Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (18)

Глава 18

Влезе в кабинета със срамежлива усмивка — едър мъж с бавна и непринудена грация в движенията.

Изглеждаше различно от другите мъже, които посещаваха кабинета на Меган и не просто защото в квартал, където бирените коремчета и нездравият тен бяха правило. Той беше в по-добра форма от повечето от тях. Различен го правеха старомодната му вежливост и галантните му маниери, почти непознати по тези улици.

Боксьорът.

— С кого ще се биеш този път? — попита Меган.

— С едно мексиканче. С обещаващ старт. Гледах филмите му. — Меган вече беше наясно — гледал е опонента си на видео. — Добър техничен боксьор, не кибритлия. Необичайно за мексиканец. Обикновено са смесица от двете.

— Изглежда опасен.

Същата срамежлива усмивка.

— Ще видим.

— Дъщеря ти ще дойде ли да те гледа? Шарлът?

— Шарлът? Не, ще остане с мама.

Боксьорът беше самотен баща. Съпругата му, също пациентка на кабинетите, ги беше напуснала. Имаше друг съпруг и друго бебе на път. За Шарлът се грижеше боксьорът, а докато тренираше — майка му. Без бабите тук щеше да е квартал от сираци.

Боксьорът беше длъжен да минава на цялостен преглед при Меган преди всеки мач. След последния мач Меган откри следи от кръв в урината му, което бе признак на вътрешни наранявания на бъбреците. Тя нямаше друг избор, освен да го отбележи в медицинския му картон и да го спре от боксиране. Въпреки че бе горчиво разочарован, той го прие безропотно като поредния тежък удар на съдбата. Повечето й пациенти, ако не станеше тяхното, начаса започваха да я заливат с гневни и заплашителни тиради. Но не и боксьорът.

Този път му измери кръвното налягане, направи тест за СПИН, прегледа очните му дъна. Вслушваше се за нарушения в говора или за аритмия. После му подаде пластмасова епруветка.

— Няма проблеми.

На Меган й дожаля за него. Единственият начин да изхранва дъщеря си, който владееше, бе да се боксира. Но годините казваха думата си, както безмилостните тренировки, които сигурно надвишаваха по брой действителните мачове, и всеки път ставаше по-трудно да минава прегледа. Какво можеше да стори тя? Трябваше да го изследва. Такъв беше законът.

Боксьорът се върна от тоалетната с проба от урината. Меган я взе, за да отбележи върху нея името и датата, преди да я изпрати в лабораторията.

А тя беше студена като камък.

Погледна го и под кожата с цвят на кафе той се изчерви.

Това не беше неговата урина. Иначе щеше да е топла. А тази явно беше подготвена много по-отрано. Меган знаеше, че изследването няма да покаже следи от кръв.

Тя обаче не каза нищо и след няколко дни го уведоми, че е минал успешно прегледа.

Защото бе започнала да разбира на какво е способен човек за детето си.

На всичко.

 

 

— Има нещо, което не съм ти казвала — започна Джесика.

Нямаше причина да му го казва точно сега. Никаква причина да му го казва тази вечер. И никаква причина изобщо да му го казва — освен че чувстваше, че тази тайна, която я изяждаше от толкова дълго време, не биваше да стои между тях. Нямаше причина да я споделя с него, освен правото му да знае.

Паоло се претърколи на една страна и се подпря на лакът.

— Какво?

— Правила съм аборт.

Мълчание в меко осветената спалня. Тежката дума, увиснала между тях. Бавно и мъчително той започна да разбира.

— Искаш да кажеш, че си правила аборт, преди да се познаваме? Преди мен?

Тя кимна.

— Много преди да се запознаем. Когато бях в гимназията. На шестнайсет.

Той се опита да възприеме чутото. Фактите, жестоката ирония. Тази жена, жената, която обичаше, която повече от всичко на света искаше да бъде майка, е прекъснала бременност в един друг живот. Не — в същия живот, който споделяше със съпруга си.

— Защо ми го казваш сега, Джес?

