Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (6)

Бяха изминали почти две години, откакто не бях помирисвал оперативна работа. Приятно ми беше отново да съм част от трескавата суетня на местопрестъплението. В съзнанието ми нахлуха спомени за среднощното напрежение, за прилива на адреналин от лошото кафе в картонени чашки, за енергията, струяща от хората, които се въртят около трупа. Всяко разследване на убийство започва с това абсурдно съчетание: атмосфера, изпълнена с енергия, а в центъра — безвъзвратно вкочаненото тяло. Колкото и да е очевидна причината за смъртта, труповете винаги крият някаква загадка. Дори при най-баналната семейна свада, когато жената най-сетне е решила да застреля мъжа си — гледаш я, виждаш белезите от побои и следите от изгаряния с цигари по тялото й и все пак се питаш: „Защо тъкмо тази вечер?“. Уж всичко е ясно, а винаги има нещо скрито, нещо, което недоумяваш.

В досег с жертвата добиваш чувството, че си се докоснал до първичните истини на съществуването. Във въздуха се носи миризма на фекалии и на разложено. Обикновено наблизо се чува хлипане. Забравяш за малко дребните си житейски проблеми. Някой е умрял. Това е неотменим факт, подобно на паднала насред шосето канара, която потокът от коли трябва да заобикаля. В тази мрачна и потискащо реална обстановка се ражда едно особено другарство между хората, които работят съвместно до късно нощем и се познават много добре, защото са почти непрекъснато заедно. В Лос Анджелис се извършват средно по четири убийства дневно, тоест по едно на всеки шест часа. Когато детективът поема към поредното местопроизшествие, обикновено на главата му висят поне десет неразкрити убийства. За него новата касапница е просто досаден и непоносим товар. Затова той и останалите от екипа се надяват да разрешат случая на място и набързо да приключат с него. Енергия, напрежение, невъзвратимост — всичко се смесва в едно, когато се пристъпва към разследване на убийство.

След няколко години в Оперативния отдел това започва да ти харесва. Щом прекрачих жълтата лента, за мое учудване осъзнах, че детективската работа ми липсва.

Заседателната зала беше елегантно обзаведена: черна маса, черни кожени столове с високи облегалки. През стъклените стени се виждаха светлините на околните небостъргачи.

Техниците от лабораторията сновяха около мъртвото момиче и тихо разговаряха помежду си.

Косата на девойката беше руса, късо подстригана. Сини очи, сочни устни. Изглеждаше на около двадесет и пет, висока, със стройни нозе и спортна фигура. Роклята й бе от фин черен плат.

Греъм внимателно разглеждаше трупа. Стиснал фенерче в едната си ръка и тефтер в другата, той се бе вторачил в черните обувки с високи токчета.

Кели, помощникът на съдебния лекар, нахлузваше найлонови пликчета на китките на момичето, за да съхрани следите. Конър го спря:

— Почакай малко.

После заоглежда едната ръка, като се взираше под ноктите. След това разтърси пръстите.

— Не се хаби! — лаконично го посъветва Греъм. — Ригор мортис^[1] още не е настъпил. Под ноктите няма нищо, нито парченца кожа, нито нишки от плат. Всъщност май изобщо липсват следи от борба.

Кели пъхна китката в пликчето. Конър запита:

— Можеш ли да определиш часа на смъртта?

— Работя по въпроса — отвърна му Кели и повдигна задните части на жертвата, за да сложи термометър в ануса.

— Вече съм поставил термометри под мишниците. След минутка ще мога да ти отговоря — добави той.

Конър опипа плата на роклята и погледна етикета. Хелън, от екипа криминалисти, отбеляза:

— Ямамото.

— Виждам — рече Конър.

— Какво е това „ямамото“? — попитах аз.

— Прочут японски моделиер — поясни Хелън. — Това черно парцалче сигурно струва поне пет хиляди долара. И то в случай че го е купила от втора ръка. Ново е не по-малко от петнайсет бона.

— Може ли да се издири кой го е платил? — обърна се към нея Конър.

— Зависи дали е купено тук, в Европа или в Токио. Проверката ще отнеме няколко дни.

Той веднага загуби интерес към роклята.

— Зарежи тая работа. Дотогава ще е твърде късно.

