Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (23)

Глава 23

Когато бебето най-накрая заспа, Меган легна на леглото, представяйки си, че може да чуе шума на двата океана на острова.

Знаеше, че е невъзможно. Апартаментът им беше в Бриджтаун, в западния край на острова, където тя се грижеше за склонните към произшествия туристи в гранд-хотелите на Сейнт Джеймс, до нежно плискащите се вълни край Карибите.

Но Меган обичаше да си представя, че чува другото море на другия край на острова, любимата й част, където нямаше луксозни хотели и срещаш само няколко от най-неустрашимите туристи; където Атлантическият океан засилваше огромни вълни в скалите на Батшеба и източния край на Барбадос.

Остров на две морета. Никога не беше виждала нещо подобно. Чудеше се колко от туристите, които се тълпяха в западния край на Барбадос, имаха представа за суровото величие на източния бряг. Всичко, което беше чувала за острова, се оказа вярно — картичките с бели плажове, диви палми и несекващо слънце. Но това място имаше и друга страна: неопитомена и непредсказуема, която липсва в рекламните брошури. Срещаш я на страниците на „Адвокат“ и „Нация“, престъпления, в които са замесени ножове и наркотици, понякога огнестрелно оръжие и можеш да го чуеш в шепота на вятъра. Сърцето на острова беше диво.

Беше й трудно толкова далече от сестрите й и тяхното отсъствие остави ужасни дупки във всекидневието й. Липсваха й обажданията им по телефона, традиционната закуска в „Смитфийлд“, успокояващата мисъл, че са само на няколко спирки с метрото от нея. Липсваше й всеотдайното време, което Джесика посвещаваше на Попи, липсваше й успокояващото присъствие на Кат.

Откакто се помнеше, Меган бе смятала себе си за напълно самостоятелен човек — единствената, която излезе незасегната от развода на родителите си, отличничката, принцесата от медицинската академия, малката сестричка, докторката, корава и умна. Едва когато отиде в чужбина, разбра, че представата, която беше изградила за себе си, почиваше на безграничната подкрепа на семейството й. Но Меган беше дошла тук да изгради ново семейство. Би предпочела някой да се грижи за дъщеря й от любов. Но любовта беше изключена, затова местните долари щяха да свършат работа. Попи вече беше записана в детската ясла на „Клуб на колонията“ в Холтаун и Меган интервюираше евентуалните бавачки. За първи път откакто работеше, не й се налагаше да се тревожи за пари.

Тук имаше работа за нея. Различна обаче от работата, с която се беше сблъсквала в миналото. Пациентите й в Лондон явно бяха жертви на бедността. В Барбадос бяха жертви на богатството.

Предишния ден беше посетила три различни хотела в Сейнт Джеймс. Беше се погрижила за дете, опарено от медуза; жена, която си бе счупила носа, когато джетът й потеглил без нея; петдесетгодишен мъж, който бе скъсал сухожилие при опит да сърфира за първи път. Младата съпруга на мъжа — вероятно втората или третата — държеше бебето си, момче, докато Меган го преглеждаше и му предписа болкоуспокояващи.

Типично, рече си Меган. Седят по цяла година пред екрана на компютъра, а после си въобразяват, че са Екшън Мен, когато отидат в тропиците. О, да, тук винаги щеше да има достатъчно работа за нея.

Викаха я да преглежда жертви на слънчево изгаряне, любители на разходките с мехури от докосване на отровна тропическа ябълка, която се срещаше по целия бряг на Сейнт Джеймс, и разбира се, куп случаи, които в „Хакни“ наричаха ННПБ — необясними наранявания, причинени от бира.

Предполагаемите инсулти, вероятните сърдечни инфаркти и другите спешни случаи бяха транспортирани директно в отличната болница „Куин Елизабет“ в Бриджтаун. За нейно голямо разочарование нямаше тропически болести, които да лекува — Барбадос се бе отървал от тях много отдавна. Така че медицината, която Меган практикуваше в новия си живот, беше учудващо лека в сравнение с досегашния опит.

