Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (24)

Глава 24

В бретона на малката Уей се бе закачило парченце от корнфлейкс.

Само Паоло беше там, за да го види. Джесика прекарваше поредния ден на опашката в британското посолство. Всеки ден ходеше дотам, вземаше си номерче само за да й кажат няколко часа по-късно, че все още няма новини. Молбата за паспорт на малката Уей още не беше обработена.

Така че в скромната им стая в пекинския „Шератон“ само Паоло видя мокрото парченце от зърнена закуска, увиснало върху косата, която никога не е била подстригвана, и нещо в гледката на това парченце, увиснало над невинното съвършенство на това лице, докосна сърцето му и събуди чувства, които дори не можеше да назове.

Това беше само един миг в живота на дъщеря му, който един ден ще бъде загубен завинаги, но не преди последния му час на тази земя. Винаги щеше да си спомня за парченцето от корнфлейкс върху бретона малката Уей.

Паоло знаеше, че се превръща в друг човек сега, когато всичко в това дете — особено парченцето в рехавото й бретонче — го караше да се замисли за преходността на живота и мимолетната му красота. Паоло се превръщаше в баща и сърцето му вече не му принадлежеше.

Сега тя беше тяхна дъщеря. Имаха документи на два езика за доказателство. В Пекин ги задържаха само опашките, бюрократите и безкрайните часове в британското посолство. Така че малкото им семейство засега беше с вързани ръце, изморено от кръстосване на площад „Тянанмън“. Стояха си в хотелската стая, където климатикът тихо бръмчеше.

Малката Уей започна да се върти неспокойно на високото столче и заплака от недоволство. Шепнейки успокоително, Паоло сръчно й забърса лицето, извади от устата й залъгалката „Хелоу, Кити“ и я вдигна от столчето.

— Време е за сън, красавице.

Хвана бебето с една ръка и отиде до прозореца — трийсет етажа по-надолу гъмжащите от движение кръгообразни улици на Пекин бяха огласяни от клаксони и тромби в сумрачната светлина — и той дръпна завесите.

Нежно я сложи да легне на подложката за преобличане, провери й пелената, подуши въздуха и я докосна, за да провери дали не е мокра. Когато със задоволство установи, че не е направила нищо, той я сложи в креватчето и застана от Джесината страна на леглото. После отиде до CD плейъра, който стоеше под огромния телевизор с плосък екран, и сложи единствения диск на малката Уей.

Бяха го купили от универсалния магазин на Улицата на вечния мир. Колекция от стари детски песнички, които изглеждаха непроменени от детството на Паоло. Сякаш идваха от друг век. Дори на Паоло текстовете за големи тлъсти кокошки, отглеждане на свине, господари и господарки и омагьосани принцове-жаби му се струваха праисторически. Не можеше да си представи какво говореха на малката Уей. Но веднага щом чу началото на първата, тя се умири и заспа.

Боби Шафтоу се сдоби със рожба.

Люлее я на ръце.

„На колянце или на ръце,

Боби Шафтоу обича ме.“

Паоло лежеше на леглото със затворени очи. Откъде идваха тези странни рими? Дали не бяха викториански? Когато стана ясно, че малката Уей много харесва песничките на този диск, Паоло беше проверил от вътрешната страна на кутийката кой е написал песните и кой ги изпълнява. Но отвътре нямаше информация, сякаш песничките просто си съществуваха и щяха винаги да си съществуват, поколение след поколение.

Паоло се унесе в сън, чудейки се дали децата на малката Уей също щяха да слушат тези думи и тонове, които я успокояваха в шератонското креватче в Пекин. Следващото нещо, което помнеше, беше как Джесика влетя шумно в стаята с викове и смях, като размахваше червения британски паспорт, а в него имаше снимка на дете, което приличаше на румен Буда, дебелобузо, с лице на покерджия и доста спокоен поглед към света.

