Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кет Бронски (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blackout, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джон Нанс. Терористи

Американска. Първо издание

ИК Световна библиотека ЕООД

Корица: „Фиорд-М“

Печат: „Мултипринт“ ООД, гр. Костинброд

Предпечатна подготовка: Лилия Пекова

История

  1. — Добавяне

Глава четиридесет и пета

Южно от Сън Вали, щата Айдахо,

17 ноември — ден шести,

8:05 сутринта, местно време/1505 Зулу

Кет свърши разговора и седна назад в кухненския стол, изучавайки чертите на Томас Маверик. Той беше невероятно едър човек. Върху шестте му фута и три инча се разпределяха близо триста паунда тегло. Лицето му бе обрамчено от гъста червеникавокафява брада, а главата му бе почти напълно лишена от коса. Той беше физик с двадесет години опит в „черните“ проекти като бомбардировача Стелт B-2 и други, за които още не можеше да говори.

Доктор Маверик търкаше чело. Очите му внимателно се местеха между Кет и Робърт, докато преценяваше какво да каже.

— Добре. Първо, разбирам, че няма да отида в затвора, ако говоря за проекта си. Все пак не съм заставен да мълча по отношение на проекти, за които не съм подписвал клетва за опазване на тайната. И… — Той вдигна пръст и се взря в Робърт. — Едно основно правило, господин Маккейб, е, че всичко това е дълбоко тайна информация. Ако някога използвате името ми или ме разкриете като източник, наистина ще намеря начин да ви навредя. Разбрахте ли ме?

Робърт ясно видя стоманения блясък в очите на доктор Маверик и разбра, че той говори напълно сериозно. Журналистът кимна.

— Имате думата ми.

Доктор Маверик също кимна.

— Много добре. Мисля, че някои държавни служители се опитват да ме намерят поради същата причина, поради която и вие ме търсите. Те мислят, че знам повече, отколкото знам.

— Искам да ви попитам едно нещо — каза Кет. — Ако допуснем, че вие не сте доверения източник на Уолтър Карнеги, тогава имате ли някаква представа кой е?

— Не. Никой. Той не би ми казал, но който и да е бил, е познавал тази област.

— Споменахте черни проекти — продължи Кет.

— Никога не съм работил върху лазери или лъчеви оръжия. Искате да попитате дали неофициално знам за черен проект относно лазерно оръжие? Да. Включвал ли е жизненоважна разработка на заредени частици и други електромагнитни оръжия? Абсолютно. Направил ли е няколко доставчика много богати? Да. Нацията облагодетелства ли се? Неизмеримо. Не са ли проектите подотчетни пред някой друг, освен пред мениджърите на проектите? В повечето случаи — да. Но могат да се появят изключения. Смятам, че това е станало с противопехотната лазерна разработка.

— Какво? Мениджърите са изгубили контрол?

Доктор Маверик поклати глава.

— Не, благодарение на трима доста умни, но лишени от морал и отговорност за това, което трябва да правят за страната си мъже на върха, проектът създаде свой собствен живот извън контрола на конгреса и дори на Министерството на отбраната. Преди това съм виждал само веднъж проект да излиза от контрол, но този премина в друго измерение, ефективно изплъзвайки се от правителствения контрол.

— Не съм сигурна, че разбирам — каза Кет.

Докторът стана, за да направи кафе. Той продължи да говори, като периодично поглеждаше към прозореца.

— Първо трябва да разберете, че черните проекти са изключително важни за страната ни и те обикновено дават много добри резултати. За да се разработи един такъв проект, трябват милиарди долари и хиляди хора. Мнозинството от работниците са цивилни граждани като мен, желаещи да работят в пълна секретност върху тясно определени компоненти от цяло, което не разбираме и ни е забранено да разсъждаваме за него, за да построим нещо като бомбардировача Стелт B-2. В случая с противопехотните лазери стана злополука по време на изпитанията преди няколко години. Аз не трябваше да знам за нея. Тя унищожи очите на млад техник, който беше племенник на началник-щаба, много морален и хуманен човек. Обезумелият началник-щаб научи за целта на разработката и убеди президента да я отмени и да забрани всякаква работа по нея за в бъдеще. Но като постъпи така, президентът, който, както знаете, беше открито презиран от отбранителните институции, заплаши да изтегли няколко милиарда долара от годишния доход на първичния доставчик на въпросния черен проект.

