Маги Стийвотър
Балада (12)

Джеймс

След като Съливан не ме остави след часовете заради успиването ми, мислех, че съм се отървал от по-нататъшно наказание, но очевидно грешах. На следващия ден, преди часа, той ме хвана за рамото в коридора точно преди да вляза в класната стая.

— Днес си освободен от часа, Джеймс.

Миризмата на кафе се носеше от вътрешността на стаята.

— Ще изпусна филма за Хамлет.

— Последния път това не те притесняваше.

— О, господи, още ли дъвчем тази история?

Съливан ми хвърли поглед, с който можеха да се изпържат яйца, и свали ръката си от рамото ми.

— Само косвено. Освободен си, защото ще отидеш да се срещнеш с Грегъри Норманди.

Последният път, когато видях това име, беше върху визитката в пакета с документите за приемането ми в „Торнкинг-Аш“ — под него стоеше титлата „директор“. Почувствах се като котка, която заплашват да потопят в пълна вана с бълбукащи мехурчета.

— Не мога ли просто да напиша един милион пъти „Никога повече няма да пропускам час“?

Съливан поклати глава.

— Би било огромна загуба за твоите прекрасно тренирани пръсти, Джеймс. Отивай да намериш мистър Норманди. Очаква те. И се опитай да сдържаш язвителността си в поносими граници. Той е на твоя страна.

Наистина имах желание да погледам „Хамлет“ — смятах, че е чудесно средство за намаляване на сутрешния стрес. Вместо това, съвсем нечестно според мен, Съливан ме пращаше на среща с големия шеф, и то още преди обяд.

Открих Грегъри Норманди в „Маккомас Хол“, малка осмоъгълна сграда с прозорци от всички страни. Кецовете ми шляпаха шумно по дървения под на фоайето, оформено също като осмоъгълник. Осем мъже и жени с различна степен на намръщеност и оплешивяване ме гледаха от висящите на всяка стена портрети. Вероятно основателите на тази горда институция. Цялото място ухаеше на цветя и мента, макар никъде да не виждах доказателства за нито едното от тях.

Проверих няколко кафяви пластмасови табели върху поредица от врати, докато видях името на Норманди. Почуках.

— Отворено е.

Бутнах вратата и примигнах от ярката слънчева светлина, която ме заслепи отвътре; кабинетът на Норманди гледаше на изток и сутрешното слънце нахлуваше през прозорците зад бюрото му. Когато очите ми привикнаха със светлината, видях, че Грегъри Норманди е седнал зад бюрото, което беше отрупано с купчини листове и две вази с маргаритки. Бях леко изненадан от вида му — особено на фона на маргаритките. Беше с обръсната глава, а раменете и гръдните му мускули така изпъваха костюма му, та беше ясно, че ще ми срита задника дори без да си мръдне пръста. Макар да бе облечен официално и с вратовръзка, не изглеждаше съвсем директорски, освен ако не говорим за директор на „Боен клуб“.

Очите на Норманди се спряха точно над ухото ми; отне ми малко време да осъзная, че гледа белега ми.

— Ти трябва да си Джеймс Морган. Радвам се, че най-накрая се срещаме. Седни.

Седнах на стола срещу него и веднага потънах пет сантиметра в меката кадифена възглавничка. През прозореца зад гърба на Норманди виждах фонтана със сатира.

— Благодаря — казах внимателно аз.

— Как се справяш в „Торнкинг-Аш“?

— Изключително се наслаждавам на възможността да си поръчвам всяка вечер пица от заведенията — отвърнах аз.

Норманди направи гримаса, която не бях сигурен дали харесвам. Беше изражение тип „знаех си“ — или Съливан го беше предупредил, че аз съм от оперените многознайковци, или просто бях отговорил на неговите лични очаквания за това. Не че ме интересуваше много.

— Значи си открил, че нашият преподавател по гайда не ти е на нивото — продължи той.

Обмислих наум няколко отговора, но накрая избрах просто да свия рамене.

Норманди разви капачката на бутилка кока-кола и отпи глътка, преди да я постави на бюрото си.

— Което, естествено, те е накарало да се замислиш защо въобще те поканихме в „Торнкинг-Аш“.

Усетих как инстинктивно присвивам очи.

— В интерес на истината, наистина се чудех. Не че не съм поласкан.

— Как според теб се справя приятелката ти Диърдри при нас?

Познатите тръпки ме побиха по раменете и гласът ми прозвуча по-остро, отколкото възнамерявах.

— Заради нея ли съм тук?

Норманди местеше някои от листовете на бюрото си напред и назад със средните си пръсти; движението изглеждаше изненадващо грациозно.

— Какво представлява нашето училище според теб, Джеймс?

— Музикално училище — казах аз, знаейки още в същия момент, че това не е верният отговор.

Той продължаваше да мести листовете пред себе си, без да поглежда към мен.

— Ние се интересуваме от музиката така, както лекарите се интересуват от температурата. Когато разберат, че пациентът има температура, те са убедени, че е налице инфекция. Когато видим деца с изключителен музикален талант, ние сме доста сигурни, че…

Норманди ме погледна, очаквайки да довърша изречението му.

Издържах на погледа му. Беше ми трудно да си представя, че наистина говори за това, за което си мислех, че говори. Какво беше казал Съливан — че у учителите тук има повече отколкото показват?

— Какво очаквате да кажа? — попитах накрая аз.

Норманди ми отговори с въпрос.

— Откъде ти е този белег? Някои биха го сметнали за доста красив. Писаха за „инцидента“ ти по вестниците. Имам изрезка в папката с досието ти.

Преглътнах тежко, а когато проговорих, се изненадах да чуя, че звуча предпазливо.

— Какво искате?

— Искам да ми кажеш, ако видиш нещо необичайно. Настоявам особено да ми кажеш, ако Диърдри Монахан види нещо необичайно. Ние сме тук — забоде пръста си в бюрото, за да подчертае думата „тук“ — по определена причина. И искаме да сме сигурни, че деца като теб и Диърдри ще се справят успешно и в колежа. Без… външна намеса.

Потърках дланите си, за да се отърва от побилите ме тръпки.

— Защо ми казвате това?

— Мистър Съливан те е чул как свириш. Смята, че си достатъчно добър, за да привлечеш неподходящо внимание. А вече съм чувал Диърдри да свири, така че знам колко добра е тя.

Беше странно да слушам толкова пъти да казва Диърдри вместо Ди. Как може някой, който дори не знае, че всички я наричат Ди, да е наясно с проблемите й?

— Ще ви кажа, ако има нещо — обещах аз. Настана дълга пауза. — Това ли е всичко?

Норманди май ми кимна и аз се изправих. Той ме погледна.

— Знам, че не искаш да говорим за Тях. И не бива. Не е необходимо да ти казвам, че не бива да Ги споменаваш на никого. Но, моля те, да кажеш на Патрик — мистър Съливан, ако видиш Него.

Не споделих какво си мислех в момента. А то не беше, че не му вярвах, а че не вярвах той да може да бъде полезен. Възрастните, които разбраха за феите през лятото, не направиха нищо — освен да влошат нещата.

— Благодаря за загрижеността — казах вежливо.

Това беше първият и последният път, в който влязох в кабинета му.