В „Хакни“ се бе грижила за пристрастени към хероина, наръгани с нож, алкохолици, хронично затлъстели и всички онези жители на „Съни Вю“, които пушеха до смърт. Тук беше много по-вероятно да я повикат да се погрижи за цицина на главата на някой турист, пострадал от паднал кокосов орех.

Като че ли никой не пострадваше сериозно и никой не умираше, а ваканцията никога не свършваше.

Почувства как Кърк се размърда до нея и се направи на заспала, докато той се претърколи и простена в тъмното — за всеки случай, ако той поискаше да правят секс, а тя нямаше време да измисли извинение. Така и не можаха да възродят страстта от първата нощ.

Ала той не се събуди, не понечи да я прегърне, така че Меган продължи да лежи в тропическата нощ, заслушана в поривите на вятъра и свистенето около Батшеба, на другия край на рая.

 

 

Кат се качи на асансьора към апартамента на майка си.

Дори четвърт век по-късно, все още част от нея завинаги си оставаше онова будно единайсетгодишно момиче, само крака, ръце и очи, което наблюдаваше как майка му се гримира, усмихва се на отражението си в огледалото, а нейният единайсетгодишен свят е на път да се разпадне.

„Ти си моето голямо момиче, Кат. Джеси също е голяма, но тя е плашлива, а Меган е още бебе. Но ти си моето голямо, голямо момиче и аз съм сигурна, че ще проявиш смелост, нали?“

Кат беше кимнала неуверено, а после дойде таксито с мъжа на задната седалка, който чакаше да отведе майка й завинаги.

В следващите години, когато Кат и сестрите й страдаха от хиляди рани заради липсата на майка, тя наистина се опита — опита се с всички сили да бъде смела. Когато вратата на асансьора се отвори на етажа на майка й — тя все още се опитваше.

Страхуваше се, че майка й винаги ще има властта да я наранява и тя никога няма да бъде достатъчно смела.

Кат позвъни и лицето на Оливия се появи пред нея.

— Носиш ли го?

Кат кимна.

— Нося го.

Влязоха в апартамента. Изглеждаше по-малък, отколкото го помнеше от онзи далечен ден, когато се опита да дойде да живее със сестрите си при майка им, но беше безупречен както тогава, недокоснат от мръсни детски ръчички. Имаше снимки на майка й, млада и красива, в усмихнатата компания на хора, всичките по-известни от нея. Някога тези снимки й изглеждаха непоносимо бляскави, а сега й изглеждаха по-скоро жалки, почти трогателни.

Тези второразредни комедийни актьори, сантиментални мъжаги от телевизията — толкова много, всички онези печени ченгета, непокорни частни детективи и прототипи на Джеймс Бонд — и залязващите старлетки, повечето отдавна забравени. Това ли беше най-доброто, на което майка й е била способна? Заради това ли се отказа от децата си? Заради някакъв второразреден хубавец от задната седалка на таксито и краткотрайна слава? И все пак дори Кат се засегна, когато не видя нито една снимка на себе си и сестрите си. Ядоса се на себе си и си рече: „Защо изобщо ми пука?“

От съседната стая се разнасяше шум от някаква домакинска работа. Черното лице на прислужницата се показа на прага, после изчезна.

— Бременна си — изрече майка й и запали цигара.

— Точно така — отвърна Кат. — Както и да е, запали си.

— Познавам ли бащата?

— Бащата е извън играта.

— Боже, Боже! Заряза те, а?

От две минути съм в стаята, помисли си Кат, а вече се хванахме гуша за гуша. Трябва да се издигна над това.

— Не му позволих да се задържи толкова, че да го направи. — Майка й повдигна вежди. Дали тази обиграна реакция всъщност значеше нещо? — Помниш ли какво ми каза веднъж? — попита Кат. — „Родителите съсипват първата половина на живота ти, а децата — втората.“

— Така ли съм казала? — изкикоти се Оливия, явно доволна от себе си. — Е, вярно е.

