Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Австралия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outback, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Аарон Флетчър. Майка Австралия

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1993

Редактор: Теодор Михайлов

Коректор: Мария Тодорова

История

  1. — Добавяне

23.

Косата на мъжа изглеждаше като че ли цялата се е смъкнала от двете страни на главата му. А горната част на тази глава беше лъскава, яркочервена, като и челото, бузите и носът му имаха същия червен цвят. Косата му се спускаше надолу твърда и гъста, закривайки долната част на лицето му и падайки върху раменете му несресана, заплетена и мръсна. Ръкавите на потната му, прашна риза бяха навити нагоре и той седеше с лакти, подпрени на масата, държеше с двете си ръце овнешка плешка и гризеше от нея, след това я прехвърляше в едната си ръка и с другата напъхваше в устата си с една голяма лъжица големи хапки ориз, грах, боб и картофи и отпиваше големи глътки бира от едно обемисто канче. И през цялото време разговаряше с Ръсел, главният колар, който седеше на масата срещу Алис.

Въпреки всичко те бяха мили и гостоприемни хора. Бяха грубовати, недодялани и често избухваха в псувни, но по целия изровен, неравен път, където и да се отбиеха, обитателите на кошари и поселища ги настаняваха и хранеха с наличното, и това беше нещо съвсем естествено.

Но лошите маниери на масата и простотията не бяха присъщи на всички — някои от собствениците на ферми по пътя живееха и се хранеха културно, с хубави вина и отлична кухня, сервирана от прислужници. Начинът, по който хората живееха, беше по-скоро въпрос на произход и среда, отколкото на заможност. Седмица по-рано на тях им бе сервирано вкусно ястие от кокошка с хубаво вино, в сребърен сервиз и на ленена покривка, а фермата и броят на овцете в нея бяха доста по-малки от тези на мъжа, който гризеше овнешката плешка.

По лицето на Алис се стичаше пот и от време на време тя размахваше ръка в напразен опит да пропъди мухите от храната си. Но никой не смееше да направи забележка, че къщата на домакините е задушна, дори по лицето му да се стичаше пот и дрехите му да бяха подгизнали от нея. И дори някой да усетеше под краката си хрупкащия звук от хлебарки или други гадини или да размахваше ръцете си наоколо като вятърна мелница, за да отпъди мухите, беше ужасно неучтиво да отбележи наличието на муха. Тук също така имаше и една изострена чувствителност по отношение на произхода и хиляди от каторжниците, които бяха транспортирани, бяха умрели бездетни или потънали в земята и заместени от ранни имигранти с безупречно потекло.

Нейният произход и акцент привличаха вниманието на всички и те я изучаваха внимателно дали ще започне да критикува или да се оплаква. И тъй като тя не го правеше, те я приемаха.

С новите правила на живот се свикваше. Алис знаеше, че никой не отива в чужда къща така направо, без да е поканен, но по пътя беше нещо естествено да се отбиеш в някоя къща или постройка и да спреш за малко. Алис беше възприела тази практика с удоволствие, тъй като нощите в каруцата не бяха особено приятни. Жената в края на масата срещу брадатия мъж, беше много по-приветлива и гостоприемна от останалите. Беше около четиридесетте, горе-долу колкото и мъжа, доста пълна, с кръгло румено лице, по което личаха бръчици от чести пристъпи на смях. Сините й очи непрекъснато примигваха весело, докато разправяше на Алис за някаква далечна роднина в Англия, просто за да подхване тема на разговор. Масата беше голяма, с места за още няколко човека и тя говореше за синовете си, които бяха отвъд по кошарите. След това тя спомена за някаква свободна стая, която Алис може да използва за през нощта и отхвърли благодарностите й. Винаги се намираше легло за нея, дори и собственикът на къщата да трябваше да спи във всекидневната, а също така и за Ръсел, ако имаше стая в къщата. Ако нямаше, винаги го настаняваха заедно с мъжете в една от бараките за работниците от фермата.

— Значи отиваш до Уайамба? — попита мъжът с уста, пълна с храна, като насочи вниманието към нея. — И си роднина на Елизабет Гарити, така ли?

Подобно директно безцеремонно намесване в личните работи на някого също беше типично, това нескрито любопитство беше резултат от самотата и изолацията на хората и те проявяваха интерес към нея, тъй като малко млади неомъжени момичета минаваха по този път.

— Да, братовчедки сме.

