Маги Стийвотър
Балада (16)

Джеймс

Бях буден, кожата ми беше настръхнала, очите — широко отворени в мрака. Бях буден както никога преди, толкова буден, че болеше. В стаята беше ужасно тъмно, сякаш светлината изобщо не бе съществувала, и знаех, без дори да поглеждам към часовника, че е 3,04. Знаех, защото сънят още гореше на очите ми — сън за това как се събуждам миг преди наистина да го направя.

Надигнах се, грабнах тениска от края на леглото си, намъкнах се в дънките си и се замислих къде са ми обувките. Нямах време. Нямах никакво време.

В другия край на малката стая Пол изпъшка, невидима тъмна маса в леглото си, обърна се и сграбчи възглавницата си. Беше изритал одеялото в краката си — сигурно му беше горещо, макар че аз треперех от студ.

Измъкнах се през вратата по коридора, като сдържах дъха си, бързах, колкото можех, и се опитвах да бъда абсолютно тих. Не знаех къде, по дяволите, отивам. Нито защо бързам толкова.

Мъждивата зеленикава светлина в коридора осветяваше съвсем леко затворените врати на другите стаи. Вървях с тихи стъпки покрай тях, после тръгнах по сумрачното стълбище, което миришеше на влага и полунощ. Спрях за миг пред прозореца, през който обикновено се измъквах от общежитието, за да търся горския господар, но не така го бях видял в съня си. Трябваше да изляза през задната врата.

Продължих бавно по главния коридор, покрай стаята на Съливан. Представих си как вратата се отваря и той изскача отвътре като онези клоуни на пружини от магическите кутии, но тя остана затворена и успешно стигнах до фоайето, водещо към задния вход. Завъртях ключалката, за да съм сигурен, че ще мога да се върна обратно, и после, потръпвайки предварително от студа, бутнах вратата и излязох навън, под покритата веранда.

И видях Ноала.

Беше се сгърчила до стената на общежитието, тялото й се извиваше неестествено, с протегнати нагоре и напред ръце, като че ли беше разпъната на кръст. Лицето й бе наполовина обърнато към мен, по бузите й се стичаха сълзи, а краката й ритаха ожесточено във всички посоки. Беше й нужна цяла вечност, за да ме забележи как стоя там, втренчен в нея, и когато го направи, видях някаква странна, непозната емоция в очите й. През този дълъг момент тялото й потръпна отново в рязко движение и аз най-накрая разбрах.

Защото аз мога да Ги_ видя, а ти не_.

— Не стой така — изръмжа към мен Ноала. Не заплашително или сърдито, а по-скоро като пленено диво животно.

Сграбчих желязната си гривна, измъкнах я от ръката си и я размахах в нейната посока. Ръцете на Ноала се отпуснаха, очевидно вече освободени, и тя се опита да ме насочи към невидимия си нападател. Прекалено късно, за да ми бъде от полза.

Нещо ме зашемети, тежко, нечовешки, като че ли ме удари ток, и аз залитнах и се олюлях, но още държах гривната в ръката си. Не виждах нищо, но не бях глупак. Невидимо тяло се блъсна в една от колоните, а аз връхлетях към него с протегнатата напред гривна, сякаш тя беше меч. Замахнах отново и този път дийна шии се появи, със зелена кожа, прекрасен и абсолютно чужд на този свят.

— Здравей, гайдарю — изсъска той.

И след това изведнъж се превърна в лебед, сякаш никога не е бил нещо друго, размаха криле и отлетя. Гледах няколко секунди как бялото петно изчезва в мрачното небе, а после се обърнах към Ноала. Тя се беше свила върху тухления под и се опитваше да приглади косата си, за да й придаде по-представителен вид, макар да продължаваше да плаче. Не че плачеше като човек. Сълзите се стичаха по лицето й една след друга, а тя май дори не ги забелязваше; оправяше блузата си и смучеше някаква рана на китката си.

— Само един ли беше? — попитах аз.

— Копеле — каза Ноала. Гласът й не беше променен от плача. — Скапани феи. Мразя Ги. Мразя Ги.

Отпуснах се до нея на пода, колебаейки се какво се предполага да направя или да изпитвам в този момент. Тухлите бяха студени и по коленете моментално ме побиха тръпки. Трябваше ли да кажа: „Добре ли си?“ Дори не знаех точно какво се е случило. Дали е била… изнасилена? Имаше ли такова нещо като „почти изнасилване“? Дрехите й бяха раздърпани и намачкани и тя плачеше — страховитото създание плачеше — а това не бе добър знак. Искам да кажа, ясно беше, че е станало нещо лошо.