После извади фенерче с размера на молив и започна да оглежда отблизо черепа и косата на девойката. Надникна в двете уши, като при вида на дясното тихо възкликна от изненада. Надзърнах през рамото му и видях капчица засъхнала кръв при дупчицата за обеца. Сигурно не му стана приятно, че му вися над главата, защото се обърна към мен и рече:

— Би ли се дръпнал малко, кохай?

— Извинявай — смотолевих аз и изпълних молбата му.

След това Конър подуши устните на момичето, отвори и бързо затвори челюстта, като преди това огледа устната кухина с фенерчето. Обърна главата първо наляво, после надясно, нежно опипвайки шията.

Изведнъж се отдръпна рязко от трупа и каза:

— Аз съм готов.

И излезе от заседателната зала.

Греъм вдигна очи към мен.

— Никога не е знаел какво да прави на местопрестъплението — рече той.

— Защо мислиш така? Носи му се славата на голям детектив.

— Да, да — изсумтя Греъм. — Нали видя, че няма понятие как се прави оглед. Конър не е никакъв детектив, просто има много връзки. С тяхна помощ разкри ония случаи, с които се прочу. Помниш ли убийството на младоженците Аракава? Не си чувал за него? Беше доста отдавна. Сигурно още не си работел в полицията, Пийти сан. Коя година стана това, а, Кели?

— Седемдесет и шеста.

— Точно така, през седемдесет и шеста. Случаят на годината! Господин и госпожа Аракава, млада двойка, дошли да прекарат медения си месец в Лос Анджелис, си стоят на тротоара в източната част на града. Минава една кола и от нея в движение застрелват японците, съвсем по гангстерски. На всичко отгоре при аутопсията се оказва, че госпожа Аракава била бременна. Пресата тържествува: полицията не е в състояние да овладее ширещото се в града насилие и така нататък. Съболезнователни писма и пари пристигат от всички краища на Лос Анджелис. Хората са възмутени от безсмисленото убийство на младоженците. Естествено, детективите, на които е възложен случаят, не разкриват нищо. Какво да разкрият, като става дума за японски граждани? И така, накрая викат Конър. И той приключва разследването за един ден. Истинско чудо, като имаш предвид, че е привлечен цяла седмица по-късно! Материалните следи отдавна са изчезнали. Двата трупа вече са изпратени в Осака, а лобното място е отрупано с повехнали цветя. И изведнъж Конър доказва, че младият господин Аракава всъщност е главорез и че убийството е извършено по поръчка на японската мафия — якудзата. Освен това съпругът разбойник бил невинна жертва. Хората от колата стреляли по бременната жена, за да дадат урок на баща й! Представяш ли си! Конър изведнъж обърна нещата така, че лосанджелиската общественост се зачуди кому да съчувства. Впечатляващо, а? Какво ще кажеш?

— И ти смяташ, че е свършил всичко това само благодарение на връзките си в Япония?

— Нямам представа. Сам прецени — рече Греъм. — Знам само, че скоро след това замина за цяла година в Япония.

— Какво е правил там?

— Чух, че работил като съветник по сигурността на признателна японска фирма. Просто са се погрижили за него. Той им е свършил работа и те са му се отплатили. Това е, разбира се, мое предположение. Никой не може да ти каже каква е истината. Но в едно съм сигурен: като детектив Конър е пълна нула. Погледни го само какво прави в момента!

Конър стоеше в средата на залата за секретарки и зяпаше замислено тавана. В миг погледна първо надясно, после наляво, сякаш се чудеше накъде да тръгне. Изведнъж забърза към асансьорите, като че ли бе решил да си ходи. Насред път се обърна рязко кръгом и се върна в центъра на овалното помещение. Там спря и взе да разглежда листата на палмите в саксиите.

Греъм поклати глава.

— Градинарства ли, що ли, един господ знае! Странен тип е този Конър. Много пъти е ходил в Япония, ала все се завръща. За него Япония е като жена, без която не може да живее, но и с която не мели. Не го разбирам. Аз си обичам Америка. Или поне това, което е останало от нея.

После се обърна към хората от екипа, които вече си бяха свършили работата около трупа.

— Намерихте ли гащичките? — попита той.

— Не, Том.

— Търсим ги.

