Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (14)

Глава 14

— Четвърта маса — извика готвачът и тръсна чинията с кралски скариди. — Масата на Кат.

Кърк погледна неразбиращо.

— Възрастният мъж с трите жени. — Живо, сърфистче!

Кърк излезе от горещата кухня в пълния салон на ресторанта в събота вечер. Имаше нещо странно познато на четвърта маса. Мислеше, че и преди беше виждал възрастния мъж, изправен, посребрен тип, който приличаше на Дейвид Нивън, типичен британец от старата школа, и — о, разбира се! — определено познаваше високата хубава жена до него. Кат, управителката на заведението, на която го представиха набързо, след като готвачът го назначи. На масата имаше още две жени, но лицата им не се виждаха.

— Кралските ви скариди — обяви, докато правеше място за чинията на отрупаната им маса. — Внимавайте, много са…

И тогава срещна погледа на Меган.

— Горещи — доизрече прегракнало, а чинията със скаридите остана да виси във въздуха.

— Пикантни или горещи? — уточни Джесика.

Беше си представял срещата им толкова пъти, а сега действителният момент го свари неподготвен. По някаква причина си бе представял, че и тя ще изпитва същите чувства и ще се зарадва да го види.

Но в очите й нямаше нищо, което да му подскаже, че дори го е разпознала.

— Извинете, не отговорихте на въпроса ми? — настоя Джесика.

Той я погледна.

— Какво?

— Няма нищо, ще внимаваме — намеси се Меган по-спокойно, отколкото се чувстваше, и пое скаридите от ръката му. Какво правеше той тук?

— Това си ти! — изрече той с колеблива усмивка. Беше я търсил къде ли не. А сега тя сама беше дошла при него. Не грешеше.

— Как си? — усмихна се Меган, сякаш беше стар познат и не можеше да се сети откъде точно.

После направи нещо невероятно — обърна се, приключила разговора, и взе да разбърква скаридите. Усмивката му се стопи, но той продължи да стърчи там, вкаменен от вида на Меган Джуъл. Свалката за една нощ, за която щеше да си мисли и на смъртния одър.

Кат прочисти гърлото си.

— Ще вземем още една бутилка „Болинджър“. Когато сте готов.

— Веднага — отвърна Кърк.

— Кой е този? — попита възрастният мъж зад гърба му.

— О, никой — отвърна Меган.

 

 

Четиримата празнуваха.

На шейсет и две Джак Джуъл беше получил първата си холивудска роля. На неговата възраст, когато връстниците му бяха щастливи, ако получеха епизодична роля в някоя сапунка, Джак очакваше с нетърпение трите седмици в Ел Ей в ролята на баща в римейка на „Малки жени“.

— Отдаден баща на трудно и капризно потомство от дъщери — усмихна се той.

— Този път няма да ти е лесно — пошегува се Джесика.

— Като говорим за амплоа… — добави Кат.

Всички се засмяха, но Меган се замисли доколко киното можеше да повтори живота. Колкото и да го обичаше, знаеше, че баща им винаги се стряскаше от онова, което той наричаше „момичешки работи“. Колкото и да ги обичаше, дъщерите на Джак винаги си оставаха загадка за него.

Кат беше напътствала първо Джесика, после Меган през джунглата на съзряването. Вероятно баща им си нямаше понятие, че Джесика е направила аборт на шестнайсет, нито че Меган взимаше противозачатъчни на същата възраст. Дори сега в очите му се четеше тих ужас, когато се появи проблемът с ендометриозата на Джесика или прееклампсията на Меган. Меган съжаляваше баща си. Един баща не се превръща в майка само защото майката е избягала.

— „Малки жени“ — повтори Джесика и всички вдигнаха чашите за шампанско, макар че в тази на Меган имаше сок от праскови. — Ще стане хубав филм.

— Ще стане страхотен — обади се Кат.

— Разбий ги, татко! — включи се Меган.

