Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кет Бронски (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blackout, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джон Нанс. Терористи

Американска. Първо издание

ИК Световна библиотека ЕООД

Корица: „Фиорд-М“

Печат: „Мултипринт“ ООД, гр. Костинброд

Предпечатна подготовка: Лилия Пекова

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

Хонг Конг, Китай

12 ноември — ден първи,

10:10 вечерта, местно време/1410 Зулу

Кет Бронски стоеше под козирката на входа на хотела, дишайки наситения с отработените газове на такситата въздух. Тя погледна часовника си с досада. Бе време да се откаже.

Това е. Вързаха ме.

До появяването на Робърт Маккейб тя не бе имала намерение нито да носи същите дрехи до пристигането си в Лос Анджелис, нито да напуска хотела си по-рано. Сега бе без стая, а багажът й бе на тротоара до нея. Можеше да го внесе вътре и да вечеря в някой от ресторантите на хотела, а можеше и да вземе такси до летището. Това като че ли беше по-добра идея.

Когато Маккейб се появи в самолета, ще си получи мъмренето, обеща си тя.

Улови погледа на портиера, облечен в натруфена униформа, и му даде да разбере, че иска да наеме такси. Той подсвирна с отработен маниер на една от паркираните пред хотела коли. Когато автомобилът спря под козирката, той отвори задната врата, като в същото време махна на пиколото да качи багажа. Агент Бронски бе вече с единия крак в таксито, когато спирачките на друг автомобил изсвириха зад нея. Задната врата на новодошлата кола се отвори бързо и блудният журналист изскочи от нея.

— Аз… аз съжалявам… че закъснях. Случи се… едно нещо.

— Очевидно — каза Кет, излизайки от таксито си. Приближи към него с ръце на хълбоците. Робърт бе задъхан, странно нещо за човек пътувал с такси. — Казахте четиридесет и пет минути — напомни му тя.

— Мога да обясня, но не тук. — Маккейб погледна зад себе си, после отново се обърна към нея. — Наистина трябва да се махнем оттук.

Пиколото прехвърли двете й чанти в таксито на Робърт и Кет седна до репортера на задната седалка. Тя едва затвори вратата и шофьорът настъпи газта, втурвайки се отново в натовареното улично движение.

— Е, къде ще вечеряме?

— А… първо отиваме да погледаме пристанището — отвърна Маккейб.

Бронски поклати глава.

— Не ходя да гледам пристанища на първа среща с непознати журналисти. Дори в хубава вечер като тази.

Робърт се извърна напълно, за да види колите зад тях, пропускайки опита й да се пошегува.

— Мисля, че всичко е наред — каза тихо. — Не виждам никого зад нас.

Кет потърси ръката му и я стисна, за да привлече вниманието му.

— Земята вика Робърт Маккейб! Какво става? Защо сте толкова изплашен?

Той навлажни устни и се огледа още веднъж, преди да се отпусне назад и да й разкрие събитията от последния час. Разказът му завърши точно когато спряха при крайморската алея.

— Мили боже! — възкликна Кет. — Какво са искали?

— Не казаха, но единственото нещо, което ме заплашва… е информацията, за която споменах.

Агент Бронски кимна.

— Добре. Пристигнахме. Сега ми кажете всичко.

Робърт се приведе напред и потрепери.

— О, боже! Взеха ми куфара!

— Има ли нещо важно вътре?

Той поклати глава.

— Интересува ме само компютърът. — Маккейб пъхна няколко банкноти в ръката на шофьора и го помоли да изгаси двигателя и да изчака. — Ако някой дойде, му кажете, че се наслаждавате на нощта.

— Добре.

Кет тръгна след Робърт Маккейб. Двамата оставиха алеята на крайморския парк и тръгнаха към една горичка. Трептящите светлини на града под тях образуваха жив светещ килим. Свежият вечерен бриз донесе непогрешимите миризми на натоварен пристанищен метрополис.

— Насам. — Робърт махна към една полянка, осветена от градските светлини. — Искате ли да седнете на тревата? — попита той.

