Джон Нанс
Терористи (24)

Глава двадесет и първа

Международно летище Чек Лап Кок, Хонг Конг,

13 ноември — ден втори,

7:14 сутринта, местно време/2314 Зулу

— Къде си, Кет? — попита Джейк Роудс по сателитния телефон.

— На летището, до гишето на Еър Виетнам. Вече си купих билет до Хо Ши Мин сити, Сайгон, казано иначе — обясни Кет. — Ако самолетът е навреме, ще излетя след около час. Трябва да си резервирам място в полета до Да Нанг.

— Добре — отвърна Джейк. — Назначена си официално към случая. Каза, че излиташ след час, така ли?

— Да. Може би. Няма да потвърдят, че ще излетят навреме.

— Кет, не съм сигурен, че един час ще стигне, за да получим необходимите дипломатически разрешения. Поискахме помощ от Държавния департамент за влизането ти във Виетнам, но до момента отделът за Югоизточна Азия не се е обадил.

Младата жена се поколеба за секунда. Името на Държавния департамент се сля с образа на Джордан Джеймс, приятел на баща й от детинство и новоназначения действащ държавен секретар.

— Мисля, че знам на кого да се обадя. Не ме питай кой е. Веднага ще ти се обадя.

 

 

В полет, двадесет и две мили югозападно от Да Нанг, Виетнам

— Арлийн, погледни!

Шоен откъсна очи от преминаващата покрай прозореца красота на виетнамските крайбрежни планини и погледна назад в хеликоптера към един от хората си. Той се бе привел над окървавените останки на Рик Барнс и държеше нещо в ръка.

— Какво? — извика Арлийн, опитвайки се да надвика шума на машината.

— В този тип намерих чантичка за ключове с изписано отвътре име — изкрещя в отговор мъжът.

Шоен бързо отиде при него и взе чантичката. Внимателно разгледа картата с името на притежателя й: Рик Барнс, изпълнителен директор, Меридиан еърлайнс.

— Какво значи това, по дяволите? — измърмори Шоен на себе се. — Кой е Рик Барнс?

Подчиненият посочи тялото.

— Той.

Арлийн поклати глава.

— Не! Проверихме… — Шоен се наведе към подчинения си, за да спрат да викат. — Проверихме джобовете на сакото му. Там имаше визитки и фактури. И всички бяха на името на Маккейб.

Арлийн коленичи и провери джобовете на подгизналото от кръв сако на мъжа. В тях имаше две фактури и една квитанция на Американ Експрес с името на Маккейб. Той ги подаде на другия мъж.

— Виждаш ли? — заяви той. — Нали ти казах. Този човек беше Робърт Маккейб и… — В този момент очите му се спряха на разликата между спортното сако и панталоните. Арлийн се взря по-внимателно. Сепнат, той си даде сметка, че те не си отиваха. — О, боже господи!

Арлийн провери десния джоб на панталоните. Той го обърна навън и намери още две фактури. И двете бяха на името на Рик Барнс.

Арлийн Шоен се изправи отвратен.

— По дяволите! Издънихме се!

Шоен спря до вратата и си пое дълбоко дъх. Той клатеше глава и се опитваше да премисли ситуацията. Беше убил не когото трябва и бе оставил невинна жена да намери смъртта си за нищо, без да се споменава тази на един от хората му. По някакъв начин човек, на име Барнс, бе носил сакото на Маккейб.

Помощникът на Шоен бе застанал до него. Изражението на лицето му бе разтревожено.

— Какво ще правим, Арлийн?

— Секунда, мисля — отсече той и се обърна към пилота. — Приземи това проклето нещо на най-близкото място. Увери се, че наоколо няма никой.

Пилотът кимна и направи вираж с хеликоптера надясно, за да намери място за кацане. Шоен се обърна към другия мъж.

— Ще изхвърлим телата, ще почистим вътре и ще се върнем на мястото на катастрофата, за да намерим копелето.

— Кой?

— Ти кой мислиш? Маккейб. Единствената причина да се наврем в това вонящо място, бе да се уверим, че устата на Маккейб е затворена.

— Сигурно лежи мъртъв някъде сред останките, а този човек просто е използвал сакото му. Трябва да се махнем, преди онази мижитурка, началника в Да Нанг, да ни изиграе и да конфискува самолета ни. Нямаме много време.

Шоен клатеше глава, стиснал устни, които се бяха превърнали в тънка линия.

— Този човек е носел сакото на Маккейб, защото Маккейб е оцелял. Знаем, че е имал място в горния салон. Не намерихме компютъра му. Ако го е взел и успее да се добере до цивилизацията с непокътнат твърд диск, сме изгорели. Трябва да го намерим. Ще се опитат да стигнат до брега пеша.

Арлийн видя как паниката изведнъж се изписа на лицето на помощника му.

— Какво? — сопна се Шоен.

— Аз… само си мислех. Отидохме почти непосредствено след катастрофата. Ако аз бях тръгнал пеша и чуех към мястото да идва хеликоптер, щях да се върна, защото щях да го сметна за спасителен. Може да са ни видели да хвърляме жената.