— Какви гащички? — зачудих се аз.

Греъм вдигна роклята на момичето.

— Твоят приятел Джон не забеляза най-важното, докато оглеждаше трупа. От вагината капе нещо, което доста прилича на сперма, липсват гащички, но затова пък си личи червена черта на бедрото на мястото, където са били раздрани. Големите срамни устни са зачервени и протрити. За мен е очевидно, че преди да я убият, е имало насилствено съвкупление. Затова наредих на момчетата да намерят гащичките.

Едно от „момчетата“ подметна:

— Може изобщо да не е носила гащички.

— Носила е, носила е — поклати глава Греъм.

— Има ли следи от наркотици? — обърнах се към Кели.

Той вдигна рамене.

— Взели сме за изследване проби от всички течности на тялото. Резултатите ще мога да ти съобщя по-късно. Но на пръв поглед ми изглежда чиста. Съвсем чиста.

Чак сега долових, че Кели явно е притеснен.

Греъм също го забеляза.

— Какво се гърчиш бе, Кели? Да не те чака маце на креват, докато ние тук те занимаваме с глупости?

— Никой не ме чака — отвърна Кели. — Ала честно да ти кажа, не само че няма следи от борба или от наркотици, но изобщо по нищо не личи, че е била убита.

— Шегуваш ли се? — стрелна го Греъм.

— Момичето има синини по гърлото. Под фон дьо тена прозират стари белези на същото място. По това съдя, че вероятно е била мазохистка. И преди шията й е била връзвана. И то неведнъж.

— Е, и?

— От медицинска гледна точка е възможно да не е била убита, а да е умряла от внезапна естествена смърт.

— Стига бе! Не ме баламосвай!

— Напълно вероятно е в случая да става дума за ненадейна физиологична смърт.

— Какво значи това?

— Че човекът просто е умрял.

— Без причина?

— Не съвсем. Обикновено има малка травма, свързана със сърцето или с нервите. Но тя не е достатъчна да причини смърт. Имах един случай, при който десетгодишно дете паднало мъртво в училищния двор, след като го ударили не много силно с бейзболна топка в гърдите. Друг пример — жена катастрофира леко и съвсем слабо се удря във волана. Отваря вратата да излезе от колата и умира на място. Обикновено това се случва при гръдни и вратни травми, когато са засегнати нервите, водещи към сърцето. Да, Том, възможно е тук да става дума именно за внезапна естествена смърт. И тъй като сексът не е подсъден, излиза, че няма никакво убийство.

Греъм присви очи.

— Значи твърдиш, че вероятно никой не я е убивал?

Кели повдигна рамене и взе бележника си.

— Няма да напиша това в протокола. Ще посоча като причина за смъртта задушаване, получено вследствие на душене с ръце. Защото е по-вероятно някой наистина да я е стиснал яко за гърлото. Но ти за всеки случай имай едно наум, че може и просто да си е умряла.

— Добре — потри ръце Греъм, — ще си го запиша в тефтера в раздел „Фантазиите на съдебния лекар“. Ей, момчета, установихте ли самоличността й?

Промърмориха, че все още не са.

— Мога вече да ви съобщя кога е издъхнала — обади се Кели, погледна термометрите и прокара пръст по някаква таблица. — Телесната температура е трийсет градуса. Като се има предвид температурата на стаята, смъртта е настъпила най-много преди три часа.

— Най-много преди три часа! Страхотно, Кели! И без твоето прецизно предположение знаехме, че е умряла тази вечер.

— За съжаление не мога да бъда по-точен — отвърна Кели и поклати глава. — Кривите на изстиване са доста неоформени през първите три часа след смъртта. Сигурно е само, че краят е настъпил в рамките на последните три часа. Но ми се струва, че вече е минало доста време. По-вероятно е да е умряла преди три часа, не по-късно.

Греъм пак се обърна припряно към хората си:

— Намерихте ли гащите?

— Още не сме, лейтенант.

Той огледа залата и рече:

— Ни дамска чантичка, ни гащи.

— Мислиш, че някой е разтребвал тук? — Изгледах го изпитателно.

— Не знам — отговори Греъм. — Но според мен момиче, което идва на парти, облечено в дрешка за трийсет бона, би трябвало да носи дамска чантичка.

