Маги Стийвотър
Балада (5)

Ноала

Килим от ярки жълти светлини,

море от блясък бушува в есента,

цветя от свят умиращ и дарове за помен,

потънали зад слънчевите топли дни.

И все по-дълга и студена е нощта,

тежи от обещания за урожай злокобен.

От „Златният език“: „Поемите на Стивън Касапина“^[1]

 

По някаква причина споменът за този следобед — първия път, когато някой ми каза „не“, се заби в съзнанието ми до най-дребната подробност. Щях да помня всичко от този ден през остатъка от живота си. Силната задуха и горещина в колата на Джеймс и начинът, по който дланите ми потъваха в меките протрити седалки. Листата извън колата, сияещи в ярките си цветове: червено-кафявото на дъбовете беше същото червено-кафяво като косата му. Неприятното чувство в гърлото ми — гняв. Истински гняв. Май беше минала цяла вечност, откакто не се бях вбесявала така.

Май беше минала цяла вечност и откакто не бях получавала това, което исках.

Присвих очи към пламтящото над дърветата червено слънце и към учениците, прибиращи се в общежитията на групички по двама, трима и четирима. Неколцина вървяха сами, с ръце, пъхнати в джобовете или вкопчени в дръжките на раниците, и с очи, забити в земята. Те щяха да бъдат лесни мишени; да бъдеш далече от семейството и приятелите си е трудно и тези малки, самотни души имаха за компания само музиката си. Светеха слабо в бледозелено и във всички нюанси на синьото — цветовете на очите ми. Може би ако не беше толкова скоро след последния, щях да се изкуша. Но все още се чувствах силна, жива, непобедима.

И Джеймс беше там, сред други четирима ученици, което беше напълно погрешно. Мишените ми никога нямаха приятели — музиката беше техният живот. Някой като него не би трябвало да се разбира толкова добре и леко с хората. Дори не би трябвало да го иска. Може би щях да се усъмня дали това е той — въпреки късо подстриганата кестенява коса и наперената му гаменска походка, но силните отблясъци на жълтото — за сведение, любимият ми цвят — които искряха от него, крещяха музика, музика, музика.

Положих огромни усилия да се овладея и да не изтичам там долу, за да го накарам да приеме сделката ми. Или да го нараня. Много тежко. Хрумнаха ми няколко идеи, които можех да осъществя доста бързо.

Търпение. Овладей се.

Затова просто се присъединих към групичката му, невидима. Предполагам, че можех да бъда видяна, ако някой наистина решеше да се вгледа в правилната посока, но никой не го направи. Никой не го правеше сега, но съм чувала от други феи, че невинаги е било така. Малкото младежи, които ме усещаха донякъде и поглеждаха към мен, виждаха само вихрушка от окапали листа, летящи по ръба на тротоара, които се издигаха нагоре във въздуха и после отново падаха на земята. Това бях аз, винаги съм била аз — невидимото потръпване в здрача, необяснимата бучка, заседнала в гърлото ти, нежеланата сълза, появила се в очите ти при спомена за нещо отдавна забравено.

Когато хлапетата стигнаха до общежитията, групичката се раздели на две, защото момичетата влязоха в своята сграда. Вече можех да се приближа още, толкова близо, че неговото вътрешно сияние се отразяваше върху потъналата ми в здрач кожа и ме изпълваше с желание да го докосна и да изтегля ярките струни на музиката извън главата му. Само да приемеше предложението ми…

Джеймс и другото момче говореха за автоматите за продажба на разни дреболии. Момчето, което се отличаваше най-вече с невинното си и усмихнато лице, цитираше данни за това колко много хора умират от паднали върху тях такива машини.

— Не мисля, че тези хора нарочно бутат автоматите върху себе си — каза Джеймс.

— Има го заснето на видео — отвърна кръглоликият му спътник.

— Не, според мен вероятно отмъстителният ангел на автоматите бута машините върху хищните и алчни задници, които ги тресат, защото са глътнали парите им. — Джеймс направи движение сякаш бута нещо тежко, а после на лицето му се появи ужасено изражение и той наподоби звук като от силен трясък. — Научи си урока, баровецо. Следващия път просто приеми, че си загубил петдесет цента.

Кръглоликият:

— Само дето няма да има следващ път.

