Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (28)

Глава 28

Дъщерите му го чакаха, целите в усмивки, облечени в специалните си рокли, стиснали в шепите си конфети.

Когато Джак Джуъл излезе от малката църква с ослепителната си червенокоса булка подръка, те започнаха да го замерят и Паоло забеляза, че всяка от сестрите хвърляше конфетите по различен маниер.

Кат беше методична, внимателно се прицелваше, използвайки ръста си, и почти всеки път сполучваше да обсипе с конфети главите и раменете им.

Джесика прилагаше хитро хвърляне изотдолу и се кикотеше, когато ги изненадаше с дъжда от конфети, всеки път за малко да ги уцели.

А Меган беше необуздана и ръсеше с конфети не само булката и младоженеца, но и всички, които стояха около тях, после насърчи Попи и малката Уей да събират падналите конфети и да ги хвърлят отново, докато хартиените кръгчета не се смесиха с листа и какво ли още не и се наложи да престанат.

Когато смехът започна да замира и стана време да тръгват — колата ги чакаше, — и всички целувки бяха раздадени, трите дъщери на Джак Джуъл го прегърнаха за сбогуване.

Той ги погледна просълзен и Кат зачака да чуе какво има да им каже — последни няколко думи, които да обобщят през какво бяха преминали. Дълго време след това тя мисли над думите му.

— Вече си имате собствени семейства — каза им той.

И докато махаха и гледаха изчезващите светлини на колата, Кат за първи път разбра какво всъщност е искала като дете, нахлузила престилка и жълтите ръкавици, чистейки след сестрите си.

Винаги беше смятала, че иска свобода, но сега виждаше, че всъщност повече от всичко бе желала да бъдат истинско семейство.

А сега, застанала до сестрите си, докато гледаха как баща им се отправя към новия си живот, тя разбра, че през цялото време са били истинско семейство. Вероятно не идеалното семейство с майка и баща, щастливи и заедно, нито като семействата от рекламите за зърнени закуски.

Независимо от това, истинско семейство, чиито членове се обичаха и подкрепяха, способни да си помагат във всичко, дори при промените, които идваха с обръщането на страниците на календара.

Вървяха в северна посока към Риджънт парк, когато Меган прие обаждане за майка им. Малката сватбена процесия се закова на място, докато наблюдаваха изражението на Меган, което говореше, че нещо лошо се бе случило.

Джесика носеше малката Уей, Кат водеше Попи за ръка, а Меган си носеше новите обувки в ръка, защото краката я боляха от високите токчета. Паоло и Рори вървяха отзад като шерпи и бутаха количките. Късното следобедно слънце се отразяваше върху завитите с фолио парчета от сватбената торта.

— Арестували са я — обяви Меган, затваряйки телефона си.

Явно докато баща им се беше вричал на Хана в малката църквичка, майка им е била арестувана на около миля оттам в апартамента й в „Сейнт Джон Ууд“ по време на седмичното посещение на Мръсния Дейв.

— Тя е в ареста на полицейския участък на Бау Стрийт — добави Меган. — Някой трябва да отиде там.

Джесика се обърна към Кат.

— Знаела си, че това ще се случи, нали? Знаела си, че Мръсния Дейв ще й докара неприятности.

Кат сви рамене. Нищо не беше в състояние да развали доброто й настроение. В четирийсетата седмица беше обзета от меланхоличната радост, която изпитва човек в края на особено приятно ваканционно летуване.

С нетърпение чакаше да се запознае със сина си, но не можеше да си спомни някога да е била по-щастлива. Докосна корема си — едно, две, три, бебе, не се тревожи — и се замисли колко силно обича детето, което носи. Жалко, че това преживяване приближаваше към своя край.

— Явно полицията е проследила Мръсния Дейв до апартамента на мама — каза Меган. — Помагала му е да изхвърли дрогата в тоалетната, когато са нахлули вътре.

— Ще отиде ли в затвора? — поинтересува се Джесика.

Кат почувства как коремът й се стегна. Още една фалшива тревога или по-скоро бойно учение. През последните седмици беше свикнала с контракциите Бракстън-Хикс. Съвсем скоро щеше да настъпи моментът за истинското раждане. След една седмица имаше час в болницата, за да намажат шийката на матката й с простагландиов гел — хормона, който се отделяше при раждане, — което щеше да даде сигнал на сина й и на тялото й, че е време за приземяване.

Акушерката й бе съобщила с радостен тон, че спермата е богата на простагландин и сексът би подпомогнал началото на раждането. Наложи се да обясни на акушерката, че в последно време няма кой знае какъв контакт с тази течност.

— Каза, че Мръсния Дейв я заплашил, че ще я завлече със себе си на дъното — рече Меган.

Кат ахна, когато почувства още една контракция, този път по-силна и по-продължителна.

— Добре ли си? — попита загрижено Меган.

— Още не му е дошло времето — усмихна се Кат.

— Не ми се ще да те притеснявам сега — рече Джесика, — но как можа да оставиш майка си на човек с прякор Мръсния Дейв?

