Ърнест Хемингуей
Безкраен празник (10)

Как се зароди ново течение

Бележниците със сини корици, двата молива и острилката (джобното ножче твърде бързо изяжда молива), мраморните масички, свежото и всепречистващо ухание на ранната утрин, а също малко късмет — това бе всичко необходимо. За късмет носиш един кестен и заешка лапа в десния джоб. Козината на заешката лапа отдавна се е изтрила, от дългото носене костиците и сухожилията са станали като полирани. Ноктите драскат подплатата на джоба ти и знаеш, че късметът е с теб.

В някои дни писането върви тъй добре, че виждаш пред себе си местността, крачиш между боровете, излизаш на просека, продължаваш по наклонили като излезеш на превала, виждаш възвишенията отвъд езерния ръкав. Случи ли се графитът на молива да се счупи във фуниеобразното отверстие на острилката, ще го избуташ с малкото острие на джобното ножче или ще подостриш молива с добре наточеното острие, а след това ще провреш ръка през пропитите от солена пот каиши на раницата, ще я метнеш на гръб, ще провреш другата ръка, за да нагласиш на рамо и втория ремък, и ще поемеш по пътеката надолу към езерото, усещайки боровите игли под мокасините и как товарът се намества на гърба ти.

Тогава изведнъж ще чуеш нечий глас:

— Привет, Хем. Опитваш се да пишеш в кафенето, а?

Разбираш, че късметът ти е изневерил и затваряш бележника. Случило ти се е най-неприятното. Ако можеш да се владееш, е по-добре, но по онова време аз не можех, така че казах;

— Не можеш ли да вървиш да пасеш, говедо такова!

— Ако си решил да бъдеш оригинален, това не значи, че трябва да обиждаш.

— Прибирай си дългия език и беж да те няма!

— Кафенето е за всички. И аз имам право да дойда тук, както и ти.

— Защо не отидеш в твоето — „Птит шомиер“, там ти е мястото.

— Боже мой! Няма ли да престанеш?

Настъпи ли този момент, добре е да си тръгнеш с надеждата, че той е влязъл случайно, че след него няма да нахълтат и други от същата пасмина. Можеше да се работи и в други добри кафенета, но те бяха далеч, освен това аз си бях в моето кафене. Неприятно ми беше да се чувствувам изгонен от „Клозери де Лила“. Трябваше или да се съпротивлявам, или да отстъпя. Вероятно по-разумно е да отстъпя и да си отида, но вече съм започнал да се ядосвам, затова ще кажа:

— Слушай, псе като теб може и на друго място да си върти опашката. Защо си дошъл да разваляш въздуха на едно прилично кафене?

— Просто влязох да пия нещо. Какво лошо има в това?

— По нашия край ще ти дадат да пиеш, после ще счупят чашата.

— Какъв е този твой край? Изглежда очарователно място.

Той седи на съседната маса, висок и дебел младеж с очила. Поръчал си бира. Решавам да не му обръщам внимание и да продължа да пиша. И тъй не му обръщам внимание и написвам две изречения.

— Казах ти две думи, какво друго съм направил?

Продължавам и написвам още едно изречение. Когато разказът ти е потръгнал, тъй си погълнат от него, че не можеш да го оставиш току-така.

— Изглежда, станал си толкова важен, че човек не може да говори с теб.

Написвам още едно изречение, стигам до нов ред и препрочитам написаното. Все още звучи добре. Започвам с нов ред и написвам първото изречение.

— Мислиш само за себе си и през ум не ти минава, че и другите могат да имат грижи.

Отдавна бях свикнал да слушам оплаквания. Открих, че мога да продължа да пиша — той не ми пречеше повече от всеки друг шум, във всеки случай по-малко от Езра, когато се учеше да свири на фагот.

— Представи си, че искаш да станеш писател, чувствуваш го с цялото си същество, а нищо не излиза.

Продължих да пиша, късметът отново бе при мен, разказът напредваше.

— Представи си, че на времето този вътрешен подтик те е увлякъл като неудържим поток, а след това те е оставил ням и мълчалив.

Това е по-добре, отколкото да си ням и шумен, помислих си аз, и продължих да пиша. Той се бе разгорещил и сипеше една след друга невероятни думи, които се сливаха в общ шум подобно на безпомощното скърцане на дъска, насилвана от зъбците на резачката.

— Ходихме в Гърция — чух го да казва по-нататък. Известно време не бях възприемал думите му — те стигаха до ушите ми като нечленоразделен шум. Бях написал намисленото, дори малко повече, и можех да продължа утре.

— Какво каза — ходили сте там или сте се изходили там?

— Не говори мръсотии — обиди се той. — Не искаш ли да ти разкажа какво стана по-нататък?

