Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (16)

Хотел ООН „Плаза“

Първо авеню и Четиридесет и четвърта улица, Центъра

19:30

В седем и половина същата вечер, докато проливният дъжд барабанеше по прозорците, рецепционистката във фоайето на хотел „Плаза“ вдигна поглед от вестника си и видя зад плота бял мъж, наближаващ тридесетте, с тънки сухи устни, тъмен шлифер и тъмносив вълнен костюм.

Дрехите му бяха измачкани, разкопчани и влажни. От него се разнасяше миризма на дъжд и одеколон с лимонова нотка. Късо подстриганата му коса беше синьо-черна и лъскава. Сакото му беше разкопчано и на колана му се виждаше дръжката на полуавтоматичен пистолет. Това не я изненада, тъй като хотелът на ООН „Плаза“ бе сборище на какви ли не федерални агенти. Тук стройните и елегантни ченгета с лопата да ги ринеш.

Ченгето — нямаше начин да не е ченге — се усмихна и й показа колко е дружелюбен и незаплашителен. Очите му бяха най-светлосините, които беше виждала, толкова ярки и безцветни, че изглеждаха почти нечовешки. Тя също му се усмихна.

— Имате ли гост на хотела на име Ърл Пайк?

— Може и да имаме. Хотелът има много гости. Бих искала да ви помогна, но…

— Той има ли кола в паркинга на хотела?

Тя му показа още няколко идеални зъба.

— Мога ли да видя документите ви?

Джими Скалата извади златната си значка и я задържа пред очите й, но не показа личната си карта. Нямаше нужда всички във фоайето да я виждат.

Жената огледа значката като нещо, повърнато от котката на килима.

— Обикновено не даваме…

— Освен това ми трябва номерът на стаята му.

— Това вече не е възможно, детектив.

Изрече думата „не“ достатъчно отчетливо, за да звънне като метал. Усмивката продължаваше да стои на лицето й. Джими реши, че я харесва. Имаше стил. Удостои я с най-хубавата си усмивка, онази, за която смяташе, че е момчешка и очарователна. Не беше. Джими Скалата продължи да наблюдава колебанието й. Отне й около тридесет секунди.

— Каква е целта на посещението ви?

— Нищо особено. Просто разследваме едно пътнотранспортно произшествие. Компютрите ни показаха, че господин Пайк е регистриран в този хотел. Освен това е собственик на марка кола, която ни интересува. Нищо сериозно. Имате ли нещо против да отговорите на въпросите ми?

Жената се облегна в кожения си стол и обмисли предложението. След това се усмихна и стана.

— Изчакайте, ако обичате.

Прекоси мраморното фоайе и влезе в офиса. Джими се възхити на начина, по който се справяше с гравитацията. Фоайето беше украсено с хиляди бели крушки с размери на карфица. Един роял с размери на лимузина „Линкълн“ пълнеше атмосферата с някакво кончерто, въпреки че пред него нямаше пианист. Сигурно свиреше призракът на Джордж Гершуин.

Джими Скалата запали цигара и изчака жената да се върне. Трима от тълпата пред асансьора го зяпнаха, сякаш беше забучил в ухото си умрял плъх. Той се усмихна и издуха дима към тях. Те изсумтяха и се обърнаха, и тогава асансьорът дойде и те се качиха. Той се ухили на притварящата се врата и издуха още една порция дим. Мамка му, животът беше прекрасен.

— Тук не се пуши — чу се глас.

Той се обърна. Жената явно говореше на него.

— По дяволите! Извинете.

Тя взе една тежък кристален поднос и му го поднесе. Джими се изкуши от идеята да остави вътре четвърт долар, но реши да не го прави. Загаси цигарата. Тя остави подноса настрани.

— В момента управителят разговаря с нашия адвокат. Ще ми трябва ваша визитка, ако имате такива.

Джими й подаде една. Тя я взе, прочете я, погледна го отново, усмихна се и я остави в една кожена папка на бюрото си. После му даде своя визитка. На нея пишеше с релефни златни букви: „Мерцедес Гонсалва“.

Странно съвпадение. Търсеше някакъв тип със син мерцедес-бенц, а името на жената беше същото. Това сигурно беше знак, че ще станат любовници. А можеше да не означава нищо. Напоследък го беше закъсал с парите. Джими пъхна визитката във вътрешния си джоб и го потупа. Дари отново жената с най-хубавата си усмивка, забеляза бялата следа от венчална халка на пръста й и обмисли шансовете си. Пълна нула.

— Мъжът, когото издирвате, е регистриран при нас като господин Ърл В. Пайк. Номерът на апартамента му е двадесет и девет — деветдесет. Той е наш стар и уважаван клиент. Сега е в апартамента си. Ако желаете да говорите с него, ще му се обадя и ще проверя дали желае да ви приеме.

— Предпочитам първо да видя колата му. Във вашия гараж ли е?

— Да.

— Знаете ли каква е?

— Не. Портиерът ще ви я покаже.

— Добре. Моля, изчакайте с обаждането. Става ли?

— Мисля, че трябва да му звънна… добре, щом е полицейско разследване. Държа да ви напомня, че е много уважаван гост на хотела.

