Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (29)

„Лос Анджелис Таймс“ е най-богатият и печеливш вестник в Америка. Редакцията му заема един цял етаж от така наречената сграда Таймс, който представлява каре с огромна площ. Пространството е умело разделено така, че размерите му не стряскат окото на посетителя, който от пръв поглед трудно би могъл да предположи, че тук работят неколкостотин души. Човек се досеща за мащабите на редакционното помещение, когато тръгне покрай безкрайните редици от еднакви модули — работните места на журналистите, всяко със светещ компютърен екран, с телефон, чиято лампичка-звънец мига непрестанно, и с неизменните снимки на домочадието.

Кутийката на Кен се намираше в сектора „Градски новини“ в източната част на етажа. Заварих го да кръстосва нервно малкото пространство пред бюрото си. Щом ме забеляза, веднага ме хвана за лакътя и ме поведе.

— Да вървим да пием кафе.

— Какво има? Не искаш някой да ни види заедно ли?

— Да, Невестулката. Ей го там, сваля новото маце от „Международни новини“. Тя още не се е ориентирала в обстановката.

Кен кимна към отсрещния ъгъл. Там, до прозорците, забелязах познатата ми фигура на Уили Уилхълм, известен на всички като Уилхълм Невестулката. Върху слабото му лице с изражение на пор в момента бе нахлузена игрива маска: той явно пускаше шеги пред девойчето, което седеше до един компютърен монитор.

— Парчето си го бива — рекох аз.

— Ъхъ. Само задникът й е възголемичък. Холандка е — поясни Кен. — Тук е само от седмица и още не е разбрала с кого си има работа.

Почти във всеки колектив ще се намери по някой като Невестулката — човек, у когото амбициите преобладават над скрупулите и който винаги се поставя в услуга на властимащите, но за сметка на това го мразят всичките му колеги. Такъв беше случаят на Уилхълм Невестулката.

Както повечето нечестни хора, и той беше убеден, че всички са мръсници като него. На Уили винаги можеше да се разчита, ако трябваше някое събитие да се отрази в негативна светлина. Той отхвърляше всичко добро под претекста, че „само ни хвърлят прах в очите“, и изравяше мръсотията изпод повърхността, дори тя да бе единствено плод на въображението му. Невестулката бе надарен със страхотен нюх за човешките слабости и с вкус към мелодраматичното. Истината беше последното нещо, което го интересуваше, а обективната, балансирана преценка за него бе проява на журналистическа импотентност. Подтекстът и намеците — в тях беше силата му.

Останалите репортери от „Лос Анджелис Таймс“ направо го презираха.

Двамата с Кен отидохме в централното фоайе. Уж бяхме тръгнали на кафе, а той ме поведе към библиотеката. Тя се намираше точно в средата на етажа и бе по-добре снабдена от много университетски библиотеки.

— Та какво имаш да ми казваш за Уилхълм? — попитах аз.

— Снощи ходих на театър и след това минах оттук, за да си взема бележките, които ми трябваха за едно интервю тая сутрин. Заварих Невестулката тук, в библиотеката. Беше към единайсет. Знаеш го това лайненце как изглежда, като се настърви. Видях изражението му и разбрах, че е надушил кръв. Естествено, запитах се каква е работата.

— Разбирам любопитството ти — вметнах аз.

Невестулката беше специалист по забиване на нож в гърба. Преди година успя да предизвика оставката на главния редактор на „Сънди Календър“ и за малко не седна на мястото му.

— И така, пошушнах на Лили, библиотекарката нощна смяна: „Какво рови Невестулката?“. А тя ми каза, че проверявал всички достъпни полицейски материали, свързани с някакво ченге. Отдъхнах си. Но после нещо започна да ме гложди. Аз съм старши на репортерите от „Градски новини“ и ми се случва поне по няколко пъти месечно да отразявам полицейска тематика. Значи Невестулката рие в моя ресор, а не съм чул нещо важно да се е случило! Попитах Лили как се казва ченгето.

— И се оказа, че…

— Точно така. Питър Дж. Смит.

— В колко часа стана това?

— Към единайсет.

— Ха така!

— Реших, че трябва час по-скоро да ти се обадя.

— Благодаря ти.

— Когато снощи се заинтересувах какво търси Невестулката, Лили ми каза, че искал всичко — явна полицейска документация, протоколи за съдебномедицински огледи. Разполагал с източник в управлението, който му снасял данни от личните кадрови дела на служителите. Преди няколко години имало някакво обвинение в опит за блудство с дете.

— По дяволите! — възкликнах аз.

— Вярно ли е?

— Възбудено бе предварително вътрешно разследване, но се изясни, че всичко това са пълни глупости.

— Разкажи ми по-подробно — подкани ме Кен.

