Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Moveable Feast, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Твърде неочаквана развръзка

Познанството с Гертруд Стайн свърши твърде неочаквано. Двамата бяхме станали много добри приятели и аз й оказвах не една услуга — разделих дългата й книга на части, за да започне да излиза като подлистник в списанието на Форд, помагах да се препише ръкописа й на машина, преглеждах коректурите и така се сближихме дори повече, отколкото ми се искаше. Няма особено бъдеще за мъжете, които дружат с жени-таланти, макар че това може да бъде доста приятно, докато не е взело обрат към по-добро или по-лошо, а приятелството с една действително амбициозна „пишеща жена“ е обикновено още по-безперспективно. Веднъж, когато трябваше да се извинявам, че отдавна не съм се отбивал на улица Флерю 27, и се оправдах с това, че не съм знаел дали ще заваря мис Стайн в дома й, тя ми каза:

— Хемингуей, къщата е на твое разположение. Трябва ли да ти обяснявам това? Казвам ти го съвсем сериозно. Идвай когато искаш, прислужницата (тя я назова по име, но вече не го помня) ще има грижата за теб и докато ме чакаш, ще се чувствуваш като у дома си.

Не злоупотребявах с тази покана, но понякога се отбивах, момичето ми поднасяше нещо за пиене, аз гледах картините и след известно време, ако мис Стайн не се завърнеше, благодарях, оставях й бележка и си отивах. Мис Стайн и нейната приятелка се готвеха да заминат на юг с колата на мис Стайн и тя ме покани да я посетя преди обед в деня на отпътуването, за да се сбогуваме. Беше ни поканила двамата с Хедли да я навестим след известно време, като отседнем в хотел, но ние с Хедли имахме други планове и искахме да ходим на други места. Естествено, такива неща не се говорят: казваш, че се надяваш да отидеш, а след това нещо ти попречва. Вече бях усвоил някои от похватите за отклоняване на покани. Това ми се налагаше. Много по-късно Пикасо ми каза, че винаги приемал поканите на богатите, защото това им доставяло удоволствие, а после не отивал и обяснявал, че нещо му се е случило. Но това нямаше нищо общо с мис Стайн — той имаше предвид други хора.

Беше чудесен пролетен ден и аз поех от Обсерваторията към Люксембургския дворец. Дивите кестени цъфтяха, по насипаните с камъчета алеи играеха много деца, гувернантките им седяха по пейките, а аз гледах дивите гълъби по дърветата и чувах гугукането на други, които не можех да видя.

Момичето отвори вратата, преди да съм позвънил, и ме покани да вляза и почакам. Мис Стайн щяла да слезе всеки момент. Още не беше обед, но момичето ми наля чаша ракия, сложи я в ръката ми и весело намигна. Безцветният спирт приятно опари езика ми и преди да успея да преглътна, чух някой да говори на мис Стайн така, както изобщо не бях чувал някой да говори някому — такива думи не бях чувал никога и никъде.

След това до мен достигна гласът на мис Стайн, смирен и умоляващ:

— Недей, маценце. Недей. Моля ти се, недей. Ще направя каквото искаш, маценце, само недей. Моля ти се, маценце, моля ти се, недей.

Глътнах ракията, оставих чашата на масата и тръгнах към вратата. Момичето ми се закани с пръст и прошепна:

— Не си отивайте. Ей сега ще слезе.

— Трябва да си вървя — казах аз, стараейки се да не слушам, но там горе продължаваха и единственият начин да не чувам беше да се измъкна. Говореха отвратителни неща, а отговорите бяха още по-отвратителни.

В двора казах на момичето:

— Моля ви, кажете, че съм влязъл в двора и съм ви срещнал. Не съм имал време да чакам, защото един мой приятел се е разболял. Кажете й добър път от мен. И че ще се обадя с писмо.

— C’est entendu, monsieur[29]. Колко-жалко, че не можете да почакате.

— Да — съгласих се аз. — Колко жалко.

Ето как се свършиха нещата за мен — по твърде глупав начин, — макар че продължих да изпълнявам дребни поръчения, посещавах къщата, когато беше необходимо, довеждах хората, с които тя искаше да се срещне, и очаквах уволнение в качеството си на приятел заедно с повечето от другите й приятели, когато положението се измени и на нашето място дойдоха нови приятели. Тъжно беше да се гледат бездарните нови картини, накачени редом с истински хубавите картини от по-рано, но това вече нямаше значение. Поне за мен. Тя се скара почти с всички, които бяхме привързани към нея, освен с Хуан Гри, а с него не можеше да се скара, защото той умря. Мисля, че всичко това би му било безразлично, защото отдавна всичко му бе станало безразлично и това личеше в картините му.

Накрая тя се скара дори с новите си приятели, но ние вече не се интересувахме от това. Тя заприлича на римски император, което е много хубаво, ако имаш слабост към жени, които приличат на римски императори.

Но Пикасо я бе нарисувал и аз я помнех такава, каквато беше в ония дни, когато приличаше на селянка от Фриули.

По-късно всички или почти всички се сдобриха с нея, за да не кажат за тях, че важничат и се смятат за вечно прави. Сдобрих се и аз, но старото приятелство го нямаше — такова нещо не можех да приема нито по сърце, нито по разум. Най-лошото е, когато разумът ти отхвърля всяка помисъл за приятелство. Но всъщност нещата бяха по-сложни.

Бележки

[29] Разбрано, господине.