Маги Стийвотър
Балада (44)

Джеймс

— Елинор от небесата, ти не ми каза истината.

Кернунос тръгна покрай нашия кръг. Също като мъртъвците, той не идваше по-близо, но не се и отдалечаваше прекалено. В тази обстановка беше дори още по-страшен — застанал на сцената, където аз четях репликите си, минаващ пред пианото, на което бяхме свирили с Ноала. Той не принадлежеше на това място. Кернунос обърна украсената си с рога глава към кръга и с потрес видях очите му за пръв път. Вдлъбнати черни ириси, обрамчени с опушена червена линия, събрали в себе си цялото бъдеще, минало и настояще на света. Да гледаш в тях беше като да се давиш. Сякаш потъвах. Сякаш се виждах в огледало. Затворих за миг очите си.

— Винаги казвам истината — отвърна Елинор. Звучеше леко обидено. — Не мога да говоря друго.

— Обеща ми наследник. — Кернунос се вгледа в кръга. Имах чувството, че гледа само мен. — Не трима.

Елинор вдигна сърцето на консорта в ръката си.

— Е, нещата излязоха малко извън контрол. — Погледна към мен и присви устни. — Предполагам, че няма да ми дадеш известно време да оправя положението, нали?

— Нещата са такива, каквито са — каза Кернунос. — Кръгът е начертан. Аз съм тук. Вътре има трима души и нищо няма да се промени, докато не бъде избран моят наследник.

Елинор затвори очи за секунда и после ги отвори рязко.

— Така да бъде.

Кернунос проговори:

— Аз съм Господарят на смъртта. Аз пазя мъртвите и те пазят мен. Заслужил съм мястото си тук. Аз укрепих редиците на мъртвите, преди да се присъединя към бездиханните. Тези тримата достойни ли са? Може ли някой сред моя народ да гарантира за тях?

Мъртвите се размърдаха, започнаха да се обръщат и пренареждат.

Тъмна, неясна фигура изникна като петно пред очите ни и от нея се чу глас. Сиобан.

— Аз умрях от ръката на гайдаря.

Крилата твар, увиснала като паяк над столовете в залата, с искрящи червени очи на тъмния череп, се обади:

— Аз умрях от ръката на консорта.

Ди затвори очи и отпусна глава на рамото ми.

Отровният облак, който някога беше Линет, се плъзна напред.

— Повелителката на детелините ме уби.

Сериозно си помислих, че това е лъжа. От друга страна, да лъжеш Кернунос, дори самият ти да си мъртъв вече, ми се струваше много тъпа идея. Прошепнах на Ди:

— Вярно ли е?

Тя тръсна глава за потвърждение.

— Те ме подведоха. Знаеха, че трябва да убия някого, за да може това да проработи. Всичко, което искаха, беше моето сърце за него.

Погледнах към Кар, към искрящите капчици пот по челото му и изведнъж разбрах какво искаше да постигне Елинор. Представих си съпруга й, който е едновременно и повелител на детелините, и господар на мъртвите — феите щяха да бъдат свързани с унищожителната сила, която беше погубила Дилия; щяха да ходят, където си поискат. Едва сега проумях напълно какво беше подтикнало онова създание от света на феите да дойде на кладата при мен.

— Значи всички вие сте достойни — каза Кернунос. — Но наследник може да бъде само един. — Очите му се задържаха малко по-дълго върху Ди и по тялото ми премина студена тръпка.

Внезапно попитах:

— Защо искаш наследник?

Увенчаната с рога глава се завъртя бавно към мен.

— Уморен съм, гайдарю. Искам да се оттегля. Минаха векове, откакто застанах като теб в този кръг.

— Така ли избираш кой да те наследи? — продължих аз. — Който е блъснат или падне случайно в този кръг, е достатъчно силен, за да владее над тях? — Посочих към кипящите форми в залата.

— Наследникът ми ще се научи как да се справя — отвърна Кернунос с напълно равен глас, сякаш това, че го бях заговорил, му беше безразлично. — Както се научих и аз. Ще има много време пред себе си, за да открие това, което знам.

— Значи смяташ, че всеки от нас може да върши твоята работа? — Махнах с ръка към Кар. — И той? Колко ли е умен, щом дойде в кръга вече мъртъв? И Ди? — Обърнах се отново с лице към нея. — Тя дори не може да понесе мисълта, че е убила някого.

— А ти? — попита Кернунос.

— Аз? — Показах му изписаните си с думи ръце. — Не мога да контролирам себе си, какво остава за легиони мъртъвци. Аз съм едно малко, надуто лайно, което не се интересува от никого, освен от себе си. Питай когото искаш. Те ще ти кажат.

Кернунос сведе главата си към мен.

— Това не е вярно, гайдарю. Знам какво се крие в сърцето ти. И затова избирам теб за мой наследник.

Мълчание. Нищо.