— Значи доставчика не зачете забраната?

Доктор Маверик се обърна и вдигна показалец.

— Не. Не стана нищо драматично. Пентагонът се обедини с доставчика и тогава пренаписа и пренасочи проекта, така че нито парите, нито времето да са загубени. Трябваше просто да приложат научните си знания и разработки в други, позволени приложения на лазерните оръжия. Всъщност, мениджърите на проектите измамиха дори министъра на отбраната. Знам го, защото един мой добър приятел беше силно обезпокоен от това и трябваше да го сподели с някого. Той напусна проекта. Преживя нервен срив и сега преподава физика в неизвестна гимназия на скромна заплата.

— Значи — попита Кет, — те са продължили с разработката на противопехотното приложение на лазерното оръжие?

Маверик кимна.

— О, те направиха и нова разработка, но прехвърлиха онази, която унищожава зрението, в черна дупка в черния проект с намерения да надживее президента.

Кафемашината завърши работата си. Кет отказа и доктор Маверик наля кафе на Робърт и себе си, преди отново да седне.

— Маккейб, запознат ли сте със синдрома Спутник?

— Познавам… Спутник.

— Има много версии на принципа. За да се запали единна решимост за разработката на оръжие или създаването на военна способност, трябва да има сериозна заплаха. Ако заплахата не съществува и вие сте национален лидер, който знае, че е нужна, може да ви се наложи да я измислите. Убеден съм, че Франклин Рузвелт е направил точно това, като пожертва Пърл Харбър, за да ни въвлече във войната навреме, за да я спечелим. Това направи и Спутник за нашата космическа програма.

— Казвате, че… — понечи Робърт.

— Казвам, че допреди няколко месеца нямаше достоверно доказателство, че някой разработва оръжия, унищожаващи човешкото зрение, и възнамерява да ги употреби срещу военни или граждански цели. Следователно нямаше причина новият президент да отменя старата забрана.

Кет слушаше мълчаливо. Тя изведнъж седна напред.

— Чакайте. Да не намеквате, че този проект ще спечели, ако откраднатите прототипи бъдат използвани срещу пътнически самолети?

Доктор Маверик се усмихна.

— Помислете за отговора, когато тези мистериозни катастрофи бъдат разкрити като причинени от тези лазери. Пред обществото ще се повдигне искане за международна забрана на разработката. Поверително, тайно, вече разполагаме с напреднала технология и можем да продължим по-нататък, за да доминираме в науката, докато се преструваме, че се придържаме към собствената си международна забрана. И като допълнение към всичко това ще бъдем далече пред другите в развитието на надеждна отбрана срещу подобни оръжия. Ще поръчаме хиляди от тях и ще ги складираме в запас, ще извършим още изследвания, за да сме готови, ако някой наруши забраната. Постъпихме по същия начин и с биологичните, и с химическите оръжия.

— И доставчикът оцелява.

Доктор Маверик кимна.

— Доставчикът оцелява.

— Може ли този черен проект да е спомогнал за кражбата на тези оръжия?

Той поклати глава.

— Не директно. Но ако противопехотните лазерни оръжия са били откраднати и продадени на черния пазар, както Карнеги подозираше, мениджърите на черния проект щяха да знаят две неща: първо, че това са ранни прототипи и доста ограничени в сравнение с това, което е могло да се разработи по-късно, и, второ, че ще бъде само въпрос на време, преди някоя военна или терористична групировка да използва някое от оръжията и да създаде нов синдром Спутник и така да ги спаси от тъмната бездна на закриването на проекта.

