи, които се даваха под наем, и тези, които ги наемаха, можеха да се хранят в ресторанта при намалени цени; ако се случеше да оставят някакви книги, съответният valet de chambre ги носеше на една от букинистките край реката и човек можеше да ги купи от нея само за няколко франка. Тя нямаше доверие към книгите на английски, купуваше ги на безценица и бързаше да се отърве от тях дори срещу нищожна печалба.

— Струват ли нещо? — запита ме тя веднъж, след като се бяхме сприятелили.

— Някои, да.

— А как може човек да разбере кои?

— Аз разбирам, след като ги прочета.

— Все пак рисковано е. А много ли хора четат английски?

— Запазвайте ги за мен и аз ще ги преглеждам.

— Не мога да ви ги запазвам. Вие не се отбивате редовно. Понякога дълго време ви няма. Продавам, щом мога. Никой не знае струват ли нещо, или не. Ако излезе, че не струват, значи никога да не ги продам.

— А как разбирате дали една френска книга е ценна?

— Преди всичко гледам илюстрациите. Освен това важно е и качеството на илюстрациите. От значение е и подвързията. Ако една книга е хубава, собственикът й ще я подвърже, както трябва. А английските книги са всички подвързани, но не са подвързани хубаво. Човек няма как да прецени.

След тази продавачка до Тур-д’Аржан чак до Ке-де-Гранд’з-Огюстен букинистите не търгуваха с американски и английски книги, но оттам нататък до Ке-Волтер имаше много букинисти, които препродаваха книги, оставени от служащите в хотелите по левия бряг на Сена и по-специално в хотел Волтер, където отсядаха предимно по-заможни хора. Един ден запитах друга моя позната букинистка дали самите собственици продават книгите си.

— Не — отвърна тя. — Това са все оставени книги. Ето защо човек може да бъде сигурен, че нищо не струват.

— Дават им ги приятелите, за да има какво да четат на парахода.

— Възможно е — каза тя. — Сигурно в парахода остават много книги.

— Да — потвърдих аз. — Параходната компания ги събира, дава ги да се подвържат и така попълва параходните библиотеки.

— Това е разумно — каза тя. — Така поне ще бъдат добре подвързани. Една подвързана книга вече има стойност.

Имах навика да се разхождам край реката, след като привършех с писането или когато исках да обмисля нещо. По-лесно ми беше да събера мислите си, когато вървя, върша нещо или гледам как други хора вършат нещо, което разбират. Под Пон-Ньоф, където беше статуята на Анри IV, островът Сите се врязваше в реката като корабен нос и там, досами водата, имаше градинка с хубави кестени с дебели стволове и клонести корони, а теченията и бързеите, които Сена тук образуваше, изобилствуваха с риба. Слизах по каменните стъпала до градинката и наблюдавах въдичарите под големия мост. Удобните за риболов места се изместваха в зависимост от нивото на реката, а рибарите си служеха с дълги, сглобяеми бамбукови пръчки с много тънко влакно, съвсем малка оловна тежест и плувки от гъше перо. Те изкусно замятаха въдиците си. Винаги улавяха по нещо, а често се случваше да хванат рибки, прилични на черни мренки, които наричаха goujon. Изпържени цели, те бяха много вкусни — можех да изям пълна чиния. Бяха закръглени, със сочно месо и с аромат, по-нежен дори от пресните сардини. Не бяха ни как тлъсти и ги изяждахме цели, заедно с костите.

Много хубаво ги приготвяха в крайречния открит ресторант при Ба-Мьодон, където отивахме, когато искахме да излезем на въздух и имахме пари. Той се наричаше „Ла пеш миракюлвоз“ и там имаха отлично бяло вино — „Мюскаде“. Това място беше описано в един от разказите на Мопасан и имаше такъв изглед към реката, както в пейзажите на Сисле. Но нямаше нужда човек да ходи толкова далече, за да яде goujon. На остров Сен Луи поднасяха чудесии fritures. Познавах мнозина от рибарите, които ловяха по хубавите места на Сена между остров Сен Луи и площад Вер-Галан, и понякога, при ясно време, аз си купувах литър вино, хляб и колбаси, сядах на слънце, зачитах някоя току-що купена книга и наблюдавах риболова.

Авторите на пътеписи изобразяват риболовците по Сена като налудничави хора, които никога нищо не улавят — всъщност тяхното занимание е сериозно и дори доходно. Повечето от рибарите живееха със скромни пенсии, без да подозират, че скоро инфлацията ще ги превърне в нищо, други бяха пристрастени въдичари, които използуваха всеки свободен от работа ден или полуден, за да се отдадат на риболов. Уловът беше още по-добър при Шарантон, където Марна се влива в Сена, а също по горното и долното течение от двете страни на Париж, но и в самия Париж беше добър. Аз не ходех за риба, защото нямах риболовни принадлежности и предпочитах да пестя пари, за да отида на риболов в Испания. Освен това никога не знаех кога ще привърша работата си, нито кога ще ми се наложи да пътувам. Затова не исках да се залавям за нещо, което не може да се върши по което и да било време: не всички часове са еднакво добри за риболов. Но аз наблюдавах внимателно и бях доволен, че разбирам всички тънкости и че дори в самия град има хора, които ходят на риба и носят улова на близките си в къщи, за да си приготвят friture.

По реката беше оживено, имаше рибари, минаваха красиви шлепове със свой собствен живот на борда, влекачи със сгъващи се назад комини, за да могат да минават под мостовете, взели на буксир върволица шлепове; над каменните кейове се извисяваха брястове, платани, а тук-там и тополи: край Сена никога не се чувствувах самотен. В град, където има толкова много дървета, човек усеща всеки ден настъпването на пролетта, докато някоя сутрин осъмне и види, че тя е дошла неочаквано със снощния топъл вятър. Понякога проливните студени дъждове я караха да отстъпи, тогава ми се струваше, че тя никога няма да дойде и че животът ми ще се съкрати с едно годишно време. Това бяха единствените тъжни дни в Париж, защото в тях имаше нещо неестествено. С есенното униние човек се примирява. Всяка година нещо у нас умира, когато листата окапят и видим на зимната светлина дърветата, останали беззащитни с оголените си клони под нощния вятър. Но ние знаем, че пролетта ще дойде, както знаем, че замръзналата река ще се освободи от ледовете. А когато студените дъждове не престават и убиват пролетта, струва ни се, че безпричинно е отнет един млад живот.

Все пак в онези дни пролетта рано или късно настъпваше. Страшна беше само мисълта, че може и да не дойде.