Мъжът започна отново да говори, избута парче хрущял измежду два зъба в показалеца си, хвърли го в чинията си и започна да дъвче отново.

— Ти не я познаваш, така ли?

— Не, никога не съм я виждала.

— М-да, ще я видиш, щом трябва. Тя има повече акри земя и повече овце, с които един мъж на десет милиона може да се оправи. Дявол жена. Хич не си поплюва тя и това е. Чувала ли си какво е направила тя с Том Стейпълтън?

Тя беше чувала какви ли не истории за братовчедка си по време на целия път и ако на някаква част от тях можеше да се вярва, то братовчедка й беше една доста противоречива личност. Едни разправяха за добрини и услуги, други за отмъщения, трети дори за убийства. Братовчедка й й беше пратила значителната сума от 60 гвинеи за непредвидени разходи, което показваше щедрост, но, от друга страна, когато мъжете разтоварваха каруците, затънали в калта, Ръсел ги ругаеше непрекъснато да внимават със сандъците и буретата, защото той щял да отговаря, ако нещо се загуби или разлее, а това донякъде показваше пресметливост. А тя беше свещеническа дъщеря, която изглежда опровергаваше доста от приписваните й характеристики.

— Не, мисля, че не съм чувала това име.

Мъжът се ухили широко, отпи от бирата си и погледна Ръсел.

— А ти?

— Ами чух, че го била застреляла.

— Застреляла го? — мъжът се изхили. — Застреляла го, казваш? Това е по-малко от половината от тази мръсна история, синко! Аз я знам от Клайд Айрис, който е бил там, когато това се е случило. Не, Стейпълтън е щял да умре щастлив, ако го беше застреляла, честна дума! Това е станало преди около двайсет години, но хората още говорят. Още си говорят и това е. А Клайд Айрис ми каза със собствената си уста какво точно се е случило.

— Айрис? — попита Ръсел. — Този Айрис дето беше убит някъде около Силвъртън?

— Не, този дето беше убит в Силвъртън, беше Чарли, брат на Клайд. Не, Чарли беше златотърсач, а Клайд никъде не можеше да се застои повече от три дни, дори да си запалеше огън на „рудника“ на майка си. Клайд винаги си е бил скитник. Той е бил във фермата Уайамба, когато Елизабет е видяла сметката на Том Стейпълтън.

— Е, какво е направила с него?

Мъжът отхапа голямо парче месо от плешката, като поглеждаше към Ръсел и Алис, сдъвка го набързо и посочи с плешката, за да наблегне на думите си.

— Ами, накарала го да налапа един тампон, напоен с отрова за стръв за динго. Направо му го е набутала в гърлото! След това го окачила в бараката за стригане на овце, преди още отровата да го е убила. Вързала му едно въже около врата и го окачила на гредата на покрива. И докато той още ритал, борил се със смъртта и умирал от отровата, тя вдигнала пушката си и го застреляла.

Това далеч не беше най-невероятната история, която тя беше чувала за братовчедка си. За щастие, Алис сдържаше смеха си в първите няколко минути, след като чуеше подобна история, тъй като очевидно хората, които ги разправяха, им вярваха безпрекословно. След известно време обаче, започваше да се тревожи дали пък нямаше и нещо вярно. Ръсел слушаше съсредоточено, с отворена уста, след това започна да дъвче отново.

— Убила го е хубавичко, а?

— Дали го е убила? — извика мъжът, като удари по масата. — Тя го е убила три пъти, преди той да има възможността да умре от първите два! И след това е изпратила да извикат полицай от Минайнди, докато Стейпълтън още е висял там. Клайд ми каза, че е спрял да види какво ще стане, защото не е искал да изпусне това. Както и да е, полицаят пристигнал и започнал да разговаря с Елизабет, сещаш се по какъв начин. А тя му казала, че й останал още един тампон, още едно въже и още една цев на пушката. Така че полицаят просто взел това, което е останало от Стейпълтън и се върнал обратно в Минайнди. Не че искам да кажа нещо за полицая, още повече това беше когато Шийла и старият Пат Гарити бяха още живи. А Шийла беше като див, необязден кон, каквато е и Елизабет, и стария Пат Гарити беше единственият човек, който се оправяше с тях. Така че, не искам да кажа, че полицаят е бил страхливец или не си е свършил работата. Но той просто не е бил глупав. — Той отхапа още едно парче месо и отново погледна към Алис и Ръсел. — Ето, така е станала цялата работа. А той е бил погребан в църковното гробище, ей там, в Минайнди. На мен поне петдесет човека са ми казвали, че са виждали гроба.

