Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (47)

Не можех да откъсна очи от екрана. Чувах тихото бръмчене на апаратурата, звука от водата, която капеше в кофите нейде из мрака на лабораторията, и дишането на Тереза, ускорено като на спринтьор след състезание.

Зяпах монитора и в съзнанието ми отделните детайли се сглобиха в едно цяло, подобно на пъзел.

Джулия Йънг: „Приятелят й често пътува… До Ню Йорк, Сиатъл, Вашингтон… Тя е лудо влюбена в него“.

Джени монтажистката: „Мортън е хванал някакво младо гадже, което направо го побърква. Страшно я ревнува“.

Еди: „Тя много обичаше да предизвиква бъркотии и да създава неприятности“.

Джени: „От половин година това девойче се появява по светски сбирки в компанията на разни вашингтонски величия“.

Еди: „Тя не беше наред. Обичаше да й причиняват болка“.

Джени: „Мортън оглавява сенатската комисия по финансите, която разглежда случая с продажбата на Майкро Кон“.

Коул, човекът от охраната на Накамото, с когото се видяхме в барчето: „Нищо не можете да им сторите. Всички управници са в джоба им. Купили са ги“.

Конър: „Някой иска да приключим час по-скоро разследването“.

Мортън: „Значи следствието е окончателно прекратено?“.

— По дяволите! — възкликнах аз.

— Кой е той?

— Сенатор.

— Охо! — промълви тя и се взря в екрана. — А защо толкова са се загрижили за доброто му име?

— Той заема важен пост във Вашингтон и има отношение към една голяма сделка. А вероятно съществуват и други причини.

Тереза кимна.

— Може ли да извадим снимка от този кадър? — поинтересувах се.

— Не. Не разполагам с необходимата техника. Лабораторията няма достатъчно средства.

— Какво ще правим тогава? Трябва да взема със себе си някакво доказателство.

— Мога да фотографирам екрана с „Полароид“. Няма да се получи много качествено, но е по-добре от нищо.

Тя се запрепъва в мрака, като пипнешком търсеше апарата. Най-сетне го намери и се върна при мен. Направи няколко снимки от близко разстояние.

Изчакахме минута, докато се проявят.

— Благодаря ти за всичко — продумах аз.

— Моля, моля. Съжалявам…

— Защо?

— Знам, че очакваше убиецът да е японец.

Разбрах, че тя прехвърля собственото си желание върху мен. Не отговорих. Снимките потъмняха и се показа лицето на Мортън. Виждаше се съвсем ясно. Мушнах ги в джоба си и напипах нещо твърдо. Извадих го.

— Ти японски паспорт ли имаш? — попита Тереза.

— Не е мой, на Еди Сакамура е. — Прибрах го и добавих: — Трябва да тръгвам, за да намеря час по-скоро капитан Конър.

— Добре — тихо промълви тя и се обърна към мониторите.

— Ти какво ще правиш?

— Ще поработя още малко.

Излязох през задния изход, прекосих тъмния коридор и напуснах сградата.

 

 

Премигвайки на ярката слънчева светлина, се отправих към най-близкия уличен телефон. Хванах Конър в колата.

— Къде си? — попитах го.

— Върнах се до хотела.

— До кой хотел?

— „Фор Сийзънс“. Където е отседнал сенаторът Мортън.

— Какво правиш там? Знаеш ли, че…

— Кохай, не забравяй, че говориш по открита линия! Вземи такси и ела на булевард Уестуд 1430. След двайсет минути ще съм там.

— Но…

— Без повече въпроси — прекъсна ме той и затвори телефона.

 

 

Застанах пред сградата на булевард Уестуд 1430 и я огледах. Фасадата й бе кафеникава и с нищо не привличаше вниманието. На вратата беше изписан само номерът. От едната й страна имаше френска книжарница, а от другата — часовникарско ателие.

Почуках на вратата. Чак тогава забелязах дребния надпис на японски под изрисуваните цифри.

