Аарон Флетчър
Майка Австралия (7)

7.

Различията между тях бяха големи. Образованието на Гарити беше елементарно, а културата му се характеризираше с обичайната за пионерите заселници рудиментарност, но начинът му на мислене беше формиран от възпитание, основаващо се на традиции, датиращи от векове. Майра се ръководеше основно от инстинктите си, които диктуваха неща, както от съвсем делничен, така и от жизненорешаващ характер — от това къде да търсиш вода и червеи, до това да решиш дали наличността на храна е в количество, достатъчно за поддържане на живота, та да накърмиш, а не да се видиш принуден да изядеш новороденото. Дедите на Гарити бяха открили как да изработват оръжията си от метал преди хилядолетия, а оръжията на баща й бяха от камък. Езиковата бариера беше нищо в сравнение с бездната, която разделяше наследника на цивилизацията с корени в Древна Гърция и детето на каменния век, но между тях имаше и допирни точки. Той беше мъж, а тя — жена. Тя беше напълно готова и искрено желаеше да посвети цялото си време на това да му достави удоволствие. Неговата самота беше станала непоносима. В средата, в която живееше, той беше чужденец и се бореше да се адаптира към нея. Тя беше едно цяло със земята си и желаеше да му помогне.

Гарити успя да й каже името си и откри нейното след доста опити и грешки, защото тя мислеше, че я пита за нейното племе и положението й в него, които за нея бяха неща далеч от по-голяма важност.

Случайно Гарити откри, че тя може да надбяга всички негови кучета, освен едно. Понякога той се развличаше, като хвърляше пръчка на някое от кучетата и го караше да я носи обратно. Когато се зае да прави това за пореден път, тя наблюдава няколко хвърляния и изведнъж скочи и се втурна след пръчката. Донесе му я почти по същия начин като някое от кучетата му — в очакване на похвала. Той отново хвърли пръчката и кучето се спусна, усетило духа на надпреварата, но не се оказа достоен противник на Майра. Тя се засмя от удоволствие, когато той избухна в смях от огорчението на кучето. Той извикваше кучетата едно по едно и тя ги надбяга всичките. Едно от тях й беше равностойно и дори понякога я изпреварваше надолу по хълма, но даже и то не можеше да се мери с нея по нагорнището.

Той откри, че не беше чула динго по щастлива случайност. Сетивата й бяха невероятно остри. Един ден на минаване през гората, докато караха овцете на водопой, тя го заведе до една дупка, където женско динго беше подслонило кучилото си. Когато Майра разбра, че той е силно заинтересован от улавянето и избиването на динго, тя определи точното местонахождение на още три кучила в близката околност и му ги показа. Когато разбра, че всички близки водоизточници също го интересуват, тя го заведе до няколко, които досега му бяха непознати. А освен това, докато избиваха кучетата динго, Гарити откри, че тежката сопа, която тя постоянно носеше със себе си, е далеч по-опасно оръжие, отколкото мислеше.

Вечер, през голямата част от времето си край огъня, тя съсредоточено разглеждаше нещата си. Ровеше из късчетата скала и камъчетата, които беше събирала по едно или друго време, подбираше си някое и си го разглеждаше, а когато се скъсаше някой стрък трева в торбата й, тя незабавно го подменяше. Изпочупените кости и разпокъсаните пера все още я наскърбяваха и тя често ги вадеше и ги разглеждаше опечалена. Той разпозна перата, зареди мускета със сачми за птици, отиде в гората и уби един от малките папагали, от които бяха те. Тя обаче не направи връзка между птицата и сдъвканите пера и бързо го изяде. Цепнатината на дъното на съда продължаваше да я тревожи и той й помогна, като заглаждаше с джобния си нож трески кора и ги набиваше в цепнатината. След внимателна и усърдна работа с острия нож, Гарити успя да оформи тресчиците така, че да паснат, но съдът не беше толкова непропусклив, както преди да бъде счупен. И на други места кората в дъното и стените на съда беше изсъхнала през дните, докато тя беше с Гарити, и пропускаха и съдът беше станал неизползваем, именно защото не се използваше. Но Майра още си го пазеше. Намери сигурно място за него и другите си неща в колибата и явно продължаваше да ги цени високо.

Когато свикнаха един с друг и им стана по-леко да разгадават жестовете си, общуването помежду им бързо се подобри. Тя имаше пъргав и буден ум и бързо заучаваше ключови думи от пиджин — разваления английски, който използваха аборигените и на който Гарити по инерция се обръщаше към нея. След няколко дни почти не се затрудняваха да се разбират за основните неща. Едва ли някога щяха да са в състояние да нюансират разговорите си, средствата им за общуване не обещаваха да се развият дотам, но както личностите им, така и задълженията им и положението, в което се намираха, бяха от по-изначално естество от тези на повечето хора.