— Да, там е — каза Ръсел. — Аз лично съм го виждал.

— Ето, виждаш ли! — заключи мъжът, като кимаше енергично с глава. — Сега знаеш как се е случило.

— Джеф, наистина прекаляваш! — смъмри го жената. — Това момиче тук не е пътувало толкова време, за да слуша историите ти за убийства. Елизабет Гарити е добра жена, Бог е свидетел. А какво ще кажеш за тогава, когато Клейморови изгоряха до основи? Тя не им ли изпрати цяло стадо за разплод, веднага щом започна да вали? Ами провизиите, дето им прати, за да им помогне да преживеят? Ами като беше избухнала онази епидемия във Фроум, дето беше толкова жестока, че нямаше доктор на петдесет мили околовръст, който да дойде да помогне? Не отиде ли тя веднага там с екип от нейни хора и с храна и лекарства?

— Е, да, така беше, Мей — промърмори мъжът, като бързо тъпчеше храна в устата си.

— Ами, говори тогава за такива неща, Джеф! Всеки може да убива, но само малцина могат да направят някои от добрите неща, които тя е направила. Или биха въобще пожелали във всеки случай.

— Добре, добре — измънка мъжът, като дъвчеше бързо и погледна отново към Алис. — А ти как се реши да тръгнеш за Уайамба?

Отговорът беше подготвен още в Сидней като такъв, който обяснява малко, не е неверен и не предизвиква въпроси.

— Докато бях в Сидней, се свързах с братовчедка си чрез нейния пълномощник в града и тя ме покани да дойда да видя фермата. А господин Ръсел беше така любезен да се съгласи да ме закара дотам.

Мъжът погледна Ръсел изненадано.

— Ти си поискал?

— Е, така казва тя — подсмихна се Ръсел. — В нея има твърде много смелост за едно поми, така като я гледаш. Ако тя остане и прекара няколко години в Голямата пустош, ще можеш да кажеш, че е роднина на Елизабет Гарити, без да я питаш.

Алис се изчерви от комплимента, погледна надолу към чинията си и си взе едно парче, тъй като всички гледаха към нея.

Трудностите бяха изтощителни и беше чудно как Ръсел и хората му издържаха при подобни условия. Тук имаше мухи, комари, пясъчни бури, поройни дъждове, места, където пътят се превръщаше в море от кал, сухи, пясъчни пространства, където нямаше никаква вода и постоянна опасност от прериен пожар. Но Ръсел беше направил всичко възможно, за да се чувства тя удобно и да бъде възможно най-малко обременявана.

— Басирам се, че сигурно непрекъснато ти се налага да държиш биковете си под око, за да я опазиш, каквато е хубавица! — подсмихна се жената.

— Тя е роднина на Елизабет Гарити и не го демонстрира — отговори Ръсел, като поклати глава.

— Тя няма нужда да го демонстрира — каза жената, като се усмихна сърдечно на Алис. — Толкова е хубавичка! А това пътуване сигурно е мъчително изпитание за такова нежно момиче. Можеш да останеш известно време тук, ако искаш, момичето ми.

— А може ли да ме хване за яката Елизабет Гарити, като стигнем в Уайамба? — попита Ръсел.

— А пък аз повече никога няма да мога да пратя момчетата си по кошарите! — засмя се мъжът.

— Ами! — промърмори жената. — По-бавните никога не се дореждат, ако някой не ги пришпори. — Тя погледна към Алис, а очите й примигнаха. — Необходими бяха баща ми и трима от братята ми, за да го вкарат в църквата с мен. Много от мъжете тук дори и не помислят за женитба. От момента, в който се родят, до момента, в който умрат, единственото нещо, за което мислят, са скапаните им овце.

— Да, така си е — кимна мъжът, като натъпка отново храна в устата си, след това погледна към Алис, дъвчейки. — Да не би Елизабет да те има предвид за жена на някой от синовете си?