Отпуснах ръце. Песента му звучеше в главата ми. Можех да усетя как смъртта в него, пълното отсъствие на живот, странността му, древната му мрачна и мъчителна сила се носят край мен.

— Не — прошепна Ди. — Не и ти, Джеймс. Ти направи достатъчно заради мен. — Погледна към Кернунос. — Вземи мен вместо него.

Кернунос поклати глава.

— Не, Повелителко. Гайдарят е прав за теб.

— Тогава вземи мен — каза Съливан. Протегнах се и го видях как се влачи към кръга, все още притискайки към тялото си покритата си с кръв ръка.

— Бройката в кръга не може да се променя — каза Кернунос.

— Може, докато наследникът все още не е избран — отвърна Съливан. Пристъпих бързо към него и му подадох рамо, за да го подкрепя. Очаквах да ме отблъсне, но той се отпусна тежко. От ръката му потече още кръв, стигна до пръстите му и заля железния му пръстен. — Ти избираш, а аз съм тук. Никой не е казал, че не можеш да промениш мнението си. Промени го. Вземи мен.

Поръбените в червено очи се взираха в нас двамата.

— Защо да променям мнението си, Паладине?

— Защото аз съм всичко, което е и Джеймс, но умирам.

— Има ли някой сред мъртвите, който да гарантира за теб?

Съливан замълча за секунда, а после кимна. Извън кръга бавно се надигна една фигура, тъмна, решителна форма, все още пълна с ярост. От другата страна на консорта Ди трепна.

— Аз мога да гарантирам — изръмжа Дилия. — Той открадна моя амулет. Умрях от неговата ръка.

Съливан пъхна трепереща ръка в джоба си и извади три клонки, завързани с червена панделка, идентични на тези, които ми беше дал. Показа ги на Кернунос, сякаш за да му докаже, че е амулетът на Дилия.

Не бях сигурен дали наистина искам Рогатия да промени мнението си. Не исках Съливан да умре, но не исках и точно това да бъде съдбата му. Исках всичко да свърши и той да се върне към нормалния си живот, независимо че е бил част от света на феите. Имах нужда да ми докаже, че това е възможно.

До мен Съливан леко трепна, залитна и се наклони още повече. Опитах да се задържа прав и извърнах лице към черната фигура на сцената.

— Кернунос. Моля те, направи нещо.

— Паладин — каза той, обръщайки се към Съливан. — Ти си моят наследник. Назовавам те Господар на мъртвите. Ти ще пазиш мъртвите и те ще пазят теб. Ти…

Щом Кернунос проговори, Ди ме сграбчи за ръката и ме издърпа встрани от Съливан. Трябваше да подскоча, за да не стъпя върху Кар.

— Пусни ме! — изкрещях й ядосано, но после видях защо го беше направила. Съливан потъмняваше, сякаш поглъщаше светлината в себе си. Разпери ръцете си встрани, черното му палто се извиваше и издигаше във въздуха. Сведе глава. Чувах песента на Кернунос като стенещ вопъл в главата си и стомахът ми се преобърна. Не исках да видя как от главата на Съливан поникват рога.

Но те не поникнаха. Всички започнахме да отстъпваме встрани от него, дори и Кернунос, давайки му повече пространство. Гледахме го как стои там с разперени ръце и сведена глава. После, докато мигнем, огромни черни криле се издигнаха над него. Той повдигна глава и отвори очи.

Все още бяха неговите очи.

Издишах шумно; не бях осъзнал, че съм сдържал дъха си в последните няколко секунди.

От другата страна на Съливан Кернунос разруши кръга, като прокара крака си през очертаната с пепел линия. Всяка тъмна форма в залата се впусна към дупката в кръга, започна да се блъска и натиска, за да влезе вътре. Дилия беше най-отпред.

Съливан каза много спокойно:

— Спрете.

И те го направиха.

Той се обърна към мен. Опитвах се да не зяпам към крилата му. По дяволите.

— Джеймс. — Гласът му ми се стори странен и дрезгав. — Вземи Диърдри и се върни обратно при кладата. Никой няма де те докосне.

Докато казваше последните думи, погледна към Елинор. Устните й се присвиха гневно надолу.

— Както заповядаш.

Зад Съливан Кернунос слезе по стъпалата от сцената и тръгна по пътеката между редиците към вратата. Беше свалил товара си и предполагам, за него това беше краят. Кой знае къде щеше да отиде. Или откъде беше дошъл. Може би сега беше просто обикновен тип като мен и Съливан.

— Съливан… — казах аз, вдигайки поглед от крилете към лицето му.

— Побързай — прекъсна ме той и прозвуча повече като учителя, когото познавах. — Хелоуин е и аз съм Господарят на мъртвите. Не искам да те убивам. Върви.

— Благодаря — отвърнах аз и този път не ми се стори толкова странно, че го казвам.

Хванах Ди за ръката и двамата се затичахме навън.