Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Австралия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outback, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Аарон Флетчър. Майка Австралия

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1993

Редактор: Теодор Михайлов

Коректор: Мария Тодорова

История

  1. — Добавяне

13.

Рязката промяна в живота й бе травмирала Елизабет и дни наред тя се движеше напълно объркана, мъчеше се да му угоди, докато той я псуваше, завличаше я в задната стая два-три пъти на ден и я поваляше на леглото. Тя си изгори ръцете с тиганите и пламъците на огнището, опитвайки се да готви, гърбът я болеше ужасно от носенето на вода от реката, миенето на пода и прането на дрехи, кожата на ръцете й се смъкна от силния содакаустиков сапун. Мухите и комарите непрекъснато я измъчваха, от полето в къщата се промъкваха змии и мишки, стените гъмжаха от насекоми. Сърбеше я от ухапванията им, бедрата й от вътрешната страна бяха посинели, защото той я щипеше, когато в леглото тя несъзнателно се дърпаше от него, прилошаваше й от лошата храна. Той я нагрубяваше, понякога я караше да ходи гола за наказание, и когато се връщаше от седмичните си пътувания до Сидней, винаги беше пиян.

След това някак си нещата се понаредиха. Липсваше й църквата, но намираше успокоение в молитвеника си, Библията и ежедневните молитви, които я издигаха над заобикалящата я среда и периодично й позволяваха да си отдъхва. Тя свикна с мухите и комарите до такава степен, че ги разпъждаше с ръка, без даже да го осъзнава. Започна да не обръща внимание и на мръсотията. Ръцете и мускулите й заякнаха и трудът вече не я изморяваше толкова много. Неговите желания се състояха в това да яде три пъти на ден, тя да му се подчинява и да бъде незабавно готова за секс в момента, в който му се приискаше. Започна да приема факта, че тя физически е по-слаба от него и че издръжливостта й не може да се сравнява с неговата, и когато донякъде свикнаха един с друг, той по-малко я нагрубяваше, а и по-малко й обръщаше внимание.

Шест седмици след като я бе довел в имението си, при едно от ежеседмичните си посещения в Сидней, той я взе със себе си да види майка си, докато той се занимаваше със своите работи. Елизабет откровено разказа на майка си за условията, при които живееше и които бяха резултат от нейното настояване, но майка й не показа някакво съчувствие. Къмингс беше изнесъл няколко от мебелите от къщата й и ги беше продал, той се грижеше за нея по свой начин и тя не искаше да има никакви неприятности с него. Майката бе случила извънредно много с брака си, а положението, в което Елизабет бе попаднала, не бе по-различно от онова, за което семейството й я бе възпитало да очаква. Тя обясни на Елизабет, че закъснелите ергени обикновено били трудни съпрузи в началото и я посъветва да бъде търпелива и послушна. Елизабет едва сдържа подтика си да й отвърне с някоя от думите, които беше научила от Къмингс, но се почувства засрамена от тази мисъл. Къмингс се върна с каруцата; очите му бяха помътнели и лъхаше силно на ром. Под седалката си имаше шише, от което непрекъснато пиеше. Когато каруцата пое по една от главните улици, те се разминаха с един файтон, натъпкан с половин дузина млади мъже и жени, които Елизабет познаваше от журовете и църковните събирания. Те изглеждаха много чисти, свежи, щастливи и безгрижни. Тя извърна лицето си, за да не я видят, но те изглежда, че въобще не забелязаха каруцата.

