Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (9)

Глава 9

Краят на една връзка винаги те изненадва, мислеше си Кат.

Мислиш си, че контролираш положението. Мислиш си, че ти решаваш кога е свършило всичко. И тогава изведнъж нещата ти се изплъзват и ти напомнят, че нищо не зависи от теб.

Сега бяха само двамата. Точно както обичаше. Джейк отново беше при майка си, втория си баща и природената си сестра — сложно или не — и Кат можеше да спи в апартамента на Рори, без да се сблъсква с пъпчиви пубери.

Късно една вечер обаче, докато той наливаше в две чаши нещо червено и от добра реколта, тя забеляза, че е разчистил свободната стая. Там държеше екипировката за работата си — бели халати и панталони за карате, цветните колани с целофанените им опаковки, черно-червените кожени круши за ритане и боксиране. Всичко това беше изнесено, а на тяхно място се мъдреше плосък кашон от ИКЕА. Единично легло.

— Реших да обзаведа стая за Джейк. — Той дойде при нея на прага на стаята. — Не е честно спрямо момчето да го карам да спи на дивана.

— Но… ами екипировката?

Имаше предвид „Ами ние?“.

Рори й подаде чашата и повдигна рамене.

— Мога да я държа в залата. По-важно е Джейк да се чувства у дома тук. — Той я погледна и лицето му придоби студено изражение. — Какво има?

— Нищо.

— Стига, Кат. Ядосана си, че приготвям стая за Джейк. Личи си. Имам син, не можеш ли да го разбереш?

— А аз нямам. Ти не можеш ли да го разбереш?

— Няма да споря с теб. И няма да се извинявам, че имам дете.

— Не те карам да се извиняваш. — Изведнъж я обзе непреодолима тъга. Не това искаше. — Просто… не знам. Иска ми се настоящето да е също толкова важно за теб, колкото миналото.

— Виж, всичко ще се оправи. Вие двамата се разбирахте. Просто периодът е труден.

— За него или за мен? — Кат поклати глава. — Това не е добре. Разбира се, че искаш синът ти да се чувства у дома. В това няма нищо лошо. Що за безсърдечна кучка би се възпротивила? Просто си мисля, че може би е добре да не се виждаме толкова често.

Лицето му посърна.

— Само защото искам да освободя място за сина си?

— Защото аз самата имам нужда от повече пространство за себе си. Вината не е в теб. В мен е. Естествено е да искаш синът ти да се чувства у дома.

Да го напусне беше също толкова естествено. Ако искаше да намери нещо друго в живота си, трябваше да го допусне… как го наричат в списанията?

Време за търсене. Наричат го време за търсене.

 

 

Като част от стажа веднъж седмично Меган хващаше автобуса до местната болница и с още десетина други стажанти обсъждаха проблемите си.

Докторски седенки на сутрешно кафе, помисли си Меган, макар че ги оценяваше. След края им винаги си мислеше с облекчение: „Значи не съм само аз така. И за другите е същият невъзможен кошмар.“

Другите джипита бяха от всевъзможни класи и раси — почти половината бяха от азиатски произход, — но Меган не се съмняваше, че бяха като нея. Наближаващи трийсетте амбициозни хора с интелигентно изражение, академични виртуози, които бяха започнали леко да се износват. Меган си мислеше, че ръководителите им са постъпили много мъдро, давайки началото на тази традиция. Защото бъдещите лекари не можеха да разговарят със семействата и приятелите си за това, през което преминаваха. Никой друг не би ги разбрал.

— Имам една пациентка, чийто съпруг я бие — сподели една млада жена, блондинка, с коса, хваната на две опашки, и привилегирован произход, който струеше от всяка изречена гласна. — Идва веднъж седмично цялата в синини и охлузвания, понякога и със счупено ребро. Чудя се дали да не уведомя властите.

Един дебел китаец с детско изражение се вторачи в нея през очилата с черни рамки.

— Какво те спира?

— Уреден брак — въздъхна блондинката. — Опасявам се, че съпругът или семейството й ще я убият, ако полицията потропа на вратата й.

— Многообразие на културите — подсмихна се млад индиец. — Не е ли прекрасно?

— Не съобщавай на никого — отсече китаецът. Акцентът му представляваше странна смесица от кокни и кантонски диалект. Всичко звучеше като заповед. — Тя никога няма да подаде оплакване, а ти само ще й утежниш положението. Така е тук.

— Мразя, когато пациентите ми кажат да взема да се гръмна — оплака се момиче от пакистански произход с минипола и вид на гимназистка. — Забелязали ли сте? Правят го винаги, когато откажеш да им изпишеш исканото лекарство.

