Серия
Сага за Австралия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outback, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 14 гласа)
Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Аарон Флетчър. Майка Австралия

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1993

Редактор: Теодор Михайлов

Коректор: Мария Тодорова


Част първа
Фермата Уайамба

1.

Песъчливата почва беше суха и изгарящо гореща при допир там, където слънцето я достигаше — между високите туфи трева и съсухрените, попарени от лъчите акациеви шубраци. Тя беше набраздена от вълнички от ветровете, успели да се промъкнат през листака, и осеяна с малки камъчета — пъстро платно от сивкави и кафяви тонове, които избледняваха до неясни петна под ослепителната светлина на слънцето и преминаваха в дълбоки тъмни силуети в полумрака на сенките. Но очите на Майра бяха приковани върху почти невидимата следа през нея. Тя беше застинала на един крак. Другият беше замръзнал на няколко инча от земята в движение, спряно веднага щом острият й поглед бе забелязал незначителните следи, оставени при преминаването на друго същество.

Дебелата кожа на грубите й ходила предпазваше голите й крака от огнената жар на земята. С изключение на мекия и настойчив глас на инстинкта, който се обаждаше от дъното на съзнанието й, за да напомни, че пряката слънчева светлина трябва да се отбягва, когато е възможно и особено през горещите часове на деня, тя беше напълно безразлична към лъчите на слънцето, които обливаха голото й тяло. Очите й опипаха земята. Следата беше от обуун, синеглавия гущер, и беше направена само преди секунди. Малките песъчинки още се свличаха по стените на плитката вдлъбнатинка. Тя свършваше в основата на гъста туфа сребриста, трънлива трева, чиито стръкове, подобно на остриета, се издигаха навсякъде около главата на Майра.

Бавно тя постави крак на земята и направи безшумна стъпка встрани. Дясната й ръка държеше дългия тежък прът готов за хвърляне. С лакътя на същата ръка притискаше, за да не се люлее, изплетената от трева торба, която висеше от рамото й. Вратът й беше изправен и балансираше уири — малкия съд за вода, направен от дървесна кора, който тя носеше на главата си. От другата страна на туфата нямаше следа. Обуунът беше все още вътре. Майра се приведе леко и присви очи, за да надзърне по-отблизо в сумрака под остриетата на тревните стръкове. Започна да дебне.

През тревата премина звук, подобен на шепот, който идваше отпред, от около един хвърлей на копие. Шумът едва се долавяше сред шушнещите стъбла, разлюлени от лекия горещ бриз, но тя реагира незабавно. Беше баща й. Приличаше на изсвирване, прекъснато на два пъти от отварянето и затварянето на устните му — предупреждението за опасност. Всички мисли за гущера напуснаха съзнанието й и тя се сви ниско, като повдигна торбата и пръта си, за да не се ударят в земята. Все още балансираше на главата си уирито със скъпоценните глътки вода в него. След това отново остана напълно неподвижна; изключение правеха очите й, които се стрелкаха в различни посоки, и ноздрите й, които душеха въздуха за източника на опасността. Някъде отдясно се чу леко цъкване. Беше майка й, която искаше да определи къде точно са децата й. Тя рискуваше да бъде наказана за това, защото предупреждението за опасност включваше и безусловна заповед за пълна тишина.

Разстоянието заглушаваше подвикванията на мъжа и тракането на дървените копия, които той поклащаше в ръката си, но Майра беше толкова напрегната, че едва не подскочи при звука им. Това беше знак за мирни намерения, шумно и демонстративно признание от страна на мъжа, нарушил границите на чуждата ловна територия. Майра наостри уши при подвикванията и потракването, с които баща й му отговаряше. Мъжът извика по-силно и се представи като Пунтару, Нгала от племето Арунта. Арунта беше племето на нейното семейство, но от начина, по който мъжът произнасяше думите, си личеше, че е от много далече. Баща й закрачи към мъжа и гласа му все по-трудно се чуваше, докато се представяше на свой ред.