Имението беше заградено с плет, подрязан и укрепен с колци. Понякога някоя крава или вол, откъснали се от чуждо стадо, пробиваха дупка в плета, а понякога силните ветрове го разпръскваха настрани, но той все пак изпълняваше предназначението си да не дава на овцете да се пръскат навън. Въпреки това овцете трябваше да бъдат наблюдавани да не се измъкнат през дупките или да не се втурнат и да се изпотъпчат, ако нещо ги уплашеше. Къмингс обичаше да ги групира за няколко дни в една част от имението, за да позволи на изпасаните пасища да се възстановят, доколкото е възможно. В миналото, когато му се налагаше да отсъства, откарваше стадото в едно съседно имение, чийто собственик имаше голямо момче, което наглеждаше овцете срещу няколко гроша. Няколко месеца след сватбата им той започна да показва на Елизабет как да направлява кучетата и стадото, за да може да ги наглежда, когато той самият отиваше в Сидней. Това щеше да му спестява пари.

Кучетата бяха три. Нито едно от тях не знаеше що е човешка ласка, и когато Елизабет се опитваше да ги погали, те отвръщаха с подозрително ръмжене. Едно от тях беше кучка, която щеше да ражда. Започна да я храни допълнително, за да може да я подсили. Постепенно спечели доверието на кучката и от време на време, когато я потупваше, тя й отвръщаше също с нежност. Когато се окучи, Елизабет й направи постелка от слама и вълна под един от ъглите на къщата и кучката й позволяваше да гали паленцата. Къмингс не им обръщаше никакво внимание, освен да ги ритне, ако му пречеха при влизане и излизане от къщата. Но една сутрин, когато се канеше да отива в Сидней, той прояви за първи път интерес към тях. Петте кученца бяха почти по на три месеца, силни и здрави от добрата храна на Елизабет. Той ги огледа, събра ги и ги закара при стадото в подножието на хълма. Елизабет гледаше от вратата, озадачена, но разбра, че той искаше да провери как те реагират на овцете. Той се върна с две от кученцата и ги постави в каруцата. Останалите три не бяха издържали изпита. Той хвана всяко от тях за задните крака и им разби главите в ъгъла на къщата, сетне захвърли телцата им надолу по хълма. След това се качи в каруцата и замина. Елизабет излезе да наблюдава стадото, докато каруцата се отдалечаваше. Когато се опита да погали кучката, тя я ухапа по ръката.

Част от мястото зад къщата от едната страна на клозета беше превърната в зеленчукова градина и когато пролетта приближи, Къмингс извади от навеса ръждясали, очукани градински сечива, донесе и тези от къщата в Сидней и каза на Елизабет да прекопае земята и да я подготви за садене. Той помагаше по малко, но повечето време тя работеше сама. Теренът беше много каменист и до този момент не беше прекопаван както трябва. Работата беше много тежка и отегчителна. Имаше нещо иронично в това, че някои от сечивата, с които тя работеше, беше използвала още като дете да окопава цветята в къщата си в Сидней. Когато свърши да прекопава, трябваше да мъкне вода от реката в подножието на хълма, за да напоява семената.

Собствениците на две съседни имения бяха женени и една от жените дойде да посети Елизабет, докато тя копаеше в градината. Жената изглеждаше около четиридесет или малко повече, рано състарена от трудностите, тежката физическа работа, лошата храна и грубите обноски на мъжа й. Тя беше неука, износена и повехнала. Носеше в ръце шестмесечно бебе и малко момченце на година и половина. Двете деца ревяха жално без сълзи и хълцаха монотонно. Самотата тежеше на Елизабет, но чувството на удоволствие и благодарност, което изпита при посещението на тази жена, бе туширано от факта, че тя се оказа много любопитна и голяма клюкарка. А и жената изглеждаше изненадана от Елизабет и с подозрение се отнесе към маниерите и говора й. Но и двете имаха нещо общо. Автоматически и без думи и на двете стана ясно, че посещението и работата не би трябвало да си противоречат. Затова жената остави децата до прекопаната земя, взе мотика и направи няколко приятелски копки, докато си говореха. После каза, че не можела да остане повече от няколко минути, затова си прибра децата и си тръгна, поканвайки Елизабет да я посети при удобен случай, когато може.

