Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (38)

— Симпатичен човек — забелязах аз.

Връщахме се в Холивуд. Очертанията на сградите изглеждаха размити от смога.

— Той е политик. Това му е работата — да те накара да го харесаш — отвърна Конър.

— Значи добре си върши работата.

— Дори много добре. — Нещо в тона му ми подсказваше, че е леко смутен.

— Не си ли съгласен с това, което каза пред камерата? Струва ми се, че то съвпада с твоите виждания.

— Съгласен съм.

— Тогава защо си намусен?

— Просто се замислих. Питам се какво всъщност означаваха думите му — отговори Конър.

— Мортън спомена за Феърчайлд.

— Да. Сенаторът е добре запознат със случая.

Понечих да помоля Конър да ми разкаже нещо повече за тази афера, но той ме изпревари.

— Чувал ли си за Сеймър Крей? Години наред го признаваха за най-добрия конструктор на суперкомпютри в света. Фирмата Крей Рисърч създаде най-бързите компютри на планетата. Японците безуспешно се опитваха да догонят Крей. Той беше просто гениален. В средата на осемдесетте чрез дъмпинг те ликвидираха повечето от нашите фирми, които му доставяха микрочипове. Наложи се Крей да възложи на японците изработката на уникалните чипове, които самият той бе изобретил. Но поръчките се изпълняваха бавно, със закъснение, което е нечувано за фирми от Страната на изгряващото слънце. След време японците направиха скок в компютъростроенето. Възникна подозрение, че са откраднали технологията на Крей. Той побесня и реши да сключи договор с американски производител — избра предприятието за полупроводници Феърчайлд, въпреки че то бе в трагично финансово състояние и далеч не бе от най-добрите. Но Крей вече не вярваше на японците. И така, Феърчайлд започна да изработва поредната нова генерация чипове по негова поръчка. Изведнъж се разчу, че фирмата ще бъде продадена на Фуджицу — основния конкурент на Крей. В крайна сметка Конгресът реши да забрани сделката по съображения, свързани с националната сигурност.

— И какво стана после?

— Това не реши финансовите проблеми на Феърчайлд. Фирмата бе здраво загазила. И все пак се наложи да бъде продадена. Плъзна слух, че към нея проявяват интерес от Бюл — френска компания, която не се занимава с производство на суперкомпютри. Конгресът бе настроен положително към евентуалното сключване на тази сделка. Но в края на краищата една американска фирма купи Феърчайлд.

— И Майкро Кон е нещо като втори Феърчайлд, така ли?

— Да. В смисъл че Майкро Кон ще осигури на японците монопол в производството на чипове и тогава съвсем лесно те ще изтикат американските си конкуренти от пазара. Но мисля, че…

Телефонът не му позволи да довърши. Оставих високоговорителя включен, така че и Конър да чува разговора.

Беше Лорън, бившата ми съпруга.

— Питър?

— Здравей, Лорън.

— Обаждам ти се, за да ти съобщя, че ще взема Мишел по-рано.

Гласът й ми се стори напрегнат, тонът — официален.

— Така ли? Нали изобщо нямаше да я взимаш днес?

— Не съм казвала такова нещо. Разбира се, че ще я взема.

— Добре — отвърнах аз. — Между другото, кой е този Рик?

Настъпи пауза.

— Не падай толкова ниско, Питър.

— Защо? Просто ми е интересно. Мишел спомена за него тази сутрин. Каза, че имал черен мерцедес. Рик новото ти гадже ли е?

— Питър, смятам, че това няма нищо общо със случая.

— С какъв случай? — учудих се.

— Хайде да не си играем игрички. Добре знаеш за какво става дума. Ще взема Мишел по-рано, за да я заведа на лекар.

— Защо? Грипът вече й мина.

— Ще я водя на преглед, Питър.

— Какво?

— На преглед.

— Чух те, но…

— При доктор Робърт Строс. Колегите ми го препоръчаха като най-добрия в тази област. Не знам как ще свърши всичко това, Питър, но държа да ти кажа, че съм много разтревожена. Имам предвид твоето минало…

— За какво говориш, Лорън?

— За блудство — отговори тя. — За блудство с деца.

— Моля?

— При създалата се ситуация не мога да отмина факта, че преди време имаше такива обвинения срещу теб.

Започна да ми се гади. Когато връзката между мъж и жена се прекъсне, след нея винаги остава утайка от омраза, горчивина и гняв. Всеки знае за партньора си тайни, съкровени неща и може да ги използва срещу него. Ако пожелае. Досега Лорън не бе стигала чак дотам.

— Лорън, прекрасно знаеш, че обвинението бе отхвърлено като неоснователно. По онова време бяхме женени.

— Знам само това, което ти ми каза.

Тонът й бе студен, морализаторски и леко саркастичен. Типично прокурорски тон.

— За бога, Лорън! Това е нелепо!

— Няма нищо нелепо. Като майка нося известна отговорност.

