Маги Стийвотър
Балада (19)

Джеймс

Когато извадих стека с шестте бири от раницата си, Пол ме погледна така, сякаш бях снесъл яйце. Поставих ги на бюрото близо до леглото му и обърнах стола с облегалката напред, преди да седна на него.

— Все още ли искаш да се напиеш?

Очите на съквартиранта ми станаха два пъти по-кръгли от обикновено.

— Човече, как, откъде…?

Протегнах се, за да взема химикалка от бюрото, и написах списъкът върху дървената плоскост, без да знам защо точно го правя. Но се почувствах по-добре след това.

— Архангел Михаил слезе от небето и аз го попитах: „Пич, как мога да изкарам бастуна, забит в задника на съквартиранта ми Пол?“, а той ми отвърна: „Доста работа ще трябва“. И ми даде шест „Хайнекен“-а. Не ме питай защо „Хайнекен“.

— Достатъчно ли са, за да се напия? — Пол все още гледаше шестте бири, сякаш бяха водородни бомби. — Във филмите пият като че ли цяла вечност и никога не се напиват.

— За биродевственик като теб ще са. — Бях доволен, че няма защо да се притеснявам, че Пол ще започне да повръща, благодарение на лекото надничане в бъдещето, което ме беше осенило изненадващо по някое време. Харесвах го, и то доста, но нямах желание да посвещавам дори една минута от живота си в почистване на неговата драйфня. — И всичките са за теб.

Той изглеждаше паникьосан от последните ми думи.

— Ти няма ли да пиеш?

— Всичко, което променя в някаква степен състоянието на ума ми, ме изнервя. — Изсипах химикалките и моливите от чашата, в която ги държахме, и те се разпиляха по цялото бюро.

— Защото винаги искаш да контролираш положението? — каза Пол, разкривайки необичайна за него наблюдателност. Погледна към чашата в ръката ми. — Това за какво е?

— В случай, че се притесняваш да пиеш от бутилка.

— Пич, вътре е пълно с всякакви боклуци.

Подадох му една бутилка и се обърнах отново към бюрото; взех един от маркерите, които бях извадил от чашата, и някакъв лист хартия. Започнах да дращя по него, а стаята се изпълни с острата химическа миризма на перманентното мастило.

— Извинявай, че те засегнах, принцесо. До дъно. Пицата ще бъде тук всеки момент.

— Какво правиш?

— Подсигурявам нашето лично пространство. — Показах му импровизираната табела, която бях сътворил. „Пол е неразположен. Моля, не прекъсвайте съня му. Пол“. Бях нарисувал сърчице около името му.

— Ти си задник — каза той, а аз се надигнах и отворих вратата толкова, колкото беше нужно да залепя листа от външната страна с малко тиксо. Зад гърба си чух как бутилката се отваря. — Пич, това мирише отвратително.

— Добре дошъл в света на бирата, приятелю. — Стоварих се върху леглото си. — Както всички пороци, тя носи своите предупреждения, които ние, хората, обикновено пренебрегваме.

Пол потърка студената пара по външната страна на бутилката.

— Какво се е случило с етикета?

Не беше нужно да знае колко време ми трябваше, за да отлепя и изтъркам всички етикети. Както се казва, когато обичаш…

— Продават ги по-евтино, ако са без или с повредени етикети.

— Сериозно? Хубаво е да го знам. — Пол направи гримаса и отпи една глътка. — Как ще разбера, че съм се напил?

— Ще станеш забавен като мен. Или поне по-забавен, отколкото си обикновено. Може да е малко, но пак ще е от помощ.

Пол ме замери с капачката на бутилката.

— Пий, преди да е дошла храната — казах аз. — Бирата действа по-добре на празен стомах.

Гледах го как изпива половината бутилка, след това станах, извадих сидиплейъра си.

— Къде са ти дисковете? Имаме нужда от малко музика за събитието.

Той изгълта на един дъх другата половина — на финала малко се задави — и посочи небрежно с ръка под леглото си. Подадох му втората бутилка, после легнах на пода и погледнах отдолу, подготвен за най-лошото. Човек трябва да внимава с мислите си. Очите на Ноала ми се присмиваха на сантиметри от моите, искрящи в полумрака под леглото на Пол.

— Изненада — каза тя.

Не ме изненада, помислих си аз.