Няколко дни по-късно дойде и другата жена. Тя изглеждаше почти както първата и посещението мина по същия начин. Няколко седмици след това, когато Къмингс беше отишъл в Сидней и Елизабет гледаше овцете, двете жени дойдоха заедно. Тези посещения нарушиха монотонността на битуването й, но в същото време бяха тягостни. Съпрузите и на двете жени не се различаваха много от Къмингс и затова в посещенията им имаше някаква нотка на потайност за тях, като че ли те очакваха да бъдат наказани, ако ги правеха често, или ако това им пречеше на работата. И двете бяха възприели мрачно положението си, и двете си имаха тайни начини да си го връщат на мъжете си. В съседство на техните имения имаше други, притежания на ергени, които те посещаваха, когато мъжете им бяха в Сидней.

Те така се различаваха от Елизабет, че между тях не можеше да има други контакти, освен по най-повърхностни неща, но те представляваха звук и движение в един мрачен и безнадежден свят, в чиято необятна пустош имаше много малко човешки същества. Тя не ги разбираше и те не й се доверяваха, но продължаваха да я посещават от време на време. Едната научи Елизабет как да накисва дрехите в силния сапун, преди да ги пере, за да пази ръцете си, а другата й показа как да си направи дървена кобилица, за да носи водата от реката по-безболезнено. А от своя страна Елизабет се молеше за тях.

Шест месеца след сватбата на Елизабет и Къмингс, майка и получи от баща си пари за билети за нея и за Елизабет да се върнат в Англия. Майка й купи билет само за себе си, а част от остатъка от парите даде на Къмингс като закъсняла зестра. Тя също му даде къщата и остатъка от покъщнината. Изглежда, че Къмингс очакваше нещо подобно, защото това му създаде изключително добро настроение и даже го накара да каже на Елизабет, че ще я закара в Сидней да изпрати майка си.

Елизабет никога не беше имала много дрехи, а малкото, с които се ожени, бързо се бяха износили от тежката работа в имението. Тя изпра и позакърпи най-хубавата си рокля, но даже и след това не можа да я докара на нивото, което баща й изискваше за поява пред хора. Роклята беше от тъмносиньо хасе, но силното търкане във вряла вода, за да излезе мръсотията и мазните петна, я бяха превърнали в калносива. На лактите й имаше кръпки и отпред на гърдите на няколко места трябваше да бъде пришита, което не можеше да се прикрие, докато яката, маншетите и краищата на полата бяха се разнищили. Тя се опита да пришие най-пострадалите места, свърши й се конеца, отказа се от това и я окачи на една от куките.

Момчето, което се грижеше за овцете, се беше разболяло и като че ли Елизабет нямаше да може да отиде в Сидней да изпрати майка си. Но в последния момент Къмингс намери заместник. Това му струваше повече и забави отпътуването им. Къмингс стана раздразнителен и неспокоен, започна да й крещи да се качва в каруцата, свирепо започна да бие с камшик воловете и да ги псува през целия път до Сидней. Когато стигнаха до къщата, майка й беше вече тръгнала. Къмингс остана в къщата, а Елизабет забърза по улицата, след това по широкия булевард, който водеше към пристанището.

Лекият вятър донесе силният познат мирис на море и смола по булеварда. Гора от мачти стърчеше нагоре с безброй напречни греди и окачени на тях въжета и свити платна, което им придаваше страховит вид. Отдалече изглеждаха като грамадна заплетена маса, която с приближаването й се оформи в отделни кораби. По кейовете се движеха хора, но на един от тях, между балите, сандъците и варелите, се беше събрала цяла тълпа. На акостиралия до кея кораб имаше голямо оживление на палубата. Елизабет притича нагоре по надлеза и се озова на кея. Започна да си пробива път сред викащите и махащи хора, търсейки майка си сред притисналите се в перилата на кораба пасажери. Корабната стълба беше прибрана, по мачтите се катереха моряци, над хорската глъч се разнасяха команди от кораба и тя със свито сърце разбра, че е много закъсняла и няма да може да говори с майка си. Отново плъзна поглед по протежение на перилата на кораба. Пасажерите се сбутваха един в друг, махаха, жестикулираха и се движеха като побъркани, но майка й не беше сред тях. Елизабет се намръщи, изправи се на пръсти и протегна врат, за да огледа дали някой от другите кораби не тръгва. Около тях обаче не се виждаше някаква особена дейност и затова тя отново насочи вниманието си към кораба пред нея.