Дружбата на Гарити с Уилямсън беше най-дълбоката личностна връзка в живота му, преди да срещне Майра. Освен другите неща, в сиропиталището ги учеха на правилно отношение към родителите и в спомените си той съвестно се отнасяше към майка си по начина, по който беше научен, но тези спомени бяха смътни и откъслечни — по-скоро за силует, отколкото за реален човек. От останалите хора в живота му го разделяше стена от общо отчуждение, а и повечето от тях бяха користни и зли. Опитът му от връзката с Майра беше нещо напълно различно и го беше погълнал изцяло. Той се изпълваше с вцепеняващо изумление, когато се опитваше да го анализира, и не намираше думи, за да го определи, както и минал опит, с който да го сравнява. Отношението му към аборигените не се отличаваше от отношението му изобщо към останалите хора, но той вече не отнасяше Майра към другите аборигени повече, отколкото към другите хора. Тя беше нещо уникално и мястото й не беше сред останалите.

Дълбоката и интимна връзка с друг човек откри нови перспективи в живота на Гарити, перспективи, за чието съществуване никога не беше подозирал. Преди да се появи Майра, животът му го беше задоволявал, защото винаги го сравняваше с живота си в сиропиталището, но след като я срещна, предишният му живот започна да му изглежда скучен и сив. Сега всеки ден беше едно ново преживяване, което изпълваше живота му със смисъл. Когато след кратко проучване Майра от своя страна откри, че в сравнение с това, което познаваше от предишния си живот, свободата й е неограничена, тя се разви като личност и стана по-самостоятелна, с някои изблици на гняв и инат. В сиропиталището на Гарити чистотата се свързваше с вярата в Бога и разписанието предвиждаше къпане и пране веднъж в седмицата, тъй че той беше продължил да се къпе и пере дрехите си един път в седмицата, когато за това имаше вода. Реакцията на Майра на предложението му да се изкъпе в потока беше неразбиране в началото, последвано от отказ да повярва, че подобно нещо въобще й се предлага, та чак до силен уплах от идеята. Според собствения й житейски опит потапянето във вода беше естествено само за рибите и някои жаби и змии.

За нея първото къпане беше травматизиращо, а за него — уморителна борба с нейните писъци на ужас и вършеене с ръце, докато той безмилостно я търкаше и миеше косата й. После тя седна на брега на потока и докато трепереше от студ и му хвърляше сърдити, изпълнени с негодувание погледи, той самият се изкъпа и изпра дрехите си. Случаят подчерта липсата на облекло за Майра и той помисли върху това, докато седеше с нея на брега и чакаше дрехите му да изсъхнат достатъчно, за да ги облече. Да я наблюдава как се движи наоколо в естественото си състояние за него беше извор на наслада, но изпитваше огромно нежелание друг да я види гола, а наближаваше времето Уилямсън или някой от другите мъже да му донесат припаси.

В колибата си имаше други дрехи и като се поразрови из тях, откри чифт панталони с пробити колене и лека муселинена риза. Тя с готовност прие идеята да носи облекло, тъй като го смяташе за украшение, а и искаше да прилича повече на него и бързо се научи да си служи с игла и конец. Свиха панталона в талията, отрязаха крачолите до коленете и ги раздраха по шевовете. След като зашиха парчетата, от панталона стана дълга, широка пола, не много по-различна от полите, които носеха другите жени. Не беше по силите им да преправят ризата и Гарити отряза широките ръкави между китките и лактите й. Майра я носеше закопчана догоре, а полите на ризата висяха до коленете й, малко над ръба на полата. С дрехите й беше горещо и неудобно, но възторгът й от нововъведението не стихна с времето, а освен това тя намери джобовете за много удобни. Постепенно свикна с дрехите, но облеклото й я забавяше, когато се надбягваше с кучетата.

Уилямсън пристигна след няколко дни. Беше късен следобед. Гарити седеше на склона и наглеждаше овцете, а Майра беше отишла да приготви вечерята. Той се обърна, когато чу полуизсъскването — полуизсвирване, което тя използваше, когато искаше да привлече вниманието му. Тя тичаше надолу по склона към него с омотани около тялото й дрехи, с възбудено и напрегнато лице. Размахваше ръка по начина, който използваше, когато искаше да го повика. Той се изправи, взе мускета си и побърза срещу нея.

— Какво има? Динго?!

Тя спря, като махаше с ръка в жеста, с който заместваше поклащането на главата, поколеба се и се замисли, след това го посочи и обърна лице към хълма зад кошарата.

