Аарон Флетчър
Майка Австралия (14)

14.

Те продадоха овцете и имението, купиха фургон и чифт коне и даже им останаха немалко пари, а новият собственик им позволи да останат в къщата, докато приключат с всичките си работи. Къмингс купи в Сидней нещата, които им бяха нужни и които нямаше да може да се намерят в Големите простори. При едно от пътуванията си в Сидней той се опита да продаде скрина с книгите и сандъка с порцелановия сервиз на Елизабет. Но това не бяха стоки, които се продаваха добре на пазара, а и ниските цени на вълната караха хората да се въздържат от покупки, така че никой не пожела да ги купи. Той ги върна, като мърмореше и псуваше, че щели да му заемат много място във фургона.

Много несемейни мъже пътуваха сами в Големите простори, но се смяташе за изключително опасно да пътуваш с жена, без да си в група. Забавиха се, докато той намери такава група и през цялото време натякваше на Елизабет, че му е в тежест. След това той намери водача, който трябваше да закара пет хиляди овце във фермата Уайамба. Уточниха подробностите и една сутрин рано тръгнаха и се засякоха с водача и неговите хора в Камден, едно сравнително голямо селище в района на Нипеан.

Преходът между живота в имението и пътуването във фургона беше почти толкова голям, колкото преходът, когато се омъжи за Къмингс. В имението поне имаше дни, когато Къмингс отсъстваше и това й даваше периоди на отдих. Но във фургона Къмингс беше постоянно с нея и почти през цялото време тя беше заобиколена от неуки и недодялани мъже.

Животът й се превърна в непрекъснат кошмар, който тя изтърпяваше ден за ден. Душните дни се редуваха с мразовити нощи и тя от време на време се разболяваше. Но търпеше.

Пътят представляваше серия от отсечки, направени от хората, които пътуваха между съседните ферми. През първите седмици посоката непрекъснато се менеше, защото групата пътуваше от едно имение до друго. Понякога спираха да пренощуват и собственикът на имението или някой от овцевъдите му идваха при огъня и разговаряха с водача и хората му, зажаднели за нови лица и новини от външния свят. На няколко места, където спряха, имаше и жена и собственикът я довеждаше, когато чуеше, че Елизабет е в групата. Жените бяха почти жалки в самотата си. Те и все по-рядко се срещаха с изминаването на всяка миля.

Първите ферми бяха добре уредени и явно бе, че съществуваха от много години. Много от тях имаха големи, удобни къщи, с вид като че ли няколко поколения са минали през тях. Широки градини бяха заградени със здрави огради. Наоколо се виждаха пилета и котки. Това бяха домове, а не подслони, с лехи с цветя и летни столове и маси под широките корони на дърветата. Оградите за овцете бяха потъмнели и добре улегнали с времето, като на места дървото беше по-светло, там, където са били извършвани поправки. Оградената земя беше изчистена от храстите. Първите ферми изглеждаха огромни площи в сравнение с имението на река Джордж, но след това те станаха още по-големи и пътят се превърна в права линия, водеща на запад. Колкото по-големи ставаха фермите, толкова повече местността изглеждаше отдалечена и ненаселена, виждаха се широки тревни площи, ниски скални хълмове и дълбоки гори. На някои места кората на дърветата беше обелена, за да изсъхнат и станат годни за сеч. Мъртвите вече дървета стърчаха като бели призраци скелети с разперени пръсти към небето, и по клоните им се събираха ята вторачени гарги.

Около някои от фермите имаше малки селища на аборигени — колиби, скупчени около брега на някоя река или сред дърветата близо до къщите и кошарите. Съотношението между аборигените и хората със смесена кръв, от една страна, и белите хора, от друга, изглеждаше на пръв поглед същото, както в Сидней. Аборигените приличаха много на тези, които Елизабет бе виждала в Сидней. Постепенно обаче започнаха да се появяват все повече и повече аборигени; много от тях явно живееха, независимо от фермите и отглежданите в тях стада. Числото на хората със смесена кръв се увеличаваше, повечето от тях бяха или овцевъди, или вършеха друга работа по фермите. А видът на аборигените говореше, че влиянието на цивилизацията над тях е нищожно — те ходеха насам-натам едва облечени в някакви парцали или дори напълно голи.

