Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кет Бронски (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blackout, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джон Нанс. Терористи

Американска. Първо издание

ИК Световна библиотека ЕООД

Корица: „Фиорд-М“

Печат: „Мултипринт“ ООД, гр. Костинброд

Предпечатна подготовка: Лилия Пекова

История

  1. — Добавяне

Глава четиридесета

Сиатъл, щата Вашингтон, района на Рентън,

15 ноември — ден четвърти,

11:15 вечерта, местно време/0715 Зулу

Кет изключи сешоарът и оправи няколко кичура от косата си с гребена. След това сложи лак за коса. Тя поклати глава на меднорусата блондинка в огледалото. Стомахът й се сви леко от възбуда пред перспективата да се появи пред хора в дрехи и грим, които при други обстоятелства никога не би сложила.

Тя излезе от банята и с облекчение откри, че вратата между стаите е затворена. Обу първо тъмния чорапогащник, а после една по една намъкна останалите части на костюма. Най-накрая сложи обувките с високи платформи. Дълго се оглежда в огледалото на стената в цял ръст. Врявата в коридора от шумно празнуващите членове на гостуващ баскетболен гимназиален отбор я стресна.

Отново погледна момичето в огледалото.

Добре, Катерина Ла Фам. Време е за представление! Да опитаме!

Тя отвори вратата между стаите и мушна крак в отвора, предизвиквайки дълго подсвирване от страна на Робърт. Влезе в стаята, сложи ръце на хълбоците си и наведе глава на една страна, този път предизвиквайки ръкопляскане.

— Невероятно! — каза Маккейб, притиснал телефонната слушалка между рамото и бузата си.

— Евтино, евтино, евтино! — отвърна тя, преструвайки се, че дъвче дъвка.

В коридора отново се чуха гласове, викове и тропот от тичане в едната посока, после в другата, придружено от сподавено хихикане.

— Какво правят навън, за бога? — попита Робърт.

— Децата се забавляват — отговори Кет, отиде до шпионката на вратата и притисна око към нея. — Някакъв напредък?

— Чакай — каза Маккейб, връщайки се към телефонния си разговор.

Бронски се обърна тъкмо когато Робърт поставяше слушалката на вилката. На лицето му светеше широка усмивка.

— Само да пусна компютъра, Кет. Имаме достъп до файла за следващите тридесет минути.

— Чудесно!

Тя седна на ръба на леглото до него и загледа как Маккейб въвеждаше съответните параметри в компютъра. След това зачака машината да установи връзка с Библиотеката на Конгреса. Следвайки инструкциите на приятеля си, Робърт намери списъка на мастър файла и зададе търсене, за да намери скрития файл WCCHRN.

— Добре. Така. Сигурен съм, че никой не е знаел, че е тук.

— Каза ли на приятеля си какво правиш? — попита Бронски.

Той поклати глава.

— Не. Дължеше ми голяма услуга и сега ми я върна. Довери ми се, че няма да унищожа нищо, нито ще оставя следа. Но без този достъп няма начин да стигнем до файла. Няма начин.

— Ако можем да свалим файла, можем ли да изтрием всички доказателства за него?

Робърт поклати глава.

— С бекъпа, който имат? Няма шанс. Този файл ще остане, записан някъде за още сто години. Може би завинаги.

Изведнъж името на файла се появи на екрана на компютъра. Маккейб въведе паролата „Карнеги“ и стисна палци.

Екранът се изпълни с неразгадаеми символи и произволни букви.

— По дяволите! Написал е файла на някакъв машинен код — каза Робърт. — Може да е прост, може да е толкова сложен, че да е невъзможно да го разчетем. Но първо ще сваля всичко.

Бяха нужни двадесет минути големият файл от Библиотеката на Конгреса да се прехвърли през телефонните линии. Най-сетне Маккейб прекъсна връзката и се опита да отвори това, което Карнеги бе скрил.

На екрана отново се появиха неразбираеми символи.

Робърт въведе други команди, но всички доведоха до същия отчайващ резултат.

— Кет, може да не е възможно без криптографолог.

— Имаш ли нещо против да опитам нещо? — попита тя.

Бронски донесе преносимия си компютър и го постави с лице към неговия. След това затрака по клавиатурата с обиграна ръка.

— Използвам инфрачервения ни линк, за да прехвърля файла в моята машина.

— Защо?

— Само… една минута. По-лесно е да го направя, отколкото да ти обясня. — Когато процесът завърши, тя се облегна назад в леглото и сложи компютъра в скута си. После извика специална програма от хард диска си. — Това ще ми каже вида на формата и на какъв език или код е написан файла — обясни тя.