И тогава я видя. Беше погледнала на няколко пъти към нея, без да я разпознае. За първи път виждаше майка си с червило на устните, руж по бузите и с оризова пудра по лицето. Дрехите й бяха крещящо ярки, скъпи, съвсем различни по стил от това, което носеше преди. Беше облечена в късо светлосиво ленено сако, обшито по края в розово, розова сатенена рокля с бели дантели от двете страни на корсета и широкопола розова шапка с огромно розово перо, което се развяваше назад. От седмици не бе виждала майка си, но промяната от онова, което беше майка й в жената, която сега виждаше, нямаше нищо общо с времето, освен ако вечността можеше да бъде измерена с календар. Майка й като че ли я видя в същия момент, усмихна се и й махна. Даже позата и жестовете й изглеждаха различни. Елизабет вдигна ръка и махна в отговор. Майка й каза нещо на стоящия до нея мъж, посочи към Елизабет и мъжът погледна Елизабет, усмихна се и махна заедно с майка й. Изтръпнала, Елизабет също продължи да размахва длан.

Гларуси кръжаха над главите, елегантно се спускаха надолу и надаваха писъци. Корабът се отдели от кея, въжетата затракаха по макарите и виковете и махането на ръце между хората на кея и пасажерите на кораба се засилиха. От една от мачтите се плъзна надолу едно корабно платно, вятърът го изду с плясък, който отекна по доковете. Корабът ускори хода си, клатушкайки се по вълните в залива, още едно платно се развя и той започна да се отдалечава. Елизабет почувства, че шевът на роклята под дясната й мишница започва да се пука, свали ръката си и продължи да маха с лявата. На кораба се развяха още платна и моряците, които се движеха по мачтите, се превърнаха в малки фигурки с отдалечаването на кораба. Той започна да пори големите вълни, взе ляв курс за излизане от залива, а струпалите се по перилата пасажери се изгубиха зад кърмата.

Гларусите следваха кораба. Те се виждаха като бели точки, кръжащи във въздуха и един след друг в лупинги се спускаха към мачтите и платната. Докът изведнъж утихна след виковете и възбудата, хората тихо заговориха помежду си и започнаха да се изтеглят през надлеза покрай пристанището. Лекият вятър се усили, разбърка косата на Елизабет, тя вдигна ръце да я прибере и да стегна панделката си, като придържаше ниско десния си лакът, за да не се види разпрания под мишницата й шев. Огледа се и видя две жени, с които малко се познаваше, и двете на нейна възраст и дъщери на правителствени служители. Те бяха придружени от двама добре облечени мъже, които тя не си спомняше да е виждала преди. Жените бяха привлекателни с ярките си рокли и широкополи шапки. Елизабет изведнъж се почувства уязвима в овехтялата си рокля, без шапка и ръкавици. Една от тях я гледаше и Елизабет се усмихна и й махна. Жената се обърна с гръб, каза нещо на другата и четиримата тръгнаха към надлеза. Другата жена през рамо хвърли поглед върху Елизабет, после отвърна очи.

Елизабет пак погледна към кораба. Беше се придвижил надясно, навлязъл бе в изхода на залива, развял бе всичките си платна, оставяйки зад себе си бяла пяна, докато пореше вълните, идващи от открито море. В далечината пасажерите на палубата изглеждаха като малки цветни точки. Тя не успя да различи розова точка сред тях, но вдигна ръка и махна за последно сбогом.