После пасбищата станаха по-обширни и прекосяването на всяко от тях отнемаше няколко дни. Много от къщите бяха по-малки, направени от небоядисано дърво; имаха вид на незавършени, но нахални в своето право да съществуват в тази враждебна среда. Теренът стана по-безводен, горещината — по-плътна, мухите и комарите — по-кръвожадни. С течение на седмиците Елизабет, изтръпнала, вършеше нещата, които се изискваха от нея, като в унес. Като че ли беше попаднала в клопката на затворен кръг, какъвто бе животът около нея, в който тя участваше, без съзнателно да иска това, като осъдена до безкрайност да продължава в рамките на тази мъчителна рутина. От друга страна, на нея не й се искаше това да свърши. След всичко изтърпяно едно евентуално по-голямо разочарование в края на пътуването, щеше да се окаже непосилно за нея.

И затова с потрес осъзна, че са вече в пределите на владението Уайамба. Една нощ, докато тя лежеше на дъските във фургона, намирайки се в онова вцепенение, което й служеше като щит, пазещ разсъдъка й от застрашаващата го околна среда, един от мъжете отвън каза нещо, което рязко я върна към действителността. Те вече бяха пристигнали в земите на фермата, и то най-малко преди два дни. Това беше окончателният срив. След усилията и трудностите на пътуването може би тяхното пристигане трябваше да стане по някакъв друг начин, а не с продължаване на ежедневната рутина. Бяха пристигнали, а тя даже не бе и разбрала това. Опита се да отдели онова, което видя през последния ден, от спомените за видяното през предишните дни. Но в ума й всичко беше едно и също. На следващия ден тя се огледа наоколо с повече интерес, но видя само обикновена гъста трева, по която на туфи растяха ниски храсти, простиращи се във всички посоки до хоризонта. Ако имаше нещо в тази огромна шир, което я отличаваше от земята, която бяха прекосили, то не беше видно.

На следващата нощ мъжете говориха за това, че скоро ще стигнат до ново заграждение. И наистина, на следващия ден около обяд стигнаха до нова ограда от три водоравно поставени пръти, която се губеше в далечината от двете страни и изглеждаше като нещо, което разсичаше земята на две. На едно място прътите бяха свалени и оттам те влязоха, спряха за обед и след това продължиха. Оградата изчезна в маранята на горещината зад тях, а отпред им се опъна отново безкрайна шир. Бездушните горещи часове на следобеда отминаха и парещото слънце започна да се спуска на запад. Дългата колона овце най-накрая се сви на кръг и фургоните спряха.

Предния ден бяха заклали една овца и сега готвачът измъкна вмирисаната, кървава, напластена с мухи торба с трупа на овцата, окачи го на едната страна на фургона и започна да кладе огън. Елизабет започна да меси хляба. Барабанящ грохот на копита проникна през унеса й и тя погледна през рамо. Водачът препускаше на кон от стадото към фургоните, а съпругът й подтичваше насам, след като бе изкарал конете им да пасат заедно с другите. Готвачът се обърна към задния край на фургона, поколеба се за миг, прикри очите си с ръка и погледна в далечината пред фургона. След това извади отнякъде един нож, върна се към задната част и се загледа напред с любопитство. Елизабет изтръска брашното от ръцете си, пристъпи към ъгъла на фургона и се вгледа. Приближаваше се конник в тръс; ездач и кон се движеха като едно цяло и с такова темпо, с което бързо се изминаваха мили. Всички, с които се бяха разминали по пътя си, бяха без коне и в по-малко изолирани райони, така че това вероятно беше някой, който работеше във фермата. У Елизабет се събуди любопитството, но обикновено странниците погрешно тълкуваха това. Ричардсън и съпругът й се приближаваха към фургоните. Съпругът й неколкократно я беше предупреждавал да не привлича вниманието към себе си. Тя се дръпна зад фургона и започна да разбърква брашното с една ръка, докато с другата наливаше вода.

Шумът от конските копита откъм предницата на фургона стана по-силен, и с приближаването си намали темпото. В същото време пристигна и водачът. Когато конят му мина покрай задната част на фургона, тя видя на лицето му широка усмивка за поздрав.

— Добре ли си, Ричардсън?

Елизабет замръзна от изненада, когато водачът отговори с весел и игрив тон. Гласът, който тя бе чула, беше звънтящ контраалт, глас на жена.