— Случи се преди три години. Аз още бях на оперативна работа. Двамата с колегата се отзовахме на повикване по телефона. Ставаше дума за семейна свада в Ладира Хайтс. Двойката бе от латиноамерикански произход. И двамата бяха много пияни. Жената искаше да арестувам мъжа й. Когато отказах да го сторя, тя заяви, че той блудствал с невръстното й дете. Видях детето. То ми се стори съвсем наред и така и не прибрах съпруга. На другия ден жената се яви в управлението и набеди мен, че съм се опитал да блудствам с детето. Имаше предварително вътрешно разследване и обвинението бе отхвърлено като неоснователно.

— Да се сещаш за нещо, свързано с пътувания?

— С пътувания ли? — учудих се аз.

— Невестулката рови и в тая насока. Някой да ти е подарявал самолетни билети, да ти е плащал пътни разноски? Да си ходил на някакви гуляйджийски екскурзии?

Поклатих глава отрицателно.

— Нищо подобно не ми идва наум.

— И аз така предположих. Не си такъв човек. А пък и с това дете къде ще тръгнеш по пиянски турнета.

— Прав си. Няма такова нещо.

— Добре.

Влязохме навътре в библиотеката. Стигнахме до един ъгъл, от който през стъклената стена се виждаше отделът за външна информация. Невестулката продължаваше да омайва момичето.

— Не мога да разбера защо е нарочил моя милост — казах на Кен. — Аз съм чист. Около мен няма нищо интересно. От три години не съм помирисвал оперативна работа. Дори вече не съм и в пресцентъра. Службата ми е по-скоро дипломатическа. Защо един репортер от „Лос Анджелис Таймс“ ще ме взима на прицел?

— И още питаш!

Кен ме изгледа така, сякаш бях малоумен и от устата ми се стичаше лига.

— Според теб японците ли стоят зад всичко това? — попитах го.

— Невестулката действа по поръчка. Той е наемен боклук. Работи за филмови студии, за звукозаписни фирми, за брокерски къщи, дори за търговци на недвижими имоти. Сега на това му викат консултант. Знаеш ли какво кара Невестулката? Мерцедес петстотин Ес Ел!

— Стига бе!

— С репортерската заплата трудно би си го купил.

— Не е лъжа.

— И така… Размътил си някому водата. И то снощи. Прав ли съм?

— Може би.

— Някой е поръчал на това леке да ти намери цаката.

— Просто не мога да повярвам…

— Вярваш, не вярваш, това е. Единственото, което ме тревожи, е източникът на Невестулката във вашето управление. Някой му издава информация отвътре. Имаш ли проблеми с колегите?

— Не, нямам.

— Това е добре. Защото Невестулката вероятно ще приложи някои от изпитаните си трикове. Днес сутринта говорих с нашия юрисконсулт Роджър Баскоум.

— И какво?

— Познай кой му се е обадил снощи? Невестулката! Бил много разгорещен и искал час по-скоро да получи отговор на един въпрос.

Не казах нищо.

— Въпросът бил дали служителите в пресцентъра на полицията влизат в категорията на лицата с обществени функции, които не могат да съдят журналисти за клевета.

— Господи! — възкликнах аз.

— Да-а.

— И какъв е отговорът?

— Има ли значение? Нали знаеш как стават тези работи? Достатъчно е Невестулката да завърти няколко телефона и да каже: „Здравейте, Бил Уилхълм от «Лос Анджелис Таймс». Утре ще пуснем един материал за това, че лейтенант Питър Смит е изнасилвач на деца. Ще коментирате ли новината?“. Като позвъни на тези, на които трябва, изобщо няма да е необходимо статията да излиза. Главният редактор може да я спре, но последствията ще са непоправими.

Не му отговорих. Знаех, че е прав. Не един път съм бил свидетел на подобни машинации.

— Според теб какво да направя? — попитах Кен.

Той се разсмя и рече:

— Защо не докажеш на практика прословутата бруталност на лосанджелиските полицаи?

— Не ми е до шеги.

— Можеш спокойно да го убиеш. Обещавам ти, че никой от този вестник няма да драсне и ред за това. А ако заснемеш събитието на видео, дори ще плащат, за да му се полюбуват.

— Кен…

Той въздъхна.

— Добре де, грешно ли е човек да помечтае малко? А сега сериозно. Миналата година, след като Уилхълм свали ръководството на „Календър“, получих по пощата плик от неизвестен подател. Същите пликове били изпратени и на още няколко души. Тогава не използвахме материала. А компромата си го бива. От най-гадните е. Искаш ли да му хвърлиш едно око?

— Давай.

Кен извади от вътрешния джоб на сакото си малък плик от картон. От онези, които се затварят с ластик. Вътре имаше няколко снимки, отпечатани една под друга на хартия за принтер. На тях бе заснет Уили Уилхълм в момент на интимен акт с някакъв чернокос мъж. Главата на Невестулката бе заровена в скута на партньора му.