Той реши, че тя има предвид приближаващ се мъж и кимна, после се обърна и извика на кучетата. Те се разтичаха напред-назад, събраха стадото и го подкараха нагоре по склона. Гарити сложи мускета си на рамо и тръгна по нагорнището. Майра го последва. При колибата нямаше никой, наоколо също не се виждаше човек, но тя посочи към дърветата под билото на хълма, по посока на овцефермата. Той кимна, погледна назад към овцете, които се изкачваха по склона, след това застана в очакване, като наблюдаваше линията, откъдето започваше растителността. След малко от дърветата излезе мъж на кон. Следваше го друг натоварен кон, който мъжът водеше с въже. Беше Уилямсън. Той махна с ръка и Гарити помаха в отговор, след което се върна към кошарата. Овцете приближаваха върха на хълма.

Животните вдигнаха облак прах, когато се струпаха на утъпканата земя до кошарата — маса от блеещи, поклащащи се глави и тела, покрити с вълна. Гарити тръгна срещу стадото с разперени ръце и овцете се обърнаха към кошарата. И последната от тях влезе вътре и се скри между останалите. Кучетата спряха да хапят краката на овцете и започнаха да лаят по Уилямсън. Гарити ги извика и плъзна коловете по местата им. Уилямсън се усмихна и кимна, когато приближи кошарата. Изразът на лицето му се промени, когато видя Майра, която стоеше до огъня. Той отново погледна Гарити, дръпна юздите на коня и се усмихна още по-широко.

— Добре ли си, Пат?

— Добре съм. А ти Франк?

Изведнъж Гарити почувства нужда да се защити и прочисти гърлото си. Той погледна Майра. Тя надничаше към Уилямсън през кичурите коса, които висяха над очите й. Лицето й изразяваше любопитство, но и бдителност. Ризата и полата й бяха прашни и зацапани, яката й беше изкривена, а ръцете й, които стърчаха от широките ръкави на ризата, изглеждаха тънички и висяха отпуснати покрай тялото й. Пръстите на босия й крак разсеяно почесваха горната част на другото й ходило, навик, който издаваше кога е озадачена или умислена.

— Е, коя е тя?

Гарити отново прочисти гърлото си, погледна нагоре към Уилямсън и се опита да се усмихне, след това смутено сви рамене и погледна встрани.

— Казва се Майра.

— Майра? Е, това е хубаво име и тя е хубаво момиче.

Гарити отново вдигна поглед към Уилямсън и кимна, след това се усмихна в отговор на неговата широка усмивка. Изведнъж му стана по-леко. Уилямсън се засмя, слезе от коня и потупа Гарити по рамото, после отидоха до натоварения кон. На самара му имаше две големи брезентови торби. Те ги вдигнаха и ги занесоха пред колибата. Гарити и Уилямсън разседлаха конете и ги спънаха, а седлата отнесоха до колибата.

— Овцете изглеждат добре, Пат.

— Пашата е добра.

— Да, изглежда, но и ти си дяволски добър пастир, Пат.

Оставиха седлата пред колибата до чантите с продукти. Уилямсън свали шапката си, изтри челото си с ръка и погледна Гарити.

— Насам май не са се мяркали разбойници.

Гарити поклати глава и посочи огъня.

— Да седнем. Не, не съм виждал. Някой друг виждал ли е?

— Да. — Уилямсън въздъхна тежко, докато се настаняваше край огъня. — Стреляли са по Кроули и са изчезнали на север с част от стадото му. Успя да се добере до овцефермата, но докато изпратя някой от хората си до неговото място, по-голямата част от стадото се е пръснала или била избита от динго.

— Как е Кроули?

— Ще се оправи.

Гарити кимна, погледна огъня и отново вдигна очи към Уилямсън.

— За какво са им на разбойниците овце?

— Откарват ги на изток и ги продават на някои от скотовъдците там. Няма съмнение. Последните две години сушата на изток от Дарлинг беше лоша и много от стоката е измряла.

Гарити отново кимна и се загледа в огъня.

— Трябва да се пазиш, докато обикаляш, Франк.

— Няма нищо страшно. Държа пистолета под ръка, а и никога не нося много пари в себе си. — Той се усмихна кисело. — Годинките ме притесняват повече, Пат. На тези стари кокали милите им изглеждат все по-дълги и повече тежат.

Гарити го погледна и сведе поглед. Беше много различен от мъжа, който си търсеше чирак в сиропиталището. Трудностите и грижите бяха взели своя данък, а плътта сякаш висеше на някога набитото му тяло. Само очите му си бяха останали същите.

— Трябваше да изпратиш провизиите по някой друг, Франк.

— Не — каза бързо Уилямсън и поклати твърдо глава. — За мене ти си повече син, отколкото овчар, Пат, и искам да знам, че си добре.

Гарити се почеса по брадата и се усмихна смутен. Гледаше в ботуша си и риеше с него земята.

— Радвам се, че мислиш така, Франк.

— Да, мисля — спокойно каза Уилямсън. Той погледна Майра, която се появи иззад колибата с още едно парче месо, и върна погледа си върху Гарити.

— Смяташ ли да я задържиш?

Гарити кимна.

