Аарон Флетчър
Майка Австралия (15)

15.

Едно критично око щеше да установи, че къщите на фермата Уайамба бяха разположени по-близо до овцете, отколкото бе необходимо — кошарите отстояха на по-малко от двеста ярда, направо пред верандите, но дори и най-взискателният вкус не можеше да намери нещо друго да придиря. Фермата беше като оазис. Трите къщи стояха покрай реката с широки тревни площи помежду тях и пътя. Над тях бяха надвиснали масивни стари евкалипти и гъсти бледозелени пиперкови дървета, които правеха дълбока хладна сянка, освежавана от влажността на реката и мириса на растителността. Птици прехвърчаха между дърветата — миниатюрни сипки и врабчета, разкошни дългоопашати и дългоклюнести папагали, във въздуха имаше непрекъснато движение и се чуваха техните бодри звуци.

Къщите бяха повдигнати на колове и под тях на хладина щъкаха пилета. Ниско окосени площи, широки почти петдесет стъпки, отделяха къщите и това бе достатъчно да им осигури уединение, без да ги изолира една от друга. Осем големи дървени резервоара за вода бяха наредени покрай главната къща. Между тях и къщата имаше малко гробище, излъчващо спокойствие и сериозност в дълбоката сянка. Лехи от пълзящи цветя, невенчета и гергини около него бяха изоставени и цветята бяха прорасли като диви. Рози, пълзяща глициния и местни видове асма бяха израснали около резервоарите и къщите и ги правеха да изглеждат хладни, удобни и приканващи.

Къмингс спря фургона пред централната къща, слезе и прекоси откритото пространство към кошарите. Елизабет също слезе, бързо премина по пътеката, водеща до къщата, и хлътна в нея. Тя беше луксозна. Имаше голяма гостна, трапезария, кухня и две обширни спални. Мебелите бяха направени от дърводелец, който познаваше местните ценни дървета. На верандата имаше столове и канапе, в гостната също, но канапето бе покрито с възглавнички от овча кожа, в добавка имаше и ъглови маси с лампи по тях, полици и камина. Трапезарията пък бе обзаведена с маса и четири стола, продълговат шкаф и една допълнителна маса в ъгъла. Двете спални бяха мебелирани с легла, нощни масички и столове. В една от спалните имаше огледало. В кухнята имаше готварска печка, голяма работна маса, стенен шкаф и долап за храна. Задната врата водеше към малък чардак, в който бяха складирани вана, кофи, дъска за търкане на пране. От него по стъпала се слизаше към пътеката, водеща до клозета, поставен на малък баир над реката. Елизабет се разходи из къщата, гледаше нещата и ги пипаше, за да се увери, че това не е сън. Къщата беше прашна, понеже бе необитавана, но спретната, подът беше шлифован с пемза до мътен блясък. Мебелите имаха сатенен блясък. Хладен полъх преминаваше през помещенията. Това надхвърляше най-оптимистичните й очаквания, прекалено бе хубаво за вярване.

Една яка и обикновена на вид жена на около четиридесет и пет, прекоси мястото пред по-малката къща, докато Елизабет се връщаше по пътечката към фургона. Жената беше сдържано дружелюбна, каза, че името й е Беси Маршал и с любопитство изгледа Елизабет, докато тя отговаряше на пожеланията й за добре дошла.

— Елизабет ли? Не те ли наричат Бес или Беси? Заплюла съм си това име тук.

— Не, обикновено ме наричат Елизабет.

— Да, подхожда ти. Така ли те нарича мъжа ти?

— Не си спомням въобще той да се е обърнал към мен с името ми.

— Също като моя — весело се изкиска Беси. — Интересува го само манджата и оная работа в леглото, но би могъл да дели залъка си с надничарите и да ляга с овца — ще му е все едно. Да умра, няма да се сети да ме погребе, докато не се вмириша. Дай да ти помогна да разтовариш фургона.

— Много мило от ваша страна, но не бих желала да ви отвличам от нещата, които имате да вършите.

— Работа колкото щеш, свършване няма. Даже ще има предостатъчно и за други, когато умра. Дай да ти помогна да разтовариш фургона си, да не счупиш нежния си гръбнак. Не че си слабичка, но съм виждала по-якички от теб.

Елизабет се усмихна, кимна и двете тръгнаха към фургона.

— Благодаря ви много, Беси.

— Голяма работа. Между другото, хвърлих поглед на твоя човек, когато той минаваше по двора, и трудно ми беше да позная дали това е баща ти или съпруга ти.

— Той е няколко години по-стар от мен.

— Да, да, ама май доста повечко от няколко. Ще трябва да се поозори, за да те пази от мъжете, да не ми е името Беси, ако не бъде така. Ти си поми, нали?

— Не, от Сидней съм.

— Сидней ли? Изглеждаш ми доста изискана, не че искам да кажа, че не знаеш откъде си. Жената, която последна живя в тази къща, беше от Сидней, но тя даже и на малкия пръст не може да се мери с теб. Казваха се Хобартови. Тук тя напълно откачи. Мъжът й трябваше да я върне обратно, а и той накрая не беше с всичкия си, ако съдя по това, което видях. Него работата го затри, а нея — Големите простори. Надявам се с тебе да не се случи така.

— Свикнах повече или по-малко да живея изолирано, а и това място ми изглежда много приятно за живеене. Сигурна съм, че двете с теб ще станем големи приятелки и ще си ходим на гости. А и Шийла е тук, така че съм сигурна, че времето ще мине приятно.

— О, да, бих искала да сме приятелки. Шийла е хубав човек, но не бих казала, че се държи приятелски. Досега не съм имала много вземане-даване с нея. Ако Голямата степ ти понася, ще си добре. Но и ако мъжът ти се справи с работата. Да бяхте още малко позакъснели, щяха май да предложат службата на мъжа ми. Той обаче ми каза, че щял да откаже, ако му я предложат.

— Сигурна съм, че това е много тежка длъжност.