— „Темазепам“ — гърлено рече индиецът. — Винаги ми казват да взема да се гръмна, когато откажа да им сервирам „Темазепам“.

Меган си пое дълбоко дъх и изтърси:

— Бременна съм. — И се засмя.

Всички се втренчиха в нея. И продължиха да я зяпат. Меган се усмихваше сред неловкото мълчание.

След няколко месеца обща практика тези млади лекари бяха убедени, че са видели и чули всичко. Мъж, ухапан от хамстер по ректума. Съпруги, които си лягаха с чук под възглавницата, за да се защитят не от крадци, а от съпрузите си. Брат и сестра, оставени да се гледат сами, докато родителите им отишли да танцуват.

В Ибиса.

Гротесков парад от пощурели деца, крадливи наркомани, изоставени старци, мъже със заклещени пениси в тръбата на прахосмукачката, други мъже с разнообразен асортимент от плодове и зеленчуци, пъхнати в ануса, жени, бити и малтретирани от пияници, религиозни фанатици или ревнивци на ръба на убийството — всякакви насилници и жертви.

В бедняшки квартали, където всеки втори притежаваше бейзболна бухалка, макар че никой не играеше бейзбол, най-блестящите умове от тяхното поколение се грижеха за слабите, болните и умиращите. Бяха видели всичко и бяха написали рецептите.

Но една от тяхната група на пълни отличници и свръхамбициозни братя и сестри — бременна? Досега не бяха чували за подобно нещо.

— Мисля, че всичко ще се нареди — обясни Меган с престорена увереност, докато се усмихваше. — Бебето ще се роди в края на стажа, така че най-вероятно ще кърмя на изпита и макар че бащата не влиза в сметките, мисля, че ще се справя. Разбирате.

Не знаеха какво да кажат.

Бяха стигнали дотук, бяха се трудили усилено и видели какво ли не, а сега се бореха да избутат последната година преди придобиването на правоспособност. И бебе за капак? Бебе сега? Струваше им се ненормално — все едно изтощен маратонец да влезе на стадиона със залитане и да реши да премине финалната отсечка на ръце.

Младите лекари мълчаливо гледаха Меган, без да я поздравят, нито да изкажат съжаление. Бяха видели какви ли не странни картинки в държавните болници — но това? Сякаш не й вярваха. Меган огледа тези лица с различен цвят на кожата, но с еднакво изражение. „Шегуваш се, нали?“

Знаеше как се чувстват.

Понякога тя самата не можеше да повярва.

 

 

— Всичко се променя, щом родят — оплака се Майкъл. — Не само телата им — макар че и този момент го има, — но и целият им светоглед. — Той пресуши бирата си и даде знак на бармана за още една. Барманът не реагира. — Бебето се превръща в център на вниманието им. А мъжът едва се вижда на радара.

Бяха в една кръчма на две крачки от Холоуей Роуд. Близо до работата им, но за пръв път я посещаваха. И двамата не бяха любители на алкохола. „В италианския няма дума за «алкохолик»“ — казваше баща им, когато английските им приятели започнаха да пускат бирени коремчета към трийсетте, освен това и двамата предпочитаха да бъдат някъде другаде. Само че Майкъл изобщо не искаше да се прибира. Не че тук се чувстваше по-добре.

— Мислиш ли, че и с мама е било така? — попита Паоло. — Че е загубила интерес към баща ни?

Майкъл го изгледа.

— Не говори така за мама!

— Просто разсъждавам. За мен винаги е била пример за майка — Паоло се усмихна при спомена. — Готвеше и ни командваше, такива неща.

Майкъл също се усмихна.

— Да, много я биваше. Биваше я да бъде майка.

— Може и да се е променила. Може би, когато сме се родили, сме станали най-важното нещо в живота й. И може би татко е бил доволен. Винаги са изглеждали щастливи заедно, нали? По-щастливи от днешните двойки.

— В днешно време е различно. Мъжете като нашия старец ухажваха първото момиче, в което се влюбеха, оженваха се и туй то. На работа и вкъщи и никакво заиграване през останалото време. Сега сме подложени на какви ли не изкушения. Сега има много жени, които харесват секса не по-малко от мъжете. Докато не се ожениш за тях.

Паоло наблюдаваше брат си, който гледаше унило в полумрака на „Плъха и тромпета“, и си помисли колко близък го чувства и колко много все още го е грижа за този мъж. Колко много го обича.