— Абсолютно си прав. Смъртта ще им попречи да действат съгласно научения урок. Задраскай това от сценария. Нека да приемем, че свързаните с автомати за закуски и други подобни блага трагедии не съдържат морална поука, а са просто форма на естествен подбор.

Събеседникът му се разсмя, после се взря в нещо встрани от Джеймс.

— Ей, пич, тук има едно момиче. И то те зяпа.

— Мислех, че край мен винаги има момичета, които ме гледат влюбено — каза Джеймс, но все пак се обърна назад; погледът му мина покрай мен и се спря в нещо или някого зад гърба ми. Жълтото вътре в него внезапно просветна още по-ярко, завъртя се и избухна в ярък огън, но той не беше предназначен за мен. Очите му не ме откриха; бяха се впили в едно бледо момиче. Черна коса, лице почти без никакъв цвят, като измито под изкуствената светлина на уличната лампа, пръстите й нервно подръпваха презрамките на раницата. Нещо в гласа на Джеймс липсваше, когато се обърна към кръглоликия си съученик:

— Ей, ще дойда след минута, става ли? Тя е от старото ми училище.

Момчето кимна разбиращо с глава и продължи пътя си, а Джеймс направи няколко крачки през кръговете светлина, хвърляни от лампите, до мястото, където стоеше момичето. Тънки лъчи оранжев блясък минаваха през нея — като неонови нишки карамел. Вероятно от нея щеше да стане прекрасен мой ученик, ако не ги предпочитах млади, красиви и от мъжки пол.

Джеймс звучеше много смело, забавен и силен едновременно, макар мислите му, които успявах да доловя, да бяха напълно хаотични.

— Ей, шматко, какво става?

Тя му се усмихна в отговор — изглеждаше направо дразнещо красива (по принцип не се интересувам от привлекателните членове на своя пол) — и направи странна, крива и унила гримаса. Отново дразнещо сладка.

— Каня се да се прибирам в стаята си. Този път реших да мина оттук, защото винаги, ъъъ… никога, защото никога не бях виждала фонтана осветен. А ми се искаше да го видя.

Да бе, както и да е. Значи си дошла да видиш Джеймс и не искаш да му го признаеш. Добре. Не бъди толкова свенлива. Огледах я по-внимателно. Джеймс бе наклонил леко главата си в посока към мен, сякаш се вслушваше в мислите ми, и аз отстъпих няколко метра встрани. Но при внезапното ми движение момичето вдигна рязко глава, очите й ме проследиха и се присвиха неодобрително, като че ли наистина можеше да ме види. Скапана работа. Наведох се, все едно си завързвах връзките на обувките като напълно обикновено момиче, което всички можеха да видят. Очите й вече не се взираха в мен — все пак не можеше да ме види съвсем ясно. Може би имаше някакво вътрешно свръхестествено зрение. Това също ме подразни.

— Ди — каза Джеймс. — Земята вика Ди. Викам планетата Ди. Хюстън, май комуникацията ни е прекъсната. Ди, Ди, чуваш ли ме?

Тя се извърна и погледна отново към него. Примигна няколко пъти.

— Ами… Да, извинявай за това. Не успях да спя добре миналата нощ. — Имаше много красив глас. Помислих си, че може да стане чудесна певица. Приключих с фалшивото завързване на обувките си, изправих се и се запътих с бавна стъпка към фонтана, за да се скрия във водата. Зад себе си чух как Джеймс каза нещо и Ди се засмя — смях на облекчение, сякаш е минала цяла вечност, откакто е чула нещо забавно, и сега се радваше, че хуморът все още съществува.

Излегнах се във фонтана — в тази си форма нямаше как да усетя мокротата — и погледнах нагоре към мрачното небе; водата се стелеше на равни вълнички над мен и заливаше очите ми. Чувствах се в безопасност, напълно невидима, напълно защитена.

Ди и Джеймс дойдоха до ръба на фонтана със сатира и застанаха точно над мен, близо един до друг, но без да се докосват, разделени от някаква преграда, която бяха издигнали, преди аз да се появя на сцената. Джеймс пускаше безсмислени шегички през цялото време, една след друга, и я караше да се смее отново и отново, така че да не им се налага да говорят. Трябваше да намеря начин да го накарам да приеме сделката ми.

Двамата гледаха към сатира, който се хилеше срещу тях и танцуваше във вечността върху малко дъбово листо в средата на водата.