— Защото искам да разбереш, че това е моето наказание, задето направих аборт.

— Твоето наказание?

— Не мога да имам дете, защото убих онова бебе.

— Джес, не е вярно. Това не е наказанието ти.

— Обърках организма си, знам, че така е станало. — Гласът й беше напълно спокоен. Бе го обмисляла от много време. В съзнанието й нямаше капчица съмнение, само мрачно примирение. — Никой не е в състояние да ме убеди в противното. Това ми е наказанието. Заслужавам да бъда наказана. Съжалявам само, че ти също си наказан.

— Джесика, ти не си наказана. Така се е случило. На колко години си била? На шестнайсет? Тогава не си можела да имаш дете — самата ти си била дете.

— Кат ме заведе. Баща ми така и не разбра. Трябваше да съм на училищна екскурзия. Сега си мисля… подлагаме телата си на какво ли не. Убиваме бебета. Всичко си има цена.

— Ти не си убила бебе, Джесика.

— А после сме изненадани, когато телата ни откажат. Не знам какво ми е, Паоло — дали вътрешностите ми са повредени, или Бог ми дава урок.

— Бог не е толкова жесток.

— Само знам, че всичките ми проблеми, всички наши проблеми, са свързани с онзи ден. Това е наказание. Как иначе може да бъде наречено?

— Обичаше ли това момче?

Искаше да я утеши, наистина. Но изпитваше и гняв, ревност, че някой друг е бил с жената, която обичаше. Не беше склонен към насилие, но с най-голямо удоволствие би наранил този мъж. Не, не мъж — това проклето момче.

— Беше жребецът на гимназията. Футболна звезда. Момичетата бяха луди по него — не знам дали мога да го нарека любов, но тогава си мислех, че е любов. Господи, дано… Съжалявам, съжалявам!

— Няма нищо.

Трогна се. Това не можеше да му попречи да я обича. Нищо не бе в състояние да му попречи, защото любовта му беше силна и безусловна.

— Излязохме само веднъж. Беше ми за първи път. А когато се появих в училище, той беше разказал на всичките си приятели и те ми се присмиваха. Подиграваха ми се, че съм курва, макар че бях девствена преди това. Дори когато още ми течеше кръв, те ме гледаха и ми се надсмиваха.

Той я прегърна.

— Обичам те, той не е бил достоен за теб и това не е твоето наказание.

 

 

С изтичането на седмиците след признанието Паоло чувстваше някаква промяна между тях. Беше се опасявал, че липсата на дете щеше да ги отчужди. Вместо това те се чувстваха по-близки от всякога. Придържаха се към дома си и най-близките си хора. Понеже ако не бяха в тази орбита, дори когато отиваха на гости при родителите му на границата на „Ийст Енд“ и Есекс, имаше твърде много въпроси, които ги вбесяваха.

— Е, кога двете влюбени птички ще си създадат семейство? — всеки път ги питаше майка му с усмивка, обикновено, след като е разказала някоя смешна случка за внучка си Клои.

— Ние вече сме семейство, мамо — отвръщаше й Паоло всеки път, многократно, докато тя най-накрая схвана. — Семейство от двама.

 

 

Попи спеше в креватчето до долния край на леглото.

Губеше се в него, сякаш никога нямаше да порасне достатъчно, за да го изпълни — плешивата й главичка се подаваше от спалното чувалче, облегната на една страна. Ръчичките й бяха свити на нивото на ушите като на малък щангист, пръстчетата й като кибритени клечки бяха свити в миниатюрни юмручета. Никакви съвременни бебешки комплекти за спане. Спалното чувалче на Попи имаше дупки за главата и ръцете й, напълно безопасно, но въпреки това Меган не можеше да се отърси от сковаващия страх, че дъщеря й може да умре всеки момент.

Затова седеше в кухнята и пиеше чай от лайка, без да е мигнала трета поредна нощ, докато жителите на „Хакни“ се смееха, викаха силно и спореха на зазоряване. И докато сълзите на отчаяние се стичаха по лицето й, Меган си мислеше: следродилна депресия? Кой я е измислил?