Струваше ми се, че може би трябва да я прегърна или нещо такова, макар Ноала никога да не беше показвала, че е от този тип момичета, които биха оценили нежността на простичкия човешки контакт. Като изключим може би допира на кожата ти до нейните пръсти в момента, в който забива ножа между ребрата ти.

— Просто млъкни. — Ноала закри лицето си с ръка. — По дяволите, просто млъкни.

Осъзнах, че има предвид мислите ми, в същия миг, в който тя осъзна, че има сълзи по лицето си. Изправи се, свали мократа си ръка и се взря в нея, напълно поразена и смаяна като истински човек. Размърда бавно пръстите си и се загледа как искрят сред бледата светлина. Това явно беше странно усещане за нея, защото нови мълчаливи сълзи рукнаха от очите й една след друга — като че ли никога нямаше да спрат, като че ли най-лошото нещо на света беше фактът, че тя е открила, че може да плаче…

Бях объркан. Когато бяхме близо един до друг, имахме установени роли, които играехме и двамата, а сега Ноала ме предаваше. Вече не бях сигурен кой и какъв трябваше да бъда с нея.

Тя избърса дланите си в късата си дънкова пола, заличавайки с гневно движение сълзите от тях, а после я придърпа надолу и се опита да я поизглади. Протегнах ръка, за да почистя боклуците, полепнали по гърба на блузата й. Тя потрепна при допира ми. Не знаех как да реагирам на това и се престорих, че не съм забелязал нищо.

— Сега вече знаеш. — Ноала не ме погледна, само продължи да маха невидими власинки и мъхчета от дрехите си.

Това беше по-лесно от мълчанието.

— Какво знам?

— Как е. С мен.

Примигнах. Очевидно от изражението на лицето й и дрезгавите нотки в гласа й се предполагаше, че това изявление носи някакъв дълбок и важен смисъл. Припомних си мислено случилото се и всичко, което беше казала.

— Ноала, ти можеш да четеш мисли, не аз.

Тя ме погледна отново и този път лицето й говореше толкова ясно не, остави, няма значение, та помислих, че го е казала на глас. Но вместо това каза друго:

— Аз съм фея отшелник. Знаеш ли какво означава това?

Направи пауза, като че ли наистина очакваше да й отговоря.

— Означава, че съм изрод, Джеймс.

Май за първи път ме наричаше по име и това оказа наистина странен ефект върху мен, сякаш нищо, което бях мислил за нея, вече не беше вярно. Имах химикалка в джоба на дънките си и изпитах огромно желание да я извадя. Можех да видя формата на буквите, които щях да изпиша по дланта си: каза името ми.

— Направи го, ако искаш — Ноала кимна с брадичка към джоба, където беше химикалката ми. — Не разбираш ли? Аз съм по-голям изрод от теб.

Скръстих ръце на гърдите си. Може би трябваше да кажа нещо саркастично, за да разведря настроението и на двама ни, но не исках да го правя. Исках да довърши това, което беше започнала да казва.

— Никой не го е грижа за мен. Нямаш представа какъв късметлия си. Имаш вашите човешки закони и училищни правила, имаш родителите си, Съливан, дори и Пол, и всички те закрилят от лошото в твоя свят. Аз съм сама, аз съм никой за никого. Глупаво ли е, че ми беше нужно толкова дълго време, за да разбера, че ти завиждам? — Засмя се, диво и тъжно. — На теб, тъпия задник, който се предполагаше да бъдеш моето последно забавление, докато изгоря тази година и забравя за всичко?

Въздъхнах. Ако тя беше Ди, нямаше да чакам и секунда повече да се измъчва така, но не мислех, че при Ноала прегръдката ми щеше да помогне по същия начин. Сетих се отново за това, което исках да напиша на ръката си, за да не забравя да го направя.

— Ноала — казах аз.

Тя ме погледна.

— Ноала, не може ли просто за малко да обявим примирие? Искам да кажа, можеш да продължиш да ме наричаш задник и да се опитваш да ме съблазниш, за да изсмучеш живота от мен, а аз ще продължа да се отнасям към теб като към луда кучка и ще търся начини да те прогоня чрез екзорсизъм в някое ранно утро, но сериозно, не можем ли да прекратим огъня само за тази нощ?

Изражението на лицето й беше неразгадаемо.

— Все си мисля, че в някакъв момент ще спра да се изненадвам от идиотската ти смелост. Въобще някога страхувал ли си се от мен?

И после започна да се смее — лудешки, истински смях, сякаш аз бях най-забавното нещо на света. Смехът я промени, но не бях сигурен дали я превърна в най-плашещото или в най-красивото момиче, което някога бях виждал. Не можех да реша и какво беше предизвикало изгарящото чувство вътре в мен — желанието да го направи отново или желанието да избягам от нея.