Дълбоките им гласове бяха едва доловими, когато се спряха и започнаха разговор. Минутите бавно се влачеха. Мускулите на бедрата й я заболяха, а вратът й се схвана от балансирането на уирито в това неудобно положение, но тя остана неподвижна, защото не беше освободена от заповедта за пълна тишина. Животът беше изпълнен с опасности, предизвикателства и риск. От най-ранно детство майка й я беше приучавала, чрез предупреждения и примери, че сигурността се крие в незабавното и безусловно подчиняване на заповедите на баща й. Съществуваха отровни змии и насекоми, горски пожари и внезапни наводнения по време на дуурап — студените ветрове от севера, които докарваха тъмни облаци. Най-малкият звук можеше да изплаши дивеча, който баща й дебне, а това означаваше глад при и без това оскъдната храна или можеше да издаде присъствието им на врагове, които са наблизо. След като проходи, мъмренията на майка й се подсилиха от незабавните, болезнени и неизменни наказания от страна на баща й; така подчинението се беше превърнало в инстинкт и рефлекс. За нея съществуваше и отделна опасност, появила се в последните години. От време на време мъже от други племена се скитаха извън границите на своите територии и търсеха млади девойки, които отвличаха за жени. Така че майка й имаше известна свобода, брат й дори по-голяма, а тя — никаква. Баща й подсвирна. Викаше ги напред. Заповедта не беше изрична и мисълта й се върна към гущера. Тя се приближи дебнешком под заслона на твърдите и бодливи мечове на тревните стъбла. Приплъзна пръта в ръката си и улови единия му край. Пъхна го от ляво в основата на тревната туфа и го раздвижи. Гущерът изскочи и се втурна към друга туфа трева. Тя дръпна пръта обратно, закрепи го на върха на пръстите си и го хвърли като копие. Тежкото дърво профуча във въздуха, краят му улучи главата на гущера и я размаза. Два тлъсти червея паднаха от тревата там, където беше пъхнала пръта, и се гърчеха в опити да допълзят обратно до туфата. Тя ги взе, пъхна ги в устата си, докато се изправяше, и предъвквайки се приближи, вдигна пръта си и потрепващия гущер. Когато храната не достигаше, всичко се пазеше за общата трапеза, но през последните няколко дни тя беше сравнително изобилна, така че можеше да си позволи да изяде червеите. Сложи гущера в торбата, която висеше на рамото й, отново коленичи до туфата и прокара края на пръта през основата й. Измъкна още четири червея. Събра ги и ги сложи в устата си, изправи се на крака и тръгна към баща си. Вървеше между туфите трева и акациевите храсти, като по навик стъпваше леко и безшумно и избягваше стъблата и дребните камъчета, които могат да прошумолят или изтракат едно в друго. През тревата бризът довея миризмата на друг човек, която достигна до ноздрите й примесена с топлия апетитен аромат на скоро убито животно. Беше голямо животно. Издаваше острият мирис на мускус, характерен за кенгуру. Миризмите станаха по-силни, смесени с вездесъщите и почти незабелязвани от нея миризми на майка й, баща й и брат й. Тревите и гъсталаците оредяха във формата на глинено корито, където някога е текла вода. Дъждовете са били силни, а водата се е леела и е помитала стъблата, търсела е по-ниски места, утаявала се е и е изсъхвала, за да остане само твърдата и гладка земя. Майка й и брат й бяха коленичили и седяха на петите си в сянката на зеленината в единия край на долчинката, а баща й и другият мъж бяха коленичили заедно в другия й край и тихо разговаряха. На земята до другия мъж имаше малко кенгуру, изкормено, увито и вързано със стръкове трева, така че да се носи през рамо. Миризмата на кръвта и свежата плът изпълни устата й със слюнка. Тя остави пръта и свали торбата от рамото си. Свали уирито от главата си и седна до майка си. Баща й я погледна и с кратък жест й нареди да даде на мъжа да пие, след това се обърна отново към непознатия, който му говореше нещо.