— О, напротив. Мога да чета мислите ти, помниш ли? — Посочи с ръка над себе си. — Забавно е това, което правиш. Бирата истинска ли е?

Вдигнах пръст до устните си и ги присвих — шшш. Ноала се ухили.

— Ти всъщност не си добър човек — изкоментира тя. — Едно от нещата, които харесвам в теб.

Побутна към мен кейса с дискове на Пол и остана излегната на пода, подпряла брадичка на лактите си.

— Доскоро!

Изправих се и погледнах да видя как се справяше Пол. Вече изглеждаше по-отпуснат. Бог да благослови бирата и падането на задръжките.

— И така, да проверим какво имаш тук? — казах аз, но не изчаках отговора му и започнах да преглеждам дисковете. — Пол, всички тези хора са отдавна умрели.

— Бетовен всъщност не е мъртъв. — Пол повдигна бутилката бира към мен. — Това е просто слух. Димна завеса. Избягал е във Вегас и жени хората.

Засмях се.

— Абсолютно си прав. О, Пол. Пол. Каква е тази гадост! Имаш диск на Кели Кларксън^[1]. Кажи ми, че е на сестра ти. Кажи ми, че имаш сестра.

Той ме погледна гузно.

— Ей, има добър глас.

— Божичко, Пол — прегледах и останалите дискове. — Вкусът ти е ужасен. Все едно си бил изоставен сред пустинята. „Уан Репъблик“? „Марун Файв“? Шерил Кроу? Да не си малко момиченце? Не виждам дори едно нещо, което мога да пусна, без да рискувам да ми пораснат гърди и да ми се прииска да нагъна купа шоколадов сладолед.

— Я си ми ги върни — каза той. Взе кутията с дискове от ръката ми и извади един. — Дай ми още една бира, докато пускам това. Мисля, че ще свърши работа.

Затова се случи така, че слушахме „Hit Me Baby One More Time“ на Бритни Спиърс, когато дойде момчето с нашата пица със зелени чушки, допълнително кашкавал, допълнително сос, допълнително калории и всичко каквото си трябваше.

Доставчикът ме погледна изумено, когато чу музиката.

— Приятелят ми има тежък период — обясних на момчето и му подадох бакшиша. — Има нужда от Бритни и допълнително кашкавал, за да го преодолее. Опитвам се да го подкрепям.

Пол вече беше започнал да си тананика, когато отварях кутията; подадох му едно парче и взех и за себе си.

— Това е страхотно, пич — каза той. — Разбирам защо колежаните постоянно го правят.

— Бритни Спиърс или бирата?

— Изпрати сърцето ми^[2]… — изпя към мен Пол.

Създадох чудовище.

— Пол — започнах аз. — Мислех си за онази задача с проекта за метафората.

Той изучаваше с интерес кашкавалената нишка, точеща се от парчето пица към устата му. Проговори внимателно, за да не я разкъса.

— Колко е гадна ли?

— Точно така. Затова си мислех, че можем да направим нещо друго. Заедно.

— Пич, проверих в нета. Струват около четирийсет и пет долара.

Повдигнах горния слой кашкавал от моето парче пица и махнах малко от соса.

— За какво говориш?

Пол махна с ръка.

— О. Мислех, че искаш да си купим от готовите проекти по интернет. След като Съливан го спомена, проверих какво е положението. Четирийсет и пет долара и си готов.

Отбелязах си наум да напомня на Съливан, че ние, учениците, сме млади, незрели и впечатлителни.

— Всъщност имах предвид да направим нещо напълно различно за тази задача. Наистина ли ще си купиш тема?

— Нее… — каза тъжно Пол. — Дори и да имах кредитна карта, с която да го направя. Поредното доказателство, че съм пъзльо, нали?

— Смелостта не се доказва с това да купиш нечия чужда тема — уверих го аз. — Когато изтрезнееш, искам да ти прочета нещо. Една пиеса.

— Пиеса за Хамлет. — Той протегна ръка и каза с леко пелтечене: — Пппрочети ми я сега.

Взех тетрадката от леглото си и я метнах към него.

Пол прегледа набързо текста на „Балада“, като си тананикаше заедно с Бритни. След известно време млъкна.

— Джеймс, това е дяволски добро.

— Очаквал ли си друго от мен?