— Хубаво, ами твоите партньори? Струва ми се, че са ти съсипали живота повече от всеки друг. Обаче само ако го допуснеш. Ако им позволиш.

Майка й прихна отново.

— Да не си от онези бандити на сперма, за които все пишат по вестниците?

— Бандити на сперма?

— Една от онези жени, които използват мъжа само докато надуят корема.

— Да, точно такава съм аз. Бандит на сперма. Ето. Каквото поръча.

Кат отвори чантата си, извади пакет цигари и го подаде на майка си. Оливия затвори открехнатата врата, през която се мяркаше лицето на чистачката, после разгледа съдържанието на пакета — нещо, увито в сребристо фолио.

Тя хвърли поглед към затворената врата и разви фолиото, откривайки голяма буца хашиш.

Мрачно се усмихна на Кат.

— Сигурно ти е било трудно.

Кат поклати глава.

— От петнайсет години си имам работа с кухненски персонал. Някои от тях са доста дива команда. Не беше толкова трудно.

— Нямах предвид купуването на наркотици, скъпа. Имах предвид идването ти тук.

— Няма проблем. Има и телефонен номер. Ако е действащ, разбира се. Ако някога поискаш още.

Кат подаде на майка си рекламен кибрит на „Мама-сан“ с изписан номер от вътрешната страна на капачето.

— Обади се на този номер и търси Мръсния Дейв.

Оливия поклати глава.

— Да потърся… Мръсния Дейв?!

— Точно така. Той е човекът, който се грижи за кухненския ни персонал.

— Под „грижи се“ имаш предвид, че им продава наркотици?

— Не, имам предвид, че идва веднъж седмично и им глади.

— Сериозно ли очакваш от мен да се обадя на някой си с прякор Мръсния Дейв и да си купя наркотици от него?

Кат въздъхна.

— Не ме е грижа какво правиш. Това е за теб, не е за мен.

— Ти си една безчувствена кучка — озъби се Оливия и се наежи.

— Ами имах добра учителка — троснато изрече Кат.

После прехапа устна. Спомни си, че през няколкото години, през които майка й се бе задържала у дома, никога не беше ги шамаросвала, но когато се ядосаше, имаше навика да хвърля обувки. Кат не искаше днес майка й да хвърля обувки. Тя беше болна жена, а Кат искаше да се прибере, да полегне и да почувства как бебето напира в границите на малкия си свят.

— Знаеш ли какво да правиш с това нещо? Нагряваш го…

Оливия вдигна ръка.

— Не съм ти някаква леля — стара мома от Брайтън. Господи! Моето поколение измисли културата ви.

— Това не е моята култура.

Кат се обърна да си ходи.

— Наистина оценявам жеста ти — каза Оливия с омекнал тон, докато пръстите й нервно опипваха кибрита. — Идването ти тук. Да правиш това за мен. Знам, че изтече много вода. Виждам сестрите ти. Но теб никога.

Кат се обърна с лице към нея.

— Е — рече, — причината е в теб, не в мен. И недей да ставаш твърде сантиментална. Направих го само защото Меган ме помоли.

— Смятах ви за много красиви, знаеш ли?

— Какво?

— Вас трите. Теб и сестрите ти.

Кат се изсмя.

— Меган е хубава, Джеси може да бъде наречена красива, но не и аз.

— Не се подценявай, скъпа. Имаш страхотни крака. Имам един приятел — психоаналитик — и той смята, че това е част от проблема. Трудно е за една жена. Дъщерите ти започват да се превръщат във великолепни жени точно когато всичко в теб тръгва на юг. Красиви деца, които порастват красиви жени. Моите три момичета.

— Твоите три момичета?!