— Да, сега вече съм добре. А ти добре ли си, Шийла?

— Бива ме. Колко овце изгуби?

— Не повече от двайсет. Искаш ли да хвърлиш един поглед?

— Достатъчно добре виждам оттук, точно колкото ми трябва. Виждам каква окаяна сбирщина са!

— Сбирщина? — възкликна водача и в гласа му прозвуча отбранителна нотка. — Знаеш какъв дяволски дълъг път са били!

— Да не би да ги водиш от Китай? Всъщност, това е без значение. Дойдох да ти кажа да не отиваш на юг от пътя. На три мили южно оттук има голямо стадо овце, пазено само от двама новаци. Ако стадата се смесят, ще стане лошо.

— Ясно, ще държим курс на север. Ще бъдеш ли вкъщи, когато пристигнем?

— Не, трябва да дам някои напътствия на двамата новаци и това ще отнеме известно време. Колин ще ви посрещне, ще преброи овцете и ще ви даде парите.

— Добре, чакам да си пипна паричките… — Гласът на водача заглъхна, когато откъм задната част на фургона, дишайки тежко, дотърча Къмингс.

— Това е Къмингс, новият ви човек.

— О, така ли? Бяхме ви отписали вече, Къмингс.

— Трудно намерих пътуващи насам — отвърна той, като продължаваше да диша тежко.

— Да, така е. По това време на годината няма много пътуващи насам. Виж се с Колин, той ще говори с тебе и ще те срещне с баща ми.

— Значи ме наемате, така ли?

— Не мен трябва да питаш. В Уайамба аз се занимавам само с овцете и толкоз. Колин и баща ми се занимават с наемането на хора. На мен и хич не ми се занимава с това. Те все още не са турили никого на тази длъжност или поне не бяха още го сторили преди три дни, когато тръгнах.

Къмингс изсумтя недоволно и на Елизабет изведнъж й прималя от страх. Писмото от фермата не беше изрично обещало длъжността, но съдържаше силен намек, че Къмингс ще бъде нает заради квалификацията си, която тя беше собственоръчно описала. Той беше останал повече от доволен от това, което се казваше в писмото от фермата, а и Елизабет бе приела, че неговото тълкуване е правилно. Но какво щеше да се случи, ако те не бяха изтълкували нещата както трябва? Ако той не бъде нает, щяха да се окажат в невъзможно положение. Гласът на жената беше резервиран и рязък, когато отговори на Къмингс, даже повече, отколкото при разговора с водача. Това беше глас надменен, нетърпелив, със силния акцент на хората от Големите простори. Това не можеше да се нарече дружелюбно приветствие за добре дошли. Водачът попита нещо друго за овцете и Шийла отговори със същия хладен тон, в който се долавяше подкана за слагане край на разговора; отпрати го към брат си Колин. Елизабет почувства внезапна вълна на безпомощен яд, изстърга тестото от ръцете си в края на тенджерата и се приближи към ъгъла на фургона.

Жената и Ричардсън бяха на конете един срещу друг оттатък огъня, готвачът беше до огъня и ги гледаше, а Къмингс стоеше до конете. Ричардсън я покани да остане да хапне с тях, но тя тръсна главата си в категоричен отказ, дръпна юздите и започна да обръща коня си. Погледна наоколо и изведнъж се спря, когато видя Елизабет; дръпна юздите на коня си, той вирна глава и удари о земята с предните си крака.

Отдалече Елизабет лесно можеше да я сбърка с мъж, понеже тя носеше прашна широкопола овчарска шапка, избелели и смачкани блуза и панталон и тежки ботуши. А и поради ръста й; беше висока почти колкото Ричардсън и изглеждаше като мъж над среден ръст. Но от близко не можеше да има никаква грешка: тя беше изключително висока жена, но все пак определено жена, прекалено стройна и фина в тялото, за да бъде сгрешена с мъж. Раменете й гърбът й бяха прави, обаче криеха загатващата женска мекота и в тях липсваше напълно даже и намек за мъжка мускулатура. Ризата и панталонът й бяха широки и безформени, но отпред блузата й издаваше пълнотата на женската гръд. А кръстът й и стройният ханш показваха, че панталонът не беше скроен по нейната мярка. Голямата изгоряла от слънцето ръка държеше навития камшик с лекотата на дългата практика, но пръстите бяха дълги и грациозни, ако и малко загрубели.