Суматохата събуди бебето и Джесика я гушна и покри лицето й с целувки, докато Паоло търкаше очи, за да се разсъни, и се опитваше да си спомни какво искаше да покаже на жена си. После изведнъж се сети. Но когато погледна, парченцето корнфлейкс от бретона на дъщеря му го нямаше, бе изчезнало завинаги и в сравнение с историческата новина на Джесика му се стори глупаво да се опита да обясни чувствата, които беше събудило у него.

Затова само гледаше как съпругата му държи дъщеря му и се усмихваше, докато Джесика се смееше и показваше на бебето паспорта и четеше името й за пореден път. Уей Джуъл Барези. Много от осиновителите даваха на бебетата си западни имена, но Джесика винаги беше казвала, че това не е необходимо. Тя вече си имаше красиво име.

Всички тези нации, култури и истории, за да се създаде това момиченце, помисли си Паоло и почувства как се пръска от гордост.

Моята дъщеря, бъдещето.

 

 

Тук нямаше място за дебели хора.

Списанието беше пълно с млади хора, облечени по последния писък на модата, или с по-стари, които вървяха в крак с модата от двайсет години и повече. Младежите бяха униформено бледи, като че ли хиляди нощни клубове бяха избелили кожата им, докато по-старите бяха странно потъмнели, почти с оранжев оттенък — цветът на кожата им явно беше изкуствено потъмнен, докато цветът на косите им явно беше химично изсветлен.

Обаче всички имаха недохранен и ултрамодерен вид и огледаха с любопитство Кат, докато минаваше с патешка походка покрай бюрата им, в осмия месец, с двайсет килограма по-тежка от нормалното си тегло, притеснена заради новата си походка — това странно клатене вляво и вдясно, от което се чувстваше като огромен подут рак. Тя се стовари задъхана в стола срещу главния редактор.

Всички списания и книги за бременни представяха променящото се тяло като величествено и земно преживяване — в статии със заглавия като „Ти си бременна!“, „40 удивителни седмици!“ и „Честито! Успяхте, да надуете корема!“, където безброй пъти се споменаваха „вашите нови секси извивки“. За първи път в живота си тя се чувстваше безлична. Подпухнала, раздута, не се чувстваше удобно в кожата си. Мислеше, че привлича вниманието като кит в център по отслабване.

През нощта уголемените й гърди я караха да се чувства, сякаш дели леглото с двама дебели непознати, които не можеха да стоят мирно. Имаше само една утеха, задето се превръщаше в жената слон, и това беше лекото ритане, което като че ли винаги започваше веднага щом полегнеше да си почине.

— Прегледах папката с изрезките от статиите ви — каза главният редактор. Почти момче в ретро „Адидас“, твърде готин, за да се усмихва.

— С удоволствие бих вършила и друга работа — рече Кат и поглади корема си инстинктивно. — Не е задължително да са рецензии за ресторанти. Знам, че вече си имате критик в тази област.

— Травис? Харесва ли ви Травис?

— О, Травис е страхотен. Много го харесвам. Проявява такава… нетърпимост. Как само успява да изглежда напълно отвратен от всичко!

— Да, добър е. — Той почеса замислено козята си брадичка. — Бих искал да ви предложа нещо, но в момента е малко неудобно.

— Че защо?

Най-накрая усмивка. Като на анорексична акула.

— Как да се изразя? Защото не мога да възложа работа на човек, който може да роди през следващия половин час. Вижте, аз самият имам деца. Две момчета, на три и на една годинка.

Бре! Кой би си помислил? Понякога й се струваше, че тя е единственият човек на земята, който чака дете.

— Много скоро ще бъдете твърде заета, за да скалъпите хиляда думи за някоя долнопробна дупка. Не го ли знаете?

— Само че аз имам нужда от работа. Не мога да работя в ресторанти, защото приключват късно през…

Спря се. Той не беше лош човек. Стана й симпатичен, когато разбра, че има деца. Но всичко в измъченото му притеснено изражение говореше само едно.

Това не е мой проблем, госпожо.

Кат имаше усещането, като че работещият свят изведнъж преминаваше покрай нея. Почувства се стара, макар че в този офис имаше далеч по-стари от нея — всички онези четирийсетгодишни роби на модата, ветерани от Ибиса и закоравели от шумни веселби и екстази глави — някак си изглеждаха по-млади от Кат с техните голи пъпове, необременен живот и изкуствено изсветлени коси.

