Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Moveable Feast, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Лъжлива пролет

Когато идваше пролетта, дори и да беше лъжлива пролет, нямаше други грижи освен една — къде ще бъдеш най-щастлив. Единственото нещо, което можеше да ти развали деня, бяха хората и ако съумееш да отклониш различните покани, всеки ден ставаше безкраен. Хората винаги ограничават щастието ти с изключение на малцина, които са хубави като самата пролет.

В пролетните утрини започвах да работя рано, докато жена ми още спеше. Прозорците бяха широко отворени, а долу на улицата плочникът съхнеше след дъжда. Слънцето сушеше мокрите лица на къщите срещу прозореца ми. Ролетките на магазините бяха още спуснати… Козарят се зададе отдолу по улицата, наду свирката си, а жената, която живееше над нас, заслиза с голямото гърне. Козарят избра една от черните кози с натежали от мляко вимета, издои я направо в гърнето, а през това време кучето гонеше останалите животни да се качат на тротоара. Козите се оглеждаха и въртяха глави като туристи. Козарят си получи парите, благодари на жената и продължи по улицата, надувайки свирката, а кучето погна козите и те тръгнаха тичешком, почуквайки рогата си. Продължих да пиша, а жената с козето мляко се изкачи по стълбите. Тя носеше чехли с подметки от кече, затова чувах само запъхтяното й дишане, когато тя поспря нашата площадка, а след това — как затвори вратата си. В нашата къща единствена тя купуваше козе мляко.

Реших да сляза и да си взема утринния бюлетин за конните състезания. Във всеки квартал, дори и в най-бедния, можеше да се намери поне един екземпляр от бюлетина, но в такъв ден човек трябваше да излезе рано, за да си го набави. Намерих един на ъгъла на улица Декарт и площад Контрескарп. Козите се спускаха по улица Декарт, аз вдъхнах дълбоко утринния въздух и бързо поех обратно, за да се прибера горе и продължа работата си. Едва не се поддадох на изкушението да тръгна след козите по събуждащата се улица, вместо да се върна в къщи. Преди да се заловя отново за работа, прегледах бюлетина. Днешните надбягвания щяха да бъдат в Енгиен — на малкия кокетен хиподрум, където се извършваха много фалшификации и който беше пристанище на аутсайдерите[12].

И тъй, реших, щом свърша работата си, да отидем на конните състезания. Бях получил пари от вестника в Торонто, на който пращах дописки, и не беше лошо да заложим на някой от аутсайдерите, така че ако случайно спечелим, да спечелим много. На времето в Отьой жена ми си бе избрала един кон, наречен „Златната коза“; за неговия номер съотношението на залозите беше сто и двадесет срещу едно и той водеше с двадесетина дължини, когато падна на последното препятствие. Загубихме от спестяванията си толкова, с колкото можехме да преживеем половин година. Опитвахме се да забравим този случай. През цялата година печалбите ни превишаваха загубите, докато ни сполетя катастрофата със „Златната коза“.

— Имаме ли достатъчно пари, за да залагаме, Тети? — запита жена ми.

— Не. Ще рискуваме само това, което получихме. Освен ако предпочиташ да го похарчиш за нещо друго.

— Как да ти кажа… — започна тя.

— Знам. Притеснени сме, аз съм скъперник и те карам да икономисваш.

— Не — каза тя, — но…

Давах си сметка колко строг съм в разходите и колко много се притесняваме. Човек, който работи работата си и получава удовлетворение от нея, не е уязвим за нуждата. Ваните, душовете и тоалетните с текуща вода аз смятах за удобства, които съществуват за хора, стоящи по-долу от нас във всяко отношение — на нас те доставяха удоволствие само когато пътувахме, а ние пътувахме често. Освен това в долния край на улицата имаше обществена баня. Жена ми никога не се оплакваше от тези неща, тъй както не плака, когато „Златната коза“ се спъна и падна. Спомням си, че всъщност заплака, но не заради парите, а за коня. Бях се държал с глупаво упорство, когато тя искаше късо палтенце от сива агнешка кожа, но след като си го купи, ми хареса много. Бях се държал глупаво и за други неща. Но всичко това беше част от борбата с бедността, която може да се победи само ако не се харчат пари. Особено ако си решил да купуваш картини вместо дрехи. Но работата е там, че не се смятахме за бедни. Не признавахме такова нещо. Смятахме се за по-горестоящи от богатите и изпитвахме към тях недоверие — впрочем основателно. Струваше ми се в реда на нещата да нося под ризата си вълнена фланела, за да ми държи топло; това можеше да изглежда странно само на богатите. Хранехме се добре и евтино, пиехме добре и евтино и спяхме хубаво, беше ни топло заедно и се обичахме един друг.