— Да. Мисля да я задържа. Нямам никаква причина да не го правя, нали?

— Не, а и това е само твоя работа. Но ако знаех, щях да докарам повече продукти. Два от фургоните се разбиха при последното пътуване от Сидней и брашното ми е малко, затова съм ти донесъл намалена дажба, но има повече осолено свинско плюс бутилка меласа.

— Това ще ни дойде добре. Ще се оправим с една дажба. Тя не яде много, а и трябва да ти кажа, изобщо не би хапнала продуктите, ако не я накарам. Цялото ми време отива да я пазя да не яде щурци, змии и тям подобни, по дяволите!

— Да, това е або, човече. — Уилямсън се засмя и поклати глава. Той я изучаваше, докато тя пълнеше очернената от сажди тенджерка с вода, а после се наведе над огъня, за да я сложи на жарта. Умислено се усмихна. — И въпреки това може да се яви на ревю за бели жени, само да имаше повече коса и кожата й да беше с една отсянка по-светла. Особено с дрехите на нея. Чия беше идеята?

— Моя. Не искам някой мръсник да й зяпа задника.

— Не те обвинявам. И аз съм същият. Къде я намери?

— Размених я. Затова ми трябваха брадвите и ножовете миналия път.

— Това ли било? Е, направил си добра сделка, ако това е всичко, което си дал за нея.

Гарити я погледна. Полите на широката й риза метяха земята, а широката пола се издуваше около нея. Очите им се срещнаха. Тя се усмихна леко и хвърли нервен поглед към Уилямсън. След това вдигна тигана и го отнесе към колибата. Гарити отново погледна огъня и каза спокойно:

— Да. Добра сделка беше.

Уилямсън въздъхна тежко, протегна крака, разтри коленете си, прозя се и започна да рови из джобове си за лулата.

— Този път съм ти донесъл повече тютюн, Пат. Но нямах ром.

— Ще мина и без ром, но тютюна ми е на свършване — отвърна Гарити и извади своята лула.

— Радвам се, че съм донесъл повече, щом е така. Сега запали от този.

Уилямсън извади джобния си нож и пръчка тютюн, отряза едно парче и го раздели с Гарити. Те го стриха между ръцете си и напълниха лулите. Майра излезе от колибата с брашно в тигана, коленичи до огъня и гребна вода от ведрото. Остави тигана на земята и замеси питка с ръка. Те запалиха лулите си със съчки от огъня и запушиха. И двамата мълчаливо я наблюдаваха. Погледите им я смущаваха и тя тръсна глава и остави косата й да падне пред лицето й. После постави капака на тигана и го сложи на огъня, след което стана и се отправи обратно към колибата, като изтръскваше ръцете си от тестото и вървеше с извърнато настрани лице.

— Няма нищо общо с другите або, които съм виждал — каза Уилямсън като извади лулата от устата си и изпусна дим. — Откъде е?

— Не знам, но мисля, че е от доста далеч. Близките й се държаха сякаш не бяха виждали бели хора, а тя вижда, чува и усеща миризмите по-добре от всичките ми кучета. Знаеше, че идваш, когато беше на повече от миля.

— Не думай! Струва си да я задържиш. Изглежда добра готвачка.

— По-добра е от мен.

Уилямсън се засмя и дръпна от лулата си.

Майра се върна при огъня с торбичката чай, вдигна дръжката на тенджерката с една клечка и я свали от огъня, сипа вътре чай и отново я върна на огъня, след това се изправи и тръгна обратно към колибата, като завързваше вървите около отвора на торбичката. Върна се от колибата и седна до Гарити, като го гледаше разтревожено и подвиваше полата под себе си. Той й се усмихна и й подаде лулата си. Тя смукна няколко пъти силно и издиша дима, след това му я върна с широка усмивка на лицето и крадешком погледна към Уилямсън.

— Сега разбирам защо тютюна ти е на свършване — засмя се Уилямсън.

Гарити се усмихна и кимна като сложи лулата в устата си.

— Обича да си дръпва.

— Ще ти оставя и моя тютюн, а следващия път ще донеса двойна дажба — каза Уилямсън и подви крака под себе си. После стискайки лулата със зъби, с охкане се изправи на крака и отиде до седлото си.

— Да видя дали имам нещо за нея. Обикновено нося няколко дрънкулки със себе си в случай, че срещна або и ми се наложи да ги спечеля на своя страна. — Той клекна до седлото си, отвърза навитото на руло одеяло, което беше върху чантите, и го избута настрани, като отвори капаците им. — Да, това без съмнение ще я зарадва — каза той, като бъркаше в чантата и извади нещо от нея. Изправи се с ново пъшкане и се върна до огъня.

— Ето, дай й това.

