Ърнест Хемингуей
Безкраен празник (11)

В „Купола“ с Пасен

Вечерта беше чудесна и след като бях работил напрегнато цял ден, излязох от нашето жилище над дъскорезницата, прекосих двора със складираните трупи, затворих вратата, тръгнах по улицата, влязох през задната врата в пекарницата, където миришеше така хубаво на пресен хляб, минах, покрай пещите и излязох на булевард Монпарнас. Лампите в хлебопекарницата бяха запалени, навън се здрачаваше, аз тръгнах по улицата, която започваше да тъмнее, и спрях пред откритата тераса на ресторанта „Тулузкият негър“, където салфетките на червени и бели квадрати бяха поставени в дървените пръстени и подредени на лавицата, ни чакаха да дойдем на вечеря. Прочетох менюто, отпечатано на циклостил с лилаво мастило, и видях, че за plat du jour^[21] е обявено cassoulet^[22]. Щом го прочетох, почувствувах глад.

Собственикът, господин, Лавин, ме запита как върви работата ми и аз отговорих, че върви много добре. Той каза, че рано преди обед ме видял да работя на терасата на „Клозери де Лила“, но не ме заговорил, защото съм изглеждал много зает.

— Имахте вид на човек, който е сам в джунглите — каза той.

— Когато работя, ставам сляп като кърт.

— Но не бяхте ли в джунглите, господине?

— Не, в гъсталака — казах аз.

Продължих нагоре по улицата, заглеждах се във витрините и се радвах на пролетната вечер и на минувачите. В трите големи кафенета седяха хора, които познавах само по лице, и други, с които бях говорил. Но вечер, когато запалваха лампите, наоколо винаги имаше и много по-симпатични непознати — двойки, забързани нанякъде да пият заедно, да ядат заедно, а след това да спят заедно. Хората в големите кафенета може би вършеха същото, а може би просто седяха, пиеха, приказваха и обичаха само да бъдат виждани от другите. Непознатите, които ми се нравеха, ходеха в големите кафенета, защото там се загубваха сред другите, никой не ги забелязваше и те можеха да се чувствуват сами и заедно. По онова време големите кафенета бяха при това евтини, предлагаха хубава бира, цените на аперитивите не бяха много високи и винаги ясно написани на порцелановите блюда, с които ги поднасяха.

Ето какви здрави, но не особено оригинални мисли ми се въртяха в главата тази вечер и аз се чувствувах извънредно добродетелен, защото бях работил усилено цял ден, въпреки че непрекъснато се изкушавах да отида на конните състезания. В ония дни не можех да си позволя да ходя на хиподрума, макар че там човек можеше да спечели пари, ако следи внимателно какво става. Тогава още не бе известен методът за анализ на слюнката и другите способи за установяване дали конете са изкуствено стимулирани, така че допингите се използуваха широко. Но да разчиташ на конете, получили допинг, да разбереш кои точно са те по поведението им още в загона и да залагаш последните си франкове, като се осланяш на наблюдения, граничещи с интуиция — това са неща, които едва ли биха помогнали на един млад човек с жена и дете да напредне в поприще като писателското, където трябва да хвърлиш всичките си сили и време.

Въпреки скромните ни изисквания, парите не ни стигаха и аз продължавах с дребните икономии — казвах на жена си, че съм канен на обед, разхождах се час-два в Люксембургската градина, а после разказвах с какви вкусни неща са ме гощавали. Ако не обядваш, когато си на двадесет и пет години и по натура си в тежка категория, гладът става нетърпим. Но в същото време той изостря всичките ти възприятия и аз забелязвах, че мнозина от хората, които описвам, имат вълчи апетит, обичат добре да похапнат и все търсят повод да пийнат.

В ресторанта „Тулузкият негър“ пиехме хубаво каорско вино, поръчвахме четвъртинка, половинка или цяла гарафа и обикновено го доливахме с около една трета вода. В къщи, над дъскорезницата, имахме корсиканско вино, което се отличаваше с високия си градус и с ниската си цена. То беше истинско корсиканско вино и дори да го разредиш наполовина с вода, пак си оставаше вино. В ония години в Париж можеше да се преживява съвсем евтино, а ако от време на време не обядваш и никога не си купуваш нови дрехи, оставаха пари и за някои удоволствия.

Мигом напуснах „Селект“, щом зърнах, че там е седнал Харолд Стърнс — знаех, че той ще ме заприказва за коне, а аз простодушно вярвах в добродетелното си решение да се откажа веднъж завинаги от тези животни. Вървях тази вечер преизпълнен от съзнание за собствената се нравственост, отминах редовните посетители, които всяка вечер киснеха в „Ротонд“, и преодолял порока и стадното чувство, прекосих булеварда към кафене „Купола“. И то беше препълнено, но там седяха хора, прекарали деня си в труд. Имаше жени-модели, които бяха работили, художници, които се бяха трудили до здрач, писатели, които за зло или добро бяха привършили дневната си работа, а също пияници и чудаци — някои от тях познавах, други приемах като фигури, придаващи колорит на заведението.