— На мен не ми се струва тъй, но мъжът ми го е срам да нарежда на другите какво да правят. А и това, което му плащат допълнително, за да им готвя в голямата къща, ни носи достатъчно. На него му е все едно, даже така му е по-лесно. Чакай да видим какво си донесла…

Тя беше извънредно силна жена; без никакво усилие награби в едната си ръка скрина с книгите, а в другата — сандъка със сервиза, бъбрейки, докато Елизабет се мъчеше с друг сандък. Когато свършиха да разтоварват фургона и внесоха нещата в къщата, Елизабет поведе конете, а Беси тръгна да й покаже къде да ги закара с фургона. По време на пътуването Елизабет само бегло бе видяла различните ферми, но Уайамба без съмнение бе най-голямата и най-многообразната. От едната страна на откритото пространство доминираше огромният лабиринт от кошари, а на обратната страна бяха разположени по-малки кошари и навесът за стригане на овцете. Дворът за събиране на овцете беше на известно разстояние отвъд навеса за стригане и представляваше едно огромно заграждение, в което по-голямата част от тревата беше стъпкана, а редом с него имаше друго също така голямо заграждение за едрия рогат добитък и конете. Повечето от сградите бяха разположени между главните кошари и навеса за стригане; това бяха сградите, изпълняващи функции на казарми за овчари, за скотовъди, за приходящи стригачи и миячи, ковачница, складове с различна големина, и къща за готвач, в която се беше настанил готвачът, съпровождащ новодошлите. От едната страна на главните кошари имаше свинарник и отделен запор за едрия добитък, където бяха вкарали две говеда. В съседство с него беше мястото за кланица и навеса за разфасоване и солене на месото. Широкото пространство между два от складовете бе заето от кучкарници. Имаше също и голям двор за кокошки, откъде вероятно бяха се изплъзнали пилетата под къщите.

От къщите тръгваше голяма градина чак до реката и оттам още се разпростираше покрай брега. В нея отглеждаха картофи, домати, зеле, гулия, лук, моркови и други зеленчуци. От другата страна на градината се намираше аборигенско селище. Двама аборигени копаеха в градината, други се движеха около подслоните си, имаше и такива, които прекосяваха празното пространство между подслоните им и къщите и отиваха някъде по задачи или изпълняваха нечии поръчки. Мъже се движеха между зданията и кошарите и от другата страна на главните кошари, където вкарваха овцете, се вдигна голям облак от прах. Мъж на кон прекарваше стадо от петдесетина глави едър добитък през двора за събиране на стадата към оборите, други мъже прихващаха коне в оградения за едрия добитък двор. Наоколо имаше повече хора, отколкото в голямо село, и значително повече движение. Сградите бяха разпръснати върху площ, която беше много по-голяма, отколкото едно село можеше да има. Това беше видим символ на факта, че тук земята беше евтина и собствеността се изчисляваше в стотици хиляди акра.

Покрай ковачницата бяха спрели няколко фургона. Елизабет и новата й приятелка наместиха техния фургон между другите, освободиха конете и ги поведоха към ограждението за едрия добитък. Няколко мъже, които вървяха между сградите се спряха и ги изгледаха любопитно. Един се обърна и тръгна към тях, когато те се връщаха от ограждението. Беше висок и едър, малко над двадесетте, с гъста черна брада и мустаци, на лицето му имаше широка нахална усмивка. Елизабет го погледна, отвърна погледа си, приближи се до Беси и я побутна, за да сменят малко посоката си. Беси сочеше към градината и говореше за трудностите с поровете и зайците, които изяждали зеленчуците. Тя погледна Елизабет, хвърли поглед към приближаващия мъж и въздъхвайки, каза:

— Проклетия му Том Стейпълтън! От тоя копелдак — само неприятности.

— Правете се, че не го виждате — тихо каза Елизабет. Лицето й бе обърнато в обратната посока на идващия мъж и тя подбутваше Беси да завие косо от него. — Та какво казваше?

— Какво казвах ли? За какво говорех? Ах, да…

— Ей вие! — Мъжът се изсмя подигравателно като ги доближи с големи крачки и се спря пред тях. — Накъде сте хукнали, бе? Я да видя тая поми. — Той отново се изсмя, пристъпи на една страна и препречи пътя на Елизабет, която се опита да го заобиколи. — Ей, наистина си заслужавало да я видя! Казаха, че си я бива, и не е лъжа.

— Махай се, мръсна гадино! — сопна се Беси. — Нямаме никакво време за такива като тебе.

— И аз нямам никакво време за тебе, дебела свиньо! — тръснато отвърна Стейпълтън и хвана ръката на Елизабет, която отново се опита да го заобиколи. — Почакай да те видя, англичанке. Това ще ми е достатъчно засега, не се бой.

Елизабет вдигна очи и яростно го погледна, треперейки от гняв.

— Пуснете ръката ми — изсъска тя с негодувание.

Той пусна ръката й, отстъпи назад с израз на престорено учудване, свали шапката си и насмешливо се поклони.

— О, вижте тая грандама! — изграчи той. — Моите извинения, госпожо.

— Тя стои къде по-високо от тебе, кучи сине — изръмжа Беси. — И съвсем не ми и хрумва да я поставям редом с тебе.

С кисела усмивка той погледна Беси, след това Елизабет, нахлупи отново шапката си и си тръгна.

— Ще разбера колко струва, когато аз реша — язвително каза той. — Така да знаете.

Беси тежко въздъхна, поклати глава и погледна след него.

— Ех, съпругът ти много труд ще трябва да хвърли да държи мъжете на разстояние от тебе, Елизабет. А тоя копелдак е най-лошия от тях, само бели прави.

Елизабет прехапа долната си устна и се опита да се овладее. Бе изпълнена с възмущение, от очите й напираха да бликнат сълзи на яд, сърцето й учестено биеше. После почувства, че изведнъж я облива спокойствие, защото мъжът си беше отишъл и тази враждебна, заплашителна сила, с която бе влязла в допир, се бе изпарила; но това спокойствие бе все пак примесено с нещо тягостно, останало да витае във въздуха от заплахата му. Чувстваше ръката си омърсена, като че ли още усещаше допира на неговата тежка и корава длан. Пое си дъх дълбоко и на пресекулки, после изпусна въздуха, кимна с глава, разтри ръката си и двете продължиха пътя си.