Бяха само четиримата. Без гаджета, без съпрузи — което всъщност означаваше без Паоло, понеже единствено Джесика имаше истински партньор. Паоло обаче с радост си остана вкъщи. Когато сестрите и баща им се събираха, винаги се чувстваше като натрапник в частен клуб, за който нямаше членска карта.

— Как е новата къща, Джеси? — поинтересува се баща им.

— С пет бани — отвърна тя и всички се разшумяха. Абсурдният брой на баните винаги беше първото нещо, към което тя се чувстваше задължена да привлече вниманието. — Хубаво е да се махна от града. По-чисто е, по-зелено и по-безопасно.

— Обзалагам се, че и хората са по-дружелюбни — предположи баща й. — Ще имаш повече време за себе си.

Джесика побърза да се съгласи, въпреки че изобщо не беше истина.

След преместването откри, че предградията се пукаха по шевовете от надути майки — всички тези жени с титлата „госпожа“ пред името си, изпълнили биологичното си предназначение, които живееха чрез малките си подопечни. В действителност й липсваха сестрите й, Наоко, Клои и градът.

Ако се усмихнеше на някое детенце в парка или на улицата в предградието, самодоволните майки се държаха, сякаш се кани да отвлече детето им. Джесика тайно съжаляваше, че напусна старата си къща, предишния си живот, Наоко и Клои. Наоко разбираше, че никога не би наранила дете. Наоко знаеше, че тя обича децата. Наоко беше наясно, че това е само невинна усмивка.

— Трябва да пишкам — съобщи Меган. — Веднага.

Тя се измъкна от стола и почти в същия миг чу как бутилката с шампанско се разби в пода.

Погледна в дъното на ресторанта и видя Кърк.

Беше зяпнал корема й.

 

 

Когато излязоха от ресторанта, той чакаше на улицата.

— Искаш ли да се оправя с този тип? — Кат попита Меган. — Мили боже, та той работи за мен! Ще го ритам по задника чак до пустошта.

— Аз ще се оправя с него — отвърна Меган. — Излъгах, като казах, че е никой.

Те впериха очи в нея, после в младия австралиец.

— Нали не е… бащата? — попита Джесика. — Той е, нали? Той е бащата!

Кат я хвана за ръката, изведнъж разбрала.

— Хайде, Джес.

Баща им стоеше на бордюра и махаше на едно черно такси с жълта светлина, блажено несведущ за тези момичешки работи. Таксито отби и Меган целуна сестрите и баща си за довиждане. Те я оставиха с неохота, Кат обеща да се обади на другия ден, Джесика продължаваше да гледа Кърк и подсети Меган, че ще я придружи на следващите изследвания. Когато таксито потегли, Меган забеляза, че стои до нея.

— Откъде познавам този мъж? — попита.

— Баща ми е актьор — отвърна студено Меган, наежена от малко обидния му опит да води лек разговор. За какъв се взема? За гадже? — Откъде те познавам?

Той се усмихна широко, сякаш тя се опитваше да се пошегува с него.

— Хитро. Искаш ли да изпием по питие някъде? На съседната улица има бар.

— Без барове — отхвърли предложението Меган и покровителствено поглади корема си. — Никакви тълпи, цигарен дим и алкохол.

Той кимна.

— Глупава идея. Извинявай. Тогава какво?

Тя сви рамене.

— Можеш да ме изпратиш до колата.

Изглеждаше съкрушен.

— Добре.

Тръгнаха към колата на Меган и през цялото време той вървеше малко встрани, като че ли се боеше да не я докосне.

— Дали бебето…

Тя се засмя, искрено развеселена, после въздъхна.

— Е твое?

Стана му неудобно.

— Извинявай.

— Ей, имаш правото да попиташ — усмихна се Меган. — Няма нищо. Да, бебето е твое… Кърк, нали?

Шегуваше ли се? Все пак не бе забравила как се казва. Не можеше да познае кога се шегува и кога говори съвсем сериозно.