После погледна през рамото ми и добави:

— Я гледай ти! Една от твоите обожателки е дошла да те види, Пийти сан.

 

 

Към мен крачеше Елън Фарли, прессекретар на кмета. Фарли беше тридесет и пет годишна, с тъмноруса, късо подстригана коса. Винаги ходеше безупречно издокарана. Навремето бе работила като журналистка, но вече от години беше говорител на кметството. Елън Фарли беше умна, действаше бързо и имаше страхотно тяло, което според мълвата не споделяше с никого.

Беше ми симпатична и й бях правил някои услуги, докато работех в пресцентъра на полицията. Кметът и шефът на полицията се мразеха. Затова, когато градоначалникът искаше нещо, той караше Елън да се обади в управлението, а тя обикновено се обръщаше към мен. В повечето случаи ставаше дума за дребни неща: да се забави съобщаването на данни за нарастващата престъпност до петък, та да излязат чак в съботните вестници; да огласим, че по някое следствено дело още не са предявени обвинения, въпреки че са. Правех й тези услуги, защото харесвах откровеността й и това, че винаги говореше без заобикалки. По всичко личеше, че и сега ще е пряма.

— Пийт, не знам какво става тук, но някакъв си господин Ишигура се е оплакал на кмета… — започна тя.

— Мога да си представя какво му е казал…

— Кметът ми възложи да ви предам, че е недопустимо властите в този град да се държат грубо с чужди граждани.

— Особено когато тези чужденци правят щедри дарения за предизборни кампании — вметна Греъм на висок глас.

— Много добре знаеш, че чужди граждани не могат да правят дарения за предизборни кампании на американски политици — отвърна Фарли и сниши глас: — Случаят е деликатен, Пийт. Бъди внимателен. Японците са много чувствителни към това как се отнасяме тук, в Америка, към тях.

— Добре.

Тя се взря през прозрачните стени на заседателната зала във високата фигура насред секретарската арена.

— Това там Джон Конър ли е?

— Да.

— Мислех, че се е пенсионирал. Какво търси тук?

— Помага ми.

Фарли се намръщи.

— Японците изпитват противоречиви чувства към него. Смятат го за човек, който от безумна обич към Япония е преминал в другата крайност и се е превърнал във войнстващ япономразец.

— Конър не е такъв.

— Ишигура се оплака, че Конър се държал грубо с него.

— Господинът се опита да ни командва. Обясняваше ни как да си вършим работата — отвърнах аз. — Май всички забравяте, че тук е извършено убийство…

— Стига де, Пийт — сопна се Фарли. — Никой няма намерение да ти се бърка. Просто ми се ще да вземеш предвид особените обстоятелства…

Изведнъж тя млъкна.

Гледаше трупа.

— Елън? Познаваш ли я?

— Не — промълви говорителката на кметството и се извърна настрана.

— Сигурна ли си?

Забелязах, че е смутена.

— Долу на партито ли я видя? — намеси се Греъм.

— Не знам… Мисля, че да… Време е да си вървя, момчета.

— Хайде, Елън, изплюй камъчето!

— Не знам коя е, Пийт. Ако знаех, щях да ти кажа. Бъди по-вежлив с японците. Кметът ми заръча това да ти предам. Трябва да тръгвам.

Тя забърза към асансьорите. Изпратих я с поглед. От срещата ни у мен остана неприятно чувство.

Греъм ми пошушна:

— Задникът й е страхотен. Но тя не казва истината. Дори с теб не е откровена.

— Какво искаш да кажеш с това „дори с теб“?

— Общоизвестно е, че между теб и Фарли имаше нещо…

— Глупости!

Греъм ме удари приятелски с юмрук по рамото.

— Хайде, хайде! Нали вече си разведен. Никой нищо не може да ти каже.

— Но това не е вярно, Том.

— Свободен човек си. При това хубавец…

— Казвам ти, че не е вярно.

— Добре — капитулира Греъм и вдигна ръце. — Информацията ми е била погрешна.

Наблюдавах Фарли. Тя стигна до отсрещния край на централното помещение, наведе се, мина под лентата, натисна копчето на асансьора и зачака, като нервно потропваше с крак.

— Наистина ли мислиш, че знае кое е момичето?