Докато Майра прекосяваше долчинката, мъжът я погледна и отново върна погледа си върху баща й. Сега тя видя положението в различна светлина. Да срещнеш непознат не беше необикновено събитие, но изведнъж то придоби особен смисъл. Скоро след последния студен сезон имаше сбор и ритуал за посвещаване в мъжество, на който се бяха събрали мнозина от селото и за пръв път към нея се обръщаха не с ипи тунтумба — младо момиче с малки гърди, а с ипи лонгкара — момиче с хубави гърди. За нея четирите дни на събора бяха дни на ужас, последван от живително чувство на облекчение, след като потеглиха за своята територия, без баща й да спомене, че ще я даде някому. Ужасяваше се от мисълта, че ще напусне живота, който познава, и ще се отправи към неизвестното. Боеше се да напусне майка си, баща си и брат си и да изостави тяхната ловна територия и да отиде на друго място с някой непознат. Но мъжът, с който говореше баща й, беше казал, че е Нгала. Тя беше Кнурайр. И двамата бяха с необходимите качества за женитба. Сякаш някаква студена ръка я стисна за вътрешностите и устата й изведнъж пресъхна.

Но в същото време и съвсем несъзнателно походката й стана по-бавна, стъпките й по-грациозни, а бедрата й започнаха да се полюляват повече от обикновено. В отговор на ситуацията инстинктът й я накара да бъде по-привлекателна и желана, дори ако резултатът от това бъде противоположен на нейните желания. Вместо да се наведе и остави уирито пред мъжа, както би направила за баща си, тя бавно застана на едно коляно и постави съда на земята пред него. Очите й бяха сведени надолу. Мъжът вдигна уирито и отпи, след това го подаде на баща й, който също отпи, постави го обратно на земята и я отпрати с изщракване на пръстите. Майра отново покри съда с листа, вдигна го, изправяйки се и се оттегли към другия край на долчинката.

Брат й и майка й съсредоточено наблюдаваха мъжете и се опитваха да дочуят разговора им. Майра седна до майка си, остави уирито и се заслуша. Говореха с ниски гласове както винаги, когато бяха на открито и се налагаше да се ослушват и за шумове, които можеха да означават опасност, но Майра можа да улови няколко думи от това, за което говореха. Разговорът не беше за нея. Отношението на непознатия към нея се отличаваше от плахите усмивки и втренчени погледи, с които мъжете я бяха гледали по време на последния сбор. Очите му бяха по-скоро умислени, отколкото заинтригувани и тя явно не занимаваше ума му. Долови още една-две думи, казани от баща й. За момент реши, че говорят за маму — дяволи и усети смесеното чувство на страх и благоговение, което винаги изпитваше, когато пред нея се говореше за свръхестествени неща. След това дочу и прилагателното, с което определяха особен вид маму — бели хора.

Като дете ги бе смятала за една от по-малките опасности, които винаги ги грозяха. След това порасна и научи повече за тях. Откри, че някои от по-старите хора си спомняха кога за пръв път са се разнесли истории за маму. А истории имаше в изобилие. Те имали магически оръжия, впрегнали страховитата мощ на дулумай — гръмотевицата, с които убиваха отдалече със силен шум. Винаги ги придружавали големи, странни на вид животни, за които се твърдеше, че имали свръхестествени сили. Но те не бяха неуязвими. Имаше истории за бели хора и техните животни, намерени мъртви, а също и истории за успешни нападения над тях.

