Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (39)

Събота, 24-ти юни

Магазин „Уол Март“ на улица „Хейзълтън Милс“, Хейзълтън, Пенсилвания

09:30

Първото нещо, което Джак видя зад стъклените врати, бяха камерите и черно-белият монитор над вратата. Мониторът проектираше собствения му образ, зърнест, осветен от слънцето през стъклената врата зад гърба му — едър мъж в джинси и бяла тениска, застинал като остров сред водовъртежа от купувачи, гледащ към самия себе си. Образът във видеото изведнъж му помогна да си изясни ситуацията.

Той пое неохотно към вътрешността на магазина, присъедини се към обикалящите рафтовете зомбита, докато не стигна до дъното, където взе една двадесетлитрова бака с тъмнозелена боя и комплект бояджийски четки. Засега не беше доловил предпазливи погледи. Вдигна тенекията и четките и тръгна към касата. По пътя мина през щанда за електроника и спря, за да хвърли един поглед на новините на Си Ен Ен. И замръзна.

Звукът на огромния „Сони“ беше изключен, но Валериана Греко — даваше пресконференция върху подиум с емблемата на Департамента на правосъдието сред неизброимо количество репортери — беше неустоима. Хората наоколо не й обръщаха никакво внимание и Джак се осмели да се приближи и да усили малко звука. Греко имаше вид на жена от огън, лицето й представляваше нажежена до бяло маска, гласът й бе овладян и въздействащ. Беше облечена в черен гащеризон. На гърдите беше изписано името й, точно над златната звезда и надписа „Детективи и Прокурори на САЩ“. Черната й коса лъщеше като гарваново крило, хваната с тънка златна шнола. Приличаше на стилет на Фаберже, ако на Фаберже би му хрумнала някога идеята да изработва стилети. Камерата се премести към някакъв мъж в най-задната лява редица, който гледаше някакви бележки в ръцете си.

— Госпожице Греко, очаквате ли скоро да арестувате господин Вермилиън? Имате ли представа къде може да е в момента?

Греко започна да кима още преди да е свършил. След това заговори, вперила поглед право в камерата. Джак трябваше да признае, че е изключително фотогенична.

— Да. Разгърнали сме силите си в целия щат. Имаме съдействието на пенсилванската щатска полиция, на членовете на АТО и разбира се, на маршалските отряди за издирване на бегълци. Очакваме да го арестуваме всеки момент. Той няма да избяга от правосъдието.

Друг въпрос, този път от някакъв костюмиран дрисльо от втората редица.

— Можете ли да ни кажете нещо за беглеца?

— Мога. Както знаете, името му е Джак Вермилиън. Беше ескортиран от маршалски екип към Алънууд. Очевидно е надделял над единия от пазачите и е отнел оръжието му.

— Означава ли това, че пазачите са мъртви?

— Да. И двамата са мъртви. Застрелял ги е. Съвсем хладнокръвно. Имаме свидетелка на стрелбата. Била е на работа в ресторанта, когато е пристигнал транспортът със затворника. Видяла е всичко.

— Можем ли да я интервюираме?

— Не. Тя е под засилена охрана.

— Имате ли представа накъде се е отправил стрелецът?

Греко поклати глава и отново погледна право в камерата.

— Не. Но знаем, че пътува в бял микробус. Ако някой забележи голям бял микробус с правителствени номера „Ехо девет Браво четири едно пет“, моля да се обади незабавно на полицията. Заподозреният е въоръжен и опасен. Не го доближавайте. Не са ни нужни повече жертви.

— Можете ли да ни кажете в какво е обвинен господин Вермилиън?

— Мога. Господин Вермилиън е замесен в трансграничен наркотрафик и в контрабанда на оръжие. Обвинен е по закона „Антимафия“ и аз съм подала молба до федералния съд да разреши конфискация на активите му в полза на държавата. Молбата ми бе удовлетворена днес сутринта.

Някой в средата пожела да узнае защо се прави това. И не е ли мярката твърде драконова? Греко се намръщи.

— Целта на конфискацията е да попречи на престъпниците да се възползват от незаконно натрупаното богатство и да възпрепятстват и отлагат правосъдния процес. Ако позволим на господин Вермилиън да черпи от активите на мултимилионната си корпорация, това ще навреди сериозно на въздаването на справедливост.

— Ресурсите на Департамента на правосъдието не бяха ли неограничени?

— Не е там работата. Напоследък сме свидетели на някои криминални дела — имам предвид Джон Бенет Рамзи, да не споменаваме господин Симпсън — при които парите се използват за създаване на бариери пред разследването. Ако бъде оневинен, господин Вермилиън, разбира се, ще получи онова, което е останало от неговите активи и ресурси. Но няма да може да ги използва, за да отлага процеса.

— Конфискувахте ли вече контролираните от него компании?

— Процесът е в ход. Един съдружник на господин Вермилиън се опита… да възпрепятства процеса. Днес съдът ще се занимае с него. Очаквам решението съвсем скоро. Съжалявам, но не разполагам с повече време за днес.

Греко развя коса, погледна наляво и кимна.

— Искам обаче да подчертая още нещо. Департаментът на правосъдието обяви награда от сто хиляди долара за информация, която ще помогне за залавянето на престъпника. Сто хиляди долара. И дотук с въпросите. В момента не мога да ви кажа нищо повече.

Образът се смени и от екрана го погледна собственият му образ, заснет във федералния арест в Олбъни, в анфас и профил, с арестантски номер и черна табелка с бели букви. Вермилиън, Джак, Алкохол, тютюневи изделия и огнестрелни оръжия, 1377620.