Никой не откликна на почукването, затова сам си отворих и влязох. Озовах се в миниатюрно, изискано заведение за суши. Имаше само четири места за посетители. На едно от тях се бе настанил Конър. Той ме покани да седна до него и рече:

— Запознай се с Имае, най-големия майстор на суши в Лос Анджелис. Имае сан. Сумису сан.

Готвачът се усмихна и леко се поклони. После постави пред мен някакво ястие.

— Коре о дозо, Сумису сан.

— Домо, Имае сан — поблагодарих му.

— Хай.

Сведох очи към сушито. Представляваше нещо като розов хайвер със суров жълтък отгоре. Видът му бе отвратителен.

Отправих към Конър умоляващ поглед.

— Коре о табетакото арукай? — рече той.

— Извинявай, но това е прекалено сложно за мен. Нищо не разбрах.

— Трябва да поработиш върху японския си, заради новото си гадже.

— Какво ново гадже?

— Мислех, че ще си ми благодарен, задето те оставих толкова време насаме с нея.

— За Тереза ли говориш?

Конър се усмихна.

— Изборът ти не е лош. Особено като имам предвид на какви жени си попадал в миналото. Но както и да е… Попитах те, дали знаеш какво е това? — И той посочи сушито.

— Нямам представа.

— Яйце от пъдпъдък и хайвер от сьомга. Съдържат много протеин. Ще те изпълнят с енергия. А ти имаш нужда от нея.

— Защо така мислиш?

— За да не изложи пред гадже — включи се в разговора Имае и се ухили.

После каза на Конър нещо на японски. Конър му отвърна и двамата се посмяха здраво.

— Какво смешно има? — недоумявах аз, но тъй като не получих отговор веднага, реших, че е по-добре да преминем на друга тема.

Хапнах малко от сушито. Като се изключи това, че беше слизесто, можеше да се яде. Всъщност бе доста вкусно.

— Хубаво? — попита Имае.

— Много — похвалих го аз.

Доядох си порцията и не се стърпях:

— Знаеш ли какво открихме на записите? Нещо невероятно!

Конър вдигна ръка, за да ме спре.

— Научи се от японците как да почиваш. Всичко с времето си. Оайсо онегай шимасу.

— Хай, Конор сан.

Готвачът донесе сметката и Конър му плати. После двамата размениха неразбираеми за мен фрази на японски и се поклониха.

— Тръгваме ли си?

— Да — отговори Конър. — Аз хапнах преди теб, а ти не бива да закъсняваш.

— За къде?

— За срещата с бившата си съпруга. Забрави ли? В четири тя ще дойде у вас.

 

 

Отново поехме заедно. Аз карах, а Конър зяпаше през прозореца.

— Как разбра, че е Мортън? — попитах го.

— Не знаех със сигурност. Поне до тази сутрин. Но още снощи се убедих, че някой си е играл със записите.

Помислих си за усилията, които ние с Тереза хвърлихме, за да се доберем до тази истина. За всички технически манипулации, на които подложихме лентите.

— Значи още при първото гледане на касетите ти се досети, че са коригирани?

— Да.

— По какво?

— Допуснали са една фрапантна грешка. Спомни си нашата среща с Еди на купона в Бевърли Хилс. Нали видя белега му?

— Да. Стори ми се, че е доста стар и че е получен вследствие на изгаряне.

— На коя ръка беше?

— Чакай да помисля… — сбърчих вежди аз.

Припомних си как Еди пушеше цигара след цигара и хвърляше фасовете в кактусовата градина. Белегът беше на…

— Лявата!

— Правилно — потвърди Конър.

— Но на записа белегът ясно се вижда. Когато Еди минава край огледалото и докосва с ръка стената…

Млъкнах.

На видеолентата Еди докосваше стената с дясната ръка.

— Господи! — възкликнах.

— Да, така е. Допуснали са груба грешка. Навярно са объркали кое е отражение и кое — не. А може и в бързината да са нямали време да проверят на коя ръка е белегът и просто са решили да го лепнат на дясната.