Кат стана да си ходи и отново погали корема си. Нагоре-надолу, нагоре.

Това почти недоловимо движение, с което казваше: „Не се тревожи, не се тревожи, не се тревожи, бебе.“

 

 

Попи седеше на високото столче и ядеше бебешко кисело мляко с пръсти. Малка пластмасова чиния с грозде я чакаше по-настрани на масата, на такова разстояние, че да не може да я достигне — награда, че си е изяла закуската или поне успешно я е размазала по лицето си.

Бавачката, едра жена от Ямайка на име Лъвли, се закикоти одобрително, когато Попи насочи още едно юмруче с кашата някъде в посока на устата си.

Отначало Лъвли й се стори бавачката мечта. Тя приемаше гледането на Попи като нещо повече от работа — изглеждаше искрено влюбена в детето. Меган се трогна, когато видя, че Лъвли беше поставила снимка на Попи в малката стая за гости, в която спеше през седмицата, преди да се прибере в петък вечер при многобройната си челяд в Скотланд Дистрикт. Лъвли беше съвършена. Имаше само един мъничък проблем.

На Меган й се искаше Лъвли да може да запомни коя от тях е майката на Попи.

Проследи как Лъвли пъхва зърно грозде в устата на Попи.

— Лъвли?

— Да, г’спожо?

— Спомняш ли си какво се разбрахме за гроздето?

Мълчание. Попи гледаше майка си, докато дъвчеше гроздето.

— Разбрахме се, че гроздето трябва да се бели.

— В кожата има много полезни неща.

— Да, но тя е още много малка.

— На една година.

— Обаче се роди преждевременно — изрече Меган, вече разтреперана. — Много пъти сме говорили за това, помниш ли? При недоносените бебета не се брои от датата на раждане, а от датата, на която е трябвало да се родят.

Кърк влезе в кухнята, заметнал на рамо голяма торба с леководолазна екипировка. Целуна дъщеря си по главичката.

— Ще правим нощно гмуркане при Санди Крак. Лягай си, не ме чакай. Довиждане, Лъвли.

— Довиждане, господин Кърк.

Меган отиде до масата и грабна една кутия с плодов сок.

— А това какво е?

— Ябълков сок — отговори Лъвли, начумерена и възмутена. Тя нежно избърса лицето на Попи и внимателно я вдигна от високото столче.

— Лъвли — започна Меган, — в този сок има захар. Захар! Попи пие сок без захар. Мислех, че сме се разбрали…

Те я гледаха. Дъщеря й и бавачката й. Вкопчени една в друга, втренчени в Меган с едно и също изражение.

Погледите им казваха: да, всичко това е много добре, оплакванията заради сока със захар, небеленото грозде и останалото. Само че ти не си тук по цял ден.

Нали, мамо?

 

 

— Смъкнете малко долнището — нареди Меган и си сложи гумените ръкавици.

Жената чевръсто смъкна долната част на банския си. Едното полукълбо на дупето й приличаше на бодливо прасе албинос — розово, кръгло и покрито с безброй черни бодли.

— Май сте седнали на морски таралеж — каза Меган. — Можете да се обуете. Ще ви предпиша нещо за болката.

Меган започна да си събира нещата, хвърляйки по един поглед към ярките платна на сърфистите. Една лодка за гмуркане се насочваше към хотела, червеното й знаме с диагонални черти се вееше от бриза. Дали Кърк беше на борда й?

— Само това ли? — попита жената.

Беше на трийсет и четири-пет, почерняла, с поддържано тяло, скъпи руси кичури в косата, без съмнение влиятелна персона в Лондон. Свикнала да получава всичко, което поиска. В Барбадос имаше много като нея.

— Болкоуспокояващите са най-доброто за вас — обясни Меган. — При бодлите на морския таралеж най-добре е да ги оставите сами да изскочат. Опитите да ги извадите повече ще ви навредят.