Пред къщата на баща й една каруца потегляше натоварена догоре с дюшеци, юргани, одеяла, чаршафи и други спални принадлежности, привързани с въжета. Обемистите дюшеци изглеждаха като безформени животни, опитващи се да се освободят от въжетата при подскачането на каруцата по паветата. В друга каруца Къмингс и някакъв мъж товареха кухненската посуда. Когато Елизабет пристигна, двамата прибираха последните неща от кухнята. Тя мина през отворената външна врата, огледа гостната и влезе в кабинета на баща си. Къщата изглеждаше като нещо, което тя никога не бе виждала — напълно чужда и непозната. Кабинетът беше в безпорядък и празен. Полиците, по които по-рано имаше книги, сега бяха също празни. Мебелите бяха разместени и на пода имаше струпани книги. Чекмеджетата бяха издърпани и зееха; нямаше и следа от бащините й писания. Университетът в Итън ги беше поискал и най-вероятно епископът ги беше пакетирал и изпратил. Тя започна да рови из книгите, за да си отбере тези, които щеше да вземе.

Къмингс се спря на вратата на кабинета, погледна я начумерено и подозрително, и отмина. В ъгъла имаше обкован с желязо скрин, в който държаха книжа. Сега той бе празен и тя го извлече навън и го качи на каруцата. След това донесе книгите и ги сложи вътре. Единственото друго нещо, което искаше, беше китайският сервиз „Уеджууд“, подарен на родителите й като сватбен подарък от някакъв роднина на баща й. Тя потърси в къщата сандък, в който да прибере сервиза. Намери два сандъка от тежко дърво и слама. Сандъците щяха да станат прекалено тежки, ако в тях поставеше порцелановия сервиз. Затова тя събра малко слама в единия, дотътри го до каруцата и го натовари на нея. Пренесе сервиза и го опакова със сламата в сандъка. Къмингс и другият мъж бяха свършили с кухненската посуда и стояха до каруцата, говореха и пиеха от едно шише. Къмингс я погледна няколко пъти, докато тя изнасяше сервиза от къщата. Той като че ли не бе доволен от това, което тя правеше, но не каза нищо.

По улицата се появи друга каруца и спря пред къщата. Къмингс и новодошлият с нея влязоха вътре, а каруцата с кухненските принадлежности потегли. Къмингс и новодошлият започнаха да товарят маси, столове и друга мебел в каруцата. Елизабет сложи останалата част от сервиза в другия сандък, покри го с дебел пласт слама, постави капака, след това седна на седалката и зачака мъжете да свършат с товаренето на мебелите. Мъжът даде на Къмингс някакви пари и си тръгна, а Къмингс заключи къщата и се качи на каруцата.

Късно следобед пристигнаха в имението. Къмингс остави каруцата пред къщата и отиде да търси овцете. Елизабет извади книгите от скрина и сервиза от сандъка, придърпа ги в къщата, след това донесе книгите и сервиза, отново ги положи вътре и натика скрина и сандъка под леглото, където нямаше да се виждат. Къмингс се върна от овцете, качи се на каруцата и замина нанякъде. Върна се след два дни, след като беше продал къщата и останалото в нея имущество.

Той купи още овце, но Елизабет не видя нищо друго от парите. Дребните суми, с които той купуваше чай, брашно, сол и захар, не се увеличиха. И двамата продължиха да живеят с овнешко и месения хляб, от време на време малко свинско или говеждо и със зеленчуците, отглеждани в лехата зад къщата. Дрехите на Елизабет продължиха да се износват, ставаха на парцали и обувките й почти се разкапваха на краката й, но когато тя споменаваше за това на Къмингс, той или я изглеждаше свирепо и с мълчаливо предупреждение, или отправяше някаква жлъчна приказка за нуждата тя да свикнела с промененото си положение в живота.