Резултатът излезе на екрана почти веднага, предизвиквайки смях в младата жена.

— Какво? — попита Робърт.

— Хитро. Не е много сложно, но е хитро. Просто е превърнал файла в картинка. Трябва да го обърна пак в текстови формат. — Компютърът бръмча няколко секунди, след което на екрана се появи нормален четивен текст.

— Аха! — Кет се наведе напред, изучавайки екрана. — Това е индекс. Тук има дълъг списък и бележка с дата само отпреди седмица.

— Два дни преди смъртта му — каза Робърт. — Ти продължавай. Аз трябва да направя пиш пауза.

Бронски започна да чете. От време на време тихо подсвирваше. Докато Маккейб се върне, тя бе прехвърлила половин дузина страници.

— Робърт, никак не е чудно, че е бил ужасен!

— Тоест?

— Чета резюмето му. Казва, че някой в разузнавателната колегия е разбрал, че той е експерт по тероризма към Федералното управление на авиацията и се опитва да открие как терористите са могли да предизвикат катастрофата на Сийеър. Този някой е дошъл при Карнеги, за да получи помощта му в изобличаването на голямо правителствено прикриване.

— Това нашият доктор Маверик ли е?

Тя поклати глава.

— Не. Някой друг. — Тя погледна към екрана и върна документа няколко страници назад. След това погледна към Робърт. — Според това, преди няколко години е била издадена секретна президентска заповед, която е забранявала всякакво замесване на Съединените щати в изследването, разработването и производството на лазерни оръжия, целящи унищожаването на човешкото зрение.

— Не знаех за това. Значи имаме работа с мощен лазер.

— Очевидно. Карнеги казва, че това е бил свръхсекретен проект. В тази връзка има препратки за него, но тук казва, че не е открил името на проекта.

— Казва ли дали президентската заповед е била нарушена? — попита Робърт.

Кет прочете страницата отново и поклати глава.

— Не. И ти трябва да прочетеш документа. Карнеги казва, че поверителният му източник му е съобщил, че е имало голям черен проект, изпълняван от Министерството на отбраната, което е правило точно такива разработки. То е произвело няколко портативни лазерни оръжия, поразяващи зрението. След президентската заповед оръжията били прибрани, а не унищожени. Но не са били скрити достатъчно добре.

— Не ми го казвай. Били са откраднати.

Агент Бронски кимна.

— Така казва и очевидно това е причината за паниката му. Карнеги казва, че целият запас от тези оръжия е изчезнал и поради възможността за поражения и силната тревога от обществената реакция, както и потенциалният рикошет към доставчика и Пентагона, източникът на Карнеги му е казал, че е било положено голямо усилие, за да се прикрие факта, че изобщо сме обмисляли идеята, да не говорим за действителното реализиране на устройства, унищожаващи човешкото зрение. Той твърди, че според източника му Министерството на отбраната, Разузнавателното управление към Министерството на отбраната, Националната сигурност, Националното разузнаване и ЦРУ са дълбоко замесени в опитите да се възстанови изгубения прототип и че са се обзалагали, че могат да възстановят оръжието и да укрият технологията, преди някоя терористична групировка да започне да ги използва.

— И — продължи Робърт — са обещали, че катастрофите от типа на Сийеър и Меридиан няма да се случат, нали?

Тя кимна.

— Това се намеква, но не се твърди директно. Също така се казва, че Федералното управление на авиацията има радарен запис от района на Кий Уест от момента, в който Сийеър MD-11 е паднал. Имало е военновъздушно изпитание с безпилотен F-106, но не е имало никакви други отметки освен една, която прекъсва. Така и не са я идентифицирали. — Кет погледна към Робърт. — Явно когато Сийеър е бил свален от небето, онзи който се е молил всичко да остане скрито, е знаел какво ще стане, ако използването на някое от откраднатите оръжия бъде разкрито, и това е подготвило почвата. Разбулването на такова прикриване би било унищожително.

— А Уолтър — каза Робърт — заплашваше да направи точно това.

— Както и ние — допълни Кет, чувствайки студена вълна да слиза по гърба й.

Маккейб погледна към коридора. Тълпата гимназисти продължаваше да вика, да се смее и да се гони.

— Боже, Кет. За малко да кажа: „Когато пресата разбере за това“. Напълно забравих, че аз съм пресата. Не е чудно, че са полудели, когато Уолтър се е свързал с мен, въпреки че не успя да ми даде никаква информация.