Аборигенската кръв не се бе отразила на ръста й — огромен за абориген, нито на чертите на лицето й. Носът беше класически британски, дълъг и тънък, тя имаше и характерната за англичаните къса горна устна. Но аборигенското у нея ясно личеше в тена й. Периферията на шапката закриваше лицето й, тя явно прекарваше повечето време на слънце, но това лице имаше гладка кожа с цвят на орех, прекалено тъмна за бял човек, и устните й бяха със същия цвят. Косата й беше твърда и черна, прихваната свободно на плитка отзад, която висеше изпод шапката, оставяйки няколко неприбрани косъма да висят над ушите й. Очите й бяха искрящи и плътно черни. Беше поразяващо красива!

Гласът й звучеше неприятно, но след като човек я видеше, разбираше, че той е всъщност в някаква хармония с останалата част от нея. Елизабет си спомни пристигането на съпругата на новия губернатор, една изключително налагаща се жена, за което тя бе споменала на баща си, а той й бе отговорил, че ако не се била оказала такава, всички щели да бъдат разочаровани. И ако и тази му забележка да беше присъща на неговия сдържан и понякога изненадващо сух хумор, в случая тя беше точна. Отличителни черти, които взети поотделно, са неприятни, стават по-приемливи и даже очаквани, когато са съставна част от едно цяло, съответстващо на дадени обстоятелства. У Шийла Гарити имаше нещо царствено с правилната тънка линия на устата й и почти войнствено издадената напред брадичка, което показваше премного гордост и самочувствие. Изненадващо щеше да бъде, ако не беше така. Огромните земи на семейството й се простираха във всички посоки и на такива огромни разстояния, че на човек му спираше дъхът, а стадата им не можеха да се преброят. Смесеният брак, който й бе дал тъмния тен, от една страна, и деликатно изваяните черти, от друга беше смесил също във вените й земята и овцете. Тя беше принцеса в това земевладение на семейството й, където нещата се правеха така, както то кажеше.

Докато изражението й беше затворено, големите й черни очи бяха открити и търсещи, в тях прозираше любопитството. Те блестяха с проникваща светлина, в която беше трудно да се гледа, но която едновременно с това беше извънредно приятна. Елизабет изведнъж почувства настъпилата пълна тишина, тримата мъже се споглеждаха. Тя почувства как по страните й започна да избива руменина. Къмингс се държеше с характерната си непохватност, вторачил тъпо поглед напред, вместо да наруши тишината и да я представи. Елизабет кимна и каза учтиво:

— Добър ден, аз съм Елизабет Къмингс.

Шийла леко повдигна глава и очите й се разшириха. Строгият й и високомерен израз не се промени, освен че отразяваше нещо между изненада и обида. След това тънките й устни се отпуснаха, по лицето й бавно се разля усмивка, докато блестящите й бели зъби блеснаха на фона на тъмния тен на лицето и устните й.

— Гръм да ме удари! Поми!

Тонът й беше по-скоро дружелюбно-шеговит, отколкото топъл и сърдечен. Елизабет почувства, че бузите й пламват и тя широко се усмихна в отговор на бляскавата усмивка на Шийла.

— Не, от Сидней съм.

— О, така ли? — засмя се Шийла. — Не ми придиряй. За мен и такива като мен, щом идваш от изток на източните ми кошари, си английски новоимигрант. Добре ли се чувстваш?

— Да, много добре, благодаря ви. А вие как сте?

— Справям се.

Усмивката й се задържа още за секунда. След това тя като че ли се сети за присъствието на мъжете и лицето й, по стряскащо рязък начин отново доби сериозно изражение. Погледна ги, кимна им и дръпна юздите на коня си и се заотдалечава.

— Довиждане — каза Елизабет.

Шийла отново възпря коня си, обърна глава и погледна Елизабет. После кимна и леко вдигна камшика. Пришпори коня и той хукна в галоп, отнасяйки я в далечината. Елизабет я погледа как язди без никакви усилия, след това погледна мъжете. Позакашля се, за да прочисти гърлото си, и се върна при тенджерите.

— Чухте ли какво каза тази проклета черна курва? — изръмжа ядосано Къмингс. — Не съм бил целия тоз шибан път за оня дето духа, добре да знаете.