Алис заклати категорично глава, след това се поколеба и се замисли. За нея пътуването до Уайамба беше просто търсене на подкрепа от роднина, но братовчедка й можеше и да има някакъв скрит мотив. Някои бяха споменали, че има трима неженени сина. А от коментарите на други беше ясно, че от учителка във фермата Уайамба няма нужда. Тя прочисти гърлото си и измънка несигурно:

— Ами, аз действително нямам намерение да…

— О, по дяволите, Джеф — въздъхна жената, — не виждаш ли, че я тормозиш? Ако ти нямаш роднина, който да ти даде дори сол за саламура, това не значи, че всички са като теб. Не ти ли каза тя току-що, че няма работа в Сидней? А ти мислиш ли, че Елизабет Гарити ще остави собствената си братовчедка да умира от глад и да ходи без покрив над главата си? Още повече, Елизабет Гарити няма нужда да ходи на лов за жени на синовете си, защото всеки заселник на сто мили наоколо, който има дъщеря, само това чака.

— Е, аз просто попитах — промърмори мъжът, като загриза отново плешката.

— А аз пък ти казвам, че си един празен дърдорко! — сопна му се жената. — Най-малкият й син е прекалено млад за женене въобще. Следващият не може да е на повече от двадесет и една години, а най-големият е на не повече от двадесет и две или двадесет и три. Така че, дори и да не са толкова заспали като нашите и да им минава мисълта за женитба, няма още за какво да бързат. — Тя погледна към Алис с усмивка и хвърли поглед към чинията й. — Ето, вземи си още грах и ориз, скъпа.

Алис се усмихна и кимна за благодарност, като взе купата и си сложи по една лъжица от всичко в чинията. След това я подаде през масата на Ръсел. Забележките на жената за възрастта на тримата неженени синове я навеждаха на някои мисли относно мотивите на братовчедка й. Тя беше на двадесет и три години и беше доста необичайно за жена да бъде по-възрастна от мъжа си, дори и с една година.

Храната беше хубава, овнешкото — крехко и добре подправено с пипер и къри, а и двете ястия бяха вкусни и пикантни. За съжаление обаче, мухите се лепяха по храната и тя незабелязано ги вадеше с вилицата от яденето си, и ги подреждаше на спретната купчинка на ръба на чинията. Беше много гнуслива и никак не й беше приятно да яде храна пълна с мухи. Но гладът побеждаваше и тя беше доволна, когато й се удадеше да глътне по-малко мухи.

Жената стана от масата и отиде в кухнята за десерта. Алис й помогна да го донесе. Десертът се състоеше от голям плодов пудинг и чаши силен чай, като всичко беше поднесено както обикновено в изобилие, а Алис беше ужасно преяла. Бирата беше силна, домашна и от нея, от жегата и от тежката храна й се приспа; тя бутна настрана пудинга си и отпи от чая, като се заслуша в разговора.

Слънцето залезе, докато привършваха с вечерята. Двамата мъже отидоха във всекидневната с лулите си и с чаши горещ чай, а Алис помогна на жената да почисти масата и да измие чиниите. Бърза смяна от жега към внезапен хлад започна веднага, след като слънцето залезе и приятната топлина от кухненската печка беше добре дошла, когато хладният нощен бриз нахлу пред прозореца. Лампата привличаше мухи и комари, но хвърляше една жълтеникава, весела светлина, която придаваше на стаята домашна и уютна атмосфера.

Алис взе нощницата и останалите си принадлежности и жената я придружи с лампата до задната веранда, като проверяваше дали няма змии или опосуми, скрити някъде наоколо, след това върна лампата обратно. Алис се съблече в тъмнината на верандата, сипа си вода в едно голямо ведро и я изля върху себе си, като трепереше в хладния въздух, а водата течеше през пролуките на пода и се плискаше по земята отдолу. Избърса се набързо, облече си нощницата, събра дрехите си и се върна обратно вътре. Жената я чакаше в кухнята, след което я заведе до спалнята, като се суетеше майчински около нея, докато Алис си легне в леглото.