— По дяволите! Как не се сети за нея досега? Изведнъж реши…

— Вярно е, че професията ми отнема много време и сили, но винаги съм поставяла дъщеря си на първо място. И съжалявам, дълбоко съжалявам, ако моята заетост е спомогнала да се стигне до настоящата ситуация.

Имах чувството, че не говори на мен. Лорън сякаш репетираше показанията си пред съда.

— Питър, ако наистина е имало блудство — продължи тя, — Мишел, естествено, не може да остане повече при теб. Ще ти бъде забранено дори да я виждаш.

Преряза ме силна болка в гърдите.

— Какви ги приказваш? Кой ти надрънка, че съм блудствал с деца?

— Не мисля, че е редно на този етап да обсъждам с теб по-нашироко случая.

— Уилхълм ли? Той ли ти се обади, Лорън?

— Питър, излишно е да говорим повече. Официално те уведомявам, че ще взема Мишел в четири следобед. В четири я искам готова за излизане.

— Лорън…

— Моята секретарка, госпожица Уилсън, слуша нашия разговор и го стенографира. Съобщавам ти пред свидетел своето намерение да взема дъщеря си и да я заведа на преглед. Имаш ли някакви въпроси в тази връзка?

— Не.

— Тогава до четири. Благодаря ти за проявеното разбиране. Искам да добавя и нещо съвсем лично, Питър. Наистина съжалявам, че се стигна дотук — завърши речта си Лорън и затвори телефона.

 

 

Като детектив съм се сблъсквал често със случаи на блудство с деца. Знаех как протичат подобни разследвания. Медицинският преглед обикновено не можеше да докаже нищо. Лекарските заключения не бяха категорични. После някой психолог се залавяше да разпитва детето. Той го обсипваше с въпроси и постепенно то променяше отговорите си така, че да угоди на психолога. По принцип наредбите изискват такива разпити да бъдат записвани на видеолента, за да се удостовери, че въпросите не са били подвеждащи. Но когато стигнат до съда, нещата винаги се объркват. Съдията е длъжен в крайна сметка да вземе решение в защита на жертвата, а това означава, че ако се докаже макар и минимална вероятност за блудство, обвиненият родител бива лишен от правото да се вижда с детето насаме, да преспива в една къща с него или дори да…

— Хайде стига толкоз! — обади се Конър. — Съвземи се!

— Извинявай, но се разстроих.

— Разбирам те. И така, какво пропусна да ми кажеш?

— За кое?

— За обвинението в блудство.

— Нищо.

— Кохай — тихо продума Конър, — ако не си откровен с мен, няма да мога да ти помогна.

— Не беше блудство. Касаеше се за нещо съвсем друго. За пари.

Конър мълчеше. Просто чакаше и ме гледаше.

— Какво пък, защо да не ти кажа — реших и започнах.

 

 

Има моменти в живота, когато си мислиш, че знаеш какво вършиш, но всъщност не е така. След време поглеждаш назад и установяваш, че не си действал правилно. Забъркал си се в нещо и не си успял да намериш изход от кашата. Но тогава ти се е струвало, че всичко е наред.

Аз бях влюбен. Лорън беше от онези стройни, грациозни и скромни девойки с патрицианско държане. Красива и по-млада от мен.

От самото начало знаех, че нещата между нас няма да вървят. Но се опитвах с всички сили да докажа на практика противното. Оженихме се, заживяхме заедно и още от първия ден тя взе да проявява неудовлетвореност. Неудовлетвореност от апартамента, от квартала, от заплатата ми. От какво ли не. Лорън непрекъснато повръщаше, защото бе бременна. В колата, в леглото й, из цялото жилище имаше диетични бисквити. Беше толкова тъжна и нещастна, че аз се мъчех да й угаждам във всичко. Прислужвах й, готвех, чистех. Преди не си падах много по домакинската работа, но свикнах, пък и единственото ми желание бе да направя живота на Лорън малко по-хубав. Поне да опитам.

Ала тя непрекъснато искаше още. Още от това, още от онова. Още пари. Още и още.

Имахме и един конкретен проблем. Нейната медицинска застраховка не включваше бременност и раждане. Моята — също. След като се оженихме, не успяхме да съберем навреме допълнителните вноски, за да покрие застрахователната каса разходите по раждането. А те щяха да възлязат на осем хиляди долара. Нямахме толкова пари. Бащата на Лорън бе лекар във Вирджиния, но тя не искаше да го моли за заем, защото той беше против брака ни. Моето семейство не разполагаше със средства. И така, Лорън продължаваше да работи в прокуратурата, аз — в полицията. Тя бе натрупала доста голям дълг към банката със своята кредитна карта и изплащаше колата си. Трябваше непременно да изнамерим отнякъде осем хиляди. Тази мисъл не излизаше от главите ни и ни тормозеше. С мълчанието си Лорън ми показваше, че е мое задължение да реша финансовия проблем.