— Тя не каза такова нещо — каза Ричардсън. — Тя просто не се бърка в неща, които не я засягат. Това именно каза тя.

— Проклетата обаче знаеше повече, отколкото ми каза и ние двамата го знаем. Но тая черна курва, да я вземат дяволите, не искаше да ми окаже внимание. Ето това е работата. А шибаното й сърце е толкова черно, колкото и шибаната й кожа.

— Може би е така, но само да не те чуе, че го казваш. От десетгодишна държи камшика и може да извади окото на човек от двайсет стъпки разстояние, без да му докосне миглите.

Къмингс изръмжа, без да каже дума и Елизабет чу тежките му стъпки от другата страна на фургона. Той се спря на ъгъла и я погледна вбесен.

— А на всичко отгоре ти ще ми продаваш проклетия си английски фасон, който тука няма да ми свърши никаква работа. Писна ми от тебе и ще скъсам английския ти задник с колана си и ще те зарежа тук, ако по твоя вина не получа тая работа.

Елизабет почувства как лицето й пламна от негодувание и срам, но продължи да гледа в тенджерата и да меси тестото.

— Чу ли ме, кучко такава? — изрева той.

— Да — отговори тя с тих, сдържан тон, като продължаваше да гледа в тенджерата и да меси тестото.

Той пак изръмжа нечленоразделно, извъртя се и ядосано тръгна към конете. Елизабет захапа горната си устна и бързо запремига с очи да сдържи сълзите си. Вече от доста време неговото беснеене и псуване не я бяха изваждали от равновесие и сега тя се зачуди кое така изведнъж я бе направило уязвима.

— Не ми е ясно за какво, по дяволите, той дига пара — измърмори готвачът. — Лично аз бих останал доволен от това, което Шийла каза. Няма никакво основание да я обвинява.

— Но ти не си той, а пък това, което става между него и жена му, си е между тях, освен ако не искаш да се биеш с него заради нея — изкоментира Ричардсън.

— Бих се бил за ром, но не и за жена. Все пак щеше да бъде по-добре за него, ако Шийла го беше харесала, както хареса жена му, все едно дали последната е поми или не.

— А ти бе, за тебе ще бъде по-добре да си гледаш собствената работа.

— Тогава стига си се ебавал и се махай от главата ми! — извика внезапно побеснял готвачът. — Как мога да готвя, като ми се моташ в краката?

— Внимавай как говориш с мен, мръсно копеле! — му изкрещя Ричардсън. — Или ще ти ударя един по шибаната ти глава.

Елизабет се опита да заличи от съзнанието си техните просташки викове и се загледа в лепкавото тесто с нацвъканите по него мухи. Но препирнята им продължи. Най-накрая, след като готвачът избълва страшната си закана да сложи селитра в чая, Ричардсън се махна и тръгна към овцете. Мислите на Елизабет се върнаха към Шийла.

Потънала в унес от душната горещина, тя мислеше за нея и на следващия ден, когато фургонът се клатушкаше по пътя. Мислеше си, че може би Шийла би могла да запълни нуждата й от приятел. Липсата на такъв тя преживяваше като душевна агония, защото тази празнота никога не бе истински запълнена, освен само до известна степен от баща й, докато беше жив. А и Шийла изглежда чувстваше подобна нужда, защото между тях се установи някаква връзка, докато се гледаха една друга. Това бе взаимен отклик на някакво дълбоко и сложно равнище, нещо, което тя никога не бе изпитала преди, една мъждукаща жива искрица на контакт, който беше колкото деликатен, толкова и скъпоценен. А предпазливото търсене на приятелство от страна на Шийла беше колкото патетично, толкова и разбираемо, защото тя, без съмнение, е била поставена в най-груби условия през целия си живот — сурова и жестока среда, която беше изсушила по-фините й импулси, както парещото слънце изсушава соковете в тялото. През целия си живот е била заобиколена от мъже като Ричардсън, Къмингс и останалите, непрекъснато е била обект на техните похотливи желания, защото от красотата й на човек му секваше дъха. А още в младежката си възраст е била подлъгана и върху нея се е стоварил срама да роди извънбрачно дете, ако разбира се е вярно това, което бе казал Ричардсън. Бе я командвал един тираничен баща, който й бе наложил да работи като овцевъд. При всичките тези трудности тя бе запазила едно плахо желание да си има приятелка — импулс, разкриващ чистотата на характера й.