— Естествено! — троснато отвърна Греъм. — Кметът крачка не може да направи без нея. Тя е навсякъде до него и му пошепва името на всеки срещнат. Фарли има феноменална памет. Помни хора, които не е виждала от години. Съпругите им, децата, всички! Убеден съм, че позна момичето.

— Тогава защо си замълча?

— Еба ли му майката — дълбокомислено отвърна Греъм. — Сигурно е решила, че е по-важно да съобщи за убийството на някой друг. Видя ли я как изхвърча като куршум? Сами трябва да разберем кое е момичето. И то час по-скоро. Мразя да научавам всичко последен в този град.

От другия край на арената ни махаше Конър.

— Сега пък какво иска? — рече Греъм. — Я, май държи нещо в ръката си.

— Прилича ми на дамска чантичка — отговорих аз.

 

 

— Черил Лин Остин — прочете Конър. — Родена в Мидланд, Тексас. Завършила Тексаския университет. Двайсет и три годишна. Държи апартамент в Уестуд, но отскоро живее тук и затова още кара с тексаска шофьорска книжка.

Съдържанието на чантичката беше изсипано върху едно бюро. Ние ровехме в купчината с моливи.

— Къде намери чантичката? — попитах аз.

Тя представляваше малка, извезана с бисери торбичка със седефена закопчалка. Моделът беше в стил четиридесетте години. Очевидно доста скъпа.

— В саксията с палмата до заседателната зала — отговори Конър и дръпна ципа на вътрешното джобче. От него се изтърколи свита на руло пачка стодоларови банкноти.

— Я виж ти! Значи госпожица Остин била добре обезпечена — добави той.

— Няма ли ключове от кола?

— Не.

— Някой трябва да я е докарал.

— Навярно се е надявала и да я откара. Таксиджиите обикновено не разполагат с достатъчно дребни, за да развалят стодоларова банкнота.

В торбичката имаше още златна кредитна карта „Американ Експрес“, червило, пакет японски цигари „Майлд Севън Ментол“, членска карта на токийския „Даймаши найт клъб“ и четири малки сини таблетки. Това беше всичко.

С помощта на молива си Конър обърна празната чантичка наопаки. Отвътре изпаднаха няколко малки зелени трошици.

— Знаеш ли от какво са? — попита ме Конър и ги заоглежда с лупа.

— Не.

— От фъстъци, оваляни във васаби.

Васаби е вид зелен хрян. Бях го ял в японски ресторанти. Но не бях чувал за покрити с васаби фъстъци.

— Струва ми се, че това лакомство се продава единствено в Япония.

Греъм изсумтя.

— Всичко е ясно. Как мислиш, Джон? Ще ни изпрати ли Ишигура онези свидетели, както му нареди?

— Няма да е скоро — отвърна Конър.

— Прав си — рече Греъм. — Свидетелите ще се появят най-рано вдругиден, след като адвокатите им подробно ги инструктират какво точно да говорят.

Той се отдръпна от бюрото с разпръснатите лични вещи и продължи:

— Нали загряваш защо протакат? Това момиче е убито от японец.

— Възможно е — каза Конър.

— Повече от възможно, приятелю! Убийството е станало тук, в тяхната сграда. А момичето е точно техен тип: американска дългостеблена роза. На дребосъците им дай да шибат волейболистки.

Конър вдигна рамене.

— Може и така да е.

— Нали ги знаеш тия жълтите. У дома си, в Япония, бял ден не виждат. Работят като роби в големите фирми, тъпчат се в метрото. После довтасват тук, далеч от ограниченията на родната си страна, и изведнъж започват да се чувстват богати и свободни. Могат да вършат каквото си искат. Всички задръжки падат. Затова от време на време някой от жълтите превърта. Прав ли съм?

Конър изгледа продължително Греъм.

— Значи според теб, Том, някакъв японец е решил да се отърве от девойката тук, в заседателната зала на Накамото?

— Точно така.

— Смяташ ли, че изборът на мястото има символично значение?

Греъм махна с ръка.

— Откъде да знам, по дяволите! Тези хора са ненормални и поведението им е необяснимо. Но в едно съм сигурен — ще го пипна тоя мръсник, ако ще това да е последният случай в кариерата ми!