— С този костюм? — Кет се засмя и посочи към бетонна пейка, която огледа внимателно, преди да седне. — Това ще свърши работа. Мисля, че е чисто.

Маккейб седна и сложи ръка на облегалката. Обърна се към младата жена до себе си. Изражението на лицето му бе опънато и сериозно. Тътенът на току-що излетял боинг го накара да изчака машината да премине, преди да започне разговора. Светлините на самолета премигваха над главите им, докато той набираше височина.

— Агент Бронски, мисля… — започна Робърт.

— Момент! — каза тя и вдигна пръст. — Наричай ме Кет. Агент Бронски ми напомня за баща ми. Той също работеше във ФБР — обясни младата жена. — Бе помощник заместник-директор, когато умря. Извинявай, че те прекъснах.

— Кет, това, което не искам да кажа пред никого другиго, е следното: мисля, че съществува доказателство, че катастрофата на Сийеър MD-11 в кубински води е терористичен акт.

— Мислиш, че съществува доказателство? Интересен начин да се изразиш. Какво доказателство?

— Още не знам — отговори той.

Тя наведе глава на една страна и вдигна вежди.

— Не знаеш!?

— Ще ти обясня.

Кет кимна бавно:

— Определено трябва да ми обясниш. Като например какво те кара да мислиш, че случаят със Сийеър е бил терористичен акт, а не механична повреда или кубинска ракета?

— Животът ми бе застрашен през последния един час, Кет, по всяка вероятност, защото исках да говоря с теб и със сигурност заради това, което се случи във Вашингтон преди няколко дни. Мисля, че разузнавателните ни служби са уплашени до смърт от нещо, което не могат да контролират. И затова се опитват да го прикрият.

Кет Бронски вдигна ръка.

— Добре. Да започнем отначало. Каза, че някой ти е дал информация. Това ли е доказателството, за което говориш?

— И да, и не. Уолтър Карнеги беше мой стар приятел. Връщаме се двадесет години назад, когато постъпи към Разузнавателното управление на Министерството на отбраната като аналитик по тероризма. Тогава аз бях новак в професията. Уоли бе отслужил петнадесет години в Разузнавателното управление на Министерството на отбраната, а после и в ЦРУ, преди да се премести във Федералното управление на авиацията, за да им помогне да се справят по-добре с терористичните заплахи.

— И какво ти даде той?

— Нищо — каза Робърт. — Но ми каза нещо.

— Какво?

— Месец след като Сийеър се разби близо до Куба, той ми се обади. Беше следобед. Обаждаше се от уличен телефон. Бе уплашен до смърт. Каза ми, че се е натъкнал на нещо, свързано с катастрофата на Сийеър, което много го е разтревожило.

— Каза ли ти какво е то?

— Никакви подробности или факти, които да подкрепят думите му. Каза, че е разпитвал за Сийеър и това очевидно е разтревожило някого, защото животът му току-що е бил заплашен от няколко наемни убийци в станцията на метрото. Първо помислил, че са агенти на ЦРУ. Когато ми се обади, вече не беше сигурен. Каза ми, че нищо такова не му се е случвало преди.

— Но, Робърт, какво, за бога, е имал като информация? За какво е разпитвал? Как се е замесил? Каза, че е задавал въпроси…

— От името на Федералното управление на авиацията. Уоли каза, че когато отишъл в разузнаването ни, ги заварил страшно уплашени заради случилото се със Сийеър.

— Това го каза.

— Нека завърша. Каза ми, че са били уплашени и не са искали да сътрудничат, защото са мислели, че това е първата голяма проява на нова, добре школувана терористична групировка, за която ЦРУ и Разузнавателното управление към Министерството на отбраната не знаят нищо. Не знаят нищо и не искат да го признаят.

— Какво друго?

— Уоли каза, че авиоиндустрията притиска президента да каже на обществото направо, че Сийеър не е терористичен акт. Оказва ли се същия натиск и върху ФБР?

Предпазливостта накара Кет да избегне въпроса.