Той подаде на Гарити малко огледалце, завито във вълмо сурова вълна, за да не се счупи, и наниз стъклени мъниста. Гарити се усмихна и му благодари с кимване. Обърна се към Майра, сложи наниза около врата й, извади огледалцето от вълната и й го подаде. В изражението й липсваше каквото и да е разбиране. Очите й се сведоха към мънистата, след това тя вдигна поглед към огледалцето и безпомощно започна да мести очи ту към Гарити, ту към Уилямсън. Гарити вдигна огледалцето пред лицето й. Очите й се преместиха обратно върху него и на лицето й се изписа изражение на зашеметяващ шок. Уилямсън се засмя и седна, като я гледаше иззад гърба на Гарити и си пушеше лулата, а Гарити й се усмихна. Тя обърна огледалото в ръцете си и го погледна отзад, след това го обърна отново и погледна лицето си, отразено в повърхността му. То засия в широка, доволна усмивка и тя сведе поглед към мънистата и ги вдигна, за да ги разгледа, като издаваше гърлени звуци на възхищение. Гарити се обърна към Уилямсън.

— Много съм ти задължен, Франк.

— За нищо. Щастлив съм, че тя е доволна.

Гарити се усмихна и кимна, погледна Майра, отмести очи към огъня и си дръпна от лулата. Няколко минути Майра разглеждаше огледалцето и мънистата и издаваше тихи звуци на удоволствие, после се изправи и влезе в колибата, за да ги остави при другите си скъпоценности. Тя се върна, обърна месото над огъня, вдигна дръжката на тенджерката с една клечка и я свали от огъня, сетне наля чай в канчето, което беше сред приборите на гладката скала. Подаде го на Гарити, след което погледна с несигурно изражение към канчето, а после към Уилямсън. Уилямсън се изправи, отиде до седлото си и взе своето канче, метална чиния и вилица, върна се до огъня и й ги подаде. Тя остави вилицата и чинията на гладката скала, напълни канчето с чай и му го върна. Той се усмихна и й кимна с благодарност, когато го взе, а тя извърна поглед и се усмихна срамежливо.

— Обича ли да си пийва чай?

Гарити сръбна от чая си и поклати глава, като остави канчето на земята и сложи лулата в устата си.

— Не си пада по него.

— Ще му свикне.

Гарити се усмихна и кимна отново. Отпи и дръпна от лулата си.

Уилямсън се поизкашля, захапа лулата си и погледна Гарити.

— Ще докарам още овце.

Гарити вдигна вежди.

— Още? Сега отглеждаш повече от двадесет хиляди, нали?

— Повече. А мога да отглеждам петдесет. Единственото, което ме спира, е намирането на пастири и увеличаването на стадата. Много овчари идват от овцефермите на изток, тъй че наех няколко и бих могъл да ги пробвам. Имам достатъчно хора да поемат още пет или шест хиляди и смятам да докарам още толкова.

— От стадата на Нипеан?

— Не. Смятам да ги купя. Искаш ли да участваш?

— С колко?

— Сега в банката на Сидней имаш почти петстотин гвинеи. Това прави между две и три хиляди, зависи каква ще е цената, когато купуваме. Веднага след стригането цената пада с една трета до половината, а аз смятам да ги купя точно тогава. Ако искаш, можем да вземем стадото заедно и да разделим загубата и печалбата. Или, ако искаш, можеш да наемеш един от моите хора да ти помага и да купиш собствено стадо, с което да се оправяш сам. Имаш и най-добрите ми пожелания, заедно с работа по всяко време, ако загубиш стадото си.

— Колко ще ми струва да наема човек?

— Около двадесет и пет или тридесет гвинеи на година, зависи от цената на продуктите. Моят главен пастир ми струва четиридесет или повече, а другите, които вършат това-онова из овцефермата, най-много двадесет. Або излизат от пет до дванадесет на година, зависи от работата, която вършат. Освен това ще трябва да наема и миячи и стригачи през сезона. Ако искаш да създадеш собствена овцеферма, ще се включа във всичко заедно с теб.

Гарити се усмихна леко и го погледна.

— Май се опитваш да се отървеш от мен, Франк!

Уилямсън се усмихна и поклати глава. След това усмивката му угасна и той сви рамене.

— Бих искал да те видя със собствена овцеферма, Пат, а тук има предостатъчно място и за двама ни. Но не считам да те насилвам. Във всеки случай, не точно сега. Ако искаш да купим стадото заедно — добре, и край. Или можем да продължим както досега. Но рано или късно искам да те видя със собствена овцеферма.

Дълго време Гарити остана мълчалив. Гледаше огъня и подръпваше от лулата си, след това сви рамене.

— Ще трябва да помисля нощес, Франк.

— Използвай времето си, Пат.