Кат остави твърдението на майка си да увисне във въздуха и мълчанието говореше: „Нямаш право да ни наричаш по този начин.“

Оливия присви очи, докато четеше номера на Мръсния Дейв, а ръцете й трепереха. Вече е стара жена, помисли си Кат. Кога майка ми се превърна в стара жена?

— Много е трудно сега, когато ги няма и двете. Меган в Барбадос, Джесика още в проклетия Китай. Колко още ще стои там?

— Сигурна съм, че и двете са ти изпратили картички.

— Знаеш ли защо ми е необходимо това? Знаеш ли защо се превръщам в наркоман в залеза на живота си?

— Меган ми каза. — Пауза. — Съжалявам.

— Наистина ли?

— Разбира се. Не бих пожелала това на никого.

— Не ми обръщай гръб, Кат. Този специалист, при който ме изпрати Меган — не е добър. Болката се засилва. И треперенето. Знаеш ли кое е най-смешното? Ем Ес не ти съкращава живота. Мускулите ти отказват, трепериш като лист и ослепяваш като прилеп. Но не те убива. Трябва да живееш с нея.

Светът е жесток, помисли си Кат. Попитай трите деца, които изостави. Само че днес й беше трудно да мрази майка си. По-трудно от всякога.

— Надявам се това нещо да ти донесе някакво облекчение. — Посочи цигарената кутия. — Искрено се надявам.

Изведнъж Оливия я хвана за ръката. Кат почувства дългите кокалести пръсти на майка си да се забиват в плътта под лакътя. Беше здрава хватка, каквато прилагаш на своеволно дете, което се кани да извърши някоя пакост. Изненадата от неочакваното физическо съприкосновение с майка й я остави без дъх.

— Изплашена съм, плаша се какво ще стане с мен. — Оливия вече умоляваше. — Страхувам се в какво ще се превърна. Имам нужда някой да се погрижи за мен. Имам нужда от теб, Кат. Няма кой друг.

Кат втренчено погледна майка си. Може би ако я беше помолила за помощ преди двайсет години, тогава двете биха имали шанс. Но не можеш да го отлагаш твърде дълго, защото става безвъзвратно късно.

Колкото можеше по внимателно Кат се опита да се освободи от ръката на майка си. Но хватката на Оливия се затегна и сърцето на Кат заби учестено от силен страх. Сякаш беше сграбчена от миналото, все още чувстваше жилото на старите рани и съзнаваше, че никога няма да се освободи изцяло от всички онези съсипани години.

Очите им се срещнаха. Гласът на Оливия беше мек, но хватката й не отслабна.

Беше вкопчване на стар човек. Със стоманена решителност и физическа сила. Здравата хватка на човек, свикнал да става неговото, да пречупва другите според волята си. Кат усещаше как сърцето й тупти, долавяше парфюма на майка си, виждаше как старата жена се мъчи да си поеме въздух. Ноктите на майка й се забиха в плътта й, пет източника на болка, които се сляха в един, и ръката й започна да пулсира. „Дали някога ще ме пусне?“

— Остани с мен, Кат. Искаш да те моля ли?

Ала вече по-твърдо, Кат хвана китката на майка си и отблъсна ръката й. Двете жени отстъпиха крачка назад една от друга, като че ли изпълняваха някакъв древен танц.

— Не съм такъв човек — отвърна Кат.

 

 

Когато Паоло видя, че автосалонът на братя Барези беше заключен и потънал в мрак, той каза на шофьора на таксито да изчака.

Главата му все още беше замаяна от часовата разлика след полета. Позвъни и притисна лице към дебелото стъкло. За момент Китай му се стори като сън. Изложените коли на витрината бяха същите както преди да замине преди повече от месец. Пет седмици без нито една продажба? Лоша работа.

Твърде дълго беше отсъствал, сега му стана ясно. Само че трябваше много време, преди да станат бързи родители, а още не бяха стигнали доникъде.

Паоло се върна при таксито и даде на шофьора адреса на Майкъл. Колата запълзя по тясната Холоуей Роуд и Паоло беше обзет от нарастващо чувство на страх.

