Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (36)

Блок на улица „Темпъл Корт“

Проспект Парк

19:30

Ники лежеше на леглото на Кейси и се опитваше да не слуша крясъците и виковете в хола. На нощната масичка имаше компютър. Ники зареди диска с оръжията, който му беше дал Пит Льотурно, написа М82А1 и след няколко секунди получи текст и картина.

Оръжието беше огромно, брутално и безспорно тежко. До снимката имаше текст. Доста хвалебствен и според Ники доста налудничав.

Барет модел 82А1: петдесеткалиброва снайперистка пушка, способна да произведе мощен изстрел със скорост три пъти скоростта на звука на разстояние до три километра. Близо метър и половина дълга, перфектно изработена от закалена стомана, тежи приблизително петнадесет килограма. Притежава стругована и резбована снайперска цев с гасител на искрите и специална форма на дулото за отвеждане на газовете от мощния петдесеткалибров изстрел. Под цевта, точно в края на предния цилиндър, е монтирана сгъваема стойка от закалена стомана. Полуавтоматичният газоотвод е квадратен, масивен, с идеалната изработка на швейцарски часовник, ръкохватката за дясната ръка е извита, с гладка махагонова облицовка, прилягаща точно на лицето, спусъкът е дълъг и леко извит, за да приляга на пръста. Задният цилиндър е от тръбна стомана с квадратна стоманена основа, облицована с неопрен и твърда гума. Дръжката за пренасяне е монтирана пред мерника и е наклонена така, че да не пречи на линията на прицела. Под газоотвода е монтиран разглобяем пълнител с единадесет патрона. Към газоотвода е монтиран стандартен снайперски мерник „Леополд“, но може да се поръча и модел за нощна стрелба с прибор „Стар Лайт“, подсилен и преработен, с цел да издържа на мощния откат на оръжието. Пушката е огромна като баракуда и хиляда пъти по-смъртоносна, но се управлява много добре благодарение на съвършения си баланс и лесен контрол. Ергономично и идеално конструирано, оръжието е шедьовър на оръжейното изкуство.

На страницата имаше бутон с надпис „Желаете ли видео?“.

О, господи… защо пък не?

Ники натисна бутона и на екрана започна видеоклип с некачествен звук. Някакъв мъжки глас с тексаски акцент обясни, че клипът е заснет по време на войната в Персийския залив. Показваха отряд американски рейнджъри, проникнали през предната линия на иракската отбрана в някакво безименно място в безкрайната иракска пустиня. Картината беше зърниста, явно снимана от рамо, и образът от време на време се поклащаше.

Пушката беше разположена на ръба на някаква скална издатина, под която се виждаше шосе, което може би водеше към Багдад. Снимащият беше застанал вдясно и зад отряда, състоящ се от четирима мъже в пустинни камуфлажни униформи — лицата им не бяха снимани. Камерата беше с обектив за далечно снимане и на този етап очевидно беше подпряна на статив или скала, защото фокусира и плавно увеличи образа на една черна точка, придвижваща се в пустинята на около километър и половина разстояние. Въздухът трептеше и танцуваше като водопад, а возилото — иракска военна кола, ако се съдеше по флагчето на капака — сякаш се носеше върху тънко стъкло, най-вероятно пустинен мираж.

Настъпи продължително мълчание, нарушавано единствено от вятъра в микрофона. Камерата се задържа върху колата. След това някой отстрани каза: „Обхват хиляда и сто метра“ и изреди поредица числа, в които Ники разпозна корекциите за вятър и температурните данни.

Снайперистът каза: „На мерника е, сър“.

Тишина. Свистене на сух вятър.

И една дума.

„Огън.“

Силата на изстрела разлюля камерата. Въпреки некачествения звук експлозията беше впечатляваща. Камерата се стабилизира и отново фокусира образа в далечината. Иракската кола се разтърси и върху задната й част разцъфна сребристо облаче. Сигурно от счупеното стъкло.

Колата кривна от пътя и се заби в една пясъчна дюна встрани от пътя. Шофьорската врата се отвори рязко и едно човече в мръсни черни дрехи с някакви червени петна по яката се затича с всичка сила на юг.

Снайперистът: „На мерника е“.

Отговорът: „Огън“.

Пустинята отново се разтърси. Фигурата залитна. Нещо голямо и твърдо се отдели от тялото и отхвръкна на няколко метра в пустинята. Фигурата падна по лице. Всичко застина, неумолимо и необятно. Вятърът продължаваше да свисти в микрофона. Накрая някой каза: „Добре. Край“.

Образът застина и тексаският глас продължи коментара. На Ники му заприлича на сержант, изнасящ лекция на новобранци.

Това, драги мускетари, беше снайперистка пушка Барет М82А1, стреляща с патрони браунинг калибър точка-пет-нула. Видяхте две потвърдени убийства от хиляда и сто метра. С наклонена линия на стрелба. При страничен вятър. Куршумът, изстрелян от това оръжие, пробива бронирана кола, сваля хеликоптер и изпарява мюсюлмански череп от пет километра разстояние. Когато иракският отряд стигна до колата, помисли, че главата на полковника е била отхапана от лъв. Купето на колата приличаше на под на кланица. Колкото до тялото на шофьора отвън, между врата и рязаната му пишка нямаше нищо, освен розова пихтия и гладни скорпиони. Това оръжие е самият чук на Тор. Чуйте ме, пехотинци, и се молете на бога на войната никога — ама никога — да не попадате под удара на този чук.