Арлийн Шоен пак погледна навън. Стар страх сграбчи с ледени пръсти сърцето му: страхът, че нерешен проблем може да го оплете в собствената му мрежа. Подчиненият му бе прав. Можеше да има свидетели на две хладнокръвни убийства.

Шоен се обърна към него.

— Трябва да убием всеки, който може да ни е видял да се връщаме. Нямаме избор.

— Ами ако става дума за двадесет или тридесет души, Арлийн? Не можем просто да застреляме всички оцелели.

Хеликоптерът бе на тридесет фута от земята и кацаше на полянка.

— Напротив, можем. За бога, човече, току-що взривихме джъмбо-джет пълен с хора. Не можем да си позволим лукса да се хващаме за дреболии от тоя род. Смея ли да ти напомня какъв е залогът? Няколко милиарда долара и собствения ни живот.

 

 

Международно летище Чек Лап Кок, Хонг Конг

Топлият дълбок познат глас в другия край на сателитния телефон възкреси хиляди щастливи спомени.

— Катерин, как си?

— Добре, чичо Джордан, но в момента времето малко ме притиска. Имам нужда от услуга.

— Къде си? Не че преди баща ти и аз знаехме къде си…

— В Хонг Конг съм и имам нужда от незабавно дипломатическо разрешение за влизане във Виетнам. — Тя набързо го уведоми за задачата и проблема си. — Бях измъкната от самолета, за да направя услуга на ФБР за консулството ни в Хонг Конг.

— Мили боже, наистина ли? — възкликна Джордан. — Каза, че излиташ след половин час, нали? Най-добре да се залавям за работа. На кой номер да те намеря?

Тя му даде номера на сателитния си телефон.

— Чичо Джордан, ще получиш ли постоянно назначение като държавен секретар?

Години наред той бе известен като типичния съветник на президента.

— Не исках тази длъжност, Кет, но когато президентът ти се обади, отиваш. Дай ми десет минути.

— Благодаря ти, чичо Джордан.

 

 

В джунглата, дванадесет мили северозападно от Да Нанг, Виетнам

Робърт Маккейб стоеше в края на гората, пред поляната, и стискаше куфарчето с компютъра към гърдите си. В очите му блестеше налудничав блясък, докато молеше другите петима да избягат преди хеликоптера да се е върнал. Той им разказа за подозренията на Уолтър Карнеги, възможната връзка с катастрофата на Сийеър и опита за отвличане в Хонг Конг, и накрая ги убеди, че може и да е прав.

Те претърсиха останките на горния салон за куфарчето за първа помощ, одеяла, храна, вода и чанти, с които да ги носят. Стийв успя да намери самара, който бе оставил пред вратата на кабината. Хеликоптерът бе тръгнал преди по-малко от десет минути, когато се събраха на края на поляната готови за тръгване.

— Въпросът е накъде? — каза Брита.

— Към брега, възможно най-бързо — отговори Далас.

— Не! — възрази Робърт, дишайки тежко. — Не. Те ще очакват точно това. Ще търсят в тази посока, а натам няма достатъчно дървета, под които да се скрием. Сами видяхте.

— Тогава накъде искаш да тръгнем? — попита Далас, сложила ръце на хълбоците си.

— На запад. Възможно най-бързо. Натам има повече дървета и повече места за криене. Освен това не биха започнали да търсят в тази посока.

— Какво има на запад, Робърт? — попита Далас.

Гласът на Дан достигна до тях, преди журналистът да бе успял да отговори.

— В този си вид джунглата се простира на запад в продължение на много мили. На пет-шест мили оттук има една низина. По билото, което се спуска към нея, има многобройни дълбоки пещери, които виетнамците използваха някога. Ако ни потрябват и ние можем да се възползваме от тях. Някъде наоколо има и магистрала, която минава от Да Нанг към низината. Там сигурно има и летища.

— Значи искаме да се държим далеч от магистралите, така ли? — попита Далас.

Робърт посочи на запад.

— Трябва да спрем да говорим и да тръгнем. Да вървим!

Далас погледна към репортера с неприкрито раздразнение, чудейки се кога е бил избран за водач. Фактът, че все още стискаше куфарчето с компютъра, също бе дразнещ. Но думите му имаха смисъл и никой от тях не се съмняваше, че мъжете в хеликоптера бяха убийци, които не искаха да оставят свидетели.

— Видях достатъчно, за да се убедя — каза тя и погледна първо Брита, после Дан, Стийв и накрая Греъм. Афроамериканката погледна към копринения си костюм, дългото до колене бродирано елече и меките обувки, които носеше. После погледна към останалите.

— Може и да не сме облечени и обути подходящо за тази малка екскурзия, но ако мама беше тук, щеше да каже: „Моето момиче, изчезвай веднага оттук!“. А аз винаги слушам мама. Да вървим!

Малката група бързо нарами импровизираните самари. Брита се наведе и помогна на Греъм да се изправи.

