Маги Стийвотър
Балада (33)

Джеймс

Ако Ноала още можеше да чете мислите ми, сигурно щеше да ме убие. Защото докато вървяхме заедно през високата трева, си мислех, че изглежда като обикновено момиче, макар упорито да твърдеше, че не би могла да се превърне в човек. В града й купих суичър и дънки (тя не хареса нито едното, нито другото, защото покриваха по-голямата част от тялото й), за да не измръзне от студ до смърт, докато се скитаме из хълмовете тази вечер в търсене на смъртта. Иронично, нали?

Това, че изглеждаше като човек, не беше лошо. Така фактът, че я държах за ръка и търсехме Господаря на мъртвите, ме плашеше по-малко. Сегашният й вид ме караше да мисля, че може би, просто може би има някаква вероятност тя да си спомня за мен след Хелоуин и двамата да имаме някакво бъдеще не само в двора на общежитието ми.

— Тук е дяволски студено — обади се Ноала. Звучеше сърдито.

— Май знаех какво говоря, когато ти казах, че трябва да купим суичъра — казах аз.

— Млъкни — отвърна ми тя. Беше смътен кафеникав силует на фона на изумително розовото небе. Някои от дърветата в подножието на хълма вече бяха загубили всичките си листа и черните им голи клони създаваха впечатлението, че зимата е дошла. — Ще подплашиш мъртвите. Чуваш ли песента на Господаря или не?

Не я чувах. Толкова нощи подред се бях преструвал, че не я чувам, че се чудех дали все още мога да бъда част от това. Струваше ми се, че е достатъчно късно и времето е напълно подходящо за срещата с Рогатия, но хълмовете бяха тихи. Освен звука от нашите шумолящи стъпки из тревата. Когато идвах тук през деня, този звук почти не се забелязваше, маскиран от поривите на вятъра, но сега имаше само мълчалив леден ветрец и нашите стъпки звучаха като марш на стадо слонове.

— Не, няма и следа от Голямата стъпка^[1]. Да продължим нататък, там, където го видях последния път.

— Не вдигай толкова шум — изсъска ми Ноала.

— Няма как да ходя по-тихо. Все тая, ти също говориш — това е много по-шумно от ходенето.

Тя ме плесна по ръката.

— Нищо не може да е по-шумно от твоето ходене точно сега.

— Освен твоя стържещ глас, скъпа моя — контрирах я аз. — Като на харпия, направо съдира слуха миии…

Спрях толкова рязко, че ръката на Ноала се изплъзна от моята и тя се препъна.

— Какво? — Тя застана до мен, като потъркваше разсеяно дланта си.

— Съжалявам — казах аз, без да го мисля. Погледнах надолу. — Тук има нещо.

В краката ми имаше някаква купчина. Не нещо, някой. Тялото беше така огънато, че очевидно не можеше да е на жив човек. За частица от секундата в ума ми се появи: Ди. Но после видях, че тялото е мъжко. Различих туника, тесни панталони и кожени висулки по ботушите. Или отклонил се доста от пътя си участник в някакво представление, или някой, който е имал вземане-даване с феите.

Ноала побутна с крак рамото и тялото се обърна по гръб.

— О, ужас, ще повърна — казах аз, за да предотвратя истинското повръщане.

Ноала въздъхна леко.

— Консортът на Елинор. Беше на танците миналата нощ.

— Кой мислиш, че го е убил?

Тя докосна с обувката си дръжката на ножа, все още стърчаща от гърдите му.

— Това е костен кинжал. Били са Те. Виждала съм Елинор да носи подобен нож. Когато за първи път се срещнахме, той ми каза, че ще стане крал. Крал на труповете, може би.

Бях в някакво странно шокирано-ужасено-омагьосано състояние. Досега не бях виждал истински мъртвец, освен по телевизията, а като за пръв път, примерът беше потресаващ. Зачудих се дали трябва да се обадя в полицията. Беше безгрижно от страна на феите да прободат някого и да го захвърлят да лежи така.

— Какво си направил, за да те убият, човеко? — попита Ноала мъртвеца.

Погледнах я. Думите й изглеждаха ужасно състрадателни, особено казани от нея. И тогава осъзнах, че песента на Рогатия звучи в главата ми, нямах представа от колко време е там.

— Ноала, песента. Той…

Тя ме сграбчи за ръката и ме дръпна на другата страна.

— Там!

И той беше там, огромните му рога наподобяваха формата на голите клони на дърветата зад него. Крачеше покрай нас, само на няколко метра разстояние. Никога не бях мислил, че ще трябва да го преследвам. Човек обикновено бяга от нещо толкова ужасяващо.

С Ноала се впуснахме след него, но не успявахме да го настигнем. Всъщност разстоянието помежду ни все повече се увеличаваше, необятно море от червено-златна трева. И после осъзнах, че той е започнал да тича — с бавните, грациозни подскоци на едро животно. Рогата се издигаха нагоре при всеки гигантски подскок.

Аз също се затичах, а чух, че и стъпките на Ноала станаха по-тежки и по-бързи. Господарят на мъртвите оставяше утъпкана пътека след себе си, но тревата отново се изправяше, преди да успеем да стигнем до нея. Студеният въздух раздираше гърлото ми и вече се канех да се откажа, когато изведнъж видях, че зад гърба му се развява дълъг черен плащ. Щом го различавах, значи бях близо.

Впуснах се в преследването така, сякаш животът ми зависеше от това. Протегнах се колкото можех по-напред и пръстите ми уловиха тъканта, груба и студена като самата смърт. С другата си ръка хванах Ноала. Почувствах как тя ме стисна секунда преди Рогатият да започне да ни тегли след себе си.

Не знаех дали тичам, или летя. Тревата ставаше все по-равна под нас, а слънцето изчезна зад хълмовете. Въздухът се заледи в устата и в носа ми и в мрака се виждаше само заскрежената пара от дъха ми. Над нас се появиха звездите, милиони и милиони, повече звезди, отколкото бях виждал някога, и чух как Ноала ахна, но не знаех дали от удоволствие или от страх. Може би и двете.

И продължавахме да тичаме. В небето преминаваха комети, вятърът ни удряше силно и хълмовете се скриха завинаги. Нощта стана по-дълбока и по-тъмна и внезапно пред нас се появи огромна черна река. Продължихме право към нея.

Умът ми казваше пусни се.

А може би беше Ноала.

Не знам защо увиснах върху плаща, който се вееше от раменете на Рогатия. Смъртта блестеше под нас, черна и пълна със звезди като небето над главите ни. Не бях виждал такова нещо. Никога. Може би бях зървал частица от него, онова мрачно обещание за края, на което понякога се натъкваме. Но никога не се бях хвърлял право напред, с широко отворени очи.

Някой се разсмя точно когато телата ни се сблъскаха с повърхността на реката.