Маги Стийвотър
Балада (21)

Джеймс

— Джеймс?

Лицето ми беше забито във възглавницата. Без да помръдна, притиснах телефона до ухото си.

— Ммм. Да. Какво.

— Джеймс, ти ли си?

Превъртях се в леглото, облегнах се по гръб и се загледах в лъчите слаба утринна светлина, които играеха по тавана. Наместих по-добре телефона до ухото си, за да не затворя, без да искам.

— Мамо, защо всеки път, когато ми се обаждаш по мобилния телефон, ме питаш дали съм аз? Да не би да си набирала хиляди пъти погрешно чужд номер и не си ми казвала за това? Може би си попадала на други момчета, които са приличали на мен, но после си разбирала, че бъркаш?

— Гласът ти звучи съвсем различно по телефона — каза майка ми. — Някак дрезгаво. Да не би да имаш махмурлук?

Въздъхнах тежко. Погледнах към леглото на Пол — той все още спеше като пън. По възглавницата му беше потекла малко лига, ръцете му висяха отпуснати отстрани и изобщо изглеждаше така, все едно е бил хвърлен върху леглото от самолет. Изпитах силна завист.

— Мамо. Знаеш, че е събота, нали? И още няма десет часа? Няма дори девет.

— Съжалявам, че ти звъня толкова рано.

— Не, не съжаляваш.

— Прав си, не съжалявам. Идвам да те видя и исках да те събудя, за да ме посрещнеш на автобусната спирка.

Изправих се в леглото и веднага подскочих като опарен.

— Мамка му! — Ноала седеше сгушена в края на леглото ми с присвити до брадичката си колене, увила ръце около тях. Дори не бях усетил, че е тук. Изглеждаше опасна, замислена и дяволски секси.

— Не знаех, че използваш такъв език — възмути се майка ми.

Обърнах се безмълвно към Ноала — какво, по дяволите, става? — но тя само сви рамене.

— Не използвам, мамо. Казах го само за да те подразня.

— Да не би да имаш по-важни планове от това да видиш скъпата си майка, на която й е ужасно мъчно за теб?

— Не, просто нещо ми влезе в окото. Много съм щастлив, че ще се видим. Винаги се радвам на срещите ни. Направо съм на върха на екстаза от новината, че ще дойдеш. Сякаш небесата над мен се разтварят и когато вдигна нагоре ръка, откривам, че от облаците не вали дъжд, а ягодов конфитюр.

— Любимият ти — отбеляза мама. — Автобусът ми ще пристигне към десет и петнайсет. Ще успееш ли? Доведи и Ди. Майка й ми даде някои неща за нея.

— Не знам, тя може и да е заета. Хората тук са доста заети през уикендите. Спят и други такива порочни занимания. — Погледнах предпазливо към Ноала; изражението на лицето й беше изтънчено зловещо. Протегна се под завивките и сграбчи палеца на единия ми крак. Започна да го извива и извива, сякаш можеше да го развърти от стъпалото ми. Беше гадно и болеше адски. Ритнах я, за да се отърва от нея, и свих краката си, за да съм извън обсега й. Устните ми оформиха едно безмълвно: зло създание, а тя изглеждаше изключително поласкана, че съм забелязал.

— Никой, който носи гените на Тери Монахан, не може да спи до късно през уикендите. Ако бедната Ди е заета, то е защото проектира мост или планира да завладее света. Трябва да тръгвам, тъй като искам да си дочета романа, преди да стигна до теб. Ставай и се обличай. Ще ти купя два обяда.

— Супер. Страхотно. Направо невероятно. Ще ставам от мекото си затоплено легло. Чао. Ще се видим скоро.

Искаше ми се да мога да кажа, че след това съм се обадил на Ди и тя е дошла да ме вземе и двамата сме отишли да посрещнем майка ми, и между нас всичко е било цветя и рози, но в истинския свят — светът, в който Джеймс е прецакван от всекиго винаги когато се появи възможност — не става така. Не се обадих на Ди. Дори не направих, както показват по филмите, когато вдигат телефона, набират номера и после затварят много бързо, преди другият човек да е отговорил.