— Значи снощи си забелязал, че белегът не е на мястото си, и…

— И разбрах, че са променяли нещо в записа — продължи мисълта ми Конър. — Изпратих те в лабораторията, за да узнаеш къде биха могли не само да презапишат лентите, а и да ги подложат на техническа проверка. После се прибрах вкъщи да спя.

— Но защо ни позволи да арестуваме Еди, след като си знаел, че не той е убиецът?

— Понякога трябва да оставиш събитията да се развиват така, както иска противникът. Явно искаха да ни внушат, че Еди е удушил момичето. Нека си мислят, че сме се хванали на въдицата.

— Но вследствие на това загина един невинен човек! — възмутих се аз.

— Не мисля, че Еди е невинен — възрази Конър. — Той беше затънал до гуша в този случай.

— А как разбра, че всъщност Мортън е извършил престъплението?

— Той сам се издаде, когато се срещнахме с него.

— С какво?

— Много хитро ни баламосваше. Опитай се да вникнеш в същността на думите му. Между празните приказки, с които ни хвърляше прах в очите, той три пъти ни попита дали следствието е приключено. После се поинтересува има ли убийството нещо общо с продажбата на Майкро Кон. Доста странен въпрос!

— Защо да е странен? Нали Мортън ни обясни, че се познава с разни японски индустриалци. С Ханада и кои бяха там…

Конър поклати глава.

— Като отсееш глупостите, остава същественото: „Приключило ли е следствието? Правите ли връзка между убийството и продажбата на Майкро Кон? Защото аз възнамерявам да си променя позицията спрямо сделката“.

— Добре, но…

— Той не ни обясни най-важното: защо променя позицията си?

— Как да не ни е обяснил? Нали говори за това, че никой не го подкрепя, че не е в състояние да спечели битката сам…

Конър ми подаде фотокопие на някакъв печатан текст. Хвърлих едно око. Беше преснета страница от вестник. Върнах му я.

— Не мога да чета, докато карам. Кажи ми за какво става дума.

— Това е интервю, дадено от сенатора Мортън за „Уошингтън Поуст“ — поясни Конър. — В него политикът заявява твърдото си несъгласие с продажбата на Майкро Кон. Твърди, че сделката щяла да застраши националната сигурност и американските икономически интереси. Дрън-дрън — нататък е все в този дух. Продавали сме си бъдещето на Япония и тем подобни. Интервюто е взето в четвъртък сутринта. В четвъртък вечер Мортън посещава приема на Накамото и на следващия ден променя напълно отношението си към случая „Майкро Кон“. Вече не възразява срещу сключването на сделката. Как ти се струва това?

— Господи! — изпъшках аз. — Сега какво ще правим?

По принцип на нас, полицаите, не ни липсва самочувствие. Но понякога осъзнаваш колко ниско си в йерархията на властта и те хваща страх да застанеш срещу истински влиятелните. Обикновено в такива случаи нещата се объркват и накрая ти опираш пешкира.

— Какво да правим? — повторих аз.

— Всяко нещо с времето си — спокойно отвърна Конър. — Тук ли живееш?

 

 

Няколко подвижни телевизионни станции бяха паркирали пред жилищния блок. Имаше и доста коли с надписи „ПРЕСА“ върху спуснатите сенници. Тротоарът бе пълен с репортери. Сред тях забелязах и Уилхълм Невестулката, облегнат на автомобила си. Не видях никъде бившата си съпруга.

— Не спирай пред входа, кохай! — нареди ми Конър. — Подмини кооперацията и свий вляво.

— Защо?

— Позволих си от твое име да се обадя в градската прокуратура и се уговорих с жена ти да се срещнете в близкия парк.

— Така ли?

— Мислех, че ще е по-добре за всички…

Завих в пряката. В съседство с Хемптън парк имаше основно училище. Часовете бяха свършили и децата играеха бейзбол. Карах бавно и търсех място за паркиране. Минахме покрай една спряла кола, в която имаше двама души. До шофьора седеше някакъв мъж и пушеше. Жената зад волана нервно барабанеше с пръсти по таблото. Това беше Лорън.

Паркирах.

— Ще те почакам тук — каза Конър. — Успех!