Денят започна рано. Алис чу раздвижване из къщата и жълтата светлина на лампата проникна през процепа на вратата доста преди зазоряване. Мъжете шумоляха в кухнята и си мърмореха сънено, сърбаха топъл чай и дъвчеха остатъците от снощната вечеря. Усмихнатото лице на жената беше подпухнало от сън, а въздухът беше още хладен и свеж с постоянния шум от насекомите и нощните птици отвън. Алис опари устата си с горещ чай и с усилие преглътна няколко студени картофа и малко овнешко, след това бързо събра нещата си. Пътят пред къщата полека-лека се оживяваше в тъмното от подрънкването на сбруи, тропането на коне и сънените, сърдити псувни на мъжете. Ръсел и собственикът на фермата изчезнаха в тъмното, а жената тръгна покрай каруците заедно с Алис, като я държеше за ръка и разменяше последни думи с нея. Те заобикаляха впрегнатите коли и търсеха каруцата, в която пътуваше Алис. След като я откриха, жената бутна в ръцете на Алис една мазна, платнена торба с остатъци от пудинг, прегърна я и я целуна с всичките признаци на внезапна привързаност и Алис изведнъж усети горчива, пробождаща болка, каквато никога не беше изпитвала в Уексфорд и от която сълзи опариха очите й. Тя прегърна и целуна жената и се прекачи през колелото на каруцата, за да седне на седалката. Жената стоеше отстрани на каруцата като една плътна сянка в тъмното. Движението по пътя ту замираше, ту отново се оживяваше по различен начин, дрезгави подвиквания прозвучаваха от време на време, камшици плющяха, колела скърцаха и трополяха. Жената махна с ръка и извика за сбогом. Гласът й прозвуча плътно. Алис също й махна и потъна в мрака, преди да отговори, за да не се усети как трепери гласа й. Коларят скочи от другата страна на седалката, като пляскаше с камшика си и подвикваше, след това каруцата внезапно дръпна и потегли напред. Жената вървя известно време отстрани, докато се изгуби в мрака и гласът й постепенно беше заглушен от дрънкането и тропота на каруцата.

Червено зарево докосна хоризонта на изток и розова светлина обагри оградите на последните постройки, покрай които минаваха, след което колата затрополи в темпо, с което щяха да се движат през целия ден. Развидели се и Алис спря да трепери, като се наслаждаваше на хладния въздух преди жегата на деня.

Това, което се беше случило с нея в Сидней, може би щеше да предизвика иронични подигравки в Уексфорд, но последвалите й приключения несъмнено биха предизвикали възхищение. Всеки ден си имаше своите неудобства, но и своето очарование. Тя се намираше в един различен свят, безкрайно обширен, състоящ се от движеща се панорама от гъсти гори, безводни пустини и просторни равнини, където цялата растителност беше някак по-различна от всяка, която беше виждала преди това. Дърветата гъмжаха от ярко оцветени, кресливи птици, подскачащи кенгура и тичащи ему изникваха от храстите, а пустините бяха безжизнени в изгарящата жега. Внезапните пясъчни бури струпваха облаци изведнъж и закриваха конете пред каруцата, а дъждовете се изливаха като порои, които те намокряха до кости за секунди. Алис се беше пригодила към условията и беше намалила долните си дрехи до необходимия минимум за приличие, а косата й беше прибрана отзад така, че да не й пречи, а също така и да не се праши и измърсява бързо. Дните бяха дълги и горещи и тя чакаше с нетърпение освежителния хлад на вечерите, почесваше ухапванията от насекомите и се озърташе наоколо за змии. И всичко това й беше интересно.

Фермите по пътя ставаха все по-големи и бяха необходими много дни, за да ги прекосят, а огромното несъответствие в начина на живот на хората си оставаше. Повечето от хората бяха със смесена кръв и някои от фермите бяха снабдени с персонал по-скоро от управителите, отколкото от собствениците. Жените от отделните ферми бяха коренно различни; едни от тях бяха облечени по последна английска конна мода и яздеха великолепни коне, само за да се забавляват, докато мъжката половина от семействата им тренираха за състезания, които се провеждаха в някои от фермите, а други работеха във фермите наравно с мъжете и бяха облечени в същите дрехи като тях. Интересите им бяха подобни на жените от Уексфорд и те често държаха Алис до късно вечер, за да обсъдят модата, да я разпитват за обществения живот в Англия или да говорят за забавите и панаирите, провеждани от време на време в някои от фермите и селищата. Но техните виждания бяха по-различни от тези на останалите жени, които Алис познаваше; много от тях имаха сантиментално или пренебрежително отношение към женитбата въобще и казваха, че ще се омъжат само тогава, когато намерят мъжа, когото обичат истински. Те искаха да имат независимо мнение, което затрудняваше контрола върху тях, и бащите им понякога прибягваха до необичайни мерки, за да упражнят властта си. В една от фермите, където имаше четири дъщери и един син, бащата беше заключил една от дъщерите си в една барака, за да я убеди да се омъжи за един мъж, който беше съгласен да установи домакинството си и да работи във фермата, ако тя се омъжи за него. Забележително беше, че в цялата тази ситуация нямаше и капка ненавист или озлобление. Бащата упражняваше натиск върху дъщеря си не от лошо чувство, а просто защото искаше да я омъжи. Дъщерята не изпитваше неприязън към баща си, но нямаше никакво намерение да се омъжва. Алис седеше с майката и останалите три дъщери на една пейка пред бараката и разговаряше едновременно с тях и с младата жена, заключена вътре. Жената участваше в разговора и гласът й отвътре звучеше кухо и приглушено. Алис прояви интерес колко дълго ще продължи затвора, а те стигнаха до заключението, че тъй като тя ще бъде необходима за стригането на овцете, вероятно баща й тогава ще я пусне. А жената в бараката изглеждаше твърдо убедена, че ще издържи до тогава.