— Нека да изясним нещо — започна Паоло. — Всъщност вината не е твоя, че чукаше Джинджър отзад. Жена ти е виновна за всичко.

— Говори по-тихо, моля те. — Майкъл се огледа наоколо като престъпник. — Само казвам, че се променят. Голямата разлика е не да живеете отделно или заедно. Не да си женен или ерген. Голямата разлика е да сте само двамата или с дете — отбранително го изгледа Майкъл. — Обичам дъщеря си, не бих могъл да я обичам повече.

Паоло постави длан върху ръката на брат си.

— Известно ми е. Така че престани да си вадиш онази работа навън. Нали не искаш да стигнеш до развод? Не искаш Клои да израсне без теб. Искаш един ден и тя да създаде семейство като на нашите родители, нали? Здраво семейство.

— Няма вече такива семейства.

— Само че е лудост да зарежеш семейството си заради едно бързо чукане. Безумие! Ти обичаш семейството си, Майк, и не искаш да го загубиш.

— Джинджър е много специална.

— Е, всички са много специални, когато те тресне хормонът, Майкъл. Само че това преминава, не е ли така? Това желание. Тази страст. Този… не знам — глад. Изчезва. Знаеш го по-добре от мен, имал си толкова момичета. Но с Наоко имате нещо, върху което можете да изградите живота си.

Майкъл оброни глава.

— Обичам Наоко. Обичам и Клои, но откакто се роди, се питам: как можеш да имаш толкова любов в живота си и толкова малко радост?

— Такава ли е представата ти за радост? Секс без чувства с една всъщност непозната жена?

— Ами все е някакво начало.

— Глупаво копеле! Предполага се, че жена ти е тази, която има следродилна депресия, не ти!

Паоло си мислеше, че с него, Джесика и детето им ще е по-различно.

„Нямам нищо против безсънните нощи, никненето на зъби, смяната на пелени и каквото там друго се налага. И дори нямам нищо против, ако бебето се превърне в най-важното нещо в живота на жена ми и правим секс по план. Искам тя да обича нашето бебе така силно. Едно бебе заслужава да е по-обичано от мен.

Онова, което става с Майкъл, Наоко и Клои никога няма да се случи с нас. Ние ще сме добре. Само да минат тези девет месеца! Само това.“

После остави брат си в потискащата кръчма и се прибра вкъщи при бременната си съпруга, нежно допря ухо до плоския й корем и това беше най-хубавото нещо на света — двамата усмихнати, изпълнени с неподправена радост, ослушващи се за недоловимите сърдечни тонове, в очакване, на какъвто и да е сигнал от центъра на вселената.

 

 

Четиринайсета седмица, мислеше си Меган, докато повдигаше с усилие изморените си крака надолу по стъпалата от кабинета. Чуваше как един мъж с бръсната глава крещеше на жената на регистратурата, че знае правата си.

Четиринайсета седмица, мислеше си тя, опипвайки леко корема си — успокоителен жест, макар че нямаше представа дали иска да успокои бебето или себе си. Коремът й беше започнал да личи. Дрехите й отесняха. Бебето се учеше да смуче палеца си. Наистина се случваше.

В кабинета имаше диплянка за бъдещи майки със заглавие „Първото тримесечие“, пълна с полезни съвети за бременни жени с идеално подреден живот.

Включи партньора си. Опитай се да поспиваш малко през деня. Не се противи на изтощението. Купи си удобен сутиен за бременни. Накарай партньора си да ти направи релаксиращ масаж. Плувай редовно. Разговаряй с партньора си. Не страдай мълчаливо.

Меган често преглеждаше диплянката, когато искаше да се посмее хубавичко.

— Меган?

Беше Уил, притеснен, и първоначално тя изпита абсурдното удоволствие да го види. Включи партньора си. Накарай партньора си да ти направи релаксиращ масаж. Но Уил вече не й беше партньор и не бе баща на детето й. Беше й изпратил порой от съобщения по мобилния, които бе изтрила, без да прочете. Какво имаше да се обсъжда? И все пак изпитваше сладко-горчивото съжаление за пътя, който не беше поела.

Ако той можеше да обича само нея, още щяха да са заедно. Вероятно един ден щяха да се оженят и накрая да си народят сладки дечица, които щяха да прекарват неделите с обожаващите ги баба и дядо в предградието „Хампстед Гардън“. А сега дори не искаше да погледне съобщенията му. Колко бързаме да забравим онези, които сме обичали!

— Изглеждаш добре, Меган.