— Беше учудващо лесно — отвърна Кат. Попи прегърна краката й.

Меган им се усмихна. Бяха се привързали една към друга, откакто Кат гледаше племенницата си, докато Меган работеше по заместване на Уимпъл Стрийт на мястото на една трийсет и няколко годишна акушер-гинеколожка, която ползваше отпуск по майчинство за третото си дете. Заплащането беше повече от добро, но най-хубавото беше, че можеше да отделя по трийсет минути на всеки пациент. Беше изпълнена с обичайния си идеализъм, но сега беше насочен в друга посока. Не можеше да реши проблемите на целия свят, но можеше да се погрижи за семейството си.

Кат осигуряваше на Меган и Попи дом, а Меган изкарваше достатъчно, за да ги издържа. Кат се грижеше за Попи така, както никой външен човек не би могъл.

Един ден може би това положение щеше да се промени и със сигурност липсата на партньори в живота им ги улесняваше за момента. Меган разбираше, че са извадили късмет да имат на кого да разчитат, и се чудеше с каква лекота беше решила да замине далеч от семейството си.

Вярно, че всяка си имаше собствен живот. Целодневните грижи на Джесика за Попи бяха приключили, когато осинови малката Уей. Без съмнение Кат щеше да е много по-заета, когато родеше собственото си дете. Меган знаеше, че това няма да продължи вечно. Трябваше да се намери друго решение, но разбираше, че никога няма да е сама, докато сестрите й са живи. Нито дъщеря й щеше да е сама.

— Просто… тя ни е майка — изрече Джесика. — Въпреки всичко, Кат, тя все пак е наша майка.

Кат си замълча. Не искаше да спори с Джесика, но си мислеше, че четирийсет седмици не те правят майка. Необходим беше цял един живот.

Вървяха до Портланд плейс, докато не стигнаха до лъскавото черно лондонско такси на Паоло, което проблясваше като нощ. Решиха Паоло да закара Джесика и малката Уей в полицейския участък на Бау Стрийт. Изпратиха ги с поглед, а Попи маха, докато таксито не се скри от погледа им.

— Не бъди толкова коравосърдечна — рече Меган. — Оливия е болна жена.

Кат осъзна, че не иска да бъде безсърдечна. Защото това означаваше, че е същата като нея. Точно като майка им.

Жегната, тя гушна Попи, целуна я по бузката и погледна сестра си.

— Да не бъда толкова коравосърдечна?! Слушай, ако съм такава, виновна е единствено тази стара…

После Меган видя Уорън Марли да излиза иззад ъгъла. Не разбра как я е открил, но някак си това не я изненада може би защото беше близо до работата си — не беше кой знае колко трудно да я открие. Но после вече не мислеше, защото видя проблясването на хладно оръжие в ръката му и изведнъж забеляза колко пусти бяха широките бели улици в този квартал с посолства и офиси, заключени и празни през уикенда.

Бяха сами.

Уорън Марли тръгна към тях, две жени, дете и мъж с детска количка. Лицето на Марли беше изкривено от ненавист, говореше нещо, псуваше приглушено, после — добил смелост, подклаждайки яростта си — закрещя същите неща на опустялата улица. Ножът — ножовка за мокет — беше в ръката му.

Грубо блъсна Кат и Попи и замахна към лицето на Меган. Тя отскочи назад, сърцето й биеше лудо, залитна на ръба на бордюра и почти падна на пътя, когато той отново замахна.

После Рори се появи, сякаш от нищото, количката я нямаше и той се прицели с крак към главата на Уорън — като по учебник.

Върхът на обувката му направи съприкосновение с главата на другия мъж и Марли се просна на земята, без обаче да изпуска ножа.

Рори понечи да го ритне отново, но залитна при стъпването от тротоара на пътя и не го уцели. Инерцията го завъртя и той обкрачи Марли, който вече се надигаше на колене и отново замахна, но заби ножа в задните части на Рори, който изкрещя от силната болка.

После Марли се изправи отново, отдалечи се от Рори и тръгна към Меган, вече по-бавно, като влачеше единия си крак, докато Рори стискаше задните си части, а кръвта се процеждаше през пръстите и дъното на панталона му.

Кат се хвърли връз гърба на Марли, който се приведе напред и тя увисна на едното му рамо, но той я отблъсна с опакото на ръката си и тя политна към земята. Марли приближаваше заплашително Меган с насочено острие — Рори лежеше на земята, Кат също.

Тогава Меган видя ужасеното лице на дъщеря си, която се бе вкопчила в някакъв парапет, и почувства как кръвта й кипва.

Марли разсече въздуха с необуздано движение. Меган вдигна лявата си ръка, за да се предпази и да отбие удара с горната част на ръката си, като в същото време замахна с всичка сила с изправена длан към месестия връх на носа му.

Той се счупи със задоволително хрущене.

Удар с длан, рече си Меган. Ударите с длан са наистина ефикасни.

Марли изпусна ножа и залитна с преплетени крака, като се държеше за лицето. Рукна кръв и той запищя от болка и изненада. Падна върху парапета, до който стоеше Попи, и детето се втурна в прегръдките на майка си, а Марли закри лице с ръце и захленчи от болка и срам.