— Съливан! — предупреди ме Ноала. Хвърлих бърз поглед към леглото, а после се втурнах напред тъкмо когато се чу потропване отвън. Отворих и излязох в коридора, като затръшнах вратата зад гърба си.

Съливан ме гледаше строго.

— Джеймс.

— Мистър Съливан.

— Тази вечер музикалният ти избор е доста интересен.

Сведох леко глава.

— Иска ми се да вярвам, че времето, прекарано в „Торнкинг Аш“, ще ни научи да ценим всички музикални жанрове.

Отвътре се чу как Пол взе много висок тон. Мисля, че хлапето имаше истински талант. Май беше пропуснал призванието си. Не трябваше да свири на обой, а да обикаля страната с турнето на Марая Кери.

— Божичко — каза Съливан.

— Съгласен съм. И така, какво ви води в нашето скромно царство?

Той изви врата си, за да прочете табелата, която бях окачил на вратата.

— Пицата. Момчето каза, че единият от вас пие нещо, което дяволски много приличало на бира.

— Кажете му, че няма да види повече пукнат бакшиш от мен, щом пропява като канарче при първия страшен поглед.

Съливан скръсти ръце на гърдите си.

— Затова ли Пол пее с такъв фалцет? Знам, че ти не си пил. Не миришеш на бира и определено си чаровен, както обикновено.

Усмихнах му се заговорнически.

— Мога съвсем честно да ви кажа, че никой от нас не пие алкохол.

Той присви очи.

— За какво говориш?

Вдигнах ръце в знак, че се предавам.

— Съквартирантът ми искаше да се напие. Аз исках да го видя как се отпуска. Три бутилки безалкохолна бира и мисля — направих пауза, тъй като Пол се опита да вземе друг висок тон и се провали драматично, — мисля, че и двамата сме доволни от резултата, и то спазвайки всички закони на любимата ни родина.

Устните на Съливан се изкривиха в лека гримаса, но той не ме възнагради с усмивка.

— Шокиращо, като се има предвид личността, замислила този гениален план. А как успя да заблудиш Пол?

— Момчето в градския бар беше така добро да ми услужи с празно кашонче от „Хайнекен“ и няколко капачки. Размених капачките на шест безалкохолни бири с тях и изтърках етикетите им, като измислих някаква глупава история за намаления пред Пол. Мисля, че сред барманите има големи сладури. Както и сред учителите ми. — Вдигнах многозначително вежди и го погледнах в очакване дали и той ще ми отвърне със същото.

— Осъществените ти машинации са изумителни; боли ме, като се замисля каква голяма част от свободното си време си посветил на това занимание. Е, не съм аз човекът, който ще съсипе една вечер, изградена върху солидните основи на приятелството, измамата и фалшивата бира. — Погледна ме и поклати глава. — Бог да ми е на помощ, Джеймс, но какво, по дяволите, си ти?

Примигнах изненадано.

— Един младеж, умиращ от нетърпение да влезе обратно в стаята си и да види дали може да накара съквартиранта си да обуе гащи на главата си.

Съливан сложи ръка на устата си, като че ли да изтрие усмивката, която беше тръгнала да се появява там.

— Лека нощ, Джеймс. Предполагам, че никой от вас няма да има на сутринта махмурлук.

Ухилих му се и се вмъкнах обратно в стаята, затръшвайки отново вратата зад себе си. Благодаря, Ноала.

— Няма проблем — отвърна тя.

— Кой беше? — попита Пол.

— Майка ти — подадох му четвъртата бира. — Още една и ще пикаеш като състезателен кон.

— Мислиш ли, че състезателните коне пикаят повече от обикновените? — попита той. — Не би трябвало, но от друга страна, ако не е така, защо казват „пикаеш като кон“?

Взех си още едно парче пица и се отпуснах на пода, близо до леглото му. Там беше малко по-студено, а освен това можех да усетя по-силно дъха на Ноала, ухаещ на летни цветя.

— Може би пият повече вода. А може би на никого не му пука дали другите коне пикаят.

— Не им пука дали другите коне пикаят — повтори като мое ехо Пол със смях.

И аз се разсмях, по напълно различна причина, и видях леката линия на саркастичната усмивка на Ноала. Можеш да бъдеш навсякъде и той пак няма да те види. Защо под леглото?

