Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кет Бронски (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blackout, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джон Нанс. Терористи

Американска. Първо издание

ИК Световна библиотека ЕООД

Корица: „Фиорд-М“

Печат: „Мултипринт“ ООД, гр. Костинброд

Предпечатна подготовка: Лилия Пекова

История

  1. — Добавяне

Глава деветнадесета

Международно летище Чек Лап Кок, Хонг Конг.

13 ноември — ден втори,

5:46 сутринта, местно време/2146 Зулу

Последният напор на бурята се изля като из ведро над летището. Градушка с размера на топки за голф отмина и остави сияйно обсипано със звезди небе в часа преди изгрева на слънцето.

Кет бе прекарала предния един час в мисли на задната седалка на колата на консулството, докато шофьорът бе спал на предната. Тя го стресна, когато излезе да се протегне и да погледа звездите. В същия момент Джейк звънна по сателитния телефон.

— Кет? Лангли съобщава, че Меридиан е паднал във Виетнам.

Младата жена усети как краката й омекнаха и се облегна на колата.

— Боже мой!

— Разполагам само с приблизителното място на катастрофата на девет мили западно от крайбрежния град Да Нанг, в някаква хълмиста област. Няма данни за оцелели.

— Цял ли е паднал? — попита тя. Инстинктивно знаеше, че джъмбо-джет не би издържал сблъсък с планина.

— Споменаха нещо за горящи отломки в продължение почти на една миля. Това не звучи обнадеждаващо.

Образът на салона, в който бе седяла за кратко, се бе отпечатал в съзнанието й. Кет се насили да отвори очи и да се концентрира. Заповяда на краката си да поддържат тялото й.

— Джейк, предлагам да направим следното… — Младата жена вече не се опираше на колата. — Ще взема първия полет за Виетнам и ще отида до мястото на катастрофата възможно най-бързо. Можеш ли официално да одобриш това, да ме назначиш по случая и да ме освободиш от задълженията ми към консулството? Мисля, че също така трябва да се съгласуваме и с Националната комисия по безопасност на транспорта.

— Ще ми трябват двадесет минути.

— Обади ми се пак. Ще отида да видя кой е първият полет. А… Джейк? Видели ли са изобщо Глобъл Експрес във въздуха?

— Лангли каза — не.

— Можем ли да проверим направо в Националното разузнаване?

Джейк замлъкна на другия край достатъчно дълго, за да изрази крайно неудобство.

— Кет, нали разбираш, че Националното разузнаване вероятно прослушва това обаждане.

— На запис, да. Но имам причина да не вярвам на Лангли. Струва ми се, че твърде много възразяват по въпроса „инцидент — тероризъм“. Ако Националното разузнаване е видяло Глобъл Експрес, Лангли ще иска идентификацията да не се извърши, защото ще опровергае теорията му за въздушен сблъсък. Така ще ни остане само терористичната атака. Следователно застават на пътя на криминално разследване.

— Кет, ти каза вълшебните думи. Не мислиш много за тях, нали?

— Що се отнася до ЦРУ, аз съм просто новак, но да кажем, че смятам, че там развиват подчертано нежелание кубинската катастрофа и тази да бъдат свързани по линия на тероризма. Не вярвам на съображенията им. По дяволите, Джейк, те са обучени да потулват нещата. Но имаме нужда от помощта им. Екипажът на Глобъл Експрес все още представлява голяма заплаха.

— Какво имаш предвид?

— Ще бъдат много притеснени, сега след като имат открит край. Ако някой е оцелял от катастрофата на Меридиан или има вероятност да е останало доказателство за това, което Глобъл Експрес е направил, ще трябва да отидат и да го ликвидират. Мястото на катастрофата трябва да бъде намерено и поставено под охрана, а оцелелите — спасени.

 

 

В джунглата, дванадесет мили северозападно от Да Нанг, Виетнам

Първият светлик на зората огря джунглата и очерта в подробности отделните клони, които допреди минути бяха само тъмна маса. Членовете на малката група си помогнаха един на друг да излязат от разбитата кабина. Те намериха голям метален панел, на който седнаха. Не след дълго Греъм и Сюзън Таш се върнаха с посивели лица.

— Какво намерихте? — попита Робърт.

Лекарят просто поклати глава. За няколко секунди, изпълнени с изразителна тишина, никой не изрече дума. Дан вдигна глава.

— Защо никой нищо не казва?

Греъм Таш клекна до втория пилот.

— Дан, със Сюзън се върнахме до останките от основния салон. Пръснати са зад нас на хиляди ярдове. — Лекарят спря и прочисти гърлото си. — Не намерихме нито един оцелял.