Сезонът бавно си отиваше и изгарящата жега постепенно отстъпваше пред меката топлина на есента. След това няколко дни валя и те пристигнаха при река Дарлинг. Тя беше придошла, но един предприемчив мъж беше построил голям сал, който превозваше животни и каруци. Ръсел прекара по-голямата част от следобеда и вечерта в пазарлък със собственика на сала и на следващата сутрин започнаха преминаването на реката, като салът превозваше товара на животните и след това се връщаше с по една каруца при всяко преминаване.

Почти целият ден си отиде, докато превозят всички животни и каруци, след което пътуваха известно време и отново спряха да пренощуват.

Прекосяването на границите на фермата Уайамба не бе съпроводено с нищо забележително. Викове се понесоха от всички страни и камшиците заплющяха. Колите се придвижиха през един голям портал в оградата и след това бавно потеглиха нататък. Дните се нижеха един след друг както преди. Някои от тях бяха доста хладни и Алис седеше увита в одеяло, докато каруцата трополеше по пътя. След това преминаха през още един портал и още една кошара и на втория ден, откакто бяха навлезли във фермата, Алис видя стадо овце, няколко пъти по-голямо от всички други, които беше виждала досега — море от рунтави животни, които се носеха по грапавата земя и ромоляха около каруците, докато те прекосяваха разровените буци. Двама мъже, които следваха стадото на коне, махнаха с ръце на коларите и отминаха.

Нощта прекараха край една голяма дупка, пробита в земята за кладенец и предназначена за черпене на вода от подземни източници.

След това преминаваха през още врати и още огради и разговорите между мъжете започнаха да се въртят около това, кога ще пристигнат. Някои от тях спореха, други се хващаха на бас и постепенно стигнаха до единодушното мнение, че им остава още около седмица път. Дните като че ли се точеха още по-бавно и Алис започваше да изпитва някакво смътно съжаление, че краят на пътуването наближава, че може и да остане разочарована; някак не й се искаше да завърши най-голямата авантюра в живота й. Но дните си минаваха и единственото нещо, за което мъжете говореха, беше фермата. След това дойде последният ден; каруците изкачиха едно възвишение и започнаха да се спускат надолу. Коларят посочи надолу с ръка и тя се загледа в далечината, където се различаваше тънката, тъмна линия на друга ограда и неясните очертания на постройки зад нея.

Колите преминаха през последната врата и дори конете като че ли усетиха, че са пристигнали на местоназначението. Мъжете заплющяха с камшиците и започнаха да подвикват и конете тръгнаха в тромав тръс. Трима мъже на коне излязоха откъм постройките, като размахваха ръце и викаха, след това тръгнаха в галоп към тях. Като минаваха покрай каруцата, в която седеше Алис, те я разгледаха с любопитство. Каруците тръгнаха по широк коридор между кошарите и вдигнаха облак прах, който се издигна на талази и се сгъсти, докато се придвижваха към средата на постройките. Кучета тичаха наоколо и лаеха, като допълваха бъркотията и няколко аборигени подтичваха покрай каруците, като махаха с ръце и крещяха. Мъже се мотаеха наоколо, ръкомахаха и се надвикваха. Алис сграбчи ръба на седалката, тъй като колата се наклони на една страна и се опита да погледне през прахоляка. След това колите завиха, започнаха да намаляват и спряха пред една дълга, ниска постройка.

Коларите скачаха от каруците, като се смееха, викаха и поздравяваха мъжете, които се насъбираха около тях, разтърсваха ръце и се тупаха по рамената. Алис слезе от каруцата, като колебливо се оглеждаше наоколо. От всички страни се виждаха кошари и те бяха много повече, в сравнение с другите ферми, но само броя и големината им като че ли бяха единствената разлика. Наоколо се виждаше гола, прашна земя, тъмно, небоядисано дърво и ръждясали листове метал. Тя се обърна на другата страна и видя голям куп дълги зелени дървета върху една каруца. Алис заобиколи каруцата, като си тупаше дрехите и приглаждаше косата си, след което изведнъж спря и ахна от възхищение. От другата страна на пътя, на края на голата, изпотъпкана земя, се виждаше прелестна гледка, наподобяваща пасторална картина.