— Можем да отидем в склада да си вземеш седмичните дажби; ще ти помогна да ги занесеш вкъщи.

Елизабет се изкашля, за да овладее гласа си и леко поклати глава.

— Не, Беси, благодаря ти. Мисля, че по-добре е да се върна веднага вкъщи и…

— Не, трябва да си вземеш дажбите — прекъсна я твърдо Беси. — Няма да спреш да живееш, понеже има такива мръсници като него, Елизабет. И ако някой друг пак те закачи, ще му навра оназ му работа в задника. Мъжът ти скоро ще ги постави на място.

Елизабет усети, че я облива чувство на благодарност, докато гледаше добродушното, засмяно лице на Беси. Насили се да се усмихне, кимна с глава и двете завиха към продълговатото ниско здание, което Беси беше посочила. Тя отново започна да говори за градината, но Елизабет я слушаше разсеяно и си мислеше какво да каже на съпруга си. Съдейки по минали подобни случаи, реакцията му щеше да бъде съвършено различна от безрезервната подкрепа и помощ, която Беси мислеше, че той ще окаже.

Този инцидент помрачи деня й. Ако не беше той, щедрите дажби, които старият сакат склададжия отмери и преброи, щяха да я хвърлят във възторг, но сега те само леко облекчиха лошото й настроение. Дажбите се състояха от зеленчуци от градината, обилни количества брашно, сол, захар, ориз, сух грах, чай, пипер, къри, солено свинско и говеждо, прясно овнешко, свещи, газ за лампите, сапун и даже яйца, които по принцип бяха рядък деликатес. Беси й помогна да занесе яйцата, после отскочи до вкъщи и й донесе лопата горещи въглища, за да запали огън в печката; чак след това отиде да приготвя вечерята за семейството си и за Гаритови.

Елизабет мечтаеше за баня и чисти дрехи, но страхът, че трябва да разкаже на Къмингс за случката със Стейпълтън, както и неотминалият гняв и недоволство от случилото се бяха убили у нея предчувстваното удоволствие. Сега това се беше превърнало просто в едно от нещата, които й предстояха. Започна да готви вечерята, донесе вода и изпра мръсните дрехи, след това се разсъблече в кухнята и стъпи във ваната да се изкъпе и да си измие косата. Когато свърши с косата си, част от дрехите й вече бяха достатъчно изсъхнали и тя си облече чисто бельо, рокля и довърши готвенето. Докато вечерята стане готова, златистата светлина на късния следобед проникна между листака на дърветата и изпълни къщата. Тя захлупи тенджерите с готовото ядене и започна да чисти къщата.

Когато Къмингс си дойде, веднага стана ясно, че нямаше нужда да му казва каквото и да било. Тя обираше праха в гостната и го погледна с парцал в ръка. Той стоеше на вратата и очите му искряха от ярост. Лявото му око беше подуто, кокалчетата на пръстите му бяха ожулени.

— Още не сме се нанесли и ти почна да ми създаваш ядове — изръмжа гневно той. — Първото шибано нещо, което си направила, е да се покажеш пред мъжете и да ги предизвикваш. Единственото, от което наистина не се нуждая, е да ми създаваш такива шибани бели. Така че, гледай си само работата и стой далеч от мъжете. Разбра ли ме, курво с курво?

— Ако имаш предвид този човек — Стейпълтън, мога да те уверя, че…

— Мани ми се с тези твои англичански приказки! Прави каквото ти казвам, иначе много лошо ти се пише.

— Не зная какво той ти е казал, но не по моя вина се случи това. Опитах се да го избегна, но той ме преследваше.

— Това, което той ми каза, беше достатъчно да го тръшна по гъз, копелето му с копеле. А ти, ако си беше гледала работата вместо като фльорца да се въртиш наоколо, той нямаше да има възможност да те преследва и нямаше да се наложи да се млатя с него.

Предпазливостта я съветваше да си мълчи, но огромната несправедливост разпали гнева й.

— Оправях конете и фургона, което ми се струва, че е повече твоя работа, отколкото моя. Но независимо от това, ако си решил да се биеш с него, вместо да го уволниш за непочтително отношение към съпругата ти, тогава сам себе си трябва да…

— Млък! — изрева той и тръгна към нея със свити юмруци. — Няма да слушам повече твойте глупости! — После, надвесен над нея със свиреп поглед и изкривено от ярост лице, добави: — Ще правиш каквото ти се казва! Аз съм този, който решава какво ще работиш ти и какво аз! И няма да навираш шибания си англичански нос навсякъде. А аз… — Той се поспря, тонът му се промени към подигравателна имитация на произношението й — … не го уволних, — тук се озъби саркастично, наведе се още повече над нея и изкрещя в лицето й, — защото като поемам нова работа, не почвам да изхвърлям хора! А и не ми е работата да казвам кой ще работи тука и кой няма! А сега размърдай си шибания английски задник, донеси ми яденето и ми се разкарай от главата с твойте каши!

Тя настръхна и го погледна в очите за няколко секунди, без да мигне. Ноздрите му се разшириха, лицето му стана кървавочервено, като видя, че тя мълчаливо му се опълчва. От гърлото му излезе приглушен звук, стисна още по-силно юмруци и започна да трепери. Тя бавно се обърна, прекоси трапезарията и влезе в кухнята. Той остана задълго неподвижен и мълчалив, след това изръмжа, втурна се в трапезарията, с рязко движение издърпа един стол от масата и се тръшна на него.

Седеше, подпрял брада на юмрука си, гледаше масата с каменно изражение, докато тя внесе газена лампа, чинии и сребърни прибори. Той започна да гълта като звяр и заговори с басов, ръмжащ глас и пълна уста, когато и тя седна край масата:

— Викат ни в къщата на господин Гарити тази вечер. Защо иска да те види тебе там, не знам, освен ако вече не е чул за това, което си направила и може би иска да ти каже да спреш да се показваш насам-натам, за да не предизвикваш бели. И ако отново покажеш проклетите си англичански маниери, та да ме изложиш, докато сме там, ше те пречукам, когато се върнем.

