Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (27)

Изследователският център Хамагури бе разположен в промишлената зона на север от Глендейл. Той представляваше безлична сграда, облицована с огледални стъкла. Влязох във фоайето. Зад елегантното бюро на портиера се виждаше централното помещение, обградено от всички страни с врати от опушено стъкло, които водеха към отделните кабинети и лаборатории.

Казах, че искам да говоря с доктор Джим Доналдсън, и седнах да почакам. В този момент се появиха двама мъже в костюми, кимнаха на портиера като на стар познат и се настаниха на канапето до мен.

Без да ми обръщат внимание, разгърнаха някакви лъскави брошури.

— Ето, тази снимка ще покажем накрая — каза единият. — Тя е най-впечатляваща.

Хвърлих едно око и видях панорама на ливади, осеяни с полски цветя. Над тях се извисяваха заснежени планински върхове.

— Скалистите планини, приятелю, са символ на Америка. Това привлича купувача. А и парцелът си го бива.

— Колко голям каза, че е?

— Двеста хиляди декара. Най-тлъстото парче земя за продан в Монтана. Двайсет на десет километра чудесни пасища в подножието на Скалистите планини. Огромна площ. Величествена гледка! Тъкмо това, което търси японският консорциум.

— Говорихте ли със собствениците за цената?

— Още не. Те са фермери скотовъди и съзнават, че се намират в затруднено положение. Сега вече свободно може да се изнася месо за Япония, а там килограм говеждо струва двайсет — двайсет и два долара. Ала японците отказват да купуват нашето, въпреки че е много по-евтино. И да изпратиш месо в Япония, така ще си изгние в пристанищните складове. Но виж, ако фермерите продадат земите си на японци, това е друго. От японски ферми японците ще купуват. Повечето скотовъдни стопанства в Уайоминг и в Монтана вече са продадени. А останалите американски собственици гледат как около тях се реконструират обори, оборудват се със съвременна техника и бизнесът процъфтява, защото японците изнасят месото за родината си и там го продават на много високи цени. Нашите разбират, че не са конкурентоспособни, и в края на краищата продават.

— И какво става с тях?

— Работят за новите собственици. На японците са им необходими хора, които да ги учат на скотовъдство в американски условия. Наемните работници получават изключително високо възнаграждение. Японците са тактични. Не искат по никакъв начин да накърнят достойнството на американците.

— Може и да си прав, но цялата тази работа не ми харесва — рече другият.

— Ами тогава, Тед, вземи пиши на своя депутат. Но отсега мога да те уверя, че и той работи за японците. Целият Конгрес е техен. Те дори получават държавни субсидии, задето развиват скотовъдството във въпросните райони — каза мъжът до мен, завъртя златната си гривна и се наклони към своя събеседник. — Тед, забрави възвишените чувства! По-добре мисли за това, че ни се полагат четири процента комисиона от сделка за седемстотин милиона. Парите ще ни бъдат изплащани в продължение на пет години, което значи, че ти лично ще получиш два милиона и четиристотин хиляди само през първата година!

— Знам, знам, но просто нещо ме смущава…

— Когато сключим договора, ще се успокоиш. Само че преди това трябва да доизпипаме някои подробности…

В този миг двамата осъзнаха, че ги слушам. Станаха и се отдалечиха. Чух как радетелят за японо-американско сътрудничество споменава нещо за „гаранции, че щатът Монтана ще одобри…“. Приятелят му само кимаше замислено. Онзи го тупна ободрително по рамото.

— Вие ли сте лейтенант Смит?

Някаква жена бе застанала пред мен.

— Да — отвърнах аз.

— Казвам се Кристен, помощничка съм на доктор Доналдсън. Кевин от Космическата лаборатория се е обадил, че ще дойдете. Ставало дума за някакви видеоленти, така ли?

— Да, бих желал да направите копия от тях.

— Съжалявам, но когато Кевин е позвънил, не бях тук. Секретарката, която е говорила с него, не е разбрала точно какъв е проблемът.

Погледнах я изумено.

— Доктор Доналдсън отсъства в момента. Ангажиран е с един семинар.

— Разбирам.

— Без него трудно бих могла да ви помогна.

— Касае се само за презапис. Навярно някой друг от вашия център…

— По принцип да, но точно днес това е невъзможно.

Пред мен отново се издигаше японската стена. Жената се държеше много вежливо, но стената бе непроницаема. Логично беше да предположа, че японска фирма няма да ми окаже съдействие дори за нещо толкова неутрално като презаписа на лентите.

— Ясно — рекох аз.

— Просто днес още никой не е дошъл на работа. Снощи възникна спешна задача и колегите работиха до късно, всъщност почти до сутринта. Много неудобно се получи, но виновна е секретарката, която не е знаела, че хората ще закъснеят. Съжалявам, задето напразно сте се разкарвали дотук.

Направих последен опит.

— Лично началникът на полицията ми възложи час по-скоро да извадя копия от тези записи. В Космическата лаборатория ми отказаха, сега и вие… Шефът ще ми откъсне главата!

— Много бих искала да ви помогна. Сигурна съм, че и доктор Доналдсън на драго сърце би го сторил. И преди сме изпълнявали специални поръчки за полицията. Но… Ако искате, елате по-късно. Или ми оставете…

— Не, не мога да ви ги оставя.

— Да, разбирам. Съжалявам, господин лейтенант. Защо не наминете пак към обед?

— Сигурно няма да мога. Извадих лош късмет. Ако снощи всички не бяха работили до късно…

— Да, наистина, това не се случва всеки ден.

— Някакъв научен проблем ли решаваха?

— Нямам представа. Тук се занимаваме с най-различни дейности. Обикновено бързите поръчки са от комерсиален характер. Телевизионни реклами, които се нуждаят от специални ефекти; възстановяване на сигнала от лоши записи и разни от този род. Скоро работихме за Сони — върху новия видеоклип на Майкъл Джексън. Не знам какво точно са правили снощи. Но дочух, че е паднала къртовска работа. Трябвало да обработват към двайсет касети. И то светкавично. Чак след полунощ са успели да привършат.

„Не може да бъде!“, мина ми през ума.

Опитах се да си представя как би постъпил Конър на мое място. Реших да пробвам с изстрел в тъмнината.

— Е, надявам се, че от Накамото са били доволни — подхвърлих аз.

— Да, то бяха благодарности. Та нали всичко стана както те го искаха.

— Споменахте, че доктор Доналдсън бил на някакъв семинар…

— Да.

— Къде?

— В хотел „Бонавенчър“, на семинар за подготовка на ръководни кадри. Темата е: „Мениджмънт на изследователската дейност“. Предполагам, че докторът е доста уморен, но макар и недоспал, той е превъзходен оратор.

— Благодаря — рекох аз и й дадох визитната си картичка. — Ако имате някога нужда от нещо или ако искате да споделите с мен някакъв проблем, обадете ми се.

— Добре — отвърна тя и погледна визитката. — Благодаря ви.

Отправих се към изхода. Преди да стигна до вратата, от горния етаж слезе млад, около трийсетгодишен американец с костюм марка „Армани“. Личеше му, че е завършил мениджмънт в някой от престижните университети. Той се обърна към двамата мъже, които чакаха във фоайето:

— Господин Накагава вече се освободи и може да ви приеме, господа.

Моите познайници скочиха чевръсто, грабнаха лъскавите проспекти и последваха служителя, който закрачи бавно към асансьора.

А аз излязох навън и потънах в смога.