Няколко мига Дан Уейд не пророни дума.

— Искате да кажете, че… всички долу и… във втора класа…

— Страхувам се, че да. Цялата долна част на самолета е… не знам как да го кажа по друг начин… откъсната. Предната част на горния салон, и ние с нея, сме се разминали, но нищо под нея не е оцеляло. Няма други оцелели.

— Двеста… — промълви Дан почти шепнешком. — Боже мой! А господин Сампсън, който толкова много се постара да помогне… той…

— Той се върна, за да седне до жена си във втора класа, Дани — каза Брита и докосна рамото му. — Не е тук.

Робърт Маккейб се разхождаше нагоре-надолу.

— В такъв случай какъв е планът ни? — попита той. — Трябва да съставим план.

— Май ще седнем тук и ще чакаме да ни спасят — отговори Далас.

Старшата стюардеса вдигна ръце в жест на отчаяние.

— Но защо вече не са тук?

Робърт понечи да отговори, но сви устни.

— Всички можем да ходим, нали?

— Освен господин Барнс — отвърна Брита.

— Добре — каза Робърт. — Преди да се разбием, прелетяхме точно над Да Нанг. Не бяхме много дълго във въздуха, затова смятам, че сме на не повече от десет мили оттам. Джунглата тук е доста рядка и нискостеблена. Дан? Познаваш областта от службата ти във Военновъздушните сили, нали?

Вторият пилот бавно кимна.

— Има ли някакви причини да не си тръгнем оттук?

Няколко дълги минути вторият пилот седя с глава между ръцете си. После я вдигна и заговори.

— На дневна светлина и без снайперисти, които да стрелят по теб, няма да е толкова трудно да се върви.

— Дан — започна Далас, — няма ли да изпратят спасителни хеликоптери или отряди, или нещо друго?

Той поклати енергично глава.

— Сигурно дори не знаят, че сме се разбили. Прелетяхме над купчина примитивни съоръжения на разнебитено летище посред вилнееща буря и изчезнахме в нощта. Нямаме радиоконтакт от Хонг Конг. Кой, по дяволите, ще знае, че сме тук?

— Наоколо няма ли села? — попита Брита.

Той отново енергично поклати глава.

— Не. Не и в тези планини. Недалеч оттук има път. Казва се Пътят на Хо Ши Мин, но никой не би ни видял или чул, когато сме се разбили, ако сме там, където смятам, че сме. Чарли…

Дан се спря.

— Кой е Чарли? — попита стюардесата.

— Виетнамците — отвърна Далас вместо него. — Нали така?

Той кимна.

— Трудно е да се отърсиш от старите навици, но почти сигурно знам, че сме сами тук. Трябва да сме се ударили в планинско плато.

— Но най-накрая някой ще се появи, нали? — отново каза Далас.

— Разбира се — съгласи се вторият пилот, — накрая. Но господ знае кога.

— Тогава какво ще правим? — попита Брита.

— Да се махаме оттук — подкани Робърт, забелязвайки колко бързо кима Дан в отговор. — Ако до океана са само шест или осем мили, няма да ни отнеме много време. — Споменът за компютъра прелетя през съзнанието на Маккейб, както и фактът, че току-що го бе видял на пода. Робърт се върна в останките от кабината и се покатери вътре. Намери компютъра си невредим.

— Какво ще стане, ако тръгнем пеша, а в това време дойдат спасителните отряди? — попита старшата стюардеса.

— Тогава господин Барнс ще получи помощ още по-бързо, а ние ще направим един зле прикрит джогинг — отвърна Робърт, докато отново сядаше при тях.

— Барнс е в полусъзнание — каза Греъм Таш. — Трябва да оставим бележка, така че, ако някой дойде, да знае, че сме тръгнали.

— Ще направим нещо по-добро. Ако дойдат, аз ще им кажа — обади се Сюзън.

Съпругът й я погледна стреснато.

— Ще остана тук, Греъм — обясни тя. — Аз съм сестра, нали помниш?

— Не, Сюз! Аз ще остана!

Тя поклати глава.

— Глезенът ме боли и съм на токчета. Да извървя каквото и да е разстояние боса или с тези обувки просто не е алтернатива за мен.

— Е, тогава и аз ще остана — заяви лекарят.

— Не, Греъм. Ти си добър турист и ако нещо стане с другите от групата… ако има наранявания, за които не знаем, трябва да си с тях. Аз ще се оправя. Дори може да бъда спасена първа.

— Ами тигрите, змиите? — попита Далас.