Едно писмо до нея от братовчед на баща й се бе премятало от чиновник на чиновник и бе залежало дълго време сред непотърсените в канцеларията на губернатора писма. След това един служител беше разпознал името и го беше изпратил в канцеларията на епископа. Там един помощник на епископа направил съответните разпитвания, установил местонахождението на Елизабет и така един млад свещеник, който бе изпратен по някаква работа извън Сидней, бе натоварен да й го предаде. Той беше млад мъж от добро семейство, наскоро завършил богословския факултет в Кингс Коледж и току-що пристигнал от Англия. Той не беше много добре запознат с условията на живот на работническата класа в Англия или в колониите. Но трактатите и проповедите на бащата на Елизабет, писани и произнасяни по различно време на кариерата му, бяха включвани в учебния процес в Кингс Коледж и така младият свещеник знаеше името Уилоуби. Писмото, което той носеше, беше от добър район в Лондон, от един адвокат на име Уилоуби. Когато младият свещеник дойде, Къмингс беше в Сидней и Елизабет разпределяше времето си между гледане на овцете и носене на вода от реката, за да полива градинката зад къщата. А когато най-сетне тя успя да убеди свещеника, че той наистина е намерил адресанта на писмото, последният не намираше думи от ужас.

Епископът погледна с известна снизходителност на младежкия идеализъм и липса на опит спрямо суровостите на живота на младия свещеник, но въпреки това имаше достатъчно основание за загриженост. На следващия ден той изпрати помощника си в имението на Къмингс, който свари Елизабет да носи вода за пране, докато Къмингс седеше и наблюдаваше овцете. Помощникът беше нетърпелив и амбициозен човек, но стигнал до задънена улица в колониалната канцелария под юрисдикцията на назадничав и немощен епископ, който сега го бе изпратил напразно, както той си мислеше, само защото някакъв млад истерик се беше разбеснял. На всичко отгоре той лично познаваше добре бащата на Елизабет и се беше отнасял към него със смесица от забавление и презрение. Но той почувства силно възхищение от мълчаливата издръжливост на Елизабет, още повече че знаеше, че епископът й бе повлиял и дори я бе насилил за този брак. Затова у него се появи задоволство от очакваната конфронтация с епископа, когато щеше да му разправи в каква посока са се развили нещата. Той намери отдушник за неуспехите си в лицето на Къмингс, на когото тегли едно жестоко конско и го остави да трепери пред заплахата, че ще бъде призован в съда.

Така Къмингс рязко бе изправен пред факта, че се е оженил в съсловие, където съществуват минимални стандарти за сносно отношение, издръжка и грижи. Той беше вбесен, но същевременно и безпомощен. Целият му арсенал от оръжия срещу Елизабет беше употребен в обикновена безсмислена жестокост, а тя толкова беше свикнала на псувните и крясъците му, че те не й правеха впечатление. Въздържаше се да я бие, защото се страхуваше от помощника на епископа. На следващото си отиване в Сидней той я взе със себе си да й купи обувки, плат за рокли и други необходими неща, като през цялото време псуваше и се караше на висок глас с търговците и часове наред я остави да седи в каруцата, докато той се забавляваше в един публичен дом.

Писмото от въпросния Стивън Уилоуби споменаваше, че майка й се била омъжила отново. Един чичо бил умрял и завещал петдесет гвинеи на баща й. Поради повторното си омъжване майка й била изгубила правото да получи парите и наследник останала Елизабет. В писмото имаше закъснели съболезнования за смъртта на баща й, която причинила такава голяма загуба на духовенството и на човечеството като цяло. Елизабет също така се умоляваше да потвърди получаването на писмото, както и да съобщи името на банката, в която би желала да й преведат сумата. Авторът на писмото й предлагаше да му пише по въпроси, по които той би могъл да й помогне, а също така да му съобщи за всякакви необходими й неща, които тя не би могла да си достави в Австралия, а той би могъл да й изпрати.