Жената се изпъчи. Несъмнено сигурно беше доста внушителна на някоя важна конференция. Сега с бодлите от морски таралеж в задника част от авторитета й някак се бе изгубил.

— Моля, не се обиждайте, но имате ли подходящата квалификация? — попита тя. — Или сте нещо като… не знам… медицинската сестра на хотела?

Меган се усмихна.

— Аз съм дипломиран лекар. Но ако не сте доволна от диагнозата ми, няма проблем да вземете такси и да отидете в спешното отделение на „Куин Елизабет“ в Бриджтаун.

Жената изглеждаше ужасена.

— В местната болница?!

— Много са добри в „Куин Елизабет“. Нека ви прегледат. Да чуете още едно мнение.

През прозореца видя как лодката за гмуркане спря близо до брега. Хора, облечени в неопренови костюми, се катереха или скачаха в плитката вода. Кърк беше сред тях. Хубаво. Можеха да обядват заедно. Меган се усмихна любезно на жената.

— Приятна почивка. Надявам се скоро да се почувствате по-добре.

Центърът по гмуркане беше на другия край на хотелския плаж. Меган мина през пищното фоайе, отвърна на поздравите на хотелския персонал и слезе на плажа. Морският бриз галеше лицето й и тя си пое дълбоко въздух. Това беше по-добър живот.

Но когато приближи центъра, видя Кърк да седи на плажа с едно момиче, облечено в неопрен.

Приличаше на една от онези шведки, които идваха на острова — освободена, независима и по-млада. Много по-млада, отколкото Меган си спомняше да е била някога. Кърк протегна ръка и отмахна мокър кичур коса от лицето на момичето. Дъхът на Меган спря. Преди да я забележат, тя се обърна и се върна.

После отиде с колата до източния бряг, паркира малката си витара на хълма над Батшеба и прекара следващите няколко часа в наблюдение как Атлантическият океан се разбива по скалните формирования.

Още не можеше да се прибере вкъщи.

Не беше настъпил моментът да освободи бавачката.

 

 

Полетът от Пекин до Лондон трае десет часа.

Момичето от „Бритиш Еъруейс“ на гишето сигурно беше харесало малката Уей, която от сладко бебе неусетно се превръщаше в чаровно детенце, защото тримата изведнъж се оказаха в салона за бизнескласа в самолета.

Джесика си бе представяла как гушка детето и отпива шампанско по пътя към дома. Само че се оказа все едно да пътуваш с дива маймунка.

При излитането малката Уей започна да пищи, когато я закопчаха с колана за скута на Джесика. Тя зави от гняв, когато не й позволиха да отиде до пилотската кабина. Три месеца след първата им среща беше добила опит в ходенето и с удоволствие го упражняваше при всяка възможност.

И макар че Паоло я люля, гушка и й обясни, че всичко ще е наред, тя си изплака очите през безкрайните часове над черните монголски планини, където времето вървеше назад и денят сякаш никога нямаше да свърши.

— Боже Господи! — промърмори един дебел бизнесмен, който беше изпил прекалено много чаши от безплатното шампанско.

Паоло, който държеше малката Уей, се обърна към него с побеляло от гняв лице.

— Сигурно ви е известно, че на бебетата е позволено да плачат. Съжалявам, че ви създаваме неудобство, наистина съжалявам, но на бебетата е позволено да плачат. И ако искате да кажете нещо за дъщеря ми — кажете го на мен. Не говорете за нея под носа си. Кажете го в лицето ми или си замълчете. Ясно ли е?

Уплашеният бизнесмен се скри зад своя Джон Гришам. Паоло се обърна, целият разтреперан, докато люлееше малката Уей.

Джесика не го беше виждала толкова ядосан. Съпругът й беше нежен, тих мъж — това бе една причините да се влюби в него.

Но когато дебелият бизнесмен в салона за бизнескласа се оплака от малката Уей, Паоло беше открил в себе си ярост, на каквато тя не подозираше, че е способен.

Странно, рече си Джесика, тази ярост й се стори най-естественото нещо на света.