— Защото исках да ти изкарам акъла — каза Ноала.

Предложих й моето парче пица, а тя ми хвърли странен, направо шокиран поглед и после разтърси глава. Явно онази история за храната на феите, която те задържа завинаги в техния свят, може би наистина работеше и в обратната посока. Над нас музиката внезапно се смени и от сидиплейъра се чу един от моите албуми на „Брейкинг Бенджамин“.

— Ето това е истинска музика — казах аз.

На леглото Пол потропваше с крак в тон с ритъма.

— Бритни също е истинска, пич. Но това е малко по-добро. — Млъкна. — Пич, мисля, че ти си най-готиният приятел, който някога съм имал.

Прободе ме леко угризение. Съвсем леко.

— Защото ти донесох бира?

— Не, човече. Защото си толкова… знаеш. Толкова ти. Не си като всички останали. — Спря за миг и опита отново. — Когато те видях, поисках същото. Да не бъда като другите. Дори когато се държиш като задник, знаеш, го правиш като себе си, а не като някой друг, и всички те уважават заради това.

Ноала не откъсваше поглед от мен, докато той говореше. Очите й искряха в мрака, огромни върху луничавото й лице.

И ти ли мислиш същото?

— Особено за частта със задника — отвърна тя. Продължаваше да ме гледа втренчено, напрегнато, и аз не можех да направя нищо друго, освен също да отвърна на погледа й.

Не знаех какво да кажа на Пол. Мислех само колко прекрасно ухае Ноала и за малките разпръснати петна, които луничките образуваха по лицето й. Без да откъсвам поглед от нея, казах:

— Ласкаеш ме.

— Млъкни — отвърна Пол. — Просто приеми комплимента.

Ухилих се.

— Мислиш ли, че като изтрезнееш, ще продължиш да бъдеш толкова цапнат в устата?

— Няма начин.

Някак си се оказа, че с Ноала се държим за ръце. Не можех да си спомня как е станало; дали първо аз бях потърсил ръката й, или тя я беше протегнала от мрака към мен. Но аз държах ръката й, а тя държеше моята и пръстите й нежно шепнеха по кожата на китката ми, а моите галеха дланта й. Не знаех какво означава това — дали че просто си държахме ръцете и така е обичайно да се прави с откачена фея, или че чувството, което протичаше през мен, беше много повече от тръпка, предизвикана от близостта ми с магическо създание.

— Освен това — продължи Пол — ти също си откачалка като мен, а въпреки това си готин. Пишеш по ръцете си и си, не знам, истински маниак и все пак всяко момче, което те познава, иска да бъде като теб. — Главата му се удари в стената зад леглото. — Вдъхваш надежда на смахнатите като мен.

В този миг за мен пръстите на Ноала бяха целият свят. Исках да ме издърпа под леглото и да изчезнем двамата в мрака, но се овладях:

— Не си смахнат.

— О, пич, нямаш си и идея какъв изрод съм. Искаш ли да чуеш колко съм зле? Леле, няма начин да призная такова нещо на някого. Тази бира е страхотна.

Дъхът на Ноала заливаше лицето ми и бях сигурен, че моят — миришещ на сосове и зелени чушки — обливаше нейното, но дори и да имаше нещо против, тя не го показваше. Устните й се извиваха в невинна и красива полуусмивка, която съм сигурен, че щеше да изтрие от лицето си незабавно, ако си дадеше сметка за нея.

— Какво ще кажеш за това. Всяка нощ чувам музика.

Пръстите ми замръзнаха. Пръстите на Ноала замръзнаха. И двамата стояхме неподвижно, огледални образи един на друг.

— Всяка нощ чувам някаква песен, сякаш я сънувам. Като сън, в който се говори на чужд език, но можеш да го разбереш. Както и да е, тази песен е само списък. Списък с имена. — Пол млъкна и го чух как пие, пие и пие, и пие. — И просто знам, когато чувам имената, че това е списъкът на смъртта. Хора, които ще умрат. Не знам как, но съм сигурен, че е така, защото той винаги казва след това: „… не ни забравяй, възпей смъртта, за да не те запомним ний“.

Започнах да треперя. Досега не си давах сметка, че не треперех, както ставаше обикновено в присъствието на Ноала.

Гласът ми обаче прозвуча нормално.

— Кой е в списъка?