Слънцето залязваше и светлината беше мека. Очертанията на гъстите гори и откритите пасбища се смесваха в далечината. Лекият, горещ бриз караше пламъците да танцуват, а жаравата да блести в яркочервено и жълто. Той довея и парливата миризма на прах от утъпканата площ около кошарата и силната миризма на овцете от стадото. Гарити погледна кучетата, които лежаха от другата страна на огъня, щракна с пръсти и махна с ръка към стадото. Те се изправиха и затичаха натам. Майра стана, свали месото от огъня, сложи го на гладката скала до огнището и започна да изрязва изгорялата част с ножа.

Стъмни се и тя хвърли повече дърва в огъня. В светлината се показаха муцуните на кучетата, които бяха се върнали и гладно чакаха за своята част от вечерята. Майра събра изгорялото месо и купче остатъци, изправи се и заобиколи огъня, за да ги нахрани. Тя раздели парченцата месо между тях и ги отпрати обратно към стадото. Върна се до огъня, взе една клечка и измъкна тигана от жарта. Разчупи питката, сложи парчетата заедно с късове месо в чиниите и ги подаде на мъжете, след това отново напълни канчетата с чай. Чаят в тенджерката свърши и тя погледна Гарити с вдигнати вежди и посочи ведрото. Той кимна и тя отново напълни тенджерката с вода, сложи я на огъня и влезе в колибата за торбичката с чая. След като сипа чай в тенджерката, тя внесе торбичката обратно в колибата, върна се до огъня, коленичи до Гарити и го подръпна за ръкава. Той я погледна. Тя посочи торбите пред колибата и въпросително вдигна вежди. Гарити кимна и посочи колибата. Тя отиде до торбите и ги отвори. Извади плочите пресовано говеждо и свинско, торбите брашно, сол и захар и останалите неща, като ги въртеше едно по едно в ръцете си и ги изучаваше отблизо. Гарити я наблюдаваше през рамо и когато тя извади буркана с меласа, той щракна с пръсти и посочи една счупена бутилка край колибата. Тя предпазливо остави буркана и направи знак с глава, че е разбрала.

— Защо беше това? — попита Уилямсън с пълна уста.

— Мисли, че всичко е направено от желязо. Преди време счупи бутилката и я държа там, за да й я показвам, когато нещо може пак да се счупи.

Уилямсън се засмя и кимна. Майра извади продуктите от торбата и кимна. Празните торби остави на самара. После се върна до огъня, свали тенджерката и напълни канчетата на мъжете, след което седна до Гарити и се зае с овнешкото и парчето питка.

Когато се нахраниха, Уилямсън и Гарити напълниха лулите си и ги запалиха. Майра събра съдовете и ги изми, като гребваше вода с шепи и ги плакнеше. След това ги изсуши на огъня и внимателно ги подреди, като похлупваше вилиците с чиниите в педантично права редица на гладката скала. Влезе в колибата и се върна със своя съд за вода и торбата си, остави ги на земята и след като напълни канчетата на мъжете от тенджерката, седна до Гарити и започна да разглежда нещата си. Нанизът мъниста и огледалцето бяха сред тях и тя се любуваше на мънистата и ги прокарваше между пръстите си с доволна усмивка. После взе огледалцето и почна отблизо да изучава зъбите и очите си, като го обръщаше, за да улови светлината на огъня. Гарити докосна ръката й, посочи счупената бутилка, а след това огледалото. Очите й се разшириха. Гарити взе вълмото вълна, в което беше огледалцето, и й го подаде. Майра го уви и затършува в торбата си, за да му намери място.

— Не знаеше, че огледалото може да се счупи? — попита Уилямсън.

— Не. Изглежда не знае нищо, докато не й покажа. Но трябва да й показвам само веднъж, а това не се случва с повечето хора.

— Да. Не споря — отговори Уилямсън. — За теб тя е една истинска малка жена. За това също никой на би могъл да спори. — Той изтръска пепелта от лулата в тока на ботуша си, след това се изправи и се протегна с прозявка.

— Мисля да си постеля одеялото край огъня, Пат.

Гарити кимна, изтръска лулата си и погледна Майра. Посочи й колибата и се изправи.

— Утре сутринта ще ти кажа за овцете, Франк.

Уилямсън кимна и отново се прозя. Отиде до седлото си и вдигна навитото одеяло.

— Добре, Пат. Мога да изчакам няколко дни, за да имаш повече време да си помислиш.

— Не бих искал да те задържам, Франк.

— Добре. Ще поговорим утре сутринта и ще видим дали имаш нужда от повече време за размисъл.

Гарити кимна и тръгна към колибата след Майра.

— Добре. Лека нощ, Франк.

— Лека нощ, Пат.