Към небето се извисяваха главозамайващо високи дървета, а под тях се бяха скупчили по-ниски дръвчета. Имаше една голяма къща с широка веранда и три по-малки и около тях растяха дървета с широки площадки от зеленина помежду им. По верандите пълзяха гъсто сплетени лози, като ги увиваха от всички страни и почти напълно закриваха редицата от големи метални резервоари за вода. Прогнилите останки от по-малки дървени резервоари също бяха целите оплетени от лози и между голямата къща и съседната имаше лехи с цветя и градински храсти, които ограждаха малко гробище. Беше красиво, тихо и спокойно и дивата, буйно растяща зеленина придаваше на всичко някакъв неповторим чар.

След това Алис я видя. Идваше по пътечката от голямата къща към пътя — стара жена, облечена в старомодна дреха от сив памучен плат; посивялата й коса беше прибрана отзад в стегнат кок и като вървеше, тежко се подпираше на бастуна си. Походката й бе изпълнена с достойнство; тя вървеше с вдигната брадичка и устата й бе свита в твърда, права линия.

Мъжете замълчаха, когато Алис тръгна към нея. Лицето на жената беше силно набръчкано, загрубяло от слънцето и вятъра и в чертите й имаше някаква надменност. Стоманеносините й очи се насочиха към Алис, а втренченият й поглед сякаш имаше някаква магнетична сила. Алис изведнъж изпита страхопочитание пред нея. Тя приличаше на владетел сред поданиците си и тази роля й подхождаше напълно. Тя спря на пътя, облегна се на бастуна и зачака. Алис се приближи на няколко крачки от нея и направи реверанс.

— Мадам, аз съм Алис Уилоуби и искам да изразя благодарността си, че бяхте така любезна да ме поканите и да ми окажете гостоприемство в труден за мен момент.

Очите на Елизабет обходиха Алис за една дълга секунда, като я изучаваха, след това тя леко се усмихна и погледът й се смекчи. Придвижи се напред и сложи ръка на рамото на Алис.

— Да-а, хубави думи от хубаво момиче. А ти си много хубава, наистина. Добре дошла във фермата Уайамба, скъпа. Аз ще те наричам Алис, а ти можеш да ме наричаш Елизабет. — Тя потупа Алис по рамото, усмивката й стана по-широка, след това отново изчезна, като погледна към каруците.

— Денис! Ела тук и се запознай с братовчедка си! Ръсел, окраде ли ме този път, а?

Ръсел се засмя сърдечно и тръгна заедно с другия мъж към тях.

— Няма да крада от вас чак до деня на свети Джофри, госпожо. Добре ли сте?

— Поне съм още тук, а далеч не всичките ми връстници могат да се похвалят с това. А ти как си?

— Ами, добре съм.

Те се приближиха и Алис забеляза, че другият мъж, братовчедът, когото Елизабет беше нарекла Денис, беше едър и здрав мъж и изглеждаше по-млад от годините си и до известна степен по-млад от нея. Той имаше навъсен и мрачен вид, като че ли беше ядосан за нещо и Алис остана с впечатлението, че той и старата жена имат някакъв конфликт за нещо. Елизабет го погледна с нескрито раздразнение, когато той отвърна на поздрава с хладна, формална учтивост. После тя хвана Алис за ръката и я поведе към къщите.

— Е, Алис, заповядай! Ръсел, внеси нещата й вътре. Ще вечеряш с нас, нали?

— Да, мисис Гарити, благодаря ви.

— Ако се измиеш, преди да седнеш на масата, ще ти бъда благодарна. Денис вземи това копие, а аз ще напиша чека на терасата. Придружи хората му до бараките и се погрижи да нахранят и напоят животните.

Мъжът кимна и тръгна към каруците, а Алис и братовчедка й пресякоха пътя и тръгнаха по пътечката към къщата.

— Имате много хубава къща тук, Елизабет.

— Да, така е. Не обръщай внимание на този простак Денис. Той обикновено не е толкова мрачен, но беше ядосан за нещо.