— Продължи за Карнеги.

— Уоли каза, че има неоспорими доказателства и че е доста уплашен. Не ми даде повече подробности. Искаше да се срещнем. Уговорихме място и време. Бе много настоятелен да каже какво е открил. Каза, че времето изтича.

— Тоест?

— Де да знаех. Попитах го дали може да ми изпрати копие, но той каза, че файлът е заключен. Повтори го два пъти.

— Заключен ли? — попита тя.

— Да.

— Уоли надежден ли е?

— Напълно, въпреки че понякога ми се струваше, че вижда призрака на конспирацията там, където го няма.

— Значи не ти е казал какво доказателство е имал и не ти е дал нищо конкретно. Каза ли ти какво иска тази нова терористична групировка? Няма смисъл да взривяваш самолет във въздуха, ако не целиш да постигнеш нещо. Дори похитителите имат цел.

— Не знам. Не дойде на срещата. Не можах да го намеря по телефона нито същия ден, нито на следващия. Не отговори и на съобщенията ми. Дори минах през тях, но не си беше вкъщи. На третия ден трябваше да замина за Хонг Конг, за конференцията.

— Опита ли се да му се обадиш оттук? — попита Кет. Тя забеляза израза на болка, който се изписа на лицето му, когато кимна.

— Уолтър Карнеги е мъртъв.

Младата жена скръсти ръце и го погледна за миг.

— Как е умрял?

— Самоубил се е. Така ми каза секретарката му.

— Не й ли вярваш?

Робърт поклати глава.

— Папата би бил по-подходящ кандидат за самоубийство.

— Оставил ли ти е бележка или писмо? — попита Кет и след това добави: — Разбира се, няма как да знаеш. Още не си се върнал.

— Разбрах за смъртта му тази сутрин. Оттогава се опитвам да събера мислите си. Някой е искал Уоли да мълчи и затова е бил убит. Каза ми, че катастрофата е причинена от терористи и че групата е нова, силна и непозната. Три дни по-късно са го убили. За мен това е твърде голямо съвпадение.

Кет бе подпряла глава на ръката си. Припомняше си следобедния разговор с Джейк Роудс. Той бе използвал думата „уплашен“, за да опише настроението на администрацията. Но все пак Маккейб си оставаше опасен водещ репортер за голям вестник…

Тя рязко се обърна към него.

— Ще ми обещаеш ли най-тържествено, като мъж на честта, че всичко си остава тук? — попита агент Бронски, докато проследяваше с очи как друг джъмбо-джет се издига с гърлен вой в небето. Дори и неизявен пилот като нея не можа да устои на гледката.

Робърт Маккейб кимна.

— Разбира се. Знаеш ли нещо?

Кет поклати глава.

— Единствено фактът, че е бил прав, че администрацията иска причината да не е свързана с Куба или с терористи.

— Тогава поне това е вярно.

— Но нямаме нито добро предположение, нито информация за определена терористична групировка. Не знаем и какво е тъй нареченото доказателство. — Тя размаза един комар. Единственият, който видя.

— Но върху теб се оказва правителствен натиск да не го определяш като тероризъм?

— Не казах това, Робърт. Не официално. Всъщност не съм казала нищо — бавно отговори агент Бронски. — Истината е, че дори не водим този разговор. И ако се замислиш, аз дори не съм тук.

— Добре, добре. Но, Кет, всичко това не ни помага в решаването на тази загадка. Приятелят ми е мъртъв и дълбоко в сърцето си аз знам, че е бил убит, особено сега след като и аз самият бях нападнат. Ако онези момчета от хотела ме бяха набутали на задната седалка, сигурно сега и аз щях да съм мъртъв. — Той се извъртя, за да я вижда по-добре. — Не си ли съгласна? Мислиш ли, че съм параноик?

Тя поклати глава.

— Не — тихо отвърна Кет. — От това, което току-що ми каза, е много вероятно да са смятали да те убият. Поведението им го потвърждава. Професионалист, извършващ отвличане, щом показва лицето си на жертвата, значи не очаква да се изправи отново пред нея в качеството й на свидетел.