Моментът беше много кофти — да стои насред магазина, втренчен в измъченото си лице на огромния екран. Изглеждаше разгневен. Изглеждаше опасен. Изглеждаше като човек, който скоро ще бъде убит. И наградата беше сто хиляди долара. Дали да не вземеше да се предаде и да я поиска? Парите щяха да му дойдат добре.

Джак изключи звука, отстъпи от екрана и се блъсна в някакъв як пубер със зелено яке, който се беше навел и опипваше нежно някакъв CD плейър. Хлапето вдигна поглед и направи заплашителна гримаса, но Джак вече го беше подминал. Имаше поне една добра новина: Индианеца Джонсън явно се беше окопал в офиса и продължаваше борбата.

Браво на него!

Стигна до касата и плати 38 долара и 63 цента за боята и четките. Остана с 90 от всичките долари, които беше открил в черната чантичка на Бъстър под дясната седалка. Освен това в задния му джоб беше кредитната карта „Виза“ на Бъстър, а служебният глок на Шарън Калахан беше пъхнат в ботуша му, убиваше го и му претриваше пищяла на всяка крачка.

Касиерката беше възрастна жена с прическа като захарен памук. Розовият й череп прозираше през рехавата бяла коса. Имаше старчески петна по лицето и синя жилетка с ухилено лице, ограждащо табелка с името „Айда Мей“ и длъжността „Търговски сътрудник“. Тя му върна рестото и му показа чене, изработено някъде по времето на Труман, което отчаяно се нуждаеше от поправка. Отброи монетите с трепереща ръка и Джак се зачуди дали не го е познала. Бледосините й очи изглеждаха воднисти, на лявото имаше перде. Диоптрите на очилата й ги правеха да изглеждат още по разлети и огромни, като суров белтък. Няколко монети паднаха на пода. Джак се наведе да ги вдигне, но в този момент някой го блъсна и той залитна към шкафа на касата.

Стана, обърна се и видя същия тлъст пубер с черните джинси и развлеченото зелено яке. Момчето се отдалечаваше бързо, без изобщо да го погледне.

— Ей, задник, ако обичаш.

Хлапакът се закова на място и се обърна. Лицето му беше червендалесто, подпухнало и безформено, с раздалечени сини очички, стърчаща руса брадичка — и естествено шапката му беше обърната с козирката назад, като на всеки безмозъчен тъпак във всяко безмозъчно място като Хейзълтън. С маратонките му можеше да се преплува до Куба и обратно. Връзките им висяха.

— Кво каза бе, духач?

Джак се поколеба, защото си припомни положението си. Нямаше време да се бие с местни боклуци. Усмихна се, поклати глава и се обърна към възрастната касиерка, която се взираше в младежа с неподправен ужас. Пуберът се върна и спря толкова близо до Джак, че той усети вкисналия му дъх.

Джак го погледна в очите и се опита да му обясни без думи, че ако се сбият, изходът е ясен, но че точно в момента не му се бие. Звучи доста сложно, но момчетата научават този език доста отрано. Хлапето схвана моментално и се зарадва, че може да го интерпретира като победа за всички плужеци по света. Попуфтя още известно време, но ефектът се разваляше, тъй като Джак го надвишаваше поне с десет сантиметра.

— Мери си думите, духач. Следващия път…

— Да. Благодаря. Ще го имам предвид. А сега ти желая приятен ден.

Джак се обърна към касиерката.

— Извинете ме за грубия език, мадам.

Касиерката продължи да наблюдава момчето, което постоя още десетина секунди до Джак, след което си тръгна. Чак когато излезе от магазина, старицата пое дъх през тънките си като хартия устни.

— Божичко! Какво самообладание!

— Да — каза Джак. — Извинявам се за спречкването.

— О, не се притеснявайте. Джейсън си го знаем. Винаги е бил лошо момче. Вашето самообладание беше на висота.

— Благодаря.

— Няма за какво. Приятен ден.

„И на теб — помисли си той. — Наслаждавай се на златните си години като търговски сътрудник, Айда Мей.“

Микробусът беше в един недостроен триетажен гараж на пълната с магазини и ресторанти за бързо хранене и абсолютно обезлесена слънчева четирилентова улица. Гаражът продължаваше да се строи, но когато вкара микробуса вътре, на площадката нямаше жива душа. Мястото беше напълно подходящо за плановете му.

Тръгна към гаража пеша. Тежката бака щеше да откъсне ръката от рамото му. Насреща му се зададоха две полицейски коли, едната от Хейзълтън, а другата — джип чероки на пенсилванската щатска полиция, с прожектор на покрива и автомат на задното стъкло. Полицайката в нея — с каубойска шапка и кожено яке — дори не го погледна. Слънцето изгаряше раменете и врата му. Той се изкачи до третия етаж плувнал в пот и умрял от глад.

Микробусът беше на последния, недостроен етаж. Подът беше покрит с цимент и железни отпадъци. Навсякъде се въргаляха разглобени скелета и ръждясали тръби. Нямаше никого. Джак спря на края на рампата и се вслуша, но не чу нищо, освен шума на уличното движение и биенето на сърцето си. Остави баката на земята и я отвори с отварачката, която беше открил в жабката на маршалския микробус. Помисли си, че е на Шарън Калахан. Опита се да не мисли за погледа й, когато умираше пред тоалетната на „Дени“. Тя беше пожелала да участва в престрелка, желанието й се беше изпълнило и я беше убило, както се случва понякога с желанията.

Изхвърли картината от съзнанието си и натопи четката в гъстата зелена боя. Първата ръка беше неравномерна и бялото прозираше. Втората обаче го покри напълно. Джак продължи да боядисва. Мъчеше се да не мисли какво ще прави след това, защото, честно казано, нямаше абсолютно никаква представа. Никаква.