— Чух те да репетираш — каза Ди.

— Онемя ли от великолепието ми?

— Всъщност мисля, че си станал много по-добър, откакто съм те слушала за последно. Не мислех, че е възможно.

— О, напълно възможно е. Светът е прекрасно и странно място. — Поколеба се. Лежейки във водата, можех да разчета мислите му много по-лесно. Видях как в мозъка му се появява въпрос как се справяш тук? Но вместо това каза: — Става по-студено вечер.

— Понякога в стаята ни е дяволски студено! — Гласът на Ди беше прекалено ентусиазиран, радостен от лекотата на разговора. — Кога ще пуснат парното?

— Може би така е по-добре. Ако го пуснат още сега, през деня в стаите ще става толкова горещо, че ще можем да си печем бонбони на радиаторите^[2].

— Така си е. Пък и следобед все още е достатъчно топло, нали? Предполагам, че е заради планините.

Видях как Джеймс се бори с думите си, преди да ги изрече — първото искрено нещо, което се готвеше да каже, откакто я видя под уличната лампа.

— Планините са величествени, нали? По някаква причина обаче, когато ги гледам, се натъжавам.

Ди не отговори и не реагира по никакъв начин. Сякаш ако Джеймс не говореше забавни неща, тя изобщо не го чуваше.

Отдалечи се от него и се придвижи по ръба на фонтана. Той не я последва. Момичето потопи ръка във водата, близо до стъпалата ми, и каза:

— Този фонтан е доста странен. Защо сатирът се усмихва така?

Джеймс се протегна и погали задните части на статуята.

— Защото е гол.

— Просто се радвам, че е пред вашето общежитие, а не пред нашето. Мисля, че е направо ужасен.

— Ще го разбия заради теб, ако искаш — предложи Джеймс.

Ди се изсмя. Когато се смееше, можех да си я представя как пее.

— Не, няма проблем. По-добре е вече да се прибирам. Не искам онази луда учителка да ни хване отново след полицейския час.

Той се протегна към нея, сякаш искаше да докосне ръката й или раницата й.

— Ще те изпратя.

— Няма страшно. Ще изтичам до там — отвърна Ди. — Ще се видим ли утре?

Раменете му изведнъж се сведоха уморено и ръката му се прибра в джоба.

— Със сигурност.

Ди му хвърли сияйна усмивка и се затича към момичешкото общежитие; раницата се удряше в гърба й, докато бягаше. Джеймс остана при фонтана дълго след като тя изчезна, неподвижен като сатира, с полузатворени очи, късата му коса изглеждаше още по-червена на фона на слънчевата светлина. Аз лежах във водата и чаках.

Минаха няколко дълги минути, слънцето бавно догаряше над дърветата, а аз продължавах да се взирам в златния блясък, който искреше от Джеймс — обещанието за творческо величие. Защо не ми каза „да“? Дали го исках толкова силно само защото ме отхвърли? Можех да го направя невероятен музикант. Той можеше да ме направи топла, жива, будна.

Щях да му пратя от моите специални сънища. Така щях да направя. Ще му покажа само малко от това, което мога, и следващия път, когато ме види, няма да може да ми устои.

Над мен Джеймс се сепна. Беше наклонил глава, ослушвайки се, както предишния път, когато почти ме усети, само че сега бе чул нещо друго.

Рогатия. Чух как мелодията се разнасяше по хълмовете, докато той започваше пътуването си по тях. Едва долавях звука, но когато мигнах с очи, Джеймс вече го нямаше. Бързо излязох от водата — след като се надигнах, по повърхността се образуваха леки концентрични вълнички — и го видях, бледа фигура в мрака, тичащ така бързо, сякаш животът му зависеше от това. Тичаше към Рогатия господар и бавната му песен за смъртта. Кой бързаше толкова много за среща със смъртта?

* * *

Много след като Джеймс беше сменил хълмовете зад „Торнкинг-Аш“ за стаята в общежитието си, и аз самата поех натам. Не че се интересувах от музиката на Рогатия. Привлече ме музиката на феите — звучеше като танц, колкото и невероятно да бе това.