Излишно беше да се споменава, че видеоклипът изобщо не оправи настроението на Ники. Ето какво беше убило Джими Скалата и онези нещастни агенти на АТО. А можеше да убие и него…

Кейси почука, влезе и седна на леглото до него.

— Още ли не си заспал, Ники?

— Не ми се спи. Искаш ли си стаята?

— Не. Ако искаш, остани тук. Тя пак е в криза и може да се наложи да спя при нея. Понякога се налага да я наблюдавам изкъсо. Ще вземе да се вдигне посред нощ да си купува наркотици. Веднъж ми я докараха с патрулка. Господи, толкова съм уморена…

— Тя заспа ли? — попита шепнешком Ники.

— Да. Най-накрая.

Тя взе една цигара, Ники й я запали и продължи да я гледа мълчаливо. Светлината зад прозорците на спалнята премина от бледо перлено в наситеночерно.

Ники въздъхна, нагласи възглавницата под главата си и впери поглед в тавана. Беше му предложила стаята си, като съвсем ясно даде да се разбере, че става въпрос само за леглото. Беше си представил дългия път през задръстването до Йонкърс и изведнъж се почувства толкова изморен, че изобщо не спори с нея. Тя беше отишла в хола, за да се оправи с майка си, а той беше изгледал диска.

Стаята й го удиви. Кейси сигурно беше лепила дни наред по тъмносините стени хилядите златни звезди — онези, които даваха на децата в училище. Помисли си, че ако запали свещите до леглото, таванът ще заприлича на нощно небе с искрящи звезди. И го направи.

Ефектът беше много сантиментален и много женствен. Ники се зачуди защо една толкова корава жена като Кейси Шпандау има такава спалня. Гледката обаче беше наистина изключителна и Ники реши да не казва нищо, защото се боеше да не би тя да го приеме като обида и да изгаси свещите. Кейси издиша дима, наведе се и извади изпод леглото чаша вино. Отпи и се усмихна.

— Добре… черното. Като бях малка, ами… не можехме да живеем в бял квартал, защото майка ми беше бяла жена с черно дете. По същата причина не можехме да живеем и в черен квартал. Затова детството ми премина някъде по средата. Виках му „в ничия град“. Израснах, наблюдавайки и двете раси отвън. Когато си отвън, нещата вътре ти изглеждат нормални и такива, каквито трябва да бъдат.

— Разбирам те. Аз израснах в италиански квартал. Улицата беше толкова тясна, че бяхме едновременно като семейство, но и като пълни непознати. Еднаква храна, една и съща музика, църквата…

— Да… Като тръгнах на училище, разбрах, че съм черна, поне така ме възприемаше образователната система, и затова учих в гимназията за черни в Картейдж… Загубено градче. Имаше река, идваше от Адирондак. Беше много широка, дълбока и бърза и водата беше толкова тъмна и студена, че изглеждаше черна. Веднъж гледах как едно куче се опитва да изплува от течението и продължаваше да се опитва, докато не се удари в шлюзовете. Картейдж, родният ми град.

— А училището?

— Училището… Беше като капан за плъхове. Порутено, с олющена боя, нямаше учебници, нямаше пособия…

— Точно като в Ню Йорк. Обясни ми нещо, Кейси. Щом като си наполовина бяла, защо си такава черна расистка?

Кейси се намръщи.

— Ники, задавал ли си си някога въпроса защо черната кръв е толкова силна и защо една-единствена капка във вените ти е достатъчна, за да те обявят за негър? И понеже така и така сме повдигнали въпроса, обясни ми защо ако майка ти е бяла, дори черните ти приятелите смятат за орео^[1] и никога не си щастлив с никоя раса?

Ники си спести мнението и постъпи умно — хвана ръката й. Тя му позволи. Докосна лицето й. Тя потръпна и посегна за още една цигара, запали я с отсечени движения и се извърна. Ники продължи да мълчи и да се взира в звездното небе на тавана. Пламъчетата на свещите трептяха и звездите хвърляха златни искри. Този таван бе навярно най-глупавото, но и най-красивото нещо, което беше виждал.

— Кейси, заради златните звезди ли го правиш?

— Какво имаш предвид?

— Златните звезди, като в училище. Заради майка си ли го правиш — за да получиш златна звезда? От нея?

— Не съм се замисляла? Но все пак ти благодаря, Опра.

— Като Опра ли приказвам? Благодаря все пак.

— Ники, Опра Уинфри е четиридесетватова крушка. Свети, но слабо. Хората са затънали в помията до гуша, а тя от време на време им хвърля по някоя порция позитивна увереност. Веднъж я чух да казва за някакви друсани малолетни престъпници от Саут Сентръл, че били „тъжни малки момчета, плачещи с куршуми, вместо със сълзи“. Не ме занимавай с глупости. Майка ми е наркоманка и аз съм й пазач. Толкова.

— Трябва да направиш нещо.

— Сериозно? И какво например?

— Не знам. Нещо. Трябва да правиш нещо за себе си, а не само за нея или за града, или за шибаната нюйоркска полиция. Нещо само за теб.

Кейси се обърна и го погледна.

— Сериозно? Какво точно имаш предвид?