— Стигаме до тези изводи — добави Кет, — на базата именно на тази информация и изводите, които е направил. Заради нея те търсят. Всичко дотук потвърждава поне част от това.

— Боже мой! Осъзнаваш ли последиците? — попита журналистът. — Ако това, което Уолтър предполага, е половината, е въпрос на време истината да излезе наяве, независимо дали аз ще съобщя новината, или някой друг. Нашето правителство е знаело и не е направило нищо.

— И е имало време, Робърт. Според всичко това — Кет махна към компютърния екран, — е имало достатъчно време да се удари тревога и да се предпази гражданската авиация.

— Кога е била извършена кражбата? — попита той. — Преди няколко месеца?

— Според източника на Карнеги преди четири години. Оттогава има фалшиви показания на конгресмени, вероятно замесване на Белия дом, всичко. Първоначалната лъжа е подсилена от още лъжи, докато накрая цялата администрация се оказва оплетена в мрежа от изключително опасни разкрития.

Робърт се облегна назад, дълбоко замислен. Остана така за повече от минута. После се наведе напред. Очите му потърсиха нейните.

— Той казва ли нещо за групировката, сдобила се с оръжията? Кои могат да са? Дали са ги купили на черния пазар, или са откраднали лазерните оръжия?

Кет поклати глава.

— Прочетох само резюмето му. Още там вече е обсебен от този въпрос. Била ли е религиозна групировка от Средния Изток, организация, която цели да измъкне огромни пари чрез изнудване? Лично аз подозирам, че това може да е такава организация или групировка, която ще се облажи от сриването на акциите на авиокомпаниите. Все пак има едно нещо, което не мога напълно да разбера на първо четене. Къде са били тези оръжия през последните четири години?

Робърт я гледаше мълчаливо. Тя наведе глава на една страна. Тревогата, която се изписа на лицето му, ставаше все по-голяма.

— Какво има?

— Кет, кой ни преследва?

— Моля?

— Агенциите, които изброи ли са? Министерството на отбраната, Разузнавателното управление към Министерството на отбраната, Националната сигурност, Националното разузнаване, ЦРУ?

Бронски тръсна глава, като че да я проясни.

— Не те разбирам…

— Не пропусна ли ФБР?

Кет вдигна вежди и се облегна назад с отвратено изражение на лицето.

— Забрави за тази глупост!

Той сведе глава и потърка слепоочията си.

— Съжалявам. Уолтър е мъртъв и някой прави всичко по силите си да ни хване. — Маккейб отново я погледна. — Някой, който непрекъснато се появява с това, което ти наричаш безукорни карти на ФБР.

Тя енергично заклати глава. Гласът й бе нисък.

— Недей, Робърт.

— Виж, аз…

— Като агенция ФБР не е способно нито да издаде, нито да изпълни такава заповед.

— Винаги може да има изменници — тихо отвърна Маккейб. — Може би приемат посвещението си малко повече от нужното.

— Не! — остро каза тя. Кет сложи лаптопа си на леглото и стана. Започна да ходи напред-назад из стаята със скръстени пред гърдите ръце. Тя спря на няколко фута от Робърт и го погледна за миг, докато негодуванието й от думите му нарастваше. — Не! По дяволите, не мога да повярвам на това. Може би ЦРУ. Но не и Бюрото.

— Думи на лоялност, Кет, или на логика? Спомни си колко пъти съобщенията и обажданията ти до Джейк Роудс бяха засечени?

— Признавам, че първата ми реакция се основава на лоялността, но ФБР не би могло и не би направило подобно нещо, Робърт. Говорим за хладнокръвно масово убийство. Ти не познаваш тези хора. Аз ги познавам. Сред тях са някои от най-непримиримите неандерталци в света, що се отнася до приема на жени в редиците, но те са добри професионалисти, които живеят, за да служат на страната си и на закона. Мнозина от тях имат докторати. Други са доктори по юрисдикция и философия. Всички са добре образовани солидни хора. Могат да правят грешки като Руби Ридж или Уако, но те — ние — не бихме могли да направим нещата, които тази банда убийци прави.

— Е, ако не е твоята агенция, тогава кой? И ти, и аз познаваме хората от разузнаването на Министерството на отбраната и те определено не са способни на такъв род операции. Нито пък Националното разузнаване или Националната сигурност. Остава ЦРУ.