Тя кимна мълчаливо, гледайки в чинията си и дъвчейки бавно.

— Отговори ми!

Тя преглътна, вдигна очи, впери ги в неговите и каза тихо:

— Много добре. Има чисти дрехи на парапета на чардака. Може би ще ни позволят да влезем в къщата, ако се преоблечеш.

Лицето му отново потъмня от гняв и той стисна ножа и вилицата с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха, а ръцете му потръпнаха. Тя вторачи поглед в чинията си, сложи хапка в устата си и бавно задъвка. Той изсумтя, изръмжа гърлено и отново се нахвърли с настървение върху храната.

Вече беше се свечерило и влажният въздух от реката беше захладял, когато те тръгнаха по пътеката и после завиха по пътя за къщата на Гаритови. Жуженето на насекомите в тревата се носеше на вълни, жаби крякаха в хор покрай реката и от време на време се чуваше траурният повик на нощна птица. Жълтата светлина на свещите и лампите се виждаше през прозорците на къщите и на няколко от сградите, които бяха пръснати наоколо между кошарите и навеса за стригане. Фермата бе обгърната от атмосфера на спокойствие и топлота.

В меката светлина от предните прозорци и отворената външна врата на къщата на Гаритови се очерта фигурата на мъж, който стоеше на най-горното стъпало в края на верандата. Когато те поеха по пътеката към къщата, той се изправи; силуетът му изглеждаше огромен и висок на фона на светлината зад него.

— Това вие ли сте, Колин?

— Да, настанихте ли се?

— Доста добре. Малко на въздух, така ли?

— Нещо такова. — Той се дръпна встрани, когато те изкачиха стълбите, и погледна Елизабет. — Това трябва да е съпругата ви?

— Да, името й е Елизабет.

Колкото небрежен и повърхностен бе тонът на съпруга й, толкова този на Колин бе учтив, навеждащ пряко на мисълта, че в такива случаи е нужно да има представяне. Той бе изключително висок, изглеждаше спретнат и чист, брадата и мустаците му бяха подрязани късо, косата сресана изцяло назад. В слабата светлина, идваща от вратата, тя успя да види, че чертите на лицето му много наподобяваха тези на Шийла. Това бе един впечатляващо красив мъж.

— Приятно ми е да се запозная с вас, госпожо Къмингс. Как се чувствате, добре ли сте?

— Удоволствието е мое, господин Гарити. Аз съм добре. А вие как сте?

— Благодаря, добре. Моля заповядайте. — Тонът и маниерите му не бяха изгладени, но пък бяха искрени и й напомниха за минали години, когато красиви млади мъже й се усмихваха с възхищение и бързаха да й подават ръка по стълби и да отварят вратите пред нея. Но тя копнееше за такова време и място, където учтивостта е по-скоро начин на живот вместо показ на желание за ухажване, за време и място, където дебелашките подходи на груби мъже са немислими и общественият ред се основава върху спазването на обичаи и традиции вместо върху силата на юмрука. Колин отстъпи назад да даде път на Елизабет да мине пред него и това разколеба готвещият се да влезе пръв Къмингс; така тя първа прекоси верандата, следвана от двамата мъже.

Шийла беше там; изглеждаше доволна и спокойна, крачолите на избелелите й панталони бяха мушнати в ботушите, яката на ризата й бе откопчана, а ръкавите — навити нагоре. Отблизо тя изглеждаше още по-висока, отколкото на кон, почти колкото брат си. Елизабет така много се зарадва, че изгуби контрол върху заученото си учтиво изражение и се усмихна широко и сърдечно; в отговор Шийла засия, тъмните й очи станаха меки и топли, зъбите й заблестяха на светлината на лампите. После тя внезапно отвърна поглед, усмивката й стана по-умерена и под светлината на лампите Елизабет забеляза, че сред черната й и гъста коса тук-там има и леко посивели кичури.

Сбръчканата кожа на майка й беше някак си по-светла, въпреки че в нея ясно личеше чистата аборигенка. Майката имаше тънко телосложение и среден ръст, гръбнакът и раменете й не се бяха превили от тежестта на годините. Носеше прекалено голяма за стройното й тяло и висяща до бедрата мъжка риза, широка безформена дреха, изрязана от някакъв мъжки панталон и наподобяваща пола, и беше боса. Освен това пушеше с голяма лула. Но тези нейни дрехи и лулата някак си не я правеха да изглежда смешна или даже ексцентрична; тя излъчваше увереност, спокойствие и хармонично се вписваше в заобикалящата я среда, а това я поставяше в независимо положение спрямо преценките за благоприличие на друг тип хора. Косата й бе почти изцяло бяла, но много гъста и от същия тип като на Шийла, подстригана късо по мъжки. От средата на набразденото с бръчки чело до някъде над лявото й око минаваше дълбок дълъг белег — изпъкнала по-светла ивица на фона на тъмната й кожа, която ясно говореше за някакво сериозно нараняване преди много години. Но най-впечатляващото у нея бяха очите. Това бяха млади очи, ясни, умни и търсещи, това бяха прозорците на един извънредно буден ум.

Ръста си Шийла и Колин бяха наследили от баща си. Той беше натежал от годините, лицето му бе станало на петна и бе потънало в сложна плетеница от бръчки, устните му пропадаха навътре върху беззъбите венци, кожата на главата му бе придобила лилав оттенък, който лесно се забелязваше изпод редките тънки бели коси. Но си личеше, че в разцвета на силите той е бил огромен мъжага, тъй както огромни бяха земите му. Очите му се бяха превърнали в невиждаща маса от катаракти и той държеше главата си наклонена встрани, за да чува какво става около него, ала възлестата му и прорязана от бръчки ръка, с която държеше лулата, не трепереше; целият му вид излъчваше властен авторитет.