Майра изчезна в тъмнината и прошумоли тихо в ъгъла на колибата, докато си скатаваше нещата. Гарити стигна опипом до сламеника, седна, събу си ботушите и започна да се съблича. Майра го прекрачи, седна от другата страна на сламеника и свали дрехите си. Той струпа дрехите си накуп, опъна се по гръб и се загледа в тъмнината. Мислеше си за думите на Уилямсън за овцете. Майра се приближи до него, сложи глава на рамото му и леко докосна слабините му с пръсти. Той поклати глава. Тя издаде тих, гърлен звук, притисна се в тялото му и го прегърна през кръста, като качи единия си крак върху него. След това удобно намести главата си в трапчинката на рамото му. Гарити я прегърна, потупа я по рамото и се отпусна.

Въпросът опираше до това, дали да рискува всичко, което беше спечелил и което на свой ред беше спечелено при висока степен на риск. Другите мъже работеха на надници, които бяха много по-малки от неговата печалба от дяловете му, но бяха осигурени. Досега бе имал късмет и овцете не бяха загинали в пожар или суша, нито пък той се беше наранил или пострадал, та да не успее да ги опази. Фургоните, които прекарваха вълната до Сидней, бяха пристигнали там невредими и за нея получиха добра цена. Рискът му се беше отплатил добре и след две стригания той беше натрупал повече пари, отколкото много хора успяваха да спечелят през целия си живот. Всичко щеше да бъде загубено, ако се решеше да закупи овце заедно с Уилямсън. Уилямсън нямаше да отиде до Сидней, така че животните щяха да бъдат поверени на грижите на някой от хората, които наемеше. И всичко можеше да бъде загубено дори преди овцете да пристигнат от Сидней. Можеше да ги застигне пожар или някое друго от многобройните бедствия, възможни по пътя. Без съмнение по време на прехода от Сидней щеше да има някакви загуби, макар че стигнеха ли веднъж овцефермата, много от опасностите щяха да са зад гърба им, но и тогава опасностите бяха много и животните все още можеха да бъдат изгубени. Решението да поеме риска и да участва в покупката заедно с Уилямсън не беше единственото възможно. Трябваше да помисли дали да продължи с Уилямсън, или да вземе своята част от овцете и да започне сам. Никога досега не беше анализирал живота си от гледна точка на някакви далечни перспективи.

Всеки ден беше просто повторение на предишния и това го задоволяваше, защото харесваше работата си. С появяването на Майра животът му се беше променил само колкото и тя да се включи в ежедневието му. Парите в банката в Сидней оправдаваха този начин на живот, защото парите бяха цел, към която всеки се стреми, но възможността да притежава собствена овцеферма променяше всичко. Изведнъж в живота му се появи цел, и то цел, към която се беше стремил и която желаеше пламенно и с дълбока непоколебимост. Той искаше собствена овцеферма. И сега възможността да я притежава беше реална. За овцете знаеше всичко, което му беше необходимо, а и Уилямсън щеше да му помага. За седмица-две щеше да научи подробностите, които щяха да му бъдат необходими, за да ръководи овцефермата. Но въпреки че за няколко години две-три хиляди овце можеха да се превърнат в голямо стадо, бройката беше толкова малка, че едва щеше да има печалба от тях. Нямаше да е в състояние да купи фургони или да наеме повече от един-двама мъже и щеше да е зависим от Уилямсън за доставките и превоза на вълната до Сидней. Един-единствен горски пожар или сушава година щяха да го пометат. Много от малките овцеферми на изток бяха без съмнение подобни начинания и повечето фалираха, без да успеят да просъществуват дори през умерено трудни времена.

Опитът да започне собствена овцеферма с такъв малък брой овце прекосяваше чертата, отвъд която рискът ставаше неприемлив. Не му се искаше някой друг да се грижи за овцете, които той притежава, докато той гледа стоката на Уилямсън, но Уилямсън щеше да се погрижи овцете да се отглеждат така добре, както и другите му животни. Печалбата от неговия дял щеше да се увеличава бързо, защото и половината от агнетата щяха да са негови. Ако всичко потръгнеше добре, след няколко години можеше да има хиляди вместо стотици гвинеи.

Уилямсън прохърка в съня си и Майра се събуди с конвулсивно сепване, вдигна глава и се огледа наоколо. Уилямсън отново изхърка и Майра се отдели от Гарити, стана от сламеника и отиде до вратата на колибата. Луната беше изгряла и силуета на стройното й голо тяло се очерта в рамката на вратата на бледата лунна светлина. Тя остана за момент до вратата, заслушана в хъркането на Уилямсън, след това се обърна, тихичко прекоси колибата и се върна до сламеника. Наведе се над Гарити, за да види дали е заспал и като видя, че е буден, посочи към Уилямсън, подражавайки му през тих смях в хъркането му. Гарити кимна и се усмихна, после я придърпа при себе си на сламеника. Тя въздъхна леко и се повъртя, докато се настани отново. Споменът за тялото й, откроило се на лунната светлина, беше жив в съзнанието му. Той потърси начин да избяга от мъчителните размисли около овцете и реагира, когато ръката й премина през слабините му. Тя замря за миг, опипващата й ръка се плъзна обратно, а движенията й станаха целенасочени. Гарити се обърна към нея и я прегърна. Тя издаде тихи звуци на задоволство, когато той разтвори бедрата й, пъхна ръката й под кръста си и се долепи до нея.