Вместо това, след като приключих разговора с майка си, се загледах в отпечатаните знаци на гърба на телефона си и реших, че те не са някакви безсмислени рекламни завъртулки, а сатанински символи, целящи да подобрят приемането на сигнала. Имах химикалка на бюрото до леглото си, на сантиметри от мен, и я използвах, за да напиша 10:15 на ръката си. По-голямата част от думите се бяха измили от ръката ми под душа миналата вечер; при вида на оцелялата половина ме присви стомахът. Довърших тези, които все още си личаха и можеха да бъдат спасени, и доизтрих онези, които се бяха превърнали в нечетливи чертички. Когато вдигнах глава, Ноала беше изчезнала. Типично. Когато имах нужда от нея и исках да е до мен, тя си тръгваше.

Отворих и затворих няколко пъти телефона си с резки движения, за да си дам време да се съсредоточа. Не се чувствах зле, че не се бях обадил на Ди, защото не мислех, че тя ще вдигне, когато види да се изписва моят номер. Просто усещах онази разяждаща болка в корема и в главата си, сякаш бях гладен, макар да не бях.

— Пол, събуди се. — Изритах одеялото си и то се струпа на мека купчина точно там, където беше седяла Ноала. По пода се разпиляха няколко листа, сухи и безжизнени. — Ще обядваме с майчето.

* * *

Мама притежаваше умението никога да не идва навреме. Тази способност — не, тази съществена черта от нейния характер — беше толкова могъща, че дори автобусът й не пристигна навреме. Не би могъл. Така че с Пол седнахме на пейка пред гарата, а есенното слънце светеше болнаво над нас.

— Не разбирам как го правиш. — Пол се опитваше да напише нещо с химикалка на ръката си. Химикалката беше с щракащ механизъм и той натискаше непрекъснато капачката, за да се покаже и прибере пълнителят, а после я разтърсваше, като че ли така щеше да проработи по-добре. Беше направил множество точки на горната част на дланта си, но не бе успял да изпише нито една буква. — Сякаш се опитвам да пиша азбуката с хотдог.

Край нас бучаха коли, но нямаше и следа от автобус. Без да отклонявам поглед от пътя, протегнах ръка за химикалката.

— Ще те просветля. Приготви се да бъдеш зашеметен.

Пол ми я подаде и посочи към дланта ми.

— Напиши „обичам мъжете“.

Задържах химикалката във въздуха.

— Пол, нямах представа, че се чувстваш по този начин. Да, естествено, знам, че съм неустоимо привлекателен, и все пак…

Той се ухили толкова широко, че можех да видя усмивката на лицето му и с периферното си зрение.

— Пич, не. Ще имаме, нали знаеш, специален гост. Музикант. Изпълнител на обой, ще ни изнесе няколко урока. Както и да е, тя идва тази седмица — и знаеш ли как се казва? Аманда Менлав^[1].

Издадох подобаващ звук на възхищение.

— Няма начин!

— Сериозно, пич. И аз си помислих същото! Можеш ли да повярваш? Как е оцеляла в гимназията с това име? Родителите й явно са я мразели.

Написах клада на дланта си.

Пол преглътна шумно.

— Леле! Как успя? Дори не направи точки по кожата си. Направо пишеш по нея.

— Трябва да я опънеш, гений — показах му аз. Написах името си и после го оградих в кръг.

Той взе отново химикалката от мен и стегна ръката си, за да изпъне кожата. Написа също клада върху нея.

— Защо „клада“?

Не знаех.

— Искам да вкарам сцена с клада в „Балада“ — излъгах аз.

— Огънят на сцената трябва да бъде фалшив. Ще бъде много трудно или грозно. Освен ако не е огън от спирт. Той не беше ли невидим? — Пол се загледа някъде край мен. — Ей, това не е ли момичето от старото ти училище?

Застинах и не се обърнах, за да проверя.

— Пол, по-добре да не се шегуваш за това. Мислиш ли, че ме видя?

Погледът му се вдигна над главата ми.

— Аха, напълно съм убеден.