Джими Скалата вече крачеше към вратата, когато жената го извика отново.

— Детектив Рул, още нещо. Управителят…

— Как се казва този управител?

— Господин Зигерсон.

— Зигерсон ли?

— Да. Той е родом от Исландия. Господин Зигерсон се надява, че няма да има неприятности в хотела. Мога ли да го уверя в същото?

— Как му е първото име? Тор ли?

— Гунар.

— Гунар? На какво прилича? Де не е от ония скулести скандинавци с квадратните челюсти и тридневните бради? С леденосини очи, а? Леле, направо замръзвам.

Тя се опита да сдържи смеха си, но не успя.

— Не. Изглежда доста по-различно. Какво да му кажа?

— Госпожице Гонсалва, кажете на господин Гунар Зигерсон, че изобщо не съм идвал и че всичко е било сън. Разбрахте ли ме?

— Да. Ще му кажа. Довиждане.

 

 

Полицейската кола беше паркирана на една рампа на Четиридесет и четвърта в посока Второ авеню. Кейси Шпандау чакаше зад волана. Ники Цицеро седеше на задната седалка в цивилно облекло — черно кожено яке, бяла тениска, сини джинси и черни каубойски ботуши. В кобура под мишницата му имаше деветмилиметрова „Берета“. Изглеждаше уморен и смачкан. Беше се заел със случая предната нощ. В момента сънят бе на последно място в списъка на приоритетите му, но явно го надвиваше.

Джими Скалата се качи на дясната седалка и се обърна към щатския полицай. Дори не погледна към Кейси.

Тя не каза нищо.

— Пайк е тук. Колата му е в гаража на хотела.

— Дай да я погледнем.

— След малко. Я пак ми обясни защо вие двамата решихте, че това е вашият човек? Нещо в цялата работа не ми харесва. Рецепционистката се прехласва по него, като че ли е самият Мартин Лутър Кинг.

Кейси понечи да продума, но се отказа и отново впери поглед през предното стъкло. Започна да обмисля дали да не зареже тази професия. Ники я изчака да отговори, но по някое време осъзна, че тя няма да каже нищо на златната значка. Откачена история. Пълна липса на професионализъм.

Отговорът му беше кратък и нервен.

— Добре. В списъка на пътната полиция имаше осемдесет и три имена.

— И всичките „Мерцедес-Бенц 600“?

— Да. Всичките са регистрирани в пет квартала. Елиминирахме тридесет и шест, защото цветът им беше записан неправилно и бяха или светлосини, или сребристи. Останаха четиридесет и седем. Кейси използва връзките си при патрулните и ги накара да проверят седемнадесетте мерцедеса в Стейтън Айланд и в Куинс. Всичките бяха елиминирани.

— Защо?

— Защото или бяха чисти, без повреди, или собствениците им представиха доказателства, че колата е била в града вчера и миналата нощ.

— Значи остават още тридесет.

— Точно така. Петнадесет са в Манхатън. Двамата с Кейси ги проверихме следобеда. Къртовска работа.

— И какво открихте?

— Почти нищо. Девет от тях са фирмени коли и всичките се оказаха чисти. Две се намират в автокъщи. Патрулните продължават да проверяват тези в Бруклин.

— Значи колко останаха?

— В Манхатън останаха пет. Този Пайк е един от тях, но домашният му адрес е в Анаполис.

— Е, и?

— Кажи му, Кейси.

— Ти ми кажи.

Ники се облегна и ги изгледа с неприязън.

— Абе вие двамата що не отидете да се изчукате някъде и да ме оставите аз да говоря с Ърл Пайк?

Джими Скалата понечи да отговори нещо, но Кейси го прекъсна.

— Задвижих някои връзки и проверих кредитните им карти за покупки от вчера.

Джими Скалата я гледаше втренчено.

— И как го направи, по дяволите?

— Да не мислиш, че си единственото ченге, което има източници в тоя град?

— И какво откри?

Проговориха си. Това подобри атмосферата, макар и незначително. Сега беше само задушаваща.

— Двама собственици на мерцедеси са закупили бензин с кредитни карти вчера в щата Ню Йорк. Единият е платил деветдесет литра на бензиностанцията на „Ексън“ в Лейк Плесид.

— Прекалено на север — отбеляза Джими Скалата.

— Защо? — попита Кейси, ядосана, че отхвърля доказателството с толкова лека ръка.

— Така. А другият?

— Ърл Пайк. Използвал е кредитна карта „Чейз“ и е закупил бензин в град Касълтън, близо до Олбъни.

— Е?

— Обадихме се в бензиностанцията — каза Ники. — Момчето си спомни колата.

— Защо?

— Предният десен мигач бил счупен. Запомнил го, защото колата иначе била в идеално състояние. Повредата изглеждала скорошна.

Джими Скалата помълча известно време.

— Добре — каза накрая и погледна Кейси. — Много добре.

— Благодаря — озъби му се тя. — Сега какво правим?

— Сега ли? Аз отивам да огледам колата. Вие двамата отивате да си поговорите с Ърл В. Пайк.