— Не — отвърнах аз. Затворих бележника и го сложих в джоба си.

— Не те ли интересува какво стана накрая?

— Не.

— Не те ли е грижа за живота и страданията на другите?

— За твоите, не.

— Отвратителен си.

— Да.

— Мислех, че ще ми помогнеш, Хем.

— С удоволствие бих те застрелял.

— Наистина ли?

— Не. Наказуемо е.

— Всичко бих направил за теб.

— Наистина ли?

— Разбира се.

— Тогава не се навирай в това кафене. Това е най-малкото, което можеш да направиш.

Станах, келнерът се приближи и аз платих.

— Може ли да те изпратя до дъскорезницата, Хем?

— Не може.

— Добре, ще се видим друг път.

— Не тук.

— Разбира се — каза той. — Нали обещах.

— Какво пишеш? — запитах го аз. Това бе грешка от моя страна.

— Старая се да напиша най-доброто, което мога. Както и ти. Но е толкова трудно.

— Не трябва да пишеш, ако не можеш. Защо хленчиш? Върви си в къщи! Намери си работа! Обеси се! Само недей да говориш. Никога не ще можеш да пишеш.

— Защо говориш така?

— Чувал ли си се как приказваш?

— Аз говоря за писане.

— Тогава по-добре да не говорим.

— Ти си наистина жесток — каза той. — Всички казват, че си жесток, безсърдечен и надменен. Винаги съм те защищавал. Но повече няма.

— Добре.

— Как можеш да си толкова жесток с хората?

— Не знам — казах аз. — Виж какво, ако не можеш да пишеш, защо не се заемеш с критика?

— Смяташ ли?

— Ще бъде много добре — уверих го аз. — Тогава ще можеш винаги да пишеш. И няма да се тревожиш от това, че нищо не излиза или че си „ням и мълчалив“. Ще бъдеш четен и уважаван.

— Смяташ ли, че мога да стана добър критик?

— Не знам колко добър. Но можеш да бъдеш критик. Винаги ще се намерят хора, които да ти помогнат, а ти ще помагаш на твоите хора.

— Какви мои хора?

— Тези, с които ходиш.

— А, те ли? Те си имат критици.

— Не е задължително да пишеш критики за книги — казах аз. — Има картини, пиеси, балет, кино…

— Както го разправяш, звучи примамливо, Хем. Много ти благодаря. Това е много увлекателно. Освен това в него има и творчество.

— Струва ми се, че на творчеството отдават прекомерно значение. В края на краищата бог сътворил света за някакви си шест дни, а на седмия си починал.

— Разбира се, нищо не ми пречи същевременно да се занимавам и с творческо писане.

— Абсолютно нищо. Освен това в своите критики може да си поставиш недостижимо високи изисквания.

— Ще бъдат високи. Можеш да не се съмняваш в това.

— Не се съмнявам.

Той беше вече критик, аз го запитах не иска ли да пием по чаша чай и той прие.

— Хем — започна той и аз повече не се съмнявах, че пред мен стои критик, защото, когато разговарят с теб, критиците поставят името ти не в края на изречението, а в началото, — трябва да ти кажа, че твоята работа ми се вижда малко суховата.

— Неприятно — казах аз.

— Хем, много е оголена, много е постна.

— Това е лошо.

— Хем, много е суха, много е оголена, много е постна, много е жилеста.

Виновно опипах заешката лапа в джоба си.

— Ще се опитам да я поугоя.

— Но внимавай, не я искам затлъстяла.

— Хал — започнах аз, опитвайки се да подражавам на критиците, — винаги ще се старая да избягвам това.

— Радвам се, че си казваме нещата открито — каза той мъжки.

— Ще запомниш ли да не идваш тук, когато работя?

— Естествено, Хем. Разбира се. Отсега нататък ще си ходя в моето кафене.

— Ти си много добър.

— Опитвам се да бъда — каза той.

Би било интересно и поучително, ако от този младеж бе излязло известен критик. Но това не стана, макар че известно време аз много се надявах.

Не мислех, че на другия ден отново ще дойде, но не исках да рискувам, затова реших един ден да не ходя в „Клозери“. Така че на следното утро се събудих рано, изварих гумените биберони и бутилките, приготвих млечната смес, напълних бутилките, дадох една на Бъмби и седнах да работя на масата, на която се хранехме, докато всички още спяха с изключение на него, нашия котарак Ф. Пъс, и мен. Ние двамата умеехме да мълчим, разбирахме се и можах да работя по-добре от всеки друг път. В ония дни човек можеше да мине без каквото и да било, дори без заешката лапа, но все пак приятно беше да я чувствуваш в джоба си.