Никога не съм харесвала танците. Ако имаше едно нещо в историята на света, което е било измислено само за да ме накара да се чувствам като пълна неудачница, това със сигурност бяха танците на феите, които те изпълняваха на своите магични сборища. И този танц на върха на най-големия хълм зад „Торнкинг-Аш“ не правеше изключение — но участниците в него бяха десет пъти повече от тези във всеки друг, който бях виждала някога. А и никоя фея — освен мен, разбира се — не можеше да докосва желязо; вероятността да се озоват в близост до него държеше феите далече от подножията на хълмовете, най-вече в изолираните местности в провинцията. Така че независимо колко съблазнителна бе идващата от „Торнкинг-Аш“ музика за създанията от моя вид, невидимото желязо, което я подсилваше от всички страни, и блестящите на паркинга коли превръщаха мястото в територия, свободна от феи.

Но този път тук имаше стотици от всякакъв вид и размер, от високите изящни дворцови феи, които очаквах да видя, до малките грозни гномчета, които не очаквах — те рядко излизаха от своите дупки и работилници, за да дойдат на танците. Всички танцуваха по двойки и тройки и всички изглеждаха красиви, докато се въртяха в шеметния танц.

Отдръпнах се назад, на няколко крачки от тях, потънах почти до кръста в сухата трева, избърсах ръцете си в най-горните листа и въздъхнах тежко. Не бях очарована, че ги виждам. Надявах се, че „Торнкинг-Аш“ ще бъде само мой.

Но музиката им ме призова, нахлу неустоимо в тялото ми. Колкото по-дълго стоях тук, вслушвайки се в пулсиращия ритъм на танца им, толкова повече разбирах, че трябва да се присъединя към тях и да го усетя сама.

Танцьорите не ме интересуваха, независимо от невъзможните форми, които създаваха с телата си, и сладострастието, струящо от допира на кожа в кожа. Запътих се към музикантите. Жилаво, красиво момче фея, приведено над кожен тъпан в скута си, даваше хипнотичен и първичен ритъм на танца. Един досадник подръпваше жално струните на фидела^[3] си, друга фея тресеше дайрето си в съвършена хармония с бумтящия тъпан, имаше и флейтист, който ни призоваваше да танцуваме с плашеща налудничава страст. Но само момчето, което караше тъпана си да звучи като вода, капеща в гигантска тенекиена кофа, или като стъпки на великан, или като дъжд, барабанящ по покрива, привличаше погледа ми. Само то можеше да те накара да забравиш кой си и къде се намираш.

— Един танц, скъпа? — Трол с големи крака и сплеснато като лопата лице ме хвана за ръката. Само миг след като докосна пръстите ми, ме пусна.

Усмихнах му се подигравателно.

— Да, не мисля, че би искал нещо от това.

Той се наведе към трола до себе си и му каза по типичния бавен тролски начин:

— Тя е леанан шии.

И просто така бях представена на събралото се общество. Думите преминаха от танцьор на танцьор като бърза заразна болест и докато се придвижвах из тълпата, усещах погледите им върху себе си. Не бях поредната обикновена фея, бях леанан шии. По-низша от низшите, в дъното на стълбицата. Почти човек.

— Не знаех, че танците са част от талантите ти — обади се една фея, отдръпвайки се от мен. Тя и приятелите й ми стигаха едва до кръста, а смехът им приличаше на жужене на пчели. Загледах се за миг как се въртят и краката им удрят земята в непогрешима хармония с ритъма на подлудяващия тъпан — под яркозелените им рокли от време на време се показваха опашките им.

Озъбих се в подобие на усмивка.

— Не знаех, че говоренето е сред вашите таланти. Не мислех, че маймуните могат да говорят.

Феята, която ме заговори, се намръщи, придърпа с рязко движение роклята си надолу и повлече другарките си настрани. Направих гримаса след тях и продължих да вървя през тълпата. Не знаех какво точно търся може би просто място, където музиката щеше да ме залее с магията си и щях да забравя всичко останало.

Някой ме хвана за дупето, но докато се обърна, зад мен вече нямаше никого — само групичка хилещи се феи на известно разстояние. Не можах да открия кой не изглеждаше невинен; по-скоро не виждах някого, който да не изглежда виновен.

— Начукайте си го, задници! — извиках аз и те се разсмяха.

— Бихме искали, кучко — отвърна единият от тях и направи неприличен жест. — Ще ни помогнеш ли?

Нямаше смисъл да се бия тази нощ. Затова само се изплюх в тяхна посока и продължих с надеждата да се отдалеча колкото се може повече от малките копеленца.