— Няма да дойда — каза той. Очите му бяха подути и червени. Лицето му бе с тридесет години по-старо.

— Трябва да тръгнеш — каза стюардесата.

Той бавно поклати глава.

— Животът ми умря със Сюзън. Вие вървете. Ще им кажа, че аз съм Маккейб.

— Ти изобщо не приличаш на него и аз няма да загубя още един пътник. Хайде, докторе.

Робърт чу разговора.

— Докторе, или ще тръгнеш сам, или ще те нося.

Греъм седеше напълно неподвижен. Очите му бяха приковани върху отломките на самолета. От изток дойде слаб звук и журналистът погледна с нарастващ страх в тази посока.

— Докторе, за бога, всички ще ни убият, ако не…

— Казах, вървете без мен! — отсече лекарят, без да поглежда нагоре.

Брита коленичи до него и настоятелно заговори в ухото му.

— Докторе, не можем да те оставим, което значи, че нашият живот е в твоите ръце. Имаме тежко ранен пилот, който ще има нужда от помощта ти. От това, което видях и чух от Сюзън, съм абсолютно сигурна, че ако сега беше тук, щеше да ти каже да станеш и да се махнеш. Щеше да иска да живееш, не да я последваш, като самоубийствено откажеш да се бориш.

Греъм погледна към Брита.

— Оценявам това, което се опитваш да направиш, но…

— Достатъчно! — рязко отсече Робърт и сложи куфарчето с компютъра си на земята.

Репортерът се наведе, за да пъхне ръце под мишниците на Греъм и да го извлачи. Той обърна лекаря с лице към себе си. Таш не оказа абсолютно никаква съпротива.

— Виж! — започна журналистът. Думите му бяха изречени настойчиво и отсечено. — Аз не знам… как се чувстваш… но… се кълна, че ще те ударя така… че ще те докарам в кома и ще те влача из джунглата, ако не тръгнеш доброволно. Моля те! Моля те!

Греъм въздъхна и погледна надолу. Сълзите отново потекоха по страните му. Той се обърна към Брита и потърси очите й.

— Права си за Сюзън. Да вървим.

* * *

Те бързо се скриха сред храсталака и дърветата. Движеха се по западната граница на мястото на катастрофата, точно когато бухащият звук в далечината се усили чувствително. Характерният звук от витлата на бързо приближаващ се хеликоптер стана ясен и определен.

— Хайде! По-бързо! По-бързо! — извика Далас, подканяйки всички. Тя хвана ръката на лекаря и го дръпна.

Пред тях лежеше земя, обрасла с храсти, нискорастящи бананови дървета, смесени с палми и случайни по-високи дървета. Те не предлагаха скривалище от хеликоптер, а този, който чуваха, приближаваше бързо и сега бе на малко повече от миля.

Робърт се обърна назад и извика.

— Насам!

Той им махна да побързат, сочейки към дървета, обградени от гъсти папрати, които образуваха ниско надвесен над земята балдахин.

— Долу! Влезте вътре и седнете! — Маккейб дръпна Далас и Стийв вътре. Брита отведе Дан и Греъм под зеления покров.

Специфичният звук от витлата на Бел UH-1 нарасна до гръмотевично бумтене. После изведнъж изчезна.

— Каца — каза вторият пилот.

— Какво ще правим сега, Робърт? — попита Далас шепнешком. — Нямаме никакво оръжие. Не трябва ли да продължим?

— Очаквах да ни последват — отговори той, все още дишайки тежко от усилието. — Не искаме да бъдем забелязани от въздуха.

— А ако тръгнат да ни търсят пеша?

— Още са на мястото на катастрофата — каза Дан. — Мисля… че преследването по земя е много по-опасно. Още повече могат да следват следите ни.

Внезапно прошумоляване накара Робърт стреснато да обърне поглед. Той видя Далас да изпълзява извън храста.

— Далас!

— Ти си Далас! — отвърна му тя. — Да се махаме оттук.

Брита се поколеба. Тя наблюдаваше лицето на Маккейб в полусенките, чудейки се какво да прави. Изведнъж и той запълзя извън укритието им. Робърт провери посоката им с малък компас, докато отново поемаха на запад възможно най-бързо. Те навлязоха в дълбоката джунгла с живия спомен за дългото падане на Сюзън Таш, изпълнил съзнанието им.

Зад тях, на мястото на катастрофата, кацаше виетнамски спасителен хеликоптер.

 

 

Международно летище Чек Лап Кок, Хонг Конг

Кет прибра антената на сателитния си телефон и се обърна към изхода за заминаващите с полета за Хо Ши Мин сити. Джордан Джеймс се бе проврял през бюрокрацията, за да й уреди вход за Виетнам и бе обещал да предаде новината на Джейк.

Младата жена се поколеба и се обърна. Тя забеляза висок пясъчнорус бял мъж в делови костюм на сто фута от нея да се преструва, че не я гледа. Но той я гледаше и Кет потисна усещането, че пропуска нещо много съществено и много опасно.

Тя погледна отново, но мъжът го нямаше.