Последва представяне, при което старецът и старицата отговаряха с кимвания и тихо шепнене, а Къмингс с непохватна и преиграна сърдечност. Шийла седна на стола си, Елизабет и Къмингс седнаха на едно канапе, Колин отиде до един от шкафовете и наля разреден с вода ром за баща си, за Къмингс и за себе си, и разредено с вода вино „сангаре“ за Шийла и Елизабет. Старата жена не пиеше нищо. Докато поемаше чашата си от Колин, Елизабет го погледна с учтива усмивка и забеляза, че очите му са тъмносини. Беше още по-красив, отколкото й се бе видял отначало.

В началото атмосферата бе натегната, защото Къмингс изглеждаше до болка не на мястото си. След това старецът прояви интерес към семейството на Къмингс, който се разприказва надълго и нашироко за въпросната майка на стареца, приписвайки й ангелски качества и свръхчовешки добродетели, което в никакъв случай не можеше да бъде вярно. Когато суперлативите му се изчерпиха, старецът отново с тих глас и подръпвайки с лулата, втренчил в него невиждащите си очи, попита за семейството на Къмингс. Къмингс разказа за баща си и братята си, единият от които бил избягал от каторга, а другият бил станал важен корабен бизнесмен в Сидней. Старецът слушаше мълчаливо и безизразно и след като Къмингс свърши, се възцари кратка тишина. Колин и Шийла почтително мълчаха. Старецът попита Къмингс за имението му на река Джордж. Това насочи разговора към овце и свързани с тях неща, след което тримата мъже започнаха да разискват въпроси на фермата.

Елизабет слушаше разсеяно и оглеждаше стаята. Беше също толкова голяма колкото гостната в къщата за главния скотовъд, а и мебелировката беше повече или по-малко същата. Цялата къща имаше пуритански вид, по-голяма беше от тази на главния скотовъд, но не и по-луксозна; самите Гаритови се обличаха в прости и здрави дрехи, каквито обикновено ползваха скотовъдите.

В Сидней живееха немалко собственици на овцевъдни ферми, оставени на грижите на надзиратели. Въпреки че не знаеше точно колко са големи именията им, Елизабет беше уверена, че те бяха по-малки от Уайамба. Живеещите в Сидней собственици бяха измежду най-богатите хора там и в Парамата. Техните деца се учеха в Англия, самите те живееха в най-хубавите къщи, движеха се из най-изисканите места и винаги в скъпи модни дрехи и във файтони, теглени от четворка едноцветно подбрани коне.

Но Гаритови бяха различни, като различията между тях и другите бяха много дълбоки. Елизабет неведнъж бе чувала ехидни подмятания, че далеч в Големите простори имало управители на ферми, които били деца със смесена кръв, направени от бял баща собственик, който след това отивал да води благоприличен живот в Сидней или Парамата с бялата си съпруга и децата им. Но този старец бе направил аборигенката своя съпруга и този свой акт той явно никога не бе престъпил. Цялото семейство бе отхвърлило удобствата на големия град, обричайки се на трудния живот върху земите си и това бе техен съзнателен избор. Но това бе и мъдър избор, защото старицата с необичайните си дрехи, босите крака и лулата нямаше да бъде възприета в градската среда на онова ниво, до което богатството им ги издигаше. А и Колин и Шийла нямаше да бъдат възприети. Измежду изтъкнатите фамилии имаше и такива, чието потекло почваше от периода, когато Австралия беше още само бунище, на което се изхвърляха престъпници, и този факт караше хората да си измислят най-различни родословия, но тъй или иначе на видимите признаци на расово смесване се реагираше с особена чувствителност. Така че тях нямаше да ги приемат поради смесената им кръв, липсата на образование и възпитани маниери. Със силните си красиви черти, сини очи и къса брада Колин щеше да изглежда прекалено жив и даже екстравагантен за загрижените за добродетелите на дъщерите си бащи. А Шийла с нейната дива и изпепеляваща красота щеше силно да привлича мъжете, но не и от този тип, какъвто й трябваше.

Но най-вече старецът нямаше да пасва в големия град. Причините за това не биеха толкова на очи, колкото при другите, но наблюдавайки го, Елизабет я обзе твърдо и непоколебимо чувство, че в неговия случай те бяха даже още по-категорични и непреодолими. Това бе свързано с начина, по който той седеше, с грамадните му ботуши, проснати пред невероятно големия стол, построен специално, за да може да побере туловището му, с начина, по който държеше наклонена главата си, със силата на гласа му — мек, а всъщност изпълващ стаята, когато говореше. Сляп, трудно чуващ, с изпопадали зъби, набръчкан от годините, за него не можеше да има друго място, където да се чувства удобно, освен в просторите на земите си.

Да, те бяха различни и с положителност биха били присърце на баща й, ако и техните мотивации да изглеждаха мъгляви за другите. Когато Къмингс се беше кандидатирал за тази длъжност, тя не беше размишлявала дълго доколко той е способен за такава работа, защото й се струваше, че човек, притежавал собствено стадо и имение, би бил напълно годен да упражнява подобна дейност на друго място. Но след като частично беше видяла какво представлява Уайамба, у нея възникнаха силни съмнения. Къмингс не бе интелигентен човек, слабо разбираше хората, а точно такива способности бяха от решаващо значение за един главен скотовъд, предвид големия брой работници и многото разнообразни дейности, извършващи се на територията на Уайамба. Елизабет все още недоумяваше как стана така, че той получи назначението. Когато Шийла ги пресрещна малко преди да пристигнат, тя подчертано не се бе заангажирала относно възможностите за получаване на длъжността. Също така бе заявила, че възнамерява да остане при външните кошари за известно време. Но вместо това се бе върнала във фермата и на водача бе казала, че е дошла, за да говори с Колин. Заключението се налагаше само по себе си, а именно че срещата по пътя към външните кошари и необичайното удовлетворяващо чувство за близък афинитет между тях двете я беше мотивирало да препусне назад и да поиска от Колин, вероятно и от баща си, да наемат Къмингс.