Веднъж ги беше видяла. Беше много отдавна и от голямо разстояние, но споменът за редицата отвратителни същества беше още ясен в съзнанието й. Семейството й беше побягнало. Майка й тичаше отпред и носеше брат й, тогава още малък. Другият й брат, който по онова време беше още жив, тичаше до нея, а баща й ги следваше най-отзад, готов да ги защитава, ако се наложи. Грохотът, който съпътстваше движението на белите хора, и острата им, груба миризма, издаваха тяхното присъствие надалече, но на семейството й те бяха убягнали, а и вероятно голямото разстояние беше погълнало шума и миризмата. Не бяха толкова странни, колкото й се бе сторило, когато ги бе зърнала — като слушаше какво си говорят майка й и баща й тя разбра, че те са по-скоро хора, които доста приличат на нейния баща и които яздят върху големи животни, а не едно цяло гротескно същество, както й се беше видяло. Но най-странно беше това, че баща й беше виждал между тях някои от Даен, нейния собствен народ.

Имаше и други истории за Даен, които живееха между белите хора, и явно Пунтару беше един от тях. Той отдели едно от копията си и показа върха му на бащата на Майра. Гласът му се повиши и в него зазвуча самодоволната нотка на хвалбата. В сравнение с върховете на другите копия и с копията на баща й, този връх изглеждаше крехък и слаб и беше много по-тъмен. Но Пунтару говореше за неговото превъзходство. Той придърпа кенгуруто по-близо до себе си и го обърна, за да покаже на баща й дупката от едната страна на трупа, докато говореше за разстоянието, от което беше хвърлял. Баща й не изглеждаше особено убеден. Пунтару се изправи, като се оглеждаше наоколо и нагласяваше копието в ръката си, след това го метна в основата на висок акациев храст от едната страна на долчинката. Върхът на копието разцепи стъблото на две и се заби в земята от другата му страна. Двамата мъже се отправиха към копието и баща й отново погледна върха му, този път с по-голям респект. Пунтару извади брадвата си от изплетения от кенгурова кожа колан и я показа на бащата на Майра. Бяха на доста голямо разстояние и тя не можеше да чуе за какво си говорят, но очевидно и брадвата беше направена от по-съвършения камък, който Пунтару беше взел от белите хора, защото той разби две скали в края на долчинката — нещо, което никой не би могъл да направи просто ей така, с кремъчна брадва, а след това без видими усилия разсече акациевия храст на няколко парчета.

За Майра това беше впечатляващо, но не много интересно. Копия, брадви, ножове и подобни неща бяха за мъже. По традиция й беше позволено да носи единствено гладкия, тежък, направен от твърдо дърво прът, шест фута дълъг и три инча в диаметър. Когато порасна, майка й и помогна да го направи, като избра дървото и го полира с парченца камък, а след това закали краищата му в огъня. Той се използваше за различни цели — от изследването на тъмни места и цепнатини за храна или опасни змии и насекоми, до защита — и тя, както и майка й бяха винаги готови да помогнат със своите прътове, ако баща й ги призовеше. С течение на годините той почти се беше превърнал в продължение на дясната й ръка — винаги в юмрука й, когато беше в движение, и до нея или под пръстите й, когато почиваше. Тя можеше да го хвърля със смъртоносна, безпогрешна точност на разстояние от няколко ярда и да си служи с него с ослепителна бързина и фатална сила в обсега на шестте фута на неговата дължина. Имаше още няколко години, за да достигне брат й ръста, силата и умението да владее копие, което беше по-опасно. Тя прекара върховете на пръстите си по пръта, прозина се широко и хвърли поглед към торбата на майка си. От нея се подаваха няколко опашки на гущери и две от тях още помръдваха. Беше гладна, повече или по-малко постоянно състояние, но видът на гущерите не беше толкова апетитен, колкото мириса на кръвта и месото на убитото кенгуру.