— Кърк. Да. Но защо не ми каза?

Тя отбягна погледа му.

— Нямах адреса ти. Нито номера ти.

— Дадох ти номера си!

Погледна го, този път някак отбранително.

— Да, но не можах да го намеря.

Той помисли малко.

— Майко мила, бременна си! В кой месец? Шести?

Предположението си го биваше. Меган се впечатли. Сигурно беше прекарал известно време около жени. Може би беше женен или разведен. Или пък имаше сестри. Или не му беше за пръв път.

— Трийсет и първа седмица. Шест месеца и малко отгоре.

Той се вторачи в корема й и притеснено сбърчи вежда. Не, като се замислеше, май не му се бе случвало преди. Беше поразен от разкритието. И тя му влизаше в положението. Ако не си поразен пред лицето на това всекидневно чудо, тогава никога няма да изпиташ подобно чувство.

— Наред ли е всичко с бременността? — попита той.

Меган го погледа косо.

— Какво те интересува?

Той подсвирна.

— Защото носиш моя син — отвърна тихо.

Тя се усмихна. Хубав беше, негодникът. И имаше добро сърце. Обяснимо беше защо бе пожелала да легне с него.

— Момиче е.

— Момиче? Момиче! — Никога не бе предполагал, че първото му дете ще бъде момиченце. Той се усмихна и кимна, осъзнал, че идеята му харесва. Момиченце!

— Тогава носиш дъщеря ми.

Меган спря и го погледна. Още не бе сигурна какво трябваше да бъде отношението й към този мъж. Но в момента нещо като крайно раздразнение изглеждаше подходящо.

— И какво от това? — попита.

Той трепна.

— Искам да кажа… Наистина, какво от това? Ще се ожениш ли за мен? И ще ме направиш почтена жена?

Той я погледна, сякаш наистина го обмисляше. За миг Меган се притесни, че ще коленичи пред нея.

— Ти това ли искаш?

— Не! Господи! — Тя отстъпи на две крачки от него. — Не си съвсем подходящ за съпруг.

— Нищо не знаеш за мен.

— Вярно. Не знам нищо за теб. Освен че имаш навика да сваляш момичета по купони.

Кърк изви вежда.

— Може би сега е подходящото време да ме опознаеш. Като ще раждаш нашето дете…

— Не се обиждай, Кърк, но няма смисъл. Ти си момче… скейтбордистче?

— През живота си не съм имал скейтборд.

— Спортен тип. Обигран с жените. Пораснал си донякъде, но все още момичетата и сексът са основното ти занимание. Сигурно искаш нещо повече от живота от това да учиш затлъстели туристи да се гмуркат.

Стана му приятно.

— Все пак ме помниш.

— Какво има за помнене? Беше само една нощ. Дори и толкова не беше. Мимолетно въргаляне върху палтата в спалнята, ако не ме лъже паметта.

— Не се дръж гадно. През цялото време си мислех за теб. В Сидни. Във Филипините. Не спирах да мисля за теб. Ти влезе под кожата ми. У теб има нещо различно.

— Поласкана съм. — Гласът на Меган бе отривист. — Но ти наистина не ме познаваш. И аз теб. Оценявам това, че искаш да постъпиш почтено. Честно. Мило е, че още не си се юрнал и не си поискал ДНК тест. Само че аз мога да се справя сама. Със сестрите ми. Не ми трябва мъж, който търси с какво да запълни празнотата в живота си. Това е колата ми.

Тя натисна дистанционното и светлините примигнаха два пъти.

— Просто искам да съм част от това.

Как да му го обясни? Той искаше да си играят на щастливо семейство. А тя дори не знаеше дали изобщо щеше да има семейство. Скоро можеше са остане сам-сама.

— Чуй ме, Кърк, за да бъда докрай честна с теб, трябва да ти кажа, че не знам дали това бебе ще оживее.