Беше изтощена, обезумяла от страх и се чувстваше като пълен неудачник. Как трябваше да се чувства? Кой не би се депресирал?

Друг удар върху самочувствието й беше фиаското с кърменето. Отначало Попи беше твърде малка, за да суче, но дебелата весела служителка от здравните служби беше казала на Меган — тя беше казала на Меган, тази служителка, която шефстваше над един бъдещ лекар, — че „бебето“ (ужасната фамилиарност на проклетата жена, вбесяващата неуместна близост) е готово да суче направо от „майката“ (о, майната ти, стара краво!).

Но Меган — която със срам си спомняше благочестивите си речи за преимуществата на кърменето пред майките от „Съни Вю“, които се тълпяха пред кабинета й („Пълно с ценни хранителни вещества, антитела и напълно безплатно — ха-ха-ха!“) — не можеше да му хване цаката. Предполагаше се, че това е най-естественото нещо на света за една кърмачка, но Меган имаше усещането, че са й заповядали да й поникнат криле и да полети.

На теория, разбира се, беше подготвена. Знаеше всичко от А до Я, от кора до кора. Трябваше да вкараш цялото нещо — ареолата заедно със зърното — в устата на бебето. Но когато Меган опитваше, Попи се държеше, сякаш майка й се опитва да я задави. После започваше да пищи до небесата. Меган я умоляваше, увещаваше, опитваше се да подаде на Попи твърдата като камък гърда, която се удряше в бузата й и смъкваше над очите й вълнената шапчица. Майката и бебето плачеха в пълна хармония.

Бебето се бунтуваше, сякаш би повикало социалните служби, ако беше достатъчно голямо да пропълзи до телефона, и Меган прибягваше до шишето, защото се боеше, че дъщеря й ще умре от глад, ако вече не бе на път.

Животът й беше различен от досегашния. Сънят беше нещо недостижимо. Меган си спомняше, че баща й нежно гълчеше дъщерите си, когато ставаха плачливи, капризни и раздразнителни. Преуморени, така казваше. Така се чувстваше сега Меган. Преуморена. Твърде каталясала, за да спи, без да знае кога щеше да дойде следващият шумен ултиматум за шишето, носене на ръце или чиста пелена.

Два месеца след раждането се върна на работа. Като лекар би настоявала за поне тримесечен отпуск, преди младата майка да се върне в света на работещите. Но сега от личен опит откри, че правилата се бяха променили. Без да брои изискванията за оставащата част от стажа си като джипи, Меган откри, че се нуждае от работа, имаше нужда да си припомни коя е била, преди да се роди дъщеря й.

Сестрите й се държаха страхотно. Кат гледаше Попи сутрин, тъй като „Мама-сан“ отваряше чак по обяд, а Джесика идваше следобед. Кърк ги навестяваше, носеше пелени и различни бебешки приспособления — предпазители за контактите, купища залъгалки, но рано или късно всички те се връщаха към живота си и я оставяха сама с бебето през нощта и с тежкото чувство на разочарование от себе си. Тази работа с майчинството… просто изобщо не я биваше. Но не можеше вечно да продължава така, нали? Сестрите й не можеха вечно да я заместват. Сълзите, когато бебето не искаше да се умири, отвратителният малък апартамент и шумната музика от долните етажи! Меган трябваше да вкара живота си в някакъв коловоз.

Обичаше дъщеря си — нямаше място за съмнение. Но не можеше да се справя с тази роля, не беше в природата й, приличаше повече на Оливия, отколкото бе допуснала, а бебето заслужаваше нещо по-добро. Меган чувстваше, че се раздава докрай, но нейното „докрай“ беше смешно незадоволително.

Знаеше, че много жени преминават през бременността и майчинството без помощ. Виждаше ги всеки ден в кабинетите. Самотните майки се превръщаха в норма. Тогава защо на нея й беше толкова трудно? Или вероятно всички се чувстваха по този начин, горките жени, отглеждащи децата си соло. Сега знаеше какво е да живееш в „Съни Вю“.