— Ами… здрасти — каза Ди точно зад гърба ми. Само звукът на гласа й накара онези думи да зазвънят като камбана в главата ми: Мислех за него, докато ти ме целуваше.

Стрелнах Пол с убийствен поглед, който казваше благодаря за толкова „навременното“ предупреждение, и се изправих. Пъхнах ръце в джобовете си, но все още мълчах.

— Здрасти, Пол. — Ди погледна към Пол, който изглеждаше леко гузен. — Може ли да поговоря с Джеймс насаме за малко?

— Чакам майка ми — казах аз. Стомахът ми се беше свил; не можех да мисля спокойно. Болеше ме да я гледам.

— Знам. — Ди хвърли поглед към пътя. — Мама каза, че ми е пратила някакви неща по нея. Обади ми се — моята майка, не твоята — и ми обясни, че била чула по радиото за задръстване по път 64, което означавало, че няма да успее да стигне навреме. Твоята майка, не моята. — Сви рамене от притеснение и добави припряно: — Дойдох с църковния автобус и реших да те предупредя, че тя ще закъснее, ако си тук и я чакаш. — Цялото й изражение, интонацията на гласа й — всичко в нея изглеждаше и звучеше неловко, пропито с примирение, нещастно.

Пол предложи:

— Ще изчакам тук.

— Благодаря, друже. — В гласа ми пролича съвсем лека нотка сарказъм. Той би могъл да занесе праха ми на майка ми, след като Ди изгореше и последните остатъци от малкото ми съхранено самоуважение. За част от секундата се замислих дали не можех да й каже „не“. — Добре, да вървим.

Пол направи мрачна гримаса, преди да последвам Ди, която тръгна пред мен по тротоара. Тя не каза нищо, докато оставяхме гарата зад гърба си, нито когато поехме по стръмните улички, водещи към центъра на града. Една пресечка по-нататък видях „Музикалната школа на Евънс-Браун“ и се зачудих дали гайдарят Бил още е там, или изчезва някъде в пространството, когато не съм наоколо да го наблюдавам — като Ноала. Гледах как, докато минавахме покрай голите прозорци на изоставените магазини, отраженията ни се разширяват и свиват в тях. Ди, със скръстени на гърдите си ръце, хапеща устните си. Аз, с ръце в джобовете, с присвити рамене; бях като остров, до който тя не можеше да достигне, качена на малката си лодка.

— Чувствам се ужасно — каза Ди най-накрая. Изявлението й ми звучеше някак неискрено. Егоистично. Явно и тя си бе помислила същото, защото добави: — За това, което ти причиних. Аз… всяка нощ плача, когато се сетя как разруших всичко между нас.

Не отговорих нищо. Минахме покрай магазин за мъжко облекло; на предния прозорец имаше множество глави на манекени с шапки. Главата ми се отрази за секунда върху едно бомбе.

— Аз… не знам защо го направих… просто съжалявам. Толкова много съжалявам. Не искам това между нас да свърши по този начин. Знам, че сбърках. Съсипана съм. Нещо не е в ред с мен и знам, че оплесках всичко. — Все още не плачеше, но гласът й я издаде, когато каза „съсипана съм“. Загледах се в пукнатините по тротоара. Множество мравки вървяха в стройни редици по тях. Това не означаваше ли, че ще завали? Спомних си как веднъж майка ми каза, че мравките вървят в такива прави линии, за да оставят следи с миризмата си и да могат да намерят пътя обратно към дома. Колкото по-близо една до друга ходели, толкова по-силна била следата от миризмата им. И толкова по-лесно намирали пътя си.

Ди сграбчи ръката ми и спря рязко, принуждавайки ме да спра и аз.

— Джеймс, моля те, кажи нещо. Моля те. Това… беше ми наистина много трудно да го направя. Моля те, само кажи нещо.

Имаше думи, които се блъскаха в главата ми, но те не бяха думи, които можех да кажа на глас. Бяха ярки образи, стотици букви, правещи думи, които трябваше да бъдат записани. И така, ето ме, застанал по средата на тротоара, Ди стискаше ръката ми толкова силно, че ми причиняваше болка, гледаше ме с прекалено сияйните си, изпълнени с тъга очи, главата ми беше направо задръстена от думи, а аз не можех да кажа нищо.