Когато свършиха, той отново легна по гръб и се взря в тъмнината. Не можеше да заспи. Майра лежеше до него, преметнала крак през тялото му и обгърнала гърдите му с ръка и дишаше в дълбок бавен ритъм, който се долавяше единствено по движението на гърдите й, които се опираха в тялото му. Той обмисли цялото предложение няколко пъти и всеки път му се струваше все по-глупаво да рискува всичко, за което беше работил. Но стоящите в банката пари бяха напълно безполезни за него. А и не беше чак такава рядкост банка да загуби всички депозирани в нея пари и да обяви фалит. Онова, което го спираше, освен риска, беше да повери овцете си на някого другиго. Никога не беше виждал стадо, за което се грижи друг човек, което да му е харесало. За другите това беше работа. За него беше самият живот. Но тази пречка беше лесно и логично преодоляна. Освен факта, че щеше да спечели много повече, като продължи с Уилямсън и в същото време взима дялове от другите овце, той постоянно щеше да поверява овцете си на грижите на други овчари, ако някога притежава собствена овцеферма.

А Гарити възнамеряваше да притежава собствена овцеферма. Като продължи с Уилямсън и същевременно участва с дялове в другите овце, до няколко години би могъл да основе напълно печеливша овцеферма, ако всичко потръгнеше добре. Реши да го направи и когато взе решението, закипя от нетърпение да уреди подробностите и да свърши с това. Той се отдели от Майра, седна и пипнешком потърси панталона си. Тя го погледна в тъмното и издаде въпросителен звук. Той обу панталона си и тръгна бос към вратата.

Увит здраво в одеялото си, Уилямсън представляваше тъмна сянка близо до загасналия огън. Гарити коленичи до огъня, разрови въглените с една пръчка и хвърли подпалки върху червената жарава под пепелта, след това се наведе и я раздуха. Подпалките пламнаха и Гарити струпа няколко парчета дърво над пламъка.

— Франк?

Уилямсън трепна, седна, огледа се замаяно с разтревожен израз и посегна към пистолета, оставен на земята до него.

— Какво има?

— За овцете. Бих искал да участвам с половината заедно с тебе.

Уилямсън го погледна на трептящата светлина на огъня, като премигваше сънено и объркано с очи, после кимна, след което се прозя и погледна нагоре към звездите. Остави пистолета на земята и се поизправи, като разтриваше лице с двете си ръце.

— Добре, Пат.

— Как мога да ти прехвърля парите в банката?

— Можеш да ми напишеш платежно нареждане. Донесох хартия и мастило в случай, че пожелаеш да го направиш.

— Хайде да го напишем сега.

Уилямсън отново вдигна глава към звездите, след това погледна Гарити.

— Точно сега ли, Пат?

— Иска ми се да приключа с тази работа! Ще подклада огъня, та да можем да виждаме.

Уилямсън се почеса по главата и кимна. Отметна одеялото и напрегна сили, за да се изправи.

— Добре, Пат.

Гарити начупи още клонки от купчината дърва и ги хвърли в огъня, а Уилямсън се запрепъва към седлото си. Майра беше излязла от колибата и гледаше любопитно ту единия, ту другия, докато закопчаваше ризата си. Тя отиде до огъня, избута Гарити настрани и коленичи, за да събере още съчки. Гарити седна до широката гладка скала до огнището и премести съдовете в единия й край. Уилямсън потършува в едната от чантите на седлото си и се върна при огъня с импрегниран пакет хартия, малка стъкленица мастило и притъпено, изпоцапано перо.

Уилямсън остави стъкленицата и пакета на скалата, извади джобния си нож и като държеше края на перото нагоре срещу светлината на огъня, внимателно го подостри. Майра напълни тенджерката с вода от ведрото, като се прозяваше и почесваше и заобиколи мъжете, за да я сложи на огъня. Уилямсън прибра ножа си, извади лист хартия от пакета и го приглади на скалата. Докато вадеше корковата тапа на стъкленицата, погледна Гарити.

— Искаш ли ти да го напишеш, Пат?

— Правил си го и преди, нали?

— О, повече от веднъж.

— Тогава го напиши ти.

Уилямсън кимна, постави стъкленицата на скалата и приглади листа. Прочисти гърлото си и взе перото. Две от кучетата дойдоха до края на петното светлина и легнаха с муцуни между лапите си, като наблюдаваха мъжете. Уилямсън топна края на перото, заглади хартията още веднъж и започна старателно да пише. Майра се приближи към мъжете и се наведе над тях, надничайки през раменете им, докато Уилямсън пишеше върху хартията в здрача на трептящата светлина на огъня.