Баща й и Пунтару се върнаха на мястото, където бяха седели, като разглеждаха брадвата и копието и разговаряха за тях. При все че не показваше, че тя го интересува по обичайните и приети начини, Пунтару се държеше доста по-свойски от приетото, за случайно срещнат непознат. Това беше някаква загадка, но любопитството й по отношение на неговото държание беше незначително в сравнение с интереса й към кенгуруто. Изглежда, съществуваше вероятност Пунтару да го подели с тях. Мъжете започнаха да събират копията си и да затъкват брадвите и ножовете по коланите си. Пунтару взе кенгуруто и го вдигна на рамо. Погледът на баща й мина през нея, майка й и брат й, а брадичката му посочи към недалечно място за лагеруване на изток. Майра преметна изплетеното от трева въже на торбата през дясното си рамо, вдигна уирито и го закрепи на главата си. Докато се изправяше, взе и пръта си. Двамата мъже вървяха заедно и тихо си говореха. В края на долчинката те изчезнаха в тревата, последвани от брата и майката на Майра. Няколко минути Майра вървя бавно, като слушаше мъжете и се движеше няколко ярда вляво от тяхната следа, а след това, когато те се отдалечиха на разстояние, от което можеше от време на време да улавя по някой слаб шум или повей от миризмата им, тя ускори крачка и поднови лова си. Освен това започна да събира клонки и съчки по пътя, като ги трупаше на снопче под мишницата си. Това беше схема, която те винаги използваха, за да се придвижват през гъсталаците в постоянното търсене на храна: баща й отпред, за да дебне по-едър дивеч и да следи за опасност, а майка й и брат й от двете й страни. Преди известно време, когато другият, по-голям брат беше жив, той винаги вървеше отляво, а по-малкия — отзад. Братята й винаги бяха получавали по-хубавите парчета храна и свободата им винаги е била по-голяма, но Майра винаги пазеха най-добре, защото представляваше най-ценната собственост на баща си.

Мястото за лагеруване беше едно от няколкото, които посещаваха по време на ловуванията си. Представляваше плитка вдлъбнатина, разположена пред слоеста скала от червен пясъчник, в основата на нисък, песъчлив хълм. Майра и майка й натрупаха клонките и съчките, които бяха събрали, и се захванаха да палят огън под прикритието на пясъчника, а бащата на Майра изпрати брат й на върха му да наблюдава наоколо, докато се стъмни. Пунтару пусна кенгуруто на земята до Майра и майка й и отиде до мястото, където баща й се настаняваше. Той остави копията на земята и седна, като се нагласяваше по-удобно. Майра и майка й погледнаха кенгуруто и си размениха погледи, изпълнени с надежда. Майката на Майра извади нещата, с които се правеше огън от торбата си: вълмо мъх, събран от вътрешността на изсушени шушулки, и две чирепчета кремък и започна да удря. Искрите попадаха върху стиската прахан и тя подухваше леко, докато мъхът започна да тлее и блести. Сложи няколко парченца кора от една клонка върху праханта и продължи да я раздухва. Кората пламна и тя добави дървени подпалки, за да подсили пламъка. Огненият език се извиси и парчетата дърво запукаха, докато тя ги трупаше накуп. Майра издърпа кенгуруто по-наблизо, развърза краката му и го разви от листата. Заедно с майка й го хванаха от двете страни и започнаха да го движат напред-назад през пламъците, за да го опърлят.

Сенките им се издължиха и слънцето започна да се скрива в огненочервените облаци прах, които бурята беше вдигнала във въздуха още преди три дни. Майра и майка й опърлиха кенгуруто, изкопаха плитка яма до огъня и избутаха жаравата в нея, след това увиха кенгуруто, поставиха го върху въглените и пламтящите клони и ги затрупаха с още дърва. Огънят се изви и апетитна миризма на загаряща кожа и печено месо изпълни въздуха. Майра седна до огъня. Гледаше пламъците и начесто преглъщаше. Двамата мъже бяха седнали на другия край на ямата и тихо разговаряха, облегнати на скалната стена зад тях. Предишният им разговор беше изпълнен с предпазливостта, налагаща се, когато си на открито или в потенциално опасна ситуация, но и сега те все още говореха тихо и явно желаеха да запазят разговора между себе си. Потайността не беше необичайна за мъжете и Майра загуби всякакъв интерес. Цялото й внимание беше насочено към кенгуруто.