— И аз искам да отидем — каза жена ми. — Отдавна не сме ходили. Ще си вземем нещо ядене и малко вино. Ще приготвя хубави сандвичи.

— Ще отидем с влака, така е по-евтино. Но ако не искаш — няма. Каквото и да решим, все ще прекараме добре. Днес е чудесен ден.

— Нека отидем.

— Може би предпочиташ да употребиш парите за нещо друго?

— Не — каза тя предизвикателно. Тя имаше високи скули и много й отиваше да гледа предизвикателно. — Та кои сме ние в края на краищата.

И тъй взехме влака от Гар-дю-Нор, прекосихме най-мръсната и потискаща част на града, слязохме на перона и отидохме пеша до хиподрума, който се зеленееше като оазис. Беше още рано, разстлахме моя шлифер на прясно окосената трева и започнахме да ядем сандвичите; отпивахме вино направо от бутилката и гледахме старите трибуни, потъмнелите дървени будки на тотализатора, зелената писта, тъмнозелените препятствия, блесналите водни препятствия, пълни с мътна вода, варосаните каменни стени и гредите на коневръза, загона под раззеленилите се дървета и първите коне, които излизаха на манежа. Пийнахме още от виното, проучихме внимателно програмата на състезанията и жена ми се изтегна на шлифера, за да подреме с лице срещу слънцето. Отидох на манежа и намерих един човек, когото познавах още от Сан Сиро в Милано. Той ми препоръча два коня.

— Не са златна мина, разбира се. Но не се плашете от ставката.

На първия заложихме половината от парите, с които бяхме решили да играем, и спечелихме дванадесет към едно: той премина препятствията великолепно, взе преднина в последната обиколка и финишира пръв с четири дължини аванс. Решихме да спестим половината от спечелените пари, а другата половина заложихме на втория кон, който се откъсна още на старта, водеше на всички препятствия, но едва не загуби в спринта пред финала — фаворитът го догонваше след всеки скок, а двамата жокеи немилостиво шибаха с нагайките.

Отидохме да пием по чаша шампанско в бара под трибуната и да изчакаме тотализатора да обяви печалбите.

— Трябва да имаш здрави нерви, за да залагаш — каза жена ми. — Видя ли как другият кон едва не го настигна?

— Още треперя.

— Колко ще платят?

— Ставката беше единадесет към едно, но може би мнозина са заложили на него в последната минута.

Прекараха конете край нас, нашият кон беше целият мокър и запенен, ноздрите му се издуваха, а жокеят го потупваше.

— Бедничкият — каза жена ми. — Ние само залагаме…

Гледахме, докато всички коне отминат, взехме още по чаша шампанско и тогава обявиха печалбата: осемдесет и пет. Това значеше, че за всеки десетфранков билет плащаха по осемдесет и пет франка.

— Изглежда, че мнозина са заложили за него в последния момент — казах аз.

Но ние бяхме спечелили много пари, много поне за нас, и сега имахме пролетта, а също и пари. Помислих си, че друго не ни и трябва. Беше щастлив ден. Половината от спечеленото можехме да си поделим и изхарчим, а другата половина щеше да остане, за да залагаме друг път. Тези пари „фонд конни състезания“ държах настрана от останалите.