Ръката й беше върху дръжката на колата. Но не я отваряше. Наблюдаваше всички онези емоции, с които живееше всеки ден — страх, несигурност, отказ да повярваш — да се изписват на хубавото му лице.

— Дали ще оживее? Какво значи това?

— Всеки момент може да родя. Може да родя и тази вечер. А ако се роди преждевременно, тя ще трябва да се бори за живота си. Буквално да се бори за малкия си живот. — Сълзите бликнаха, без да може да ги спре, но ги избърса ядно с опакото на дланта си. — Знаеш ли какво е прееклампсия?

Тогава той я изненада.

— Сестра ми имаше. Свързано е с кръвното налягане, нали? Племенникът ми трябваше да се роди преждевременно. Спешно цезарово сечение. Беше в кувьоз. С вълнена шапчица. Омотан като пашкул. — Поклати глава при спомена. — Горкото хлапе!

— В кой месец беше тя? Сестра ти.

— Не зная.

— Разбираш ли, това е най-същественото. Броят на седмиците. Това е от жизненоважно значение. Ако се роди в двайсет и осмата седмица, шансът да оживее е петдесет на петдесет. Известно ли ти е? Естествено, че не ти е известно. В моето положение, в трийсет и първата седмица, шансовете са по-големи. Деветдесет процента. Но все още остават десет процента, които не оживяват. Бебета, които умират.

Той кимна. За миг й се стори, че видя в очите му сълзи. Но по-вероятно да беше от уличното осветление.

— До термина ми остават два пълни месеца. Това е много време. Сигурно е, че няма да устискам цели два месеца.

— Може да успееш.

Нямаше нужда от това. Глупаво, неоправдано успокоение. Меган вече бе придобила професионалното раздразнение на лекарите пред мненията на лаиците.

— Да не би да си лекар? Не — ти си сервитьор. Аз съм лекарят. Така че ме чуй! Тази бременност никога няма да изкара до термина. Ако бебето ми се роди тази нощ, няма да може да оцелее извън кувьоз. Това е сигурно. Колкото по-дълго го задържа, толкова по-добре и за двама ни. И не говоря за теб и мен, Кърк.

— Разбирам.

Сега вече искаше той да разбере. Искаше да знае. Това беше най-важното нещо на света и тя искаше той да го проумее в цялата му сериозност.

— Дори да издържа още няколко седмици, недоносените бебета имат много проблеми. Дишане. Хранене. — Тя прокара пръсти през косата си и тихичко изруга. — Виж — проблемът е там, че белите дробове на недоносените не са се развили. Не могат да дишат, дявол го взел! Разбираш, че не е шега работа. Да не могат да дишат. Честно казано, Кърк, имам си достатъчно грижи, че и ти да ми се мотаеш в краката и да се правиш на татко.

Той безпомощно разпери ръце.

— Само искам да ти помогна. С каквото мога. Нищо повече, Меган. Толкова ли е лошо?

Толкова бе изморена — да се преструва на храбра по време на вечерята, от ходенето пеша до колата, гърбът я болеше заради отпускането на мускулите на гръбнака й в подготовка за раждането. Кое беше това непознато момче? Защо не я оставеше на мира? Защо не ги оставеше на мира?

— Виж, Кърк, защо не си вървиш…

Изведнъж, сякаш раздразнено, бебето я ритна с краче.

Добре де, добре. Успокой се!

И Меган даде на Кърк телефонния си номер. И му каза кога е следващият преглед. Не, не иска той да идва — сестрите й ще са с нея. Но ще му каже какви са резултатите. И дори го остави да я целуне целомъдрено по бузата.

Няма по-целомъдрени, помисли си тя, от онези, с които сме се чукали.

— Меган — погали ръката й той, — бебето ще оцелее. Бебето ще бъде добре.

Очите й се напълниха с горещи сълзи от благодарност и този път не се опита да ги изтрие. Отчаяно се нуждаеше да чуе, че бебето ще оцелее. Но дълбоко в съзнанието се прокрадваше — не е добре! О, изобщо не е добре! Не може първо да забременееш, а после да решиш да градиш връзка. Не става така.