— Моят човек от медиите не може да повярва, че шпионите в Лангли могат да излязат извън контрол, но вярва, че хората на ФБР могат да се превърнат в изменници.

— Просто познавам доста хора в ЦРУ и отказвам да повярвам — надявам се да не повярвам, че ЦРУ може да извърши подобно зверство.

— Робърт, чуй се! Надяваш се да не повярваш! Това ми подсказва, че ги смяташ са способни на убийство.

Журналистът поклати глава и погледна настрани, но Кет направи крачка и отново застана пред него.

— Робърт, спомни си, че казах, че това изглежда повече корпоративно, отколкото правителствено?

— Да.

— Не ми се иска да го казвам, но нито моето Бюро, нито Лангли са достатъчно рафинирани или координирани за такава операция. Не бихме могли да подготвим и изпълним това, което тези хора постигнаха. Просто има твърде много мениджъри, твърде много правила, твърде много финансови ограничения и твърде много одобрения, които трябва да се получат дори за обикновена операция.

— С други думи? — подкани я той. Ръцете му бяха скръстени пред гърдите.

— Попита ме кой ни преследва? Не са нито военни, нито са от правителството. Това е сигурно.

— И това е грубо предположение — парира той.

— С какво друго трябва да работим?

 

 

Сиатъл, щата Вашингтон,

11:45 вечерта, местно време/0745 Зулу

Водачът на екипа, изпратен от Вегас за Сиатъл, затвори телефона и се усмихна. Един ред от компютърни кодове бе решил загадката. Часовете на връзка с интернет доставчика на Кет Бронски бяха минали през някои изкусни филтрации, които бяха посочили източника на връзката — „Холидей ин“, община Рентън, южно от Сиатъл.

Бяха му трябвали още петнадесет минути, за да изпрати другите на паркинга пред „Холидей ин“, но създаването на безпрекословното доверие, което четиримата абсолютно сериозни федерални агенти щяха да предизвикат в двамата рецепционисти в мотела, оправдаваше съгласуването. Уплашеният дежурен рецепционист и помощникът му моментално заведоха четиримата федерални агенти до задния офис.

— Какво искате да направим, момчета? — попита по-младият от двамата чиновници.

— Първо, да сте виждали някой от тези хора? — Единият от федералните агенти постави снимките на Кет и Робърт на масата. После сложи до тях и тази на Стийв Дилейни. Двамата служители разгледаха снимките и поклатиха глави.

— Не, сър. Но ние застъпихме на смяна едва в десет вечерта.

— Кой беше на работа преди това?

Те дадоха имената, адресите и телефонните номера на персонала, който не беше на работа в момента, и предупредиха, че двама от тях са извън града.

— Искаме разпечатка на всеки гост, които е пренощувал тук тази вечер. Както и всяка информация за тях и регистрационните карти.

Двамата рецепционисти скочиха да изпълнят искането. След това тихо застанаха настрана, докато псевдофедералните агенти методично преглеждаха списъка. Единият от тях стана и махна на лидера им.

— Има три възможни двойки. И трите са се регистрирали днес следобед, платили са в брой и са заявили само една нощ. Това е първият ми кандидат. Стая четиристотин и петнадесета. Джон и Джун Смит.

Лидерът поклати глава.

— Смит? Мислех, че тя ще е по-изобретателна. Добре, да вървим — каза той и махна на другите. После се обърна към рецепционистите. — Не казвайте нищо на никого за тази операция. Останете в офиса и не съобщавайте на местната полиция независимо какво става. Това е федерален въпрос. Помогнахте ни с този списък. Вие сте герои. Ако не следвате инструкциите, може да възпрепятствате правосъдието!

— Няма проблем, сър! — отвърна единият от двамата рецепционисти.

 

 

По коридора покрай вратата на Робърт Маккейб претичаха още двама гимназисти. В стаята Кет се разхождаше нагоре-надолу и се опитваше да свикне с обувките на платформа. Тя отиде до шпионката и погледна през нея, питайки се защо няма никакви възрастни, които да наглеждат групата. Тя видя двама тийнейджъри, които рязко спряха при деветдесетградусовия завой в края на коридора. Момчетата едва не се бяха блъснали в няколко облечени в тъмни костюми мъже, които в този момент завиха около ъгъла с широка крачка. Двете групи се разделиха и мъжете продължиха да вървят в посоката на вратата на Робърт, фигурите им, изкривени от лещите на шпионката, спряха две врати по-надолу.