Меган вдигна дъщеря си и застана над него.

— Стой далече от нас! Да не си посмял да ни доближиш някога!

Тя ритна ножа в канала и отиде при Кат, която беше клекнала до Рори и се опитваше да му помогне да спрат кръвотечението от раната в седалището.

— Моля те, не умирай! — каза Кат.

После отново я почувства. Контракцията, която продължи цяла вечност, като болезнена менструация, а после дойде изненадващо безболезненото усещане, сякаш вътре в нея се спука язовирна стена. Кат осъзна, че вероятно раждането е започнало още с първия химн в църквата този следобед.

— Меган — изрече Рори със сгърчено от болката лице, но успя гордо да се усмихне, — най-накрая си спомни… ох… нещо от курса по карате. Как стана това, а?

Кат гледаше невярващо Меган, превита на две, и се мъчеше да си поеме въздух. Гушнала дъщеря си, сестра й я гледаше втренчено.

— А сега е време да се погрижим за теб — каза Меган.

На задната седалка на колата на баща им тя изроди трикилограмовия син на сестра си.

 

 

Болничното легло изглеждаше тясно за тримата.

Кат с бебето Отис на ръце, Рори, легнал до тях, нежно подпираше главичката на сина си, чиято коса беше нежна като птичи пух.

Беше време за чудеса. Когато Кат докосна кожата на бузката му, Отис обърна инстинктивно лице, за да потърси мляко, утеха и живот.

Слепите му очи, беззъбата малка уста, миниатюрните пръстчета на ръцете и краката, блаженият сън и ритмичното дишане — всичко това предизвикваше удивление в заслепените му от любов родители.

Гордостта на Кат беше по-голяма от изтощението, радостта — по-голяма от болката и любовта, невероятната любов, която неизвестно как се освободи в нея и заличи всички страхове и съмнения, които имаше за бъдещето.

Идваха хора. Джак Джуъл и новата му съпруга Хана. Джейк, синът на Рори. Носеха цветя и кексчета, дрехи, които със сигурност никога нямаше да станат на Отис — толкова бяха големи. Когато Меган намина да ги види, двете сестри се прегърнаха, много се смяха, малко поплакаха и си казаха „Обичам те“ за първи път през живота си, а после единодушно се съгласиха, че бебето Отис един ден ще разбие много сърца.

След това Джесика, Паоло и малката Уей се върнаха от полицейския участък на Бау Стрийт и Джесика подържа Отис, възхити се на красотата му и го люшка, докато заспа — сякаш беше специалист, което си беше самата истина.

После им каза, че полицаите проявили разбиране и пуснали майка им само с предупреждение. Дори Мръсния Дейв май щял да отърве наказанието предвид обстоятелствата, тъй като наркотиците явно били предназначени за медицински цели.

Кат от време на време поглеждаше към вратата, но само един човек не дойде да види бебето.

Майка им не дойде в болницата да види единствения си внук и за момент Кат се почувства като на единайсет години — тази болка, сякаш никога нямаше да изчезне. Но само за момент. Щеше да занесе бебето при майка си. Вече го знаеше.

Щеше да каже: „Виж, детето ти си има свое дете.“ И ако майка й не можеше да види това чудо и да почувства тази радост, Кат нямаше да я мрази, само щеше да я съжалява.

Тя погледна бебето в прегръдките си, свито и съвършено като новородено котенце, после мъжа до себе си — той отчаяно се опитваше да не седи на по-скоро смешната рана на задника си, която получи при опит да ги защити — и Кат разбра за какво живее.

Паоло седна на края на леглото с малката Уей и Попи и двете момиченца се вторачиха в това странно създание, което беше по-малко от тях. После някой го потупа по рамото.

— Джесика те чака — каза Меган и гушна Попи. — Отвън в коридора.

Паоло я погледна унесено, после кимна. Хвана малката Уей за ръка и я изведе от стаята. Джесика стоеше пред вратата.

— Познай какво?

Паоло погледна съпругата си, която все още беше с официалния тоалет от сватбата и с конфети по шапката с широка периферия, и не схвана за какво му говори. Не им ли стигаха вълненията за този ден?

— Ела тук, глупчо — каза тя и постави ръката му на корема си. После го погледна с онези очи, които той познаваше по-добре от собствените си.

Челюстта му увисна. Наистина беше възможно. Да ти увисне челюстта.

— Не! — изрече.

— О, да — отвърна Джесика. — О, да. Определено да. Меган ще ти каже. Да. Сестра ми ще го потвърди. Има едно нещо, което лекарите не мога да обяснят. И това нещо е късметът.

Паоло продължи да гледа втренчено съпругата си, красивото й лице, като през мъгла от неочаквано бликналите сълзи. Не можеше да изрази какво изпитваше в този момент.

Затова гушна дъщеря им, чиито кафяви очи грееха, и детето обърна лице към източника на това чувство, старо като света — усещането да бъдеш в нечии прегръдки.