Наближаваше краят на стажа й. Трябваше да положи тричасов изпит, който по всеобщо мнение беше най-лесната част от сборната оценка.

— Ами ако не го издържа? — реши се да попита Лоуфорд.

— Всички минават — успокои я той. — Пропадат само хората, които наистина са провалили живота си.

 

 

— Как се чувстваш? — попита Кат.

Рори изви гръб и затвори очи, лицето му — с цвета на вчерашните превръзки. Тихо простена. Болкоуспокояващите не действаха или не бяха достатъчно силни за мъж, на когото току-що са му правили операция на тестисите.

Повръщаше му се, но стомахът му беше празен. Усещаше зловеща мокрота там долу. Чувстваше как кръвта се процежда през превръзката на горките му подути топки. Мили Боже — рече си той, — горките копелета доста изпатиха!

— Как се чувствам? — рече замислено. — Щом питаш — като човек, на когото току-що са разрязали топките, а после са ги зашили с телбод.

— Но си струва, нали? — настоя Кат и хвана ръката му. — Струва си.

Той кимна.

— Да, струва си.

Тя го целуна лекичко по напуканите устни.

Макар да се чувстваше като кастриран котарак — каква ирония, тъй като целта на операцията беше да го направи отново котарак с напълно работеща репродуктивна система, — той прокара длан по крака й. Стигаше чак до сливиците й. Дължината на тези великолепни крака не преставаше да го удивлява и той обичаше да ги обхожда с ръка от коляното до бедрото. „Измерваш ме“ — казваше тя и се смееше.

— Какво следва после? — попита Кат.

Той изстена и се намести.

— Когато зарасне, ще дойда и ще еякулирам в чашка или в някаква си епруветка.

— Говори със зет ми Паоло. Знам, че го е правил много пъти.

— Кат, ако има нещо, за което един мъж няма нужда от уроци, то това е… как да онанира. Ох! — Той изохка и потръпна от режещата болка. — Мастурбацията.

— И ще преброят сперматозоидите?

— Ще ги броят. Ще ги гъделичкат. За да видят дали могат да скачат през обръчи. Да видят дали още са там.

— Там ще са. Сигурна съм.

Той се усмихна на красивото й, озарено от очакване лице. Да, струваше си отново да я има в живота си. Тя се държеше, сякаш срещата на спермата с яйцеклетката е най-трудното нещо.

Истински трудната част, Рори го знаеше от опит, беше да запазиш връзката си през дългите години на отглеждане на детето. Да останете заедно, когато сте майка и баща, беше наистина трудната част и в едно тайно кътче на душата си той се колебаеше дали ще може да го направи отново.

Мисълта за повторно бащинство го изпълваше едновременно с вълнение и с ужас. Защото знаеше какво коства, а то костваше много. Но не можеше да й откаже. Ако тя щеше да има бебе от някого, тогава — моля те, Боже! — нека да е от него.

По-късно синът му седеше на леглото и ядеше от гроздето му, свъсил лице.

— Е, значи Кат иска деца, а? — попита Джейк.

Рори простена и подръпна превръзките, за да облекчи огъня там долу.

— Накрая — отвърна — всички те искат деца.

 

 

На Кърк му се струваше, че отношението на жените към свирката се бе променило през годините.

Когато беше момче, свирката беше върховната награда — само ако момичето (тогава бяха момичета, не жени) решеше, че си мъжът, с когото ще прекара живота си или поне следващите няколко месеца. В онези дни, ако ти направеха свирка, можеше да се смяташ за късметлия. Вече не беше така.

Сега свирката беше свързана с усещане за измама, като че са ти дали утешителна награда. Правеха ги от немай-къде, а истинския секс, секса с проникване, вагиналния секс отказваха — размахвания морков, Светия Граал.

Не че на жените им харесваше да правят свирки. За разлика от другия секс, с проникването, никога няма да ги чуеш да се оплакват, че е свършило твърде бързо.

— О, тази свирка беше малко кратка!

Никога не сте го чували, нали?