— Какво става? — попита Робърт иззад нея, но Кет вдигна ръка да мълчи. Студен възел се сви стомаха й, докато мъжете заставаха от двете страни на вратата на стая четиристотин и петнадесет. Бронски притисна око по-близо. Мъжете извадиха пистолети. Единият от тях вкара шперц в бравата. Той завъртя топката, бутна вратата и всички те се втурнаха вътре, викайки заповеди.

Кет се обърна и махна на Робърт да дойде при нея. Тя залепи отново око на шпионката и прошепна обезумяла:

— Иди до моята врата! Сложи веригата, заключи два пъти и гледай!

— Какво? — попита той.

Тя обясни на какво току-що беше станала свидетел. Забеляза, че когато отново погледна през шпионката, в единия край на коридора се бе събрала малка тълпа тийнейджъри, която наблюдаваше шоуто. От вътрешността на атакуваната стая дойдоха викове. Единият от мъжете се появи, влачейки по коридора протестираща жена, облечена в оскъдна нощница. Миг след това от стаята излезе гол мъж, воден от двама от натрапниците. Четвъртият от тях погледна документите в ръцете си, после лицата на злощастните гости на хотела.

— Не са тези — помисли си, че го чува да казва Кет.

Мъжът и жената бяха избутани назад в стаята, а вратата, затворена срещу лицата им. Четирима мъже се върнаха в коридора и тръгнаха в посоката на Кет и Робърт. Те стигнаха вратата и без да нарушават стъпката си, продължиха по коридора.

Бронски обърна гръб на вратата, дишайки тежко. Очите й издаваха паника. Робърт се появи от съседната стая в подобно състояние.

— Боже господи, Кет — започна той. — Намерили са ни. Господ знае как, но са ни намерили.

— Намерили са хотела, но… — Кет го погледна за секунда. — Събирай си багажа. Бързо. Трябва да намерим безопасен начин да излезем оттук.

Той кимна и се обърна, но изведнъж тя го спря.

— Чакай, Робърт. Това беше една двойка в една стая. Търсят погрешна комбинация. Може би имаме няколко минути, преди да се сетят, че има вероятност да сме в две стаи.

В коридора отново се чуха гръмки гласове и Бронски отново погледна през шпионката. Тя не се изненада, когато видя няколко от тийнейджърите да говорят оживено за това, което току-що бяха видели. Двама от тях бяха почти до вратата. Кет облиза устни и прошепна на Робърт:

— Бързо! Иди в другата стая.

Той се подчини, а тя отключи секретната ключалка и отвори вратата.

— Момчета, извинявайте — измърка Кет.

Появата й спря младите мъже на местата им, невярващи, че хубава млада жена в мини пола с невероятно дълбока цепка ги кани в мотелска стая.

— Да, госпожо?

— Млади господа, бихте ли влезли за секунда?

Двамата се спогледаха победоносно и се смушкаха един друг с лакти, докато се шмугваха през вратата. Бронски затвори след тях. Двете момчета спряха в нишата пред вратата и се обърнаха към нея. По-високият от тях задържа очи върху гърдите й.

Кет се протегна, покри брадичката му с ръка и вдигна лицето му към своето.

— Аз съм тук горе, скъпи…

Момчето се изчерви, а другарят му се изхили. Неговите очи бяха също толкова заети с внимателно запомняне на женствените форми на Кет във всяка подробност.

— Извинете, госпожо!

— Поласкана съм, че ги харесвате, но останалата част от дамата има нужда от помощта ви.

Очите им се разшириха. Бе невъзможно да се устои на съблазънта да помогнат на красива секси дама в нужда, която щеше да им се отплати с неизвестна награда.

— Разбира се! Какво ви трябва?

— Тези мъже, които преди малко нахлуха в стаята на онази двойка? Нали видяхте?

— Да, госпожо — едновременно отговориха те.

— Търсят мен.

— Защо? Какво сте направила? — попита по-ниския.

— Не можах да платя всичките си федерални данъци за фермата ни в Еленсберг. Загубих съпруга си миналата година. Ще платя, но ми трябва повече време, а те искат да ме арестуват.

— Могат ли?

— Разбира се, че могат. Вижте. Трябва да им отвлечете вниманието, за да мога да спечеля достатъчно време и да се махна оттук. Мислите ли, че ще можете да отвлечете вниманието им, без някой да разбере?

По-високият от двамата се ухили.

— Да, можем.

— Как се казваш, сладурче?

— Аз… а… Били Матсън… от Якима.

— А ти, миличък?

— Аз съм Боби Наш. И аз съм от Якима.