Когато се озоваха при главните кошари, Шийла беше вече там. Наоколо се чувстваше оживление, хората бяха възбудени, че най-сетне са пристигнали, мъже на коне галопираха да посрещнат стадото и през облаците прах, които овцете вдигнаха, юрвайки се напред, Елизабет съзря една обща панорама на имението. Кучета лаеха, скотовъди викаха, камшиците плющяха като гърмежи… Къмингс шибна конете да не изостават от огромната сянка, която фургонът на готвача хвърляше през гъстата мараня от прах. Втурнаха се напред, наоколо се носеха ревове, суматохата достигна връхната си точка и през прахта, през която се носеше фургонът, Елизабет видя очертанията на кошари, сгради, подслони и дървета в далечината. Пред тях фургонът на готвача забави хода си и спря. Къмингс просъска серия псувни, рязко удари с крак спирачката и задърпа юздите да спре конете.

Те бяха близо до портала, през който бяха преминали овцете, и когато полъхът започна да отвява облаците прах, Елизабет можа да се огледа наоколо. Мъжете се движеха около фургоните, конете им пръхтяха и бяха потънали в пяна, а те се смееха и викаха. Шийла стоеше малко по-навътре, изправена на стремената и леко се наведе към един мъж, като размаха камшика си и му изкрещя нещо гневно. Той беше един от по-младите работници на фермата; гледаше я с невинно изражение, докато тя беснееше. Врявата и бъркотията бяха толкова големи, че Елизабет не можа да чуе какво казва Шийла, но кънтящият й глас се извиси над шума и прозвуча тирада от груби изрази за някакво провинение на мъжа. Тя му обърна гръб, дръпна юздите, изгледа го още веднъж яростно през рамо и подкара коня си към фургоните. И тя, и конят й бяха покрити с дебел слой прах, а ручейчетата пот по страните на лицето й бяха оставили тъмни линии, през които се виждаше кожата й.

Ричардсън придърпа коня си отстрани на фургона, приближи се към Шийла, която идваше насам.

— Мислех, че ще останеш за известно време в крайните кошари, Шийла.

— Трябваше да говоря с Колин, пък и защо изобщо трябва да обяснявам на такива тъпанари като тебе — троснато отвърна тя. — Прекарай хората си от другата страна, за да може да вкараме тия оскорбутени кози през брояча, а след това ще даваш обяснение къде са останалите.

Тя понечи да тръгне, поколеба се и погледна към Къмингс.

— Отидете в къщата, която е отредена за вас. Ей там край рекичката, в съседство с голямата къща. Когато се настаните, отидете в ограждението на овцете и говорете с Колин.

Тя пришпори коня си, плесна го по плешката с камшика и се понесе покрай кошарите към друг портал. Ричардсън се огледа намръщено и я последва. Фургонът на готвача се отдели от кошарите и тръгна към едно дълго тясно здание на отсрещната страна. Къмингс пусна спирачката, тръсна юздите и техният фургон затрополя към струпаните дървета и къщи от другата страна на широкото празно място утъпкана земя зад кошарите.

— Ако получа тази шибана длъжност, няма да играя по гайдата на тая мръсна черна курва, това да знаеш!

Тези думи бяха произнесени с ниско ръмжене, по-скоро като отдушник на киселото му негодувание, — отколкото като нещо, предназначено към Елизабет. Тя избърса прахта от очите си, погледна го и благоволи да направи една от редките си забележки към него, като погледна встрани.

— Тя едва ли щеше да ни каже да се нанесем в къщата, ако длъжността не е вече твоя, нали?

Това просто и логично заключение не му бе влязло в главата. Той я погледна замислено и намръщено, след това кимна и отмести погледа си, вече със смекчено изражение на лицето си. Устните й се свиха в отвращение, когато го погледна отново с крайчеца на окото си. След това се замисли над поведението на Шийла. Тя даваше вид на много студена и индиферентна — нито за секунда не я беше погледнала и явно беше ядосана от нещо. Но пък явно се беше върнала да говори с брат си и когато те пристигнаха, изведнъж се оказа, че Къмингс е получил длъжността главен овцевъд и вече нямаше да има нужда да говори с двамата Гарити относно наемането му.