За нея това бе светъл лъч от един свят извън тъмната и ужасна дупка на отчаяние, в която тя живееше, връзка с живота зад задушаващите я стени на дрипавата мизерия, която я обграждаше. Тонът на приятелска сърдечност болезнено й напомни, че имаше хора, които бяха движени не от себелюбие, жестокост и животински страсти и че въпросът, повдигнат в писмото, беше доказателство за това, че съществуваха неща, надхвърлящи мрачната и убийствена рутина на ежедневното съществувание, в което тя бе изпаднала. Писмото задоволи у нея една нужда, по-необходима от обувките и дрехите, и я остави с такова удовлетворение, че я правеше безчувствена към жестокостите на Къмингс.

Обещаните петдесет гвинеи определено накараха Къмингс да се съгласи да се купят мастило, хартия и други принадлежности за писане. Тя седна на грубо скованата маса с половин дузина бели листа, фино подострено паче перо, а той кръжеше около нея и я гледаше подозрително със своята неграмотност, вторачваше се в буквите и редовете, като че ли се опитваше да намери в тях някакъв универсален ключ, който да му разгадае значението им. Ръцете й бяха покрити с мазоли, пръстите й бяха вдървени от физическия труд, а месеците, които бяха изминали от времето, когато тя прецизно и без никакви усилия нижеше буквите, сега изглеждаха като години. Тя започна бавно и внимателно да съставя изреченията, първо на ум, и след това да изписва буквите с онзи фин, паяжино-мрежест краснопис, на който я беше научил баща й. След няколко изречения всичко й се върна в съзнанието и тя започна да пише с придобитата си лекота, като че ли седеше в кабинета на баща си. На писмото отговори в същия тон, благодари му за усилията и за предложението да й помогне, но поради все още съществуващи у нея остатъци от чувство на гордост, се въздържа даже да намекне за условията, в които беше изпаднала. Използва канцеларията на епископа за свой адрес, като обясни, че земите на съпруга й са доста отдалечени от Сидней, че пощенската служба е бавна и на нея не може да се разчита. Приключи писмото, като повтори благодарностите и сърдечните пожелания.

С приближаването на есента започна да захладява, и през март Къмингс закара овцете за стригане. Дни наред беше в лошо настроение, защото пазарът с овчата вълна беше изпаднал в една от честите си кризи и за вълната си той бе получил много малка цена, по-малко от необходимото, за да изкарат зимата заедно с Елизабет. Той се сърдеше и я псуваше, защото бил пръснал много пари по нея, и стана още по-голям скъперник по отношение на храната. Но Елизабет имаше нови зимни обувки.

В началото на зимата тя получи ново писмо от Стивън Уилоуби, в което имаше банков чек за 52 гвинеи, 12 шилинга и 6 пенса — сумата от наследството й плюс седем процента лихва за периода, в който адвокатът бе държал парите в банката до деня, в който й ги бе прехвърлил. Писмото беше също толкова дълго, колкото и първото и засягаше много повече теми, отколкото е нормално за писмо на адвокат при случай като този. Той коментираше по въпросите на Австралия и вълнената индустрия и предаваше новини за други членове на семейството, за които тя бе чувала от баща си. Писмото му изискваше учтив отговор. Къмингс се опъна да похарчи седемнадесет шилинга и шест пенса за писмо до Англия, докато Елизабет не подхвърли, че в бъдеще би могло да се очакват и други такива наследства; и едва тогава той сърдито се съгласи.