Робърт Маккейб преглътна мъчително.

— О, боже! Щом знаят къде да ме намерят, знаят и с кой полет летя тази вечер. Могат да ме чакат на летището. — Репортерът се обърна към Бронски. — Ти също може да си в опасност.

Младата жена стана и започна да се разхожда напред-назад пред пейката.

— Това е налудничаво, Робърт! Разполагаш само с думи, нали?

Той кимна.

— Е, като изключим разсъжденията ти върху смъртта на Карнеги и опита за отвличане. Разполагаме само с общи съждения, основани на твърденията му. — Кет се обърна и погледна през клоните към пристанищните светлини. — Съжалявам, но това не е достатъчно, дори за да се започне разследване.

— Не разбирам.

Младата жена отново се обърна към него.

— Виж, не знаем със сигурност дали Уолтър Карнеги е имал нещо повече от догадки относно катастрофата на Сийеър. Ти сам каза, че е имал склонност да вижда конспирация навсякъде. Дори не си сигурен, че е бил убит.

— Тогава кои бяха онези, които обърнаха стаята ми надолу с главата и се опитаха да ме убият?

— Не знам. Имаш ли врагове?

— Вероятно много. Включително телефонната компания във Вирджиния. Но никой никога не ме е преследвал. Досега.

Кет отново започна да се разхожда напред-назад. Внезапен порив на вятъра разроши косата й и тя вдигна ръка да я приглади.

— Ако съществува нова терористична групировка и ако са разбрали, че Карнеги е говорил с теб, и ако знаят, че той има доказателства или информация, която не искат да излиза на бял свят, тогава трябва да са достатъчно съобразителни, за да знаят, че двамата не сте се срещнали, което от своя страна означава, че не си получил никаква изобличаваща информация. А това значи, че не биха се притеснявали за теб. — Младата жена се обърна и задържа погледа си върху Робърт за секунди, изпълнени с неловко мълчание. — Нямаш никаква информация, нали!

— Нямам нищо! Нито писма, нито обаждания, нито дискети.

— Тогава защо те преследват чак до Хонг Конг?

— Може би знаят, че ми е изпратил нещо, а аз не знам какво, защото не съм го получил. Единият от похитителите каза, че са търсили компютъра ми. Може би са очаквали да го намерят на харддиска.

Кет кимна, дълбоко замислена, спряла поглед върху ярко осветения силует на града.

— Смятат, че си презаписал нещо от дискета, или че си свалил нещо с модем. — Бронски се обърна към журналиста. — Но ти си взе компютъра, нали? Върна си го, преди да бяха имали възможност да го прегледат?

— Да. На сигурно място е в… — Той махна към паркинга.

— Таксито. — Кет довърши изречението, докато Робърт ставаше от пейката. Двамата хукнаха към мястото, на което бяха оставили автомобила.

Той беше още там. С изгасени фарове и двигател. Слабата светлина на уличната лампа падаше върху силуета на шофьора, прехвърлил ръка през сваления ляв прозорец на колата, отпуснал тежко глава върху гърдите си.

— О, боже! — възкликна Кет, докато се приближаваха към него и внимателно се оглеждаха дали няма някой наоколо. Агент Бронски докосна ръката на шофьора, очаквайки да види кръв.

Вместо това мъжът подскочи стреснато.

— Извинете! — каза Кет. — Мислех… че сте ранен.

— Съжалявам! Унесъл съм се.

Младата жена се загледа в града. Тя си пое дълбоко въздух, преди да се обърне отново към шофьора.

— Само още пет минути.

— Добре.

— Робърт, искаш ли да донесеш компютъра си?

Маккейб се пресегна към задната седалка на колата и взе куфарчето. После последва Бронски на около дузина ярда встрани от погледа на всеки минувач или шофьор. Журналистът се изненада, когато видя, че младата жена разгъва антената на сателитен телефон. Тя извади визитка от чантата си и погледна репортера.