— Били и Боби от Якима. Матсън и Наш. Имената ви има ли ги в телефонния указател? Мога ли да ви намеря, за да ви се отблагодаря по-късно?

Двамата кимнаха ентусиазирано.

— Добре — каза Кет, обви ръце през раменете на двете момчета и ги поведе по-навътре в стаята, шушукайки тихо: — Ето какво искам да направите.

* * *

Водачът на четирима псевдофедерални агенти провери едно от имената в разпечатката, която държеше в ръка, и се облегна на стената в коридора с ясното съзнание, че времето изтича. Нападнатата двойка в четиристотин и петнадесета можеше да се обади в полицията. Разполагаха с тридесет минути, може би с час, но полицията щеше да дойде.

— Господине?

Той вдигна поглед към пъпчивото лице на висок тийнейджър. Още едно момче стоеше наблизо. Очите на високото момче бяха разширени и разтревожено танцуваха насам-натам, като от време на време поглеждаше през рамо към паркинга.

— Рецепционистът. Той каза, че сте от ФБР. Вярно ли е?

— Защо? — попита водачът.

— Камионът ми… беше откраднат… от паркинга!

— Синко — прекъсна го той, — трябва да се обадиш в… — Той се спря. — Чакай малко. Кога и къде?

Момчето дишаше невероятно бързо. Боже, помисли си водачът, всяка секунда ще се разплаче. Той погледна към другото момче. То също изглеждаше уплашено, но не казваше нищо.

— От паркинга… тъкмо паркирахме пикапа на баща ми, синя тойота, и… един мъж, и една жена ме издърпаха от седалката и… викаха нещо за конфискуване на камиона в полза на ФБР и го взеха. Не видях значка. Не мисля, че са федерални. Нали?

Беше ред на водача да вдигне вежди. Той погледна към другите трима и пак върна поглед към момчето.

— Как изглеждаха?

Тийнейджърът изрецитира описанието на Робърт Маккейб и Кет Бронски с кестенява коса и костюм с панталон, което бе подучен да даде.

— Покажи ми в каква посока тръгнаха! — заповяда водачът и бутна момчетата към вратата.

 

 

— Колко виждаш? — попита Робърт, докато Кет надничаше през частично дръпнатата завеса.

— Четирима. Качват се в някакъв ван. Малкият Били трябва да е свършил работа, достойна за Оскар.

— Това беше отсрочка от обстрела на противника, Кет.

— Това беше секс под обстрела на противника, подпомогнат от разбеснели се хормони, запалени от това облекло. — Тя се обърна с гръб към вратата. — Добре. Обади се. Трябва да сме сигурни, че са само четирима.

Робърт се обади на рецепцията.

— Трябва да говоря с един от федералните агенти, които бяха тук.

— Те си отидоха, сър.

— И четиримата ли?

— Да, сър.

Робърт кимна на Кет, която стоеше до вратата.

— Благодаря — каза той, затвори телефона и я последва навън.

Те се измъкнаха през странична врата. Докато Робърт отключваше колата, Кет забеляза двете момчета, които още стояха на паркинга.

— Благодаря ви, момчета. Дължа ви услуга.

— Няма проблеми, госпожо — каза по-високият от двамата. — Тръгнаха на юг. — Той посочи наляво. — Най-добре тръгвайте.

— Вие също. И останете в стаите си тази вечер.

Тя се отпусна на шофьорската седалка, махна за довиждане и се понесе в противоположна посока към главната улица, разминавайки се с черен седан, със знаците на правителството на Съединените щати. Колата зави по алеята и се насочи към мотела.

 

 

Когато стана ясно, че няма да хванат синия пикап, единият от четиримата мъже се обади на деветстотин и единадесет, за да съобщи за кражбата. Той каза регистрационния номер и се представи за федерален агент. После помоли да му дадат местните радиочестоти, използвани от полицията. Портативният скенер бе програмиран на съответните канали и четиримата мъже тръгнаха обратно към мотела. Те напразно се оглеждаха и почти не забелязаха трите тъмни седана с черни стъкла, които буквално крещяха „правителство“ паркирани пред офиса на мотела.

— Господи, Луис! Не можем да влезем вътре!

— Обърни! Обърни!

Шофьорът обърна обратно към улицата в същия момент, в който патрулна кола на градската полиция зави по алеята.

— А сега какво?

— Обратно към самолета, докато пресметнем следващия им ход — каза водачът. Лицето му бе образец на отчаяние и гняв.