Бяха толкова близки. Затова се зарадва да го види. Съмняваше се, че някога ще бъде толкова близка с друг мъж. Бяха разполагали с цялото златно, безгрижно време през студентските си години. Нощи, в които бяха разговаряли с часове, разголвали душата си и споделяли най-съкровените си тайни и истории. Нощи, през които не си лягаха, защото не можеха да се разделят. Нощи, когато пиеха, пушеха и наблюдаваха изгрева.

Не че Меган не можеше да намери по-добър мъж от Уил. Само че никога повече нямаше да има толкова време за губене. Чак сега осъзна колко е била самотна.

— Искам отново да бъдем заедно, Меган.

Невъзможно. Заради стореното от него. Заради стореното от нея. По-добре да приключеше още сега.

— Бременна съм, Уил.

Челюстта му увисна.

— Не е твое — бързо добави тя.

Меган винаги беше смятала, че онази сцена в „Четири сватби и едно погребение“ беше малко нереалистична — онази, в която Анди Макдауъл разказва на Хю Грант за мъжете, с които е спала, а той само поглежда малко глуповато и изрича: „Мили Боже, жено, горкият аз!“

На Меган винаги й се бе струвало малко пресилено.

— Меган, уличница такава! — успя да изрече Уил със зачервено от гняв лице, не точно като Хю Грант, като се мъчеше да не заплаче. — Проклета уличница!

Съвременните мъже не очакваха девственост от жената, но със сигурност искаха да си запазят илюзията за чистота. Истината? Не можеха да я понесат!

— Кой е той, мръсна уличнице? Ще го убия?

Илюзорна чистота, рече си Меган. Само това искаха. Невъзможно, когато очакваш дете.

 

 

Джесика влезе в „Майчинството от А до Я“ с притеснение и гордост.

Из магазина бавно се разхождаха жени в различен стадий на бременността и разглеждаха дрехите за бременни — комбат панталони с огромни платки отпред, ластични колани, туники на цветя, строги черни офис панталони, също с онези ластични колани. Различни дрехи за бременни за различен стил на живот и различни бъдещи майки.

Жените от време на време поглаждаха покровителствено издутите си кореми, жест, който Джесика също правеше несъзнателно — тайното ръкостискане на бременните.

„Майчинството от А до Я“ се различаваше от другите магазини. Тук нямаше отегчени съпрузи и гаджета, които да чакат и да въздишат. Никой не бързаше за никъде. Жените като че ли разполагаха с цялото време на света. От време на време си разменяха по някоя приказка с продавачките и разговорите им бяха смесица от банални и много важни неща. „Имате ли от тези панталони с джобовете в каки и в зелено? О, терминът ми е следващия месец.“ Джесика не можеше да престане да се усмихва на себе си. Защото мястото й беше тук.

Избра от щендера розова рокля на цветя. Забеляза, че много от дрехите не се различават от тези, които младите свободни жени биха облекли, отивайки в някой бар или клуб. Вероятно ставаха за Меган, но не и за нея. Ала розовата рокля на цветя отговаряше изцяло на представата на Джесика за рокля за бременни.

— Красива е, нали? — попита продавачката.

Джесика се усмихна.

— Страхотна е.

— Няма причина да не изглеждате изискана и секси през бременността. „Майчинството от А до Я“ има за цел да ви помогне да показвате с гордост корема си.

Джесика погледна към своя.

— Не се тревожете — усмихна се продавачката. — Коремът ще порасне, уверявам ви. Предполагам, че сте в третия месец, нали?

— Всъщност още не.

— Искате ли да я пробвате?

Защо не? Джесика вече беше член на клуба. И макар че нормалните й дрехи все още й ставаха, нямаше причина да не започне да подготвя гардероба си за идните месеци. Тя винаги малко избързваше.

Напусна работа, за да стане майка — още преди да е забременяла. Разтръби за бременността си, преди да е влязла в третия месец. А сега си купуваше дрехи за бременни, когато все още се побираше в десети размер. И това само защото не можеше да чака, нямаше търпение да прегърне бебето си, да създаде истинско семейство, отново да води нормален живот.

Беше в пробната, все още със собствените си дрехи, когато почувства нещо мокро в обувките си. Не разбираше. Мокрота в обувките. Заради това не се сети, че кърви. Защото единственото усещане бе за мокрота в обувките.

С нарастващо усещане за страх Джесика започна да се съблича и тогава видя кръвта. Толкова много кръв. По ръцете й, по още неплатената рокля. Обхвана я паника.

Цялата тази кръв, мокрота в обувките и роклята на цветя още в ръцете й, напръскана неизвестно как с кръв.

Моето хубаво бебе!