Елизабет се усети, че разсеяно бе гледала Шийла, докато размишляваше, която от своя страна също я бе наблюдавала. Нейният стол бе срещу ъгъла на канапето, където седеше Елизабет; майката и тримата мъже седяха наляво от нея и вдясно от Елизабет. Двете жени се бяха изолирали от другите в стаята с мълчаливите си погледи една в друга. Шийла се бе разположила на стола си удобно, но небрежно, почти като мъж, който слабо се съобразява с порядките в обществото. Коленете й бяха разтворени, краката изпънати напред, чашата с вино бе поставена на бедрото. В отпуснато състояние тя като че ли ставаше навъсена и затворена в себе си, черните й очи — нито топли, нито студени, погледът й придобиваше някаква втренченост. Като че ли потъваше в размисъл.

Изведнъж очите й се раздвижиха. Вдигна чаша и отпи глътка вино.

— Как намираш къщата, добра ли е? — с тих тон попита тя на фона на разговора на висок тон на мъжете.

Елизабет, която бе очарована от къщата, се усмихна широко и цъкна с език.

— Дали е добра? О, Шийла, та тя е нещо изключително, много повече от това, което очаквах.

Шийла усмихнато кимна, погледът й се плъзна встрани, докато отпиваше глътка от сангарето, после се насочи към коридора, водещ към спалните.

— Ела малко тук — тихо каза тя с подканващ жест.

Момченце на шест-седем годинки, което стоеше на прага на гостната извън полезрението на Елизабет, влезе вътре и нерешително се огледа. Носеше панталони и къси ботушки, но от кръста нагоре бе голо; светлината на лампите се отразяваше в гладките му и загорели от слънцето гърди и рамена. То прекоси стаята със срамежлива усмивка към Елизабет. Явно имаше нещо вярно в приказките за извънбрачно дете на Шийла, които тя бе чула от водача на фургоните. Детето беше по-голямо, отколкото Елизабет очакваше; личеше си, че бащата е светъл мъж. То имаше англосаксонски черти, очите му бяха големи и бледосини, в светлокафеникавата коса личаха руси кичури, почти избелели от слънцето. То застана пред Шийла, която премести чашата в другата си ръка, прегърна го, при което чертите й поомекнаха и му заговори:

— Къде ти е ризата, а? — рязко изсъска тя, като го прекъсна, когато то понечи да отговори, сочейки с пръст към коридора: — Говори ми на английски, хайванче такова! Знаеш много добре, че на дядо ти му се дига кръвното, когато говориш на даенски^[1]. Старият човек пак ще ме накара да ти обеля кожата от задника с каиша, ако те чуе. Къде значи била тази твоя проклета риза?

Детето прошепна някакъв отговор и отново посочи с ръка към коридора.

— Там ли трябва да бъде тя, недоносче такова? Така ли трябва да оставяш мръсната си риза в стаята и да се разхождаш като някое отвързано аборигенско псе, и то баш, когато имаме гости? Карай да върви, вече се изложихме. Дай тук по една целувка. Е, това се казва добро момче. А това е госпожа Къмингс; иди при нея и й се представи.

Изпъстреният с ругатни език очевидно бе част от нормалния речник, с който тя си служеше, защото тонът й бе гальовен. Още една нейна особеност се разкри, когато с изпълнени с обич майчински очи тя погали с грациозните си дълги пръсти ръката и рамото на детето. С горда усмивка Шийла го гледаше докато то пристъпваше към Елизабет.

— Казвам се Джеймс Гарити и ми е приятно се запозная с вас, гуспожо — срамежливо прошепна то, издекламирайки със силен диалектен изговор научените наизуст думи.

— На мен също ми е много приятно да се запозная с теб, Джеймс. Очарована съм, че срещам такъв красив момък.

На фона на загорялата кожа сините детски очи изглеждаха огромни, малките деликатни черти на личицето му бяха много привлекателни. Тя взе ръцете му, придърпа го към себе си и докосна с устни бузата му. Стори й се топла и като от коприна, напоена с дъха на слънцето и на онзи лек вятър, подухващ край реката. Отново го погледна, разнежи се и й се поиска силно да го прегърне, но успя да се овладее, осъзнавайки колко неуместно би било веднага да направи такъв показен жест на обич. Детето от своя страна й се усмихваше най-сърдечно, очевидно усетило ласката в погледа й, предназначена за него.

— На колко години си, Джеймс?

От смущение то забави отговора си.

— През декември стана на седем — каза Шийла, остави чашата си и щракна с пръсти към момчето, давайки му знак да дойде при нея.

— Я да вземем малко въздух, Елизабет, този проклет тютюнев дим ще трябва с трион да го изрязваш от стаята, за да се почисти.

Момчето изприпка към Шийла. Елизабет се обърна към другите да се извини, че излиза, остави чашата си и стана. Къмингс, който напрегнато говореше нещо на стареца, я изгледа разсеяно за миг. Колин учтиво й се усмихна и кимна с глава. Старецът за момент насочи вниманието си към нея и Шийла, после пак се извърна към Къмингс. Старицата фиксираше Елизабет с поглед и тя изведнъж си даде сметка, че вниманието на тази жена през цялото време досега е било приковано в нея. Без ни най-малко да се промени изразът на лицето й, старата изгледа първо Шийла, после Елизабет, захапа леко лулата и дръпна от нея. Очите й любопитстваха, сондираха. Елизабет й се усмихна и се обърна към Шийла, която с една ръка с лекота вдигна нагоре малчугана и те излязоха навън.

Тръгнаха по пътеката, излязоха от сянката на дърветата и тръгнаха по пътя, осветен от ярката луна. Въздухът беше свеж и хладен и над звуците на насекоми и жаби се извисяваше мекото аборигенско пеене, идващо от недалечните колиби. Гласовете ритмично се издигаха и падаха, сливаха се естествено с другите звуци в кадифената нощ. Малчуганът потрепери в ръцете на майка си и тя го прегърна и с другата си ръка, притисна го до себе си и го целуна по челото.