Но трябваше. Когато най-накрая го направих, се изненадах колко спокоен звучеше гласът ми и колко свързани и смислени бяха изреченията. Сякаш всезнаещ, безпристрастен разказвач беше проникнал в тялото ми и правеше безлични обръщения към публиката.

— Не знам какво да ти кажа, Ди. Не знам какво искаш от мен.

И после, изведнъж вече знаех кои са думите, които трябваше да произнеса, и те просто избухнаха в главата ми едновременно с желанието да й ги кажа сега, веднага: … но ти ме нарани. Прати ме право в ада. Това, че стоя тук с теб и ти държиш ръката ми, ме убива. Играеш ли си с мен? Как можеш да ми го причиняваш? Нищо ли не означавам вече за теб? Само един заместител ли съм?

Но не ги казах.

Ди обаче ме гледаше така, сякаш ги беше чула; очите й се бяха разширили толкова, че се замислих дали наистина не съм ги казал на глас. Тя извърна поглед встрани, към празния тротоар, после сведе очи надолу, като че ли видът на нейните „Док Мартинс“ щеше да й вдъхне смелост.

— Смятах да ти кажа. Че наистина го харесвам. Люк.

— Харесваш го — повторих думите й и чух гласа си: глух, невярващ тон, но не се опитах да го променя.

— Добре. Обичам го. Не исках да ти го казвам. Чувствах се виновна. Макар тогава да смятах, че с теб сме само приятели. — Поколеба се за миг, но нямах намерение да я облекчавам. — Беше ми наистина много трудно, след като той… си тръгна. Знаех, че никога вече няма да го видя, и знаех, че трябва да го преодолея; чувствах се така, сякаш се катеря нагоре, за да изпълзя от дълбока дупка, и просто се хванах за най-близкото нещо, което намерих, и това беше ти, а не трябваше да го правя. Сгреших.

Погледна ме и за пръв път вече в очите й имаше сълзи и знаех, че ще направя всичко, което поискаше от мен, както винаги.

— Моля те, Джеймс. Главата ми ще се пръсне. Ти си най-най-добрият ми приятел и не мога да изгубя и теб.

— Не мисля, че мога да го направя — казах аз. — Това, което искаш.

Почувствах се добре, че не излъгах. Такава беше истината и нищо не можех да сторя.

Ди се загледа в мен за секунда, преглъщайки думите, които се канеше да каже. После прикри лицето си с ръце и се извърна настрани. Разплака се така, както плачат хората, когато не ги интересува кой ги гледа, когато са толкова смазани, че не им пука изобщо дали някой ще види, че се разпадат.

Не можех да го понеса.

Хванах я за раменете и я придърпах в прегръдките си. Познатата силна миризма на шампоана й ми подейства като машина на времето и ме върна към безбройните прегръдки, които бяхме споделяли през годините, в които я познавах — преди Люк — когато тя се нуждаеше единствено от мен. Отпуснах челото си на рамото й и се загледах в отражението ни в прозореца — ние, двамата, отново прегърнати. Моля те, не мисли за него в този момент.

— Няма — прошепна Ди и зарови по-дълбоко лицето си в рамото ми, напоявайки със сълзите си тениската ми.

Не знаех дали помагам на Ди да излезе от дупката си, или тя ме въвличаше със себе си навътре.

— Знам, че съм луда. — Гласът й пак звучеше нормално. — Просто остани с мен, Джеймс. Става ли? Докато всичко това отшуми, докато забравим за лятото… И може би, може би тогава ще опитаме отново. И този път ще бъде по правилния начин. И няма да объркам нещата.

Не знаех дали има предвид да опитаме да бъдем отново приятели, или пак да се целунем, или да дишаме, но точно сега всяко едно от тях ми се струваше болезнено свързано с усилията ми да се опитам да й повярвам. Погалих косата й, притеглих я към себе си, знаейки с абсолютна сигурност, че тя ще ме нарани отново и че не бях толкова силен, за да я отблъсна, преди да ми го причини.