— Лицето на Уили не се вижда добре на всичките фотографии, но в някои ракурси е хванато достатъчно ясно — потри ръце Кен. — Репортерът, който се отблагодарява, така да се каже, на своя източник за получената информация! Чудесни снимчици!

— Кой е другият мъж?

— Доста поровихме, докато разберем. Казва се Бари Борман и отговаря за продажбите на Кайсей Електроникс в Южна Калифорния.

— И какво общо има това с моя проблем?

— Ще прикачим твоята визитка към плика и ще го изпратим на Невестулката.

Поклатих глава.

— Не мисля, че това ще е разумно.

— Но пък ще го стресне.

— Не, не. Не съм способен на подобни неща.

Кен вдигна рамене.

— Прав си. Може и нищо да не постигнем. Дори ако притиснем Невестулката, японците ще намерят друг начин да те компрометират. Така и не разбрах откъде се е появила статията срещу теб. „Спуснаха ни я отгоре!“, всички само това повтарят. Дявол знае какво се крие зад тези думи.

— Все някой трябва да я е написал.

— Никой не си признава. Японците имат невероятно влияние във вестника. Не само заради това, че са най-големите ни рекламодатели. Извоювали са си здрави позиции във Вашингтон, пръскат пари по кампании на местни политици и организации. Всичко това започва да добива застрашителни размери. Седиш си на планьорка и обсъждаш с колегите дали да пуснете някакъв материал. Изведнъж осъзнаваш, че никой от тях не би искал да засегне японците! Въпросът не е в това дали фактите в статията са верни, или не. Даже не се изтъкват логични доводи като например: „Ако пишем срещу тях, ще си изтеглят рекламите“. Нещата са по-сложни. Шефовете ми ги е страх. Дори не знаят точно от какво. Просто ги е страх.

— Да живее свободата на словото!

— Я не ми вдигай студентски лозунги! — смръщи се Кен. — Бъди реалист! Американският печат отразява мнението на мнозинството. А мнението на мнозинството е всъщност мнението на групировката, която е на власт. Сега на власт са японците. И ние, репортерите, се съобразяваме с мнението на управляващите. Няма какво да се чудиш. По-добре внимавай!

— Ще се постарая.

— Ако все пак размислиш и решиш да се възползваш от пликчето, обади ми се без колебание.

Трябваше да говоря с Конър. Чак сега разбрах защо толкова се тревожеше и защо искаше час по-скоро да приключим разследването. Една добре организирана кампания, почиваща на инсинуации, може да унищожи всекиго. Ако с това се заеме специалист — а Невестулката бе най-добрият в тази област — в пресата ден след ден ще се появяват нови и нови материали, независимо че нищо ново не се е случило. Ще гръмнат заглавия от рода на „Следствието още не се е произнесло за вината на полицай“, без изобщо да е започвало следствие. Но тлъстите букви ден след ден ще се набиват в очите на хората и те постепенно ще си съставят мнение. Истината е, че винаги има начин да бъде изопачена истината.

Дори в края на краищата обектът на кампанията да бъде оправдан, нищо не пречи тя да кулминира със статия, озаглавена „Прокуратурата не успя да уличи обвиненото ченге“. Това е по-лошо, отколкото да те осъдят.

Цял живот не можеш да се оправиш с последствията от такава атака в пресата. В паметта на хората остава обвинението, а не фактът, че си оправдан. Такава е човешката природа. Веднъж набеден, мъчно ще си възвърнеш репутацията на безукорен.

Побиха ме тръпки. Започнах сериозно да се притеснявам. Бях потънал в черни мисли и тъкмо се канех да паркирам пред физическия факултет на Университета на Южна Калифорния, когато се обади заместник-началникът Олсън.

— Питър.

— Да, сър.

— Вече е почти десет. Защо касетите още не са на бюрото ми? Нали обеща?

— Оказа се, че не е лесно да бъдат презаписани.

— С това ли се занимаваш от сутринта?

— Да, разбира се. Защо?

— Докладваха ми, че продължаваш да разследваш този случай. Преди час си задавал странни въпроси в японски изследователски център. После си разпитвал негов служител. Ходиш по разни семинари… Да изясним едно нещо, Питър. Приключено ли е следствието, или не?

— Приключено е — отвърнах аз. — Просто се опитвам да направя копия от записите.

— Моля те, не се занимавай с нищо друго!

— Добре, Джим.

— Стори го за доброто на управлението и на хората, които работят в него. Да се отървем веднъж завинаги от този инцидент.

— Окей, Джим.

— Не бих искал нещата да ми се изплъзнат от ръцете.

— Разбирам.

— Дано наистина си ме разбрал. Направи копията и моментално се яви при мен! — рече Олсън и затвори телефона.

Паркирах колата и тръгнах към сградата на факултета по физика.