Не може да започваш отзад напред.

 

 

Меган излизаше от болницата с Кат и Джесика, когато срещнаха акушер-гинеколога й във фоайето. Както винаги, когато господин Стюарт се появяваше на обществени места, около него се разнесоха едва сдържан развълнуван шепот и въздишки. Като че ли не лекар, а някоя поп звезда си прибираше пощата.

Момичето на регистратурата замечтано го гледаше с нескривано обожание. Две акушерки се правеха, че са се запътили по работа, докато се кикотеха със зачервени бузи, надявайки се да ги забележи. Господин Стюарт се усмихна на Меган, откривайки равни бели зъби и ситни бръчици около сините си очи. Косата му с цвят на житен клас бе привлекателно разрошена, сякаш от грижи за жените не бе имал време да я среши.

Джесика и Кат го зяпнаха, после втренчиха погледи в Меган. Знаеше какво си мислят сестрите й. Този мъж е акушер-гинеколог? Този по-млад Робърт Редфорд? Преглежда вагини?

— Искам да ви покажа нещо — каза той на Меган. — Ако разполагате с пет минути.

Предложението му прозвуча неангажиращо, но ги заведе в интензивното отделение и Меган се сети, че срещата им не беше случайна. Сигурно го правеше с всички.

Жени с нейния проблем.

Интензивното отделение изглеждаше пусто. Нямаше сестри, явно и бебета. Само редици от празни кувьози. Въпреки това трите примерно си измиха ръцете над голямата мивка с индустриални размери и когато го последваха в помещението, забелязаха, че то не е празно. Едно бебе, толкова малко, че не приличаше на бебе, беше само в най-далечния ъгъл на отделението.

— Това е Хенри — поясни акушер-гинекологът.

Странно име за бебе, което тежи по-малко от две кила захар, хрумна на Меган. Голямо, внушително, наперено име — име на крал, на мъжага.

Не на сърцераздирателно късче живот, парче месо, което дишаше на пресекулки в кувьоза.

В интензивното отделение беше топло, но Хенри беше облечен като за люта зима. Увит в одеялце, с кукленски ръкавички и терлици на ръцете и краката, нещо като шапка с пискюл, която се смъкваше върху горкото му сбръчкано личице, абсурдно голяма за главата му с размер на малка ябълка.

— Мили Боже! — Джесика покри с ръка устата си. — Има вид на най-самотното малко същество в света. — Тя трескаво се огледа. — Къде са всички?

— Грижат се добре за него — увери я господин Стюарт. — Не се тревожете.

Кат беше онемяла. Нямах представа, мислеше си тя. Това се случва всеки ден, а аз нямам представа. Джесика се залепи за нея, без да откъсва очи от кувьоза. Кат нямаше нужда да я поглежда, за да разбере, че сестра й плаче.

Меган погледна Хенри и усети надигането на паниката. Тук ще донесат и моето бебе. Тук бебето ми ще оцелее или ще умре. Това ще стане. Бореше се да остане спокойна, безразлична — медик с лед във вените. Сякаш въпросите й бяха от чисто професионално любопитство.

— Кога се е родил?

— Преди два дни, в трийсет и петата седмица — отговори господин Стюарт. — Справя се много добре. Малко е дребничък, но майката е започнала да взема стероиди достатъчно рано и дробовете му са силни. — Той се усмихна съчувствено на разплаканата Джесика.

— Не се разстройвайте. Само го погледнете — диша без външна помощ. — После се обърна се към Меган: — Майката също имаше прееклампсия.

Меган сякаш видя мистър Стюарт с други очи. Колко умно да я доведе в интензивното отделение да види Хенри! Какъв добър лекар! Какъв мъдър човек!

Да я подготвя внимателно за живота на бъдеща майка с преждевременно родено бебе.