Една августовска вечер се отзовах на телефонно обаждане за битово насилие в Ладира Хайтс. Семейство пуерториканци. И двамата бяха пияни. Долната устна на жената беше разцепена, а окото на мъжа — моравосиньо. В съседната стая детето им пищеше. Не след дълго успяхме да ги укротим. Установихме, че никой не е пострадал сериозно, и тъкмо се канехме да си тръгваме, когато тя започна да крещи, че мъжът й закачал дъщеря им — че блудствал с нея. При това обвинение съпругът побесня и аз си помислих, че жена му просто иска да го натопи. Но тя настоя да видим малкото. Влязох в детската стая. Оказа се, че момичето е бебе на около девет месеца. Беше почервеняло от плач. Дръпнах завивката, за да проверя дали няма белези от насилие, и какво да видя, под юрганчето до детето — пакет с около килограм бял прах.

Замислих се. Ако арестувам съпруга, жената може да откаже да свидетелства срещу него. Наркотикът бях намерил случайно, при неправомерен обиск. Всеки що-годе приличен адвокат ще ги отърве за нула време. Затова повиках мъжа. Знаех, че нищо не мога да му направя. Мислех само за едно — ако детето захапе пакета, смъртта му е сигурна. Реших да се скарам на бащата. Да го поуплаша малко.

Двамата бяхме сами в детската стая. Жената остана в хола с колегата ми. Изведнъж мъжът извади от джоба си плик, дебел два сантиметра, и го отвори. Беше пълен със стодоларови банкноти.

— Благодаря ви за всичко, господин полицай — каза пуерториканецът.

В плика имаше поне десет хиляди долара. Човекът ми го подаде и зачака да го взема.

Аз започнах да мрънкам нещо неубедително в смисъл че е опасно да се оставят подобни неща в леглото на дете. Мъжът взе пакета, пусна го на пода, ритна го под креватчето и отвърна:

— Прав сте. Благодаря ви за загрижеността. Не бих искал нещо лошо да се случи с дъщеричката ми. — И пак протяга към мен ръката с плика.

Бъркотията беше пълна. Отвън жената крещеше на моя колега. До мен пищеше детето. Мъжът ми подава плика. Усмихва се и кима, сякаш ми казва: „Вземи го. За теб е“. А аз си помислих… Всъщност не знам какво си помислих.

После отидох в хола и заявих, че на детето му няма нищо. Съпругата започна да надава пиянски викове и да ме обвинява, че съм блудствал с малката. Просто пренасочи злобата си от своя съпруг към мен. Накрая обобщи, че и двамата сме насилници на деца. Колегата също усети, че е пияна и плещи глупости, и си тръгнахме. После само ме попита защо съм се забавил в стаята, а аз му обясних, че съм оглеждал щателно бебето. С това случаят за нас приключи. Но на сутринта жената се яви в управлението и подаде оплакване срещу мен. Бил съм блудствал с детето й. Личеше си, че е махмурлийка, освен това имаше криминално досие, но обвинението беше сериозно и затова бе образувано предварително разследване. Установи се, че жалбата й е безпочвена.

Това е.

Друго няма.

Казах всичко.

 

 

— А парите? — попита Конър.

— През уикенда отскочих до Лас Вегас. В края на годината написах в данъчната си декларация, че съм спечелил на хазарт. Обявих тринайсет хиляди от нетрудови доходи.

— Кой те посъветва да го направиш?

— Лорън.

— Значи си й казал за случилото се?

— Да.

— Когато приключи предварителното разследване, комисията издаде ли писмено решение?

— Не се стигна дотам. Просто устно ми съобщиха, че обвинението е несъстоятелно. Вероятно в личното ми кадрово дело се споменава за това, но писмени документи няма.

— Така-а — рече Конър, — а сега искам да чуя и останалото.

 

 

Разказах му за Кен Шубик, за „Таймс“ и за Невестулката. Конър ме слушаше безмълвно и се мръщеше. Докато говорех, той започна да всмуква въздух през зъби — така японците изразяват неодобрение.

— Кохай — рече той, когато свърших, — страшно ми усложняваш живота. Караш ме да се чувствам като глупак. Излагам се заради теб. Защо не сподели всичко това по-рано?

— Защото се отнася само до мен.

— Кохай, кохай… — поклати глава моят наставник.

Отново се замислих за детето си и за вероятността, макар и малка, да ми забранят да го виждам, да…

— Нали ти казах, че играта ще загрубее — прекъсна мрачните ми разсъждения Конър. — И ще става все по-страшно. Това е само началото. Тепърва ще се увериш колко гадна може да бъде играта. В наш интерес е да действаме бързо и да приключим случая още днес.

— Мислех, че той вече е приключен.

Конър въздъхна и пак поклати глава.

— Трябва да избистрим всичко преди срещата с жена ти в четири. Да не губим време.