Разтревожените очи на Греъм бяха приковани в жена му. С всяка секунда яркожълтата й рокля ставаше все по-забележима на нарастващата утринна светлина. След няколко дълги мига той поклати глава.

— Тук няма тигри. А може да се окаже и че трябва да търсиш змия, която да те ухапе. Има само маймуни. Хиляди.

Далас погледна всеки един от групата.

— Добре. Дан, ти оставаш ли?

— Тръгвам — решително отвърна вторият пилот. — Каквото и да е, ще е по-добре отколкото да остана тук. Ще се хвана… за нечия дреха.

— Тогава да тръгваме — предложи Робърт.

Брита се огледа неловко. Тя претегляше чувството си на дълг с това на отвращението да остане дори минута повече от нужното сред подобна сеч.

— Аз също ще тръгна, освен ако Сюзън не иска да вземе обувките ми.

Госпожа Таш поклати отрицателно глава.

Греъм нежно дръпна ръкава на жена си и погледна другите.

— Дайте ми една минутка. Брита, бихме искали да вземем някои неща от куфарчето за първа помощ. За всеки случай.

Стюардесата кимна и се обърна към останките на горния салон. Греъм и Сюзън се отдалечиха на няколко крачки от групата, за да поговорят. Той се обърна към нея и сложи ръце на раменете й.

— Скъпа, ужасен съм от мисълта да останеш тук сама.

— Глупости. И двамата сме още в шок, но освен изкълчения ми глезен сме физически добре. Барнс има нужда от помощ, а останалите може да имат нужда от теб. Ние сме професионални медицински лица, Греъм. Това не може да бъде лично.

— По дяволите, може! Ти си ми съпруга, скъпа! Обичам те!

Тя положи длан на бузата му.

— И аз те обичам. Но не вярвам господ да ни е запазил живи само за да ни раздели. Опази тези хора живи и доведи помощ. Днес във Виетнам никой не стреля по никого. Всичко ще бъде наред.

Греъм я дръпна към себе си и я притисна плътно, галейки косата й, докато тя не се отблъсна от обятията му. Сюзън се усмихна и го целуна леко, после се обърна и тръгна към отломките.

 

 

На борда на Глобъл Експрес N22Z, в полет, северозападно от Да Нанг, Виетнам

Арлийн Шоен седна на ръба на скъп кожен фотьойл и взе слушалката на сателитния телефон. Той я сложи до ухото си и кимна на широкоплещестия едър мъж, който бе приел обаждането.

Съвършено контролираният глас на мъжа от другия край на линията заговори с провлачена закачливост, като че нищо не се бе объркало.

— Какво е положението ви, Арлийн?

— Щях да ви се обадя. Паднаха на около дванадесет мили западно от Да Нанг, някъде в планините. Кръжим извън брега. До момента не са ни забелязали.

— Прелетяхте ли над мястото?

— Да. Не видяхме друго, освен пламъци. Това бе преди изгрев-слънце.

От другата страна на линията долетя въздишка.

— Не можем да изключим възможността да има оцелели. Но в този случай не мога да направя нищо. Трябва сами да се оправите с проблема.

Шоен прехвърли слушалката в другата си ръка и внимателно претегли думите си.

— Знам. Някой може да е оцелял. До момента не са дошли никакви спасителни отряди. Мисля, че тези местни кретени дори не са разбрали, че някой се е разбил.

— Трябва да спазим разписанието. Не можем да си позволим никой да се разприказва и да развали всичко, което сме задействали. Знаеш това.

Шоен си пое дълбоко дъх. Бе голям риск да се отиде на мястото на катастрофата, но да се изложи на опасност операцията след всичко, което се бе случило, бе неприемливо.

— Ще отидем, разбира се.

— Съгласен съм — отвърна гласът от телефона. — Идете и се изтеглете бързо. След двадесет и четири часа целият свят ще се е събрал на това място. Не забравяйте разписанието.

— Няма.

— Това бе твое шоу, Арлийн. Имах уверенията ти, че това е най-доброто решение и че ще успееш.

— То е и ще успея. Успокой се.

Пет минути по-късно Глобъл Експрес кацна на пистата в Да Нанг, обявявайки извънредни обстоятелства. Диспечерите в кулата бяха объркани откъде бе дошъл лъскавият бизнес джет. Бърз обмен на американска валута на вратата на самолета подкупи командира на местния военен гарнизон, отегчен виетнамски сухопътен офицер, който се появи след десет минути с усмивка и куфарче, съдържащо двеста хиляди щатски долара в дребни банкноти.

След петнадесет минути екипажът на американския бизнес джет излетя с остарял американски хеликоптер.