— Запознах се с шефа на охраната на летище Чек Лап Кок — обясни тя. — Нека да видим какво мога да направя относно притесненията ти за сигурността ни.

Изминаха няколко минути в прехвърляния на обаждания преди да я свържат с началника. Разговорът бе кратък, Кет благодари и затвори.

— Ще се срещнем с група от охраната на няколко мили от терминала. Ще ни съпроводят до самолета. Ако някой чака, няма да ни доближи. Господин Ли бе така любезен да каже, че ще се погрижи имиграционните и митническите формалности да се уредят на борда. Освен това ще засилят охраната на полета.

Робърт въздъхна облекчено.

— Чудесно. Благодаря ти.

— Ей, и аз съм на борда. Летиш за Вашингтон през Лос Анджелис, нали?

— Да — отвърна той.

Кет прехапа долната си устна. След това каза:

— Исках да прекарам един ден, излежавайки се на плажа в Нюпорт бийч, но сега ще трябва да се върна във Вашингтон с теб. Не съм сигурна, че имаме нещо, но ако нямаш нищо против, ще съобщя на шефа си.

— Не, разбира се — отвърна Робърт.

Двамата се умълчаха за момент, докато Кет наблюдаваше друг самолет да се изкачва високо в нощното небе. Далечен грохот от буря съпровождаше разговора им през последните няколко минути. Гръмотевици раздираха кадифения небосклон на изток и запад, фронтът на бурята от запад очевидно приближаваше към тях и трясъкът на гръмотевиците ставаше все по-силен. Вятърът също се усили, въпреки че температурата не се промени.

— Кет, стреляли са по мен в Босна, Сомалия и Риад, но защото съм бил нежелан репортер на тези места. Всеки журналист на мое място би привлякъл същото внимание. Но никога не съм бил набелязван лично и трябва да ти кажа, че не е много приятно.

Бронски кимна в съгласие.

— Мога да си представя.

— Какво мислиш? — попита Робърт.

— За това, кой те преследва и кой може да е убил Карнеги ли? Или какво мисля за това — дали терористи са свалили Сийеър MD-11?

— И двете.

Младата жена не отговори веднага. Тя хапеше устна, обмисляйки думите си.

— Ами някой очевидно е разтревожен за това, което Карнеги е разбрал. Тактиката им е ЦРУ или Разузнавателното управление към Министерството на отбраната да говорят най-малко. Това означава, че може да има наистина някаква тъмна, нечиста нова групировка, която иска да те елиминира. Ако е така, трябва да са страхотно секретни и добре организирани. Едва ли са от Средния Изток. Не вярвам и да се ръководят от религиозни подбуди. Не знам, Робърт. Карнеги може да е бил прав, що се отнася до съществуването на някоя нова, много обиграна групировка, която иска да постигне неизвестна за нас цел.

— Според мен това със сигурност ще ужаси властите.

— Да. Особено, като изключим официалното сконфузно потулване — каза Кет, клатейки глава бавно. — Не знам. — Далечна гръмотевица привлече вниманието й.

— Може би — предположи Маккейб, — случаят е от типа „не можем да го контролираме, затова всички ще се преструваме, че не съществува“.

— Това — отвърна младата жена, — звучи като конспиративна теория, Робърт. По правило не вярвам на такива неща.

— Нито пък аз. Повечето групировки, независимо колко централизирани и силни са, не могат да вземат общо решение дори за това — къде да отидат на обяд.

— Но… — подкани го Кет.

— Но… мога да разбера защо авиоиндустрията не иска Сийеър да бъде терористичен акт. Ако Уоли е бил прав и има някаква ненормална групировка, която има достатъчно пари, школовка и кауза, тя няма да спре със Сийеър. Ще продължи да сваля самолети, докато не получи пълното ни внимание.

Младата жена поклати глава, приковала поглед в него.

— Боже мой, Робърт. Можеш ли да си представиш ефекта върху авиоиндустрията, ако хората можеха да чуят това, което току-що каза?