Прекосих и седнах на масата на Пасен, който беше с две сестри — негови модели. Пасен ми бе направил знак с ръка, докато стоях на тротоара откъм улица Деламбр, и се чудех дали да се отбия да пия нещо, или не. Пасен беше много добър художник и беше пиян — здравата пиян, — напил се бе умишлено и бе запазил яснотата на мисълта си. Двете сестри-модели бяха млади и хубави. Едната — много тъмна, дребна и с чудесно тяло — изглеждаше порочна и измамно крехка. Другата имаше детински глупав вид, но беше много хубава с нетрайната си детска красота. Не бе тъй хубаво сложена като сестра си, но онази пролет изобщо не видях тяло като това на тъмнокосата.

— Добрата сестра и лошата сестра — каза Пасен. — Имам пари. Какво ще пиеш?

— Une demi-blonde^[23] — заръчах аз на келнера.

— Пий уиски! Имам пари.

— Обичам бира.

— Ако наистина обичаш бира, щеше да бъдеш в „Лип“. Навярно работиш.

— Да.

— Върви ли?

— Смятам, че да.

— Добре. Радвам се. И все още всичко ти се услажда?

— Да.

— На колко си години?

— Двайсет и пет.

— Искаш ли да спиш с нея? — Той погледна към тъмнокосата сестра и се усмихна. — Ще й направиш услуга.

— Предполагам, че днес ти си й услужил достатъчно.

Тя ми се усмихна с полуразтворени устни.

— Той е лош — каза тя. — Но е мил.

— Можеш да я заведеш в ателието.

— Престанете с това свинство — намеси се светлокосата.

— Кой те пита, та се обаждаш! — пресече я Пасен.

— Никой. Исках да се обадя и се обадих.

— Нека се чувствуваме свободно — каза Пасен. — Тук сме се събрали един сериозен млад писател, един доброжелателен и мъдър стар художник и две хубави млади момичета, пред които е животът.

Продължихме да седим, момичетата отпиваха от чашите си. Пасен изпи още един коняк, а аз си допих бирата, но никой не се чувствуваше свободно освен Пасен. Тъмнокосото момиче непрекъснато се въртеше и позираше, извръщаше главата си в профил, така че светлината да падне върху чистите линии на лицето й, неутежнени от излишна плът и ми показваше гърдите си, изпънали черния пуловер. Косата й беше късо подстригана, гладка и черна като на ориенталка.

— Цял ден си позирала — обърна се към нея Пасен. — Непременно ли държиш да демонстрираш пуловера си в кафенето?

— Приятно ми е каза тя.

— Приличаш на кукла от остров Ява — каза той.

— Но не и в очите — отвърна тя. — Не е толкова просто.

— Приличаш на бедна извратена малка poupée^[24].

— Може би — каза тя. — Но жива, а ти не можеш да се похвалиш със същото.

— Ще видим.

— Добре — каза тя. — Обичам доказателствата.

— Смятам, че днес не ти липсваха.

— О, това ли — каза тя и се извърна така, че на лицето й паднаха последните отблясъци на вечерната светлина. — Беше възбуден просто от работата си. Влюбен е в платната си — обърна се тя към мен. — Вечно работи над някаква мръсотия.

— Искаш да те рисувам, да ти плащам, да спя с теб, да бъда трезвен, а още и да съм влюбен в теб — отвърна й Пасен. — Бедна кукличка.

— Вие ме харесвате, нали monsieur? — запита ме тя.

— Много.

— Но сте прекалено едър — каза тя тъжно.

— В леглото всички са еднакви.

— Не е вярно — намеси се сестра й. — Но този разговор ми омръзна вече.

— Чуй — започна Пасен, — ако смяташ, че съм влюбен в маслените бои, утре ще те рисувам с акварел.

— Кога ще вечеряме? — запита сестра й. — И къде?

— Ще вечеряте ли с нас? — запита тъмнокосата.

— Не. Ще вечерям с моята légitime^[25]. — Така казваха на времето. Сега казват regulière^[26].

— Трябва ли да тръгвате?

— Трябва и искам.

— Тогава върви — каза Пасен. — И гледай да не се влюбиш в пишещата машина.

— В такъв случай ще започна да пиша с молив.

— Утре акварел! — обясни той. — Добре, деца мои. Ще пия още една чаша, след това отиваме да вечеряме, където вие кажете.

— Във „Викинга“ — реши чернокосата.

— И аз искам там — подкрепи я сестра й.

— Добре — съгласи се Пасен. — Довиждане, jeune homme. Приятни сънища.

— И на теб.

— Те не ми дават да спя — каза той. — Никога не спя.

— Тази вечер спете.

— След като сме били при викингите? — Той се засмя с килната назад шапка. Приличаше по-скоро на тип от Бродуей от края на миналото столетие, отколкото на способен художник, какъвто всъщност беше, и по-късно, след като се обеси, приятно ми беше да си го спомням такъв, какъвто бе тази вечер в „Купола“. Казват, че във всички нас са скрити семената на онова, което ще направим, и винаги ми се е струвало, че у хората, които знаят да се шегуват в живота, семената са покрити с по-добра пръст и са наторени с по-силен тор.