— Смятаме — каза Кет, срещайки очите на Томас, — че Уолтър Карнеги е имал необходимите доказателства, че след катастрофата на Сийеър правителството на Съединените щати е положило неистови усилия за покриване на кражбата на тези оръжия, защото толкова дълго не е казало и не е направило нищо. Но вие намеквате, че мениджърите на черните проекти може да не са искали да се прави нещо относно кражбата.

— Агент Бронски, може дори да не са докладвали, че оръжията са откраднати — отговори доктор Маверик. — Това може да е не толкова прикриване, колкото сконфузено мълчание.

— Тогава кой мислите — очите на Робърт шареха между Кет и доктора, — че ни преследва?

Доктор Маверик вдигна гъстите си вежди и се огледа, обръщайки особено внимание на прозорците на дневната:

— Терористите, които са откраднали оръжията, са най-вероятните кандидати, но… не знам. Вижте, не можете да работите в черен проект, без да станете малко параноични относно собствената си сигурност. Кой кого преследва? Банда костюмари препускат нагоре-надолу из Вегас, и според приятели, ме търсят. Терористи ли са, или собствените ни хора?

— Какво искате да кажете, докторе? Хора от охраната? Мога да ви кажа, че не са от ФБР!

Томас Маверик навлажни устни и погледна през задния прозорец. След това отговори:

— Не знам. Но очевидно някой е бил уплашен достатъчно много от Уолтър Карнеги, за да го убие.

— Това… — започна Робърт, но докторът поклати отрицателно глава.

— Знам само, че Уолтър никога не би се самоубил. Може ли да се махнем оттук? Не искам да бъда негостоприемен, но предпочитам да заключа и да си тръгна. Минавах оттук за провизии и забелязах светлината.

Кет барабанеше с пръсти по масата.

— Доктор Маверик, познавате ли Джордан Джеймс?

Единствената реакция, която агент Бронски забеляза, бе тази на слаба изненада. Той кимна, след като помисли няколко секунди.

— Да. Беше директор на ЦРУ преди няколко години, нали?

— Да, но в момента е действащ държавен секретар. — Тя го осветли за връзката си с него. След това погледна часовника си. — Трябва да пристигне тук след няколко минути.

Маверик изглеждаше стреснат.

— Какво? Тук? В къщата ми?

Кет кимна.

— Защо?

Звукът на двигател и звук от сняг, хрущящ под автомобилни гуми, стигна до ушите им едновременно със светлините на фарове, които прорязаха дневната.

Агент Бронски наблюдаваше как Джордан Джеймс излезе от задната врата на колата и бързо тръгна към тази на вилата, закопчавайки дебелото си палто. Колата остана отпред. Шофьорът й остави габаритите и двигателя й включени.

Кет представи Джордан на Томас Маверик и Робърт Маккейб.

— Трябва да говоря насаме с теб, Кет — каза той, докато стояха неловко в малкия коридор. — Бихте ли ни извинили за няколко минути…

Бронски взе едно от якетата на доктор Маверик и махна на Джордан да я последва към задната врата. Първите лъчи на зората осветяваха небето на изток, но дърветата зад къщата бяха още само тъмни силуети. Одеялото на новия сняг попи гласовете им. Те вървяха мълчаливо около сто фута до стената на вилата. Най-после Кет се обърна към него.

— Какво има, чичо Джордан?

Той задъвка устната си за момент, после отговори:

— Кет, знам, че във ФБР има изменническа група, работеща за Нюрнберг. Били са съблазнени с обещания за несметни богатства.

Кет несъзнателно се дръпна от Джордан. Очите й бяха разширени. Тя си спомни пламенната си защита на Бюрото. Робърт беше просто репортер. Но този човек беше не само член от семейството й, той беше високопоставен член на правителството на Съединените щати. Предаността към Бюрото не можеше да намали силата на думите му.

Кет поклати глава.

— Как, Джордан? Защо? И за какво?

Той я потупа по рамото.