Същата година, един ден, когато се бяхме върнали от пътуване и ни беше провървяло пак на този хиподрум, се отбихме в „Прюние“ на път за дома и седнахме на бара след като бяхме огледали всички лакомства, изложени на витрината с ясно написани цени. Поръчахме си стриди и crabe mexicaine[13], с които взехме няколко чаши „Сансер“. След това тръгнахме обратно през Тюйлери и се спряхме да погледаме през арката на Карусел към тъмния парк; зад него проблясваше площад Конкорд, а оттам нататък — зарево от светлини към Триумфалната арка. След това се обърнахме към тъмната фасада на Лувъра и аз казах:

— Мислиш ли, че трите арки са в един стил? Тези две и Сермионската арка в Милано?

— Не знам, Тети. Казват, че е така — сигурно са прави. Спомняш ли си как се катерехме в снега, а когато излязохме на италианската страна на Сан Бернар, изведнъж стана пролет и ти, Чинк и аз вървяхме цял ден до Аоста и навсякъде беше пролет?

— Чинк нарече прехода „с официални обувки през Сан Бернар“ — помниш ли какви ти бяха обувките?

— Бедните ми обувки! А ти помниш ли как ядох ме фруктова салата у Бифи в „Галерията“? Как пихме „Капри“ и ни поднесоха пресни праскови и диви ягоди във висока кристална ваза с лед?

— Точно тогава се сетих за трите арки.

— Аз помня Сермионската арка. Прилича на тази.

— А спомняш ли си ханчето в Егл, как ти и Чинк прекарахте в градината целия ден и четохте, а аз ходих за риба?

— Помня, Тети.

Спомних си за Рона, тясна, сива, набъбнала от дъждовете, и двата притока отляво и, отдясно — Стокалпер и Ронския канал. И в двата имаше пъстърва. Този ден Стокалпер беше съвсем прозрачен, но Ронският канал още беше мътен.

— Помниш ли как цъфтяха дивите кестени и аз се опитвах да си спомня историята за една глициния, която ми бе разказал Джим Гембл, струва ми се, но не можах?

— Да, Тети. И вие с Чинк през цялото време говорихте как трябва да пишеш: така, че нещата да са истински, да пишеш за тях вярно, а не да ги описваш. Всичко си спомням. Понякога той беше прав, понякога — ти. Помня, че спорехте как да се описват светлините, материята и формата.

Бяхме вече излезли през вратата на Лувъра, прекосихме улицата, спряхме на моста, облегнахме се на каменния парапет и загледахме реката.

— Ние тримата спорехме за всичко на света и винаги за конкретни неща и се шегувахме един с друг. Спомням си всичко, всяка наша дума, всеки момент от пътешествието — каза Хедли. — Наистина си спомням. Когато вие с Чинк говорехте, не ме държахте настрана. Не беше като у мис Стайн, където съм „съпругата“.

— Жалко, че не мога да си спомня тази история за глицинията.

— Това не е важно. Важна беше самата глициния, Тети.

— Помниш ли, взех вино от Егл и го донесох в хижата. Продаваха го в странноприемницата. Казаха, че върви добре с пъстървата. Бяхме увили бутилките с няколко броя от „Газет де Люсери“, струва ми се.

— Сионското беше още по-хубаво. Помниш ли как госпожа Гангесвиш приготви truite au bleu, когато се завърнахме в хижата? Каква хубава пъстърва беше, Тети; пихме от сионското и обядвахме на верандата, кацнала на склона, и оттам се виждаше Дан-дю-Миди, до половината покрит със сняг, и гората при устието на Рона, където се влива в езерото.

— През зимата и напролет Чинк винаги ни липсва.

— Да, а също и сега.

Чинк беше кадрови военен и от Сандхърст[14] го бяха изпратили направо при Моне[15]. Бях се запознал с него в Италия и дълго време той беше моят, а след това нашият най-добър приятел. Тогава прекарваше отпуските си с нас.

— Ще се опита да вземе отпуск през пролетта. Така писа миналата седмица от Кьолн.

— Знам. Но трябва да живеем с днешния ден и да използуваме всеки миг от него.

— Досега гледахме как водата тече край мостовата подпора под нас. Хайде да погледнем към горното течение на реката.