— И да знаеш, дрипльо такъв, че трябва да си обличаш ризката!

Елизабет ги гледаше; самата тя се беше обвила с ръце поради силния хлад. Детето се сгуши в Шийла, търсейки топлина; тя здраво го притисна към себе си с гладките си кафеникави ръце, които в ярката лунна светлина хармонираха по цвят и форма с голото му гръбче.

— Това е едно чудесно дете, Шийла!

— Да, сладуран си ми е той. Доста се е метнал на баща си. Предполагам, знаеш, че е незаконородено?

Елизабет се смути от прямотата, с която Шийла зададе въпроса.

— О, искаш да кажеш, че… ами не, нямах никаква представа… Не, не ти казах истината. Но наистина ти казвам, че нито аз, нито кой да е друг, можем да ти се месим в работата и да съдим. А той е едно чудно момченце и голяма радост за теб, не съм ли права?

— Но ти знаеше в резултат на какво е, нали?

Гледайки настрани, Елизабет неловко си прочисти гърлото. Не беше невъзможно Шийла да счита, че Беси е проговорила, но това далеч не беше вярно. Тя кимна.

— Да. Но виж, аз не подавам ухо на злобни приказки за когото и да било, особено за теб, след като вече се познаваме. Считам те за прекрасен човек. Преди да пристигна, стана така, че понеже много се интересувах какво представлява това място, към което пътувахме, понякога слушах какво мъжете говорят помежду си на вечеря. Някои от тях споменаха и за този случай.

— Аха, бас ловя, че си чула нещо дваж по-страшно от истинското положение.

— Сигурна съм в това. Хора, които не си мерят приказките, са склонни да преувеличават.

Шийла се замисли и усмихната кимна.

— Не съм мислила от тая гледна точка, но няма да споря. — Тя погледна встрани, изпусна лека въздишка и сви рамене. — Е, случи се, колкото и нежелателно и да е сега вече не мога без детето си. Онова копеле беше стригач, казваше се Джеймс Кембъл. По-готин мъж не си виждала, а пък колко сладкодумен беше… Със сладките си приказки ме накара да си сваля панталоните, въпреки че татко ме беше заплашил, че ще ги закове с пирони за дирника ми, ако ги изуя за някой мъж. И аз наистина си помислих, че старият пръч ще го направи, когато разбра, че не ми идва мензисът. Изпуснах се и казах на мама, а ми беше ясно какво ще стане подир. Тя винаги само него счита за меродавен, и когато говориш с нея, все едно че говориш с него. Тя естествено веднага му каза и цялата ферма нададе проклетото си ухо, когато той се нахвърли върху мен да открие кой е направил това. Мъжете от обоза май доста приказки са изръсили по този въпрос?

Разговорът притесняваше Елизабет, но същевременно и я удовлетворяваше. Без съмнение Шийла не беше човек, склонен да разисква себе си или личните си работи с първия срещнат, но и явно между тях двете бързо и спонтанно се бе появило чувство на взаимно доверие.

— Виж какво, Шийла, те постоянно приказваха за неща, които не им влизаха в работата, а неща от такъв род не излизат от акъла на хора като тях.

— Аха, точно така. И какви ги разправяха?

— Само глупости. Момчето ти сигурно ще стане отличен скотовъд! Нали произходът му и средата, в която…

— Не, няма такова нещо. А и за него е по-добре, че е още хлапе, защото ако беше куче и показваше същите способности за овчарлък, щеше да яде бой право по главата. Та, какви казваш, глупости дрънкаха?

— Шийла, не си спомням точно… — Гласът на Елизабет се пресече, когато разбра, че не може да я лъже повече. Тя отклони за малко погледа си и отвърна колебливо: — О, нещо такова… че си била наказана с бой с камшик и… такова, овързали те в кожата на овен, но сигурна съм, че тия хора…

— Ой, това е мръсна лъжа!

— Ама разбира се, че е така, Шийла. Нали казах, че такива хора са склонни да бръщолевят какво ли не…

— Кожата беше от овца.

— Извинявай, какво каза?

— Казах: кожа на овца. Беше побеснял като глиган с набодена от тръни паламарка, но той никога не би убил овен, който си върши добре работата. Окачи ме на кол в сборния двор за овце, напъха ме в кожа на овца, и два дни след това не можех да говоря. Оттогава не хапвам овче месо. Сложа ли късче в устата ми, веднага ми засяда на гърлото. — Тя леко се засмя и разтърси глава, при което зъбите й блеснаха на лунната светлина. — Май съм била най-простата овца в стадото, щом съм си въобразявала, че мога да скрия такова нещо от него. Стар хитър пръч, просмукан с ром, е моят баща. Като си намисли нещо, нищо не може го спря. Сляп е, едва чува, като прощъпулниче ходи, но господ да ме прокълне, ако тръгна срещу него.

Ясно личеше нотката на възторг в гласа й, когато говореше за баща си и за онова, което той бе направил с нея, а това разкри друга нейна черта. Шийла бе едновременно и жестока, и сурова, защото бе израснала сред насилие, което неизбежно я бе направило да бъде и коравосърдечна, най-малкото при самозащита. Но имаше и друга страна на природата й, която караше нейните дълги тънки пръсти да се плъзгат по косата на момченцето с такава обич, че строгите линии на лицето се бяха разтворили в топла усмивка; ала в същото време тъмните й очи си оставаха някак си матово непроницаеми. Това бе една твърде противоречива личност. Но странно, като че ли те двете добре се познаваха, нищо че наскоро се бяха срещнали. От друга страна, изглеждаше малко вероятно да могат напълно да се опознаят. Елизабет се чувстваше объркана.

Малчуганът се размърда в ръцете на Шийла и прошепна нещо. Тя го сложи на земята, разроши косата му и го отпрати да си ляга. Той заприпка по пътеката към къщата. Шийла скръсти ръце и се загледа в небето, като се прозяваше.

— Тук е много приятно, Шийла.

— Е, да, става тихо, когато сбирщината се налочи, преди да заспи.