Когато беше момче, свирката беше подарък. Сега, когато беше мъж, тя му се струваше като подаяние. Какво се бе променило? Увеличаването на свирките можеше да се обясни със страха от забременяване, защото тийнейджърките от кварталите на Сидни изпитваха неподправен ужас от забременяване, за разлика от зрелите независими жени, които познаваше сега, с техните спирали, песари и хапчета „на следващата сутрин“.

Може би свирката се бе превърнала в разменна монета, в застраховка, в гаранция, че ще останеш, във власт на жената над теб. Ако една жена може да го направи за теб, защо ще я напускаш? Има ли нещо по-хубаво от това?

Той докосна косата на жената, която бе клекнала пред него. Тя беше от Пърт, от две години в Лондон след период на скитане, и се готвеше да се върне в Австралия към истинския си живот.

Беше седяла в „Мама-сан“ в компания на доста почерпени приятели, рожден ден май, и еднаквият им акцент даде зелена светлина на разговора към отскачането до един работещ до късно бар и накрая в неговото жилище.

Телефонът иззвъня и тя вдигна очи към него, ококори ги и го загледа втренчено. Много от тях го правеха по време на свирка. Зрителният контакт често пъти предизвикваше… о, мили Боже! Кърк се задъха. Явно действаше. Но телефонът продължи да звъни и го осени мисълта, че няма кой да му се обажда в този час на нощта.

Секретарят изщрака и той чу гласа на Меган. Беше разстроена — осъзна с тревога. Нещо лошо се бе случило.

— Извинявам се, че те безпокоя… Имам нужда от помощта ти… ако може да дойдеш… Попи… ако чуеш това съобщение…

Той грабна слушалката.

— Меган? Какво? Добре. Добре. Ще дойда, разбра ли? Идвам веднага.

Той тресна слушалката и се отскубна от клекналото пред него момиче. Тя продължаваше да го гледа, но сега със студена ярост в присвитите си очи.

— Уговаряш си среща с някаква кучка, докато членът ти е в устата ми?

— Извинявай. Трябва да вървя. Дъщеря ми.

 

 

Меган отвори вратата по халат. Приличаше на ходещ мъртвец. От единствената спалня Кърк чу гневния рев на Попи.

— Не знаех кого другиго да помоля. Не мога да моля сестрите си. И бездруго правят твърде много. А и е доста късно. Колко е часът?

— Не знам.

Имаше нещо в плача на Попи, от което кожата му настръхна.

— Какво й е?

— Не престава — обясни Меган. — Нахранена е, оригнала се е, суха е, носих я на ръце.

— Да не е болна?

— Няма температура. Здрава е като биче. — Меган изморено поклати глава. — Не спира да плаче. Аз съм лекар, нали? Би трябвало да разбера какво й е.

— Е да, но си и жена. Винаги съм харесвал това в теб.

Кърк отиде в спалнята. Невероятно как малко същество като Попи можеше да вдига такъв шум или да изразява толкова силен гняв. Малкото й личице беше сгърчено от ярост, почти лилаво като от апоплектичен удар и обляно в сълзи. Той я вдигна и почувства топлината й през спалното чувалче, долови уханието на бебешка кожа.

Засмя се и очите му се напълниха със сълзи. Толкова я обичаше! Не бе подозирал, че е способен на такава чиста безусловна любов. Неговата дъщеря. Неговата дъщеричка.

Тя изпищя в ухото му.

Меган беше на прага.

— Искаш ли чаша чай или нещо друго?

— Чаша чай ще ми дойде добре. Искаш ли да ти кажа какво й е според мен?

— Какво?

— Ами тя е бебе. Това е всичко. Това е единственият проблем. — Той поглади Попи по гърба. Ухаеше на мляко и бебешки сапун. — Мисля също, че се преуморяваш.

Меган се загърна по-плътно с халата.

— Ще донеса чая.

Кърк подържа дъщеря си пред очите си, вглеждайки се в нея през пелената от сълзи с широка признателна усмивка на лицето си. Попи се превръщаше в безспорна красавица, след като мършавото, прилично на зародиш лице след раждането отстъпи пред пухкавия образ на истинско бебе, само извивки, окръжности и пухкава плът.