Стъмни се. Плитката яма се изпълни с червеникавокафявата светлина на огъня, който рисуваше по пясъчника с блещукащи и трептящи светлини. Небето стана дълбоко като черно кадифе, осеяно с блестящите, премигващи светлинки на звездите. Мъжете се размърдаха и се изправиха на крака, след което се отправиха към огъня. Бащата на Майра повика брат й с тихо подсвирване. С помощта на пръта си майка й изрови кенгуруто от огъня, а Пунтару го набучи на копието си и го отнесе към мястото, където бяха седели. Печеното съскаше, димеше и от него капеше мазнина. Братът на Майра се спусна по пясъчника и нетърпеливо забърза към мъжете. С брадвата си Пунтару разсече кенгуруто на две по дължината на гръбнака му, остави половинката без главата и опашката в един близък храст и заедно с баща й и брат й се захванаха с другата половина.

Майра и майка й извадиха храната от торбите си. Тя имаше пет гущера, а майка й седем плюс две змии и четири едри полски мишки. Това беше значително количество храна. Често цялото семейство се беше изхранвало с много по-малко, но за Майра делът й бе съвсем незадоволителен, защото умът й беше все още в кенгуруто. Двете с майка й хапнаха и тя отново седна, като потърси с върха на езика си останалите в устата й песъчинки и ги изплю, докато гледаше как мъжете и брат й ядат. Огънят угасна и няколко минути беше тъмно, след това луната изгря и в ямата стана светло, почти като на здрачаване. Мъжете и брат й се нахраниха и майка й се изправи и отиде да вземе каквото беше останало. Бяха изяли опашката, крехкото месо около гръбнака, двата крака, мозъка и езика, но по ребрата имаше късчета месо, а по ставите и кокалите — хрущяли. Майра и майка й оглозгаха месото и хрущялите от костите, разтрошиха ги и изядоха костния мозък, след това разделиха ребрата едно от друго и оглозгаха и жилавото месо, останало между тях.

Общото количество на храната, която Майра беше изяла, се равняваше на една изключително богата вечеря и тя се почувства натежала и ленива; едва си поемаше дъх, докато дъвчеше последното от ребрата. Тя хвърли костите в светещите въглени на огъня, пийна внимателно премерена глътка вода от уирито, взе пръта си и замушка края му в дупките и цепнатините на пясъчника зад огъня. Два малки скални гущера изскочиха и проблеснаха по скалата, преди да изчезнат в мрака, а един голям скорпион се измъкна от една от цепнатините, готов за битка. С края на пръта си тя смете скорпиона в огъня и се сви, опряла гръб о скалата и обгърнала тялото си с ръце, като се настаняваше за сън и наблюдаваше скорпиона.

Той беше паднал върху един голям кокал — неприятно, но не убийствено горещ. Щураше се напред-назад с извита опашка и насочено жило в търсене на враг и пътека, която да го изведе от горещината. Плъзна се по кокала и падна в мъждукащите червени въглени. Крачката му започнаха да тлеят и опашката му яростно зашиба наоколо в екстаза на агонията, като жилеше сляпо. Когато огънят плъзна по него, движенията му станаха по-вяли и той падна на една страна, като потрепваше и помръдваше конвулсивно в гърчовете на смъртта. Едно малко пламъче го облиза и се спусна по все така вдигнатата му за атака опашка и крачката и тялото му се съсухриха и се превърнаха в пепел. Пламъчето стихна. Братът на Майра легна от другата страна на огъня. Майка й се сви на кълбо и постави глава близо до краката й, а двамата мъже продължиха да разговарят тихо. Майра затвори очи, дишането й стана бавно и ритмично и тя потъна в дълбок сън. Не сънува нищо.