Погледнахме и видяхме всичко: нашата река и нашия град и острова на нашия град.

— Върви ни — каза тя. — Надявам се, че Чинк ще дойде. Той винаги се грижи за нас.

— Той не мисли така.

— Не, разбира се.

— Той мисли, че заедно търсим нови неща.

— Това е вярно. Но зависи какво търсиш.

Минахме моста и излязохме на нашия бряг на реката.

— Не огладня ли? — запитах аз. — След толкова разходки и приказки.

— Разбира се, Тети. А ти?

— Хайде да отидем в някое хубаво място и да вечеряме тържествено.

— Къде?

— „Мишо“ например.

— Точно тъй, при това е близо.

Тръгнахме по улица Сен Пер и стигнахме до ъгъла на улица Жакоб, спирайки пред витрините с изложени картини и мебели. Застанахме пред ресторанта „Мишо̀“ и прочетохме менюто, окачено при входа. Вътре беше пълно, затова почакахме, докато се освободи маса, оглеждайки къде посетителите вече допиват кафето си.

Бяхме огладнели от разходката, а за хора като нас „Мишо̀“ беше привлекателно и скъпо заведение. Там беше и Джойс със семейството си: той и жена му с гръб към стената; Джойс държеше менюто на равнището на очите си и през дебелите си очила се взираше в него; до него беше Нора — тя винаги ядеше малко, но с апетит; насреща им бе Джорджо, наконтен и гладко сресан; и Лучия — все още малко момиче с гъсти къдрици. Цялото семейство говореше на италиански.

Докато чакахме, аз си мислех дали това, което бяхме почувствували на моста, беше обикновен глад. Запитах жена ми, а тя отвърна:

— Не знам, Тети. Има толкова различни видове глад. През пролетта са повече. Но това е вече минало. Спомените също могат да предизвикат глад.

Схванах, че бях казал нещо глупаво; видях през прозореца на ресторанта как един келнер вътре носи две порции турнедо и разбрах, че гладът ми е от най-обикновен вид.

— Ти каза, че днес ни върви. Наистина провървя ни. Но добре, че имаше кой да ни каже на кои коне да заложим.

Тя се засмя:

— Нямах пред вид състезанията. Как буквално разбираш всичко. Имах предвид, че ни върви в други работи.

— Не мисля, че Чинк би се интересувал от конните надбягвания — казах аз, сякаш да потвърдя глупостта си.

— Не. Би се интересувал от тях, само ако самият той яздеше.

— Не искаш ли да ходим повече на надбягванията?

— Искам. Сега можем да отидем, когато ни хрумне.

— Но наистина ли искаш?

— Разбира се. А ти не искаш ли?

След като се освободи маса, влязохме и вечеряхме чудесно, но когато се нахранихме и за глад повече не можеше да се говори, чувството, което на моста бяхме приели за глад, беше още в нас — също и в автобуса на път за дома. То не ни напусна и когато влязохме в стаята: легнахме си и се любихме на тъмно, но то не изчезна. И когато се събудих и видях през отворените прозорци лунната светлина на високите покриви, то пак съществуваше. Извърнах глава, за да не ми свети луната в лицето, но не можах да заспя, лежах буден и мислех за него. Бяхме се събуждали два пъти през нощта и сега жена ми спеше сладко, с лице, огряно от луната. Опитвах се да го проумея, но не успях. А сутринта животът бе изглеждал тъй прост, когато се събудих и видях лъжливата пролет, чух свирката на човека с козите и излязох да си купя бюлетина за състезанията.

Но ние бяхме млади, а Париж беше много стар град и нищо в него не беше просто — нито неочаквано получените пари, нито дори бедността, нито лунната светлина, нито правдата и неправдата, нито дишането на тази, която лежи до теб под лунната светлина.

Бележки

[12] Състезателните коне, които не са фаворити.

[13] Раци по мексикански.

[14] Английска военна академия.

[15] Сражението при Моне (23–24 август 1914 г.) — първата битка между англичани и германци в Първата световна война, завършила с поражение за англичаните.