Но дори когато не беше хубава, за него тя си бе хубава. Гушна я близо до себе си. Неговото красиво момиченце.

Беше топла като грейка с вода, нова като утрешния ден. Трябваше да внимава да не я стиска прекалено силно, защото още бе много малка. Но едва се удържа да обвие ръце около нея и да повярва, че ще останат така завинаги, защото тя събуждаше у него такава яростна любов и потребност да я защитава.

Вероятно я притисна твърде силно. Защото когато Меган влезе в стаята с две чаши чай, Попи пръдна като страдащ от газове моряк в петък вечер — голямо, силно изпускане на газове, което беше заглушено от пелената. После заспа на мига.

Кърк и Меган се спогледаха и прихнаха. После Меган сложи пръст на устните му.

— За Бога, недей да я будиш!

Кърк нежно целуна бебето по бузката. Как можеше нещо да бъде толкова ново и толкова съвършено? Той я положи в средата на креватчето.

— Благодаря — прошепна Меган.

— Тя расте.

— Като гледам, след месец ще й омалеят дрешките за недоносено и ще й стават онези за новородено. Сладките дрешки, които Кат й купи.

— Ще бъде страхотно.

— Ще бъде най-хубавото нещо на света.

Отидоха в кухнята да пият чай, като оставиха вратата на спалнята леко открехната. Бебето обаче спеше дълбоко. После чаят свърши и те само седяха, вслушвайки се в нощта. Толкова беше късно, че дори улиците на „Хакни“ най-после бяха притихнали.

— Ами… — започна Кърк и се подготви да си ходи.

Меган се изправи с него и придърпа яката на халата си.

Отново постави пръст на устните му.

— Има твоята уста.

— Нима?

— Да. Много е широка. Затова може да вдига такъв шум.

Кърк допря връхчетата на пръстите си до брадичката на Меган.

— Но има твоята брадичка. Упорита. И твоите очи.

Докосна слепоочията й и почувства твърдата извивка на скулите.

— На нищо не приличам — каза Меган.

Тя се отдръпна. Не това. Не искаше това от него. Искаше да му покаже признателността си, че дойде посред нощ, и да му покаже, че бяха свързани — завинаги. Но не това. Не го искаше.

— Напротив. Красива си.

— Не го казвай. Моля те. Не казвай неща, които не са верни.

Притесняваше се за тялото си. Сякаш отново беше тийнейджърка. Освен че сега, вместо шини на зъбите и акне имаше белег, разделящ тялото й на две, който никога нямаше да изчезне, и разранени безполезни зърна, които пулсираха на болезнено твърди гърди, тези гърди, които бяха странни, непознати и тежки, а коремът още беше издут там, където преди беше бебето.

— Красива си, Меган. За мен винаги ще бъдеш.

— Не, моля ти се. Виж ме на какво приличам.

Тя отгърна халата си, смъкна леко долнището на пижамата и предпазливо повдигна тениската си. Белегът от раждането още беше синкаво-червеникав. Той отстъпи назад и го проследи с пръст, без да го докосва.

— Оттук е излязла дъщеря ни — каза той. — Не е грозно.

Меган оброни глава. Искаше той да остане. Но не търсеше това в него.

— Толкова съм уморена — каза.

— Да поспим тогава. — Той внимателно дръпна надолу тениската й. — И тримата.

Тя остави халата да се смъкне на пода, а той се съблече в полумрака на спалнята, вслушвайки се в дишането на дъщеря им. Отпусна се на леглото. Тя се бе обърнала с гръб към него, но не възрази, когато той се сгуши зад нея.

— Толкова съм уморена.

— Заспивай тогава.

— Може би сутринта…

— Не бързам за никъде.

Той я прегърна и докато се гушеха един в друг, тя почувства топлината на друго човешко тяло и когато великолепното одеяло на съня най-сетне се спусна над уморените им кости, Меган се предаде.