— Част от човешката природа, Кет, и старата поговорка, че всеки си има цена, е печално вярна. Бюрото не е изключение.

— Казваш… — започна Бронски. — Чакай малко. Казваш, че в Бюрото има фракция. От колко души се състои?

Джордан Джеймс поклати глава.

— Поне от двама или трима и вероятно са доста нависоко. Осигуряват пълно сътрудничество. Включително фалшиви карти, създаване на агенти, които не съществуват, даване на разузнавателната информация, която им е необходима, и прихващане на комуникациите. Затова всяко твое обаждане до Джейк Роудс е незабавно предавано. Никой от нас не знае какво точно иска тази групировка, но са невероятно добре финансирани и са купили хора в Бюрото. Знам, че е трудно да го приемеш, Кет, но трябва.

Бронски дишаше учестено. Мислите й препускаха в търсене на логично обяснение на думите му. Не можеше да проумее как е възможно това да се е случило.

— Докато ние говорим, агентите на Нюрнберг може да приближават към това място. Трябва да взема теб, господин Маккейб и доктор… Маверик беше, нали?

— Да.

— Трябва да ви приберем незабавно. Еър Форс е в Бойзи. Чакат да се обадя. Докато си под моя протекция на борда на самолета, няма да те докоснат.

— Защо?

Въпросът се изплъзна от устата й. Традиционното уважение и почит, които изпитваше към Джордан Джеймс, не успяха да задържат питането.

Той се поколеба, преди да отговори, като че стреснат от въпроса й. Спря да потупва рамото й за момент, после отново започна.

— Защото, Кет, има огромна разлика между това да нападнеш граждански самолет и такъв от президентската флота. Първият ще получи единен решителен отговор от страна на правителството и изпълнителната власт да залови и осъди извършителите, а вторият ще разпали беса на военните на Съединените щати. Само освидетелствано лудите сред терористичните организации биха се захванали с него.

Младата жена кимна. Обяснението имаше смисъл.

— Реших, че няма на кого другиго да се доверя да дойде и да те вземе, освен на себе си — продължи той. — Затова…

Кет сграбчи ръкава му и му махна да млъкне. Тя гледаше напрегнато към пътя пред вилата. В нарастващата светлина на утрото Бронски успя да различи тъмната форма на линкълна, който бе докарал Джордан. Седанът стоеше бездеен отпред.

— Какво? — попита той с нисък глас.

— Ш-ш-шт! — отвърна тя и коленичи, дръпвайки го надолу със себе си. Очите й бяха приковани върху автомобила. — Колата ти… — прошепна Кет.

Предната врата на колата се затвори и нечия фигура седна зад волана.

Може би шофьорът е излязъл навън за момент, помисли си тя.

Но около багажника на колата имаше движение. Две фигури влачеха нещо надолу по пътя към гората. Стресната, Бронски осъзна, че влачат тяло. Джордан Джеймс се вцепени до нея, осъзнавайки какво виждаха.

— Джордан, остани тук. Ще доведа Робърт и доктора.

— И после какво? — попита той.

Кет поклати глава и с патешко ходене тръгна към задната част на къщата. Джордан я видя да влиза вътре. Светлините отзад угаснаха, но други светнаха в предната част на вилата. Тримата се бяха измъкнали през задната врата и тичаха към него, носейки багажа си. Щом стигнаха до Джеймс, Робърт дозакопча ципа на голямото яке, което беше заел от доктор Маверик.

— Кои са тези хора? — попита докторът, дишайки тежко.

Кет поклати глава.

— Не знам. Какво има зад къщата ти? Път, полицейски участък, какво?

— Няма нищо. На около миля оттук има малък търговски център, но е твърде далеч, за да минем през гората.

Друго превозно средство зави зад ъгъла на пътя, насочи се към къщата и забави ход. То спря на около сто ярда зад друга паркирана кола и угаси светлините си, но никой не слезе от него.

— Подкрепления — прошепна Кет. — Може да не им отнеме много време да разберат, че ни няма. — Тя се обърна към Томас Маверик. — Някой тук има ли кола, която да можем да присвоим? Има ли друг път, който води извън това място?