— Аз — каза Пол.

— Ти?

— Аха. И още доста имена на хора, които не познавам. И Съливан. И ти. И — не знаех коя е, преди да ми кажеш, но и тя е вътре. Ди. Диърдри Монахан, нали? Пич, мисля, че наистина всички ще умрем. Скоро. — Още пиене. — Сега вече съгласен ли си, че съм луд?

Ръката на Ноала се беше свила на юмрук в дланта ми.

— Не мисля, че си луд. Трябваше да ми го кажеш по-рано. Вярвам ти.

— Знам, че е така — отвърна Пол.

Потръпнах силно.

— Знам, че е така, защото ти излизаш да тичаш всеки път, когато той пее. Но ако аз ти кажа, че го чувам, и ти ми кажеш, че го чуваш, ще стане истинско, нали?

Ноала отпусна пръстите си и завъртя ръката ми бавно, докато думата, която бях написал на горната страна, заблестя в тъмното към мен: списъкът.

Мамка му, помислих си аз.

— Да — прошепна тя нежно.

— Мислех си, че тези гадости ще спрат, когато дойда тук. — Гласът на Пол звучеше жално.

— Аз също.

* * *

Оставих Пол да клима в леглото във въображаемия си алкохолен ступор и се оттеглих в банята на четвъртия етаж. Знаех, че е глупаво да й се обаждам, защото нямаше начин това да ме успокои, но разкритието на Пол ми изкара акъла. Не знаех къде се намирам. Едно беше да съм въвлечен в някакъв свръхестествен заговор и съвсем друго да чуя, че името на Ди е в списъка на мъртвите, и да си дам сметка, че и тя е затънала до гуша в някаква гадост.

— Ди?

Изтърках небрежно с нокът парченце зелена боя от тухлената стена. Навън нощта беше толкова тъмна, че стъклото на малкия прозорец беше като огледало, в което се отразяваше образът ми — уплашено момче с къса коса, допряло телефон до ухото си.

— Джеймс? — Ди звучеше изненадано. — Наистина си ти.

Няколко секунди не казах нищо. За миг беше ужасно болезнено да знам, че тя е от другата страна на телефона, споменът за думите й след нашата целувка ме прониза отново.

Трябваше да кажа нещо.

— Да… Странни неща стават тук.

Чух зова на нощна птица, пронизителен и ясен, идващ от съвсем близо. Не можех да кажа дали е иззад моя прозорец, или се чува през телефона откъм Ди. Гласът й беше тих.

— Тъкмо се канехме да си лягаме. Това е версията на „странните неща“ в момичешкото общежитие.

— Леле. Много опасно живеете. — Просто я попитай. — Ди, спомняш ли си, когато се сблъскахме един в друг на хълма? Помниш ли какво ме попита?

— Сигурно смяташ, че мозъкът ми е като на слон, за да помня оттогава. О. О. Онова.

— Да, за онова. Когато ме попита дали съм видял феите.

— Виждала ли си и други след това?

Дълга пауза. И после:

— Какво? Не. Господи, не. Защо, ти да не би да си видял?

Кожата ми още носеше аромата на летен дъжд и гора. Ноала. Въздъхнах.

— Не. Просто… ти добре ли си?

Тя се засмя леко — сладък, колеблив смях.

— Да, естествено. Искам да кажа… Всичко ми е наред. Нали така?

— Не знам. Аз те попитах.

— Тогава, да. Всичко е наред.

Гласът ми беше спокоен.

— И няма феи.

— Шшш.

— Защо шшш?

— Само защото те не са наоколо, това не означава, че ще се разхождам и ще крещя името им от покрива — каза Ди. — Всичко е наред — повтори тя.

Не казах нищо. Не бях сигурен какво да очаквам. Честно. Какво щях да правя, да я помоля да излезе навън? Въздъхнах и отпуснах глава на ронещата се стена.

— Просто исках да съм сигурен.

— Благодаря — каза Ди. — Това означава много за мен.

Погледнах в отражението си върху старите малки огледала на срещуположната стена. Джеймс от огледалото ми се намръщи, белегът му беше потънал в мрак, също като свъсените му вежди.

— Май е време да се прибирам — обади се отново Ди.

— Добре.

— Чао.

Затворих телефона. Тя не ме попита дали аз съм добре.