Тъпанът умоляваше краката ми да танцуват, но не можех да го направя. Музиката беше великолепна и всяка друга нощ бих се впуснала в нея. Но тази вечер мислех само за това какво би могъл да направи Джеймс с гайдата си с мелодията, която музикантите изпълняваха в момента. Не бях сигурна защо си направих труда да дойда тук. Бях като неподвижен остров сред виещото се море от танцьори. А те не се опитваха и да прикрият втренчените си в мен погледи, докато подскачаха, извиваха се и се полюляваха в ритъма на музиката. Навсякъде наоколо се носеше силен смях.

— Да не си се загубила, cailin!

Признавам, че бях шокирана от топлината в гласа, който чух, и от милото обръщение — cailin беше просто „момиче“ на ирландски. Обърнах се и видях един мъж да ми се усмихва; беше облечен в дворцова премяна, с туника, чиито копчета във формата на миди стигаха чак до врата му.

Човек. Излъчваше бледо златисто сияние, достатъчно силно, за да ме накара да огладнея, но не чак толкова, че да ме изкуши наистина. Освен това, макар да бе приятен на външен вид — с бръчиците от смях около очите си и леко кривия си нос — не беше чак толкова красив, за да бъде откраднат и сменен от феите като дете^[4].

А и като се прибавеше изящният му костюм, можех да заложа къдриците си, че това е новият принц консорт^[5] на кралицата. Дори аз, в затънтения край, където живеех, бях чула слуховете за него.

Отвърнах на погледа му и казах надменно:

— Изглеждам ли така, сякаш съм се загубила, човеко?

Очите му пробягаха по джинсовата ми пола с изтъркани ръбове, по предизвикателно късата ми блузка и невъзможно високите ми коркови платформи. Устата му се изкриви в гримаса, все едно беше изял лимон — едновременно дразнещо, но и вкусно.

— Трудно ми е да си те представя някъде, където сама не би искала да отидеш — призна най-накрая.

Усмихнах се криво.

— Усмивката ти е доста перверзна — каза мъжът.

— Защото самата аз съм такава. Не си ли чувал?

Очите на принца консорт огледаха отново лицето ми и се присвиха още повече.

— А трябва ли да съм чувал, жено?

Засмях се силно на грешката му. Сега поне знаех защо се е приближил до мен — беше ме помислил за една от своята раса. Толкова зле ли изглеждах?

— Не съм аз тази, която ще разбие илюзиите ти — отвърнах. — Скоро ще разбереш сам. Сега се наслаждавам прекалено много на невежеството ти, за да ти кажа.

— Всеки наоколо може да ми каже истината — каза мъжът.

Усмихнах му се отново, но не отвърнах на предизвикателството.

— Виждам, че разговорът с теб няма да ме доведе до никъде — въздъхна той и ми подаде ръка. — Искаш ли вместо това да потанцуваме? Само един танц?

Не обичах да танцувам с феи, но това беше човешко същество. Стиснах леко зъби.

— Няма такова нещо като един танц в тези сборища.

— Така е. Тогава ще танцуваме, докато пожелаеш да спрем. И ще спрем.

Замислих се за миг. Танцът със съпруга на Елинор, без предварително да съм отправила молба за тази привилегия, ми се струваше лоша идея. Което, от друга страна, прибавяше вълнуващ елемент към предизвикателството.

— Къде е нашата скъпа кралица?

— Заета е с по-важни дела на друго място. — За частица от секундата ми се стори, че видях как нещо — облекчение, може би — премина по лицето му и после изчезна. Ръката му беше все още протегната към мен и аз поставих своята в дланта му.

И музиката ни понесе. Краката ми полетяха в ритъма, опитвайки се да догонят неговите, и двамата се завъртяхме сред тълпата. Някъде там беше нощ, но тя като че ли още не бе стигнала до този хълм, ярко осветен от сиянието на множеството малки кръгове, образувани от танцьорите, и от искрящия прах, носещ се във въздуха.

Танцувахме. Ръцете му ме държаха здраво, сякаш щеше да ме повдигне всеки момент нагоре, и от всички страни бяхме наблюдавани. Докато се носехме покрай останалите феи, чувах гласове и откъслечни фрази от разговорите:

— … леанан шии…

— … ако кралицата разбере…

— … защо тя танцува със…

— … той ще бъде крал, преди да…

Пръстите ми стиснаха силно мъжа.