Томас помисли няколко секунди, после посочи към другата страна на вилата си.

— Зад тези дървета има къща с гараж. Там има малък снежен трактор. Мисля, че му викат сноукет. Може да побере шест човека. Но не знам дали ще запали, а и ще трябва да влезем с взлом.

— Собственикът тук ли е?

— Не. Не и по това време на годината. Прекарва ноември и декември във Франция.

— Да вървим — подкани ги Кет, пускайки доктор Маверик да мине първи.

Ключалката на гаража беше здрава, но винтовете на пантите бяха достатъчно слаби, за да се откъртят с дръжката на гребло. В кабината имаше място и за четиримата. Кет скочи зад волана и с облекчение установи, че за запалването не беше необходим ключ.

— Как да се махнем оттук? — попита тя.

Двигателят изръмжа в същия момент.

— Щом излезеш от алеята, веднага вдясно.

Отговорът я спря моментално.

— Така ще минем покрай къщата ти!

— Няма друг начин… О! Разбира се! Това е сноукет. Завий наляво. Ще прегазим няколко градини, но на около триста ярда в тази посока има друг път.

— Няма да паля фаровете — каза Кет, включвайки на скорост и излизайки от гаража. — И бездруго скоро ще съмне.

 

 

Звукът на двигател в предутринната тишина моментално привлече вниманието на Арлийн Шоен. Той клекна зад един от наетите автомобили и вдигна малка радиостанция към устата си.

— Какво е това?

— Не знам — дойде отговорът. — Поне на една пресечка оттук е. Прилича на снегорин.

Шоен се замисли за секунда, изучавайки ярките светлини в дневната на вилата на Маверик. Той отново вдигна радиостанцията към устата си.

— Колко души виждаш в къщата?

— В момента може би един. Трудно е да се каже. Не виждам движение.

— Някой говори ли?

— Не. Сигурно шепнат.

— Някой наблюдава ли задния изход? — остро попита Шоен и рязко се изправи в цял ръст.

— Не. Виждаме задната врата през предните прозорци.

— Избягали са, идиоти такива! — излая Шоен и се обърна към другите. — Качвайте се! Към шума от двигателя! — Той вдигна радиостанцията към устата си, докато се качваше в колата. — Влезте в къщата. Веднага! Докладвайте!

Двигателят на събърбъна изрева и фаровете светнаха. Шофьорът подкара колата. Той ускори толкова, колкото смееше, фаровете на автомобила му не осветяваха нищо. Те превалиха малко възвишение от другата страна на къщата и последваха пътя наляво. Трябваше да спират рязко, за да избегнат сблъсъка с малката горичка в края на пътя.

— По дяволите, сляпа улица! Откъде идваше този звук? — попита Арлийн Шоен и изскочи навън.

Той застана до колата, заслушвайки се внимателно. Двигателят се чуваше в далечината напред. Звукът се отдалечаваше надясно.

Арлийн скочи обратно в колата и тръшна вратата.

— Обръщай! Трябва да има друг път!

Радиостанцията изпука, когато повторно изреваха покрай къщата.

— А… беше прав. Вътре няма никой.

— Намерете проклетия компютър на Маккейб и тръгвайте след нас! — излая Шоен.

 

 

— Отсреща има по-широк път — каза Томас Маверик. — Ако стигнем до него, след няколкостотин ярда можем да минем през ливадите и да тръгнем към града.

— Накъде е летището? — попита Кет.

— По същия път.

— Какво си намислила? — попита Джордан.

Тя се обърна леко в неговата посока.

— Можеш ли да се обадиш на гълфстрийма? Телефонът ми е тук…

Джордан извади малък дигитален мобилен телефон.

— Аз имам.

Той набра съответния номер и направи необходимите уговорки. После прекъсна.

— Ще са там след час и половина.

Кет го погледна с ужасен израз на лицето.

— Не е достатъчно бързо.