До пролетта петдесет и двете гвинеи отдавна се бяха стопили и те вече живееха с парите, които Къмингс бе докарал от продажбата на къщата в Сидней и мебелите. Трябваше да се направи задължителна вноска по рентата върху земята. Един от воловете умря и Къмингс трябваше да купи друг. Той ограничи пътуванията си до Сидней веднъж на две или три седмици и в продължение на много дни те ядяха само овнешко, преди да узреят зеленчуците в градината. Допълнителните овце, които Къмингс беше закупил, също намалиха парите от продажбата на къщата. А и сезонът беше необичайно сух и смали пашата до такава степен, че стана трудно да се изхранят всичките му овце. Поради тази причина му се наложи да плати, за да могат част от овцете му да пасат на друго място през лятото. Междувременно Елизабет с мъка се справяше с оскъдните количества храна и се надяваше, че през есента цената на овчата вълна ще бъде добра.

Но цената на вълната остана ниска и приплодът от овцете беше по-малък от предишната есен. Все още имаха малко пари от продажбата на къщата, но едва ли щяха да им стигнат за още една лоша година. Няколко от съседните овцегледачи с малки земи и стада и със съвсем ниски печалби започнаха да ги продават, като се надяваха да имат повече щастие в златотърсачеството или като се присъединят към групите от пътуващи овчари и миньори, които кръстосваха между различните ферми в Големите простори. Даже Къмингс обмисляше такъв вариант за самия себе си. Елизабет обмисли положението си в случай, че Къмингс я напуснеше, и реши, че ще помоли епископът да й помогне да стане учителка или гувернантка, или прислужничка, ако се наложеше.

Един ден Къмингс се зададе забързан от Сидней и докато налагаше с камшик потните и изтощени волове, й викна да остави овцете и да отиде в къщата. Той беше отишъл на пазара да продаде половин дузина овце за няколко шилинга и се бе отбил в една кръчма. Там бе срещнал един човек, който предвождал голям конвой от фургони, каращи вълна от една крупна ферма в Големите простори. Главният овцевъд на фермата бил напуснал преди известно време и собственикът търсел заместник.

Фермата беше добре известна — една от най-големите в Нови Южен Уелс. Къмингс слабо се познаваше със собственика. Той беше значително по-стар от Къмингс, син на една жена, която в миналото бе работила за бащата на Къмингс и той смяташе, че има някаква възможност тази връзка да му бъде от полза. Парите сигурно щяха да бъдат добри, а веднъж установил се в Големите простори, той би могъл да получи възможност да купи или да се установи на друго място със собствени стада.

Елизабет му написа писмото, в което наблегна на опита му като собственик на малка ферма със стада, и вплете деликатни намеци въз основа на спомените на Къмингс за жената, която бе работила за баща му. Къмингс се върна веднага в Сидней с писмото и го даде на водача на конвоя фургони да го занесе на собственика, когато се завърнат с провизии във фермата.

През следващите няколко дни Къмингс беше весел, разговорлив и непрекъснато говореше за възможността да получи новата служба. Но минаха седмици и нещата си се върнаха постарому. Зимата беше много сурова и когато му се наложи да купи нов чифт обувки за Елизабет, той жестоко изпсува и й напомни, че ако отидат в Големите простори, ще бъдат далеч от надзираващото око на заместника на епископа. Мрачните зимни дни се редяха един след друг и някои от овцете започнаха да се разболяват и умират. Къмингс още повече се озлоби, започна да псува собственика на фермата, да прави обидни намеци за майка му, и обвиняваше Елизабет, че е написала нещо повече в писмото, отколкото той й бе казал.

Но в един студен сив ден, когато беше отишъл в Сидней, той неочаквано рано се прибра и се затича към реката, където Елизабет чупеше леда, за да вади вода. В ръката си държеше писмо и нетърпеливо изчака, докато тя го отвори с безчувствените си посинели пръсти и му го прочете. Писмото беше кратко, с разкривен лош почерк и без граматически препинателни знаци и главни букви. Съдържанието му касаеше единствено главния въпрос. Къмингс го викаха да отиде колкото се може по-бързо и да говори със собственика за заемане длъжността главен овцевъд във фермата Уайамба.