— Не това исках да кажа, а че фермата като цяло е едно много красиво място, пък и какво приятно име — Уайамба. Кой го измисли?

— Баща ми. Преди много години той купил малко земя от един човек на име Уилямсън. Около 100 акра. Татко тогава е работил за този Уилямсън. Въпросното парче земя е доста по на юг от тук, близо до едно място наречено Скосения хълм, което аборигените наричали Уайамба. Колин и аз сме родени там. Татко много обичаше това място и после той даде името му на цялото земевладение. Но ако аз трябваше да решавам, щях да издърпам граничната линия на фермата откъм север насам. Там е пълно с руда по повърхността и златотърсачите се стичат, събарят загражденията. Не си заслужава белята да го поддържаме. А и повече от дванайсет хиляди овце не можеш изхрани, и то ако годината се случи добра. Но не ме слушат, дяволите да ги вземат.

— Ти навярно преувеличаваш, Шийла. Сигурна съм, че баща ти и брат ти имат пълно доверие в теб.

Шийла навири глава назад и леко се разсмя.

— Добре ти идват думите, Елизабет, нищо че понякога така ме объркваш, че те разбирам едва наполовина. Ти в Сидней на колеж ли ходеше?

— Не, но баща ми беше пастор и той лично ме изучи.

— Пастор ли? Ами тогава как стана така, че си се омъжила за… е, това не ми влиза в стадото. Искаш ли да учиш мойто гаменче? Колин и аз четем и пишем колкото да пишем писмата на фермата и да се оправяме с тефтерите, но далеч не ставаме за даскали. Може пък на хлапето ученето да му хареса. Засега то не показва, че го бива за нещо друго, а като порасне все ще трябва да прави нещо, за да заслужи яденето си. Бих ти давала по пет шилинга седмично да го учиш да смята, да чете и пише.

— Може би избързваш в оценката си за него, Шийла. Та той е още толкова малък! Но безспорно ще трябва да се изучи, да знае да чете, да пише и да прави сметки, като при това за мен ще е голямо удоволствие да го правя без нищо.

— А, не — каза Шийла рязко и тръсна глава, — ще ти плащам по пет шилинга седмично.

— Добре тогава, това е много щедро от твоя страна, а не искам да изглеждам неблагодарна. От Беси разбрах, че тя готви за вашето домакинство и върши други неща. Да работя ли заедно с нея?

— Готвенето и шетането бе издействано от мъжа й, а ти няма да имаш време за други работи, освен да гледаш твоето си домакинство и да учиш детето, защото искам то да се учи както трябва.

Ясно бе, че тя силно желаеше синът й да получи добро образование и възпитание, но така бе намерила и начин да задоволи Къмингс с допълнителен доход, което пък й даваше възможност да възрази, ако той се захванеше да търси други начини за докарване на пари. Ако Шийла наистина бе замислила нещата по този начин, то тя явно имаше много пресметлив ум. Явно беше също така, че тя много държи на Елизабет. Тук Елизабет си спомни как Шийла се бе върнала в главните кошари, при все че бе казала, че ще остане при периферните южни кошари и как изведнъж съмненията, дали Къмингс ще бъде назначен или не, бяха изчезнали.

— Шийла, чух да казваш на водача на фургонния конвой, че ще отидеш в другите кошари за известно време. Защо вместо това се върна вкъщи?

Шийла присви устни и я погледна резервирано.

— За да говоря с Колин — спокойно отвърна тя. — Защо питаш?

— Не беше ли, за да помолиш Колин да наеме съпруга ми?

Шийла се намръщи, сключи вежди и издаде брадичката си напред.

— От къде на къде ще седна да се занимавам с такава шибана работа? — троснато каза тя.

Елизабет остана слисана от внезапната промяна в нея. Сърдечната атмосфера между тях изведнъж изчезна.

— Помислих си, че си го направила като жест на доброжелателство към мен. Попитах те, за да мога да ти благодаря, ако наистина е така.

Намръщеното лице на Шийла застина, тя погледна настрани и тихо каза:

— Е, да, тъй беше.

— В такъв случай не намирам думи да ти изкажа благодарността си. Но не разбирам защо трябваше така да реагираш. Нима подобна проява на добрина и загриженост може да бъде срамна?

— Може и да е тъй както казваш — промърмори Шийла, присвивайки леко рамене. — Но аз винаги мисля първо за Уайамба. Слагам интересите на фермата над всичко друго и за никого не правя изключение, какъвто и да е той. Нямаше да си отворя устата за него, ако не считах, че става за тази работа. За мен Уайамба е първото нещо на света, последното и всичко друго. — Тя отново изгледа Елизабет, усмихна се леко, гласът й поомекна. — Недей да забравяш това, малка англичанке.

— Няма — отвърна Елизабет с топла усмивка и взе дланта на Шийла в своите. — Нито пък ще забравя това, което направи за мен. Много съм благодарна, Шийла. Благодарна съм, защото това място е прекрасно и защото съм сигурна, че животът ми в него ще е много хубав, благодарна съм, че имам възможността да съм близо до теб. Много се надявам да станем близки приятелки.

Шийла помълча известно време, на лицето й се появи лека разсеяна усмивка, след което кимна и се разсмя.

— Е, добре, така да бъде. — Тя извади дланта си от дланите на Елизабет, сложи я на рамото й и я побутна в обратна посока по пътеката. — Хайде да се прибираме, преди да сме се вкочанясали.

Елизабет се усмихна и също кимна, доволна, че хармонията между тях бе възстановена. Двете се върнаха към къщата, изкачиха стъпалата, преминаха през верандата и Шийла леко я подбутна пред себе си на прага на вратата, като свали ръка от рамото й, преди да влязат в гостната. Колин и Къмингс ги погледнаха, старецът леко обърна глава, после разговорът между тримата мъже продължи. Старицата предъвкваше мундщука на лулата си и гледаше Елизабет, която прекоси стаята и седна. Елизабет й се усмихна учтиво, старицата леко кимна и продължи да придърпва дим от лулата.