— Значи ще ставаш крал; затова си тук.

Очите му светеха. Както ставаше с всички хора, и той се опияняваше от музиката, след като започнеше да танцува.

— Това не е тайна.

Мислех си да отвърна — „За мен беше“, но не исках да приличам на глупачка.

— Но ти си просто човек.

— Мога да танцувам обаче — протестира той. Наистина можеше. Доста добре за човек — тъпанът пронизваше тялото му и го тласкаше във всички посоки, краката му правеха сложни стъпки по утъпканата трева. — А когато стана крал, ще притежавам и магическа сила.

Завъртя ме около себе си.

— Как ти хрумна това, човеко?

— Кралицата ми обеща и й вярвам; не би могла да ме излъже. — Засмя се диво и видях, че вече беше напълно опустошен от музиката, обсебен от танца, толкова уязвим за нашите сили… — Тя е много красива. Боли ме, cailin, красотата й ми причинява болка.

Не се изненадах, че красотата на кралицата му причинява болка. Тя нараняваше всички, които можеха да я видят.

— Магията не се носи просто във въздуха, човеко.

Той се разсмя отново, сякаш бях казала нещо много смешно.

— Разбира се, че не! Тя се пренася от тяло в тяло, нали така? Затова предполагам, че ще дойде в мен от нечие друго тяло.

Смятах се за зловещо създание, но това прозвуча страшничко дори и за мен.

— Някой друг, притежаващ магия… Да се зачудиш откъде ли ще намери друго човешко тяло с такава магия. И какво ли ще направи с този друг.

— Кралицата е много изобретателна.

Сетих се за начина, по който беше изплела внимателно мрежата си зад гърба на бившата кралица, за да бъде сигурна, че когато короната падне от главата й, тя — Елинор — ще бъде тази, която ще я вдигне и сложи на своята.

— О, да, наистина е много изобретателна. Но ми звучи като че ли това, което ще направи, ще бъде много болезнено за въпросния друг.

Принцът консорт направи гримаса на недоверие.

— Моята кралица не е жестока.

Погледнах го изненадано. Едва ли вярваше на думите си. Освен ако като дете не е паднал на главата си или нещо подобно. Но той изглеждаше абсолютно сериозен. Затова само казах:

— Не всеки може да задържи магията в себе си, дори когато успеят да я открият и да му я предадат.

— Хелоуин, cailin. Денят на мъртвите. Тогава магията е по-силна, по-жива. А и кралицата няма да ме дари с нещо, което не мога да понеса. Тя познава всичките ми слабости и сили. Не се страхувам; вярвам, че много скоро ще бъда един от вас.

— Спри — извиках аз и застинах на място толкова внезапно, че той ме дръпна рязко и изви рамото ми, причинявайки ми болка. — Не мисля, че разбираш за какво говориш.

Консортът освободи ръката ми и остана неподвижно пред мен, с отпуснати отстрани на тялото си ръце. Танцьорите наоколо също спряха и впериха погледи в нас. Гласовете им се надигаха в неясно мърморене и неразбираем шепот.

— Не бих бързала да се откажа от човешката си същност — казах аз, отстъпвайки назад. — Поне докато не видиш какво наистина означава да бъдеш фея.

Напразно пилеех думите си. Той ме гледаше, без да дава признак, че разбира за какво говоря.

Оставих консорта там, заобиколен от феите. Преди да стана и наполовина невидима, висока червенокоса фея го хвана за ръка и докато напълно напусна физическата си форма и препусна през човешките сънища и мисли, които пазех в спомените си, той отново беше омагьосан от танца. От мястото, където се реех във въздуха, не можех да го различа от феите; не можех да определя и какво беше чувството, което прогаряше гърдите ми. Тръгнах си радостна, че се отървавам от всички тях; трябваше да даря едно момче с чудесен сън.

Създай текстово съобщение

195/200

 

До: Джеймс

Видях още феи. Музиката ги призова. Танцуваха заедно в кръг. Никой не можеше да ги види, така че и аз се престорих, че не забелязвам нищо. Бяха прекрасни и изпод кожата им се носеше музика.

От: Ди

 

Изпращане на съобщението: да/не

Съобщението ви не е изпратено.

 

Запазване на съобщението: да/не

Съобщението ви ще се пази 30 дни.