— Сигурна съм, че не е искал да бъде неучтив и аз не…

— Тъй като и без това много скоро сама ще го научиш, ще ти кажа как точно стоят нещата. Синът ми Ърл беше убит долу, в Мелбърн преди по-малко от месец. От него не излезе животновъд и вечно обикаляше нагоре-надолу като някакъв скитник, после отиде там, заплете се с някаква мръсна банда и беше убит. А Денис и брат му Колин искаха да отидат там и да разберат какво точно се е случило, веднага щом чуха за това, но според мен и те си търсеха същото. Така че аз им казах или да стоят тук, или ще умрат от собствената ми ръка. И те останаха, но са много озлобени оттогава.

— Съжалявам, че така се е случило със сина ви и…

— Това е една мръсна, гадна работа. Но нищо не може да се промени.

Тонът й подсказа, че разговорът на тази тема е приключен. Те повървяха по пътеката в мълчание и стигнаха до стъпалата. Алис погледна към Елизабет, като забави темпото си, за да върви редом със старата жена, която изкачваше стъпалата едно по едно и се облягаше тежко на бастуна си.

Лицето на Елизабет беше леко обърнато настрани, вниманието й бе насочено към стъпалата, а мисълта й беше някъде далеч. Чертите на лицето й изразяваха скръб. Нова мъка беше прибавена към старата, за която говореха паметниците в малкото гробище и само споменаването за нея извикваше спомени и изпълваше сърцето й с мъката на майка, която е загубила детето си, с болката да води битка и да е в конфликт с останалите си деца, за да ги защити. Това беше едно остро, мъчително и несподелено бреме. Те стигнаха до края на стъпалата и Алис сложи ръката си на рамото на старата жена, спря я и те застанаха насред верандата.

— Бих искала по някакъв начин да помогна. Искрено го желая, наистина.

Изражението на Елизабет беше непроницаемо, сините й очи искряха като лед. След това по лицето й настъпи една едва доловима промяна, чертите й се смекчиха, студените й сини очи изведнъж се замъглиха и устните й леко трепнаха. Тя обърна лицето си настрани и погледна към постройките, като въздъхна и бързо премигна с очи, след това отново погледна към Алис.

— Хубаво лице и добро сърце — промърмори тя, като леко се усмихваше. — Това е рядко срещана комбинация. А ако имаш и смелост, то това е още по-рядко. А най-рядко от всичко би било, ако има и ум зад тези хубави очи. — Тя погледна встрани и въздъхна отново, след това сви устните си и бавно кимна. — Да, боли ме за него много. Опитах се да го изтръгна от сърцето си и там остана голяма, празна дупка на негово място. Ако болката се изразява в сълзи, да съм напълнила всички канали във фермата наистина.

— Знам, сигурно е ужасно мъчително за вас. Никога не съм изпадала в подобна ситуация, но може би ще бъде по-добре, ако мислите за хубавите неща, свързани с него.

Старата жена поклати глава.

— Той беше просто един негодник. Обичах го, защото беше мой син, но той беше непоправим. Ако баща му го беше разбрал какъв е, преди да умре, би го убил. Но все пак, от трима сина имам двама свестни, така че съм постигнала много повече от някои. — Тя погледна Алис и започна да изучава лицето й със замислено изражение, след това леко се усмихна, вдигна ръка и докосна с върха на пръстите си бузата на Алис. — Навремето аз бях хубаво момиче, знаеш ли? И със сърце; обичах хората около себе си. И земята. Имах и ум, и си изградих и смелост. Сърце, ум и смелост. И трите са нужни. Миналата година имахме огромен пожар при кошарите Уиндора, който стигна до Ландерс Крийс. Тогава аз казах на Денис само да отреже пожара по границите на Уиндора, а моите шестнадесет хиляди овце бяха там. Знаеш ли какво ми струваше това? Нито една банка не може да изчисли цената. Аз също изгорях с тях, ето това ми струваше. Но ако вятърът беше се усилил, Уайамба щеше да изгори до шушка. Така че, аз изгубих шестнадесет хиляди овце, но може би спасих фермата. Трябва ум, за да каже какво да се прави, смелост, за да се доведат нещата докрай и сърце да ги прежали, когато всичко отиде по дяволите.

Тя погледна спокойно към Алис и й се усмихна лъчезарно.

— Бърборенето на една стара жена значи ли нещо за теб? Е, ще видим дали значи, с течение на времето. Колкото до помагането, ти вече помогна, Алис. Хайде, ела да ти покажа новия ти дом.