Беше зарязал Лондон и бе прогонил бизнеса от мислите си и това беше грешка. Само че нямаше друг начин да се справят с маратона, който се проточи пред тях преди малката Уей да може да си дойде у дома.

Преминаха през безброй интервюта в агенцията по осиновяване, дома за сираци и британското посолство. Целият им живот беше гледан под лупа — финансовото им състояние, психологическите им портрети, опита им с деца, пригодността им за осиновители. Всеки документ трябваше да бъде преведен на китайски, всяка оценка, преценка и препоръка и това отнемаше повече време от очакваното.

Единственото нещо, което ги предпазваше да не полудеят, бяха вълшебните моменти между бюрокрацията и чакането, дните, когато им позволяваха да изведат малката Уей на разходка в новата й количка около Летния дворец, пекинската зоологическа градина и площад „Тянанмън“, винаги до „Тянанмън“, толкова голям, че имаш чувството, че се разхождаш по луната. Возеха малката Уей, докато тя спеше, без да обръщат внимание на любопитните погледи и подигравателните усмивки както на местните, така и на туристите. Прекарваха даденото им време с дъщеричката им, уплашени от силната си обич към нея. Вече не бяха семейство от двама.

Сега, когато чакаха окончателното одобрение от китайските власти, за да могат да подадат молба за временен британски паспорт на малката Уей, мисълта, че може да я загубят, беше непоносима. Просто в главата на Паоло нямаше място да се кахъри за брат си и бизнеса. Но още преди таксито да отбие пред къщата на Майкъл, сърцето му се бе разтупкало, мислите му препускаха и вече си наваксваше изгубеното време.

Майкъл отвори вратата по панталон и мръсна тениска. Беше брадясал и с кръвясали очи. Докато се прегръщаха, Паоло си помисли, че има нещо металическо в дъха му. Той последва Майкъл вътре в къщата. По телевизията гърмеше някакво дневно шоу. Въздухът беше застоял.

— Искаш ли гроздова ракия? — попита Майкъл и взе бутилката от малката масичка.

— Не е ли малко рано?

Майкъл сви рамене и си наля. На италиански няма дума за алкохолик, беше им казал баща им.

Паоло се огледа. Кошарката на Клои си стоеше в дневната, пълна с разхвърляни играчки. Обаче там, където преди можеше да настъпиш играчки от Телетъбис, сега бяха разхвърляни бирени кутии и мръсни дрехи. Паоло вдигна пингвина на Клои и натисна копчето на изкуственото му краче. Само че вече не работеше.

— Къде са Наоко и детето?

Майкъл се прегърби на дивана.

— Осака. — Вниманието му все се отклоняваше към изкуствения смях от телевизора.

Паоло взе дистанционното и го изключи.

— Върнали са се в Япония?

Майкъл погледна брат си и кимна. Паоло седна до него и го прегърна здраво, залюля го като че ли бяха все още момчета и Майкъл току-що го бяха набили.

— Казах ти, Майкъл. Казах ти, че това ще се случи.

— Не че съм имал много жени. — Гласът на Майкъл се давеше. — Имах една в повече от позволеното. Една в повече. Една над общоприетото.

Отвратен, Паоло пусна брат си и в лицето го лъхна силната миризма на ракия.

— Може би ще се върне.

Майкъл взе да рови върху масичката, вдигна чифт захвърлени спортни панталони и намери документите, които търсеше. Подаде ги на Паоло. Беше писмо от адвокат. Студените и официални думи заплуваха пред очите на Паоло. Неприемливо поведение. Разумна финансова издръжка. Молба за бракоразводно дело. Семейното жилище.

— Съжалявам, Майкъл.

Никога няма да допусна това да се случи с мен, помисли си Паоло. Това се случва само на мъже като брат ми.

— Никога не знаеш — рече Майкъл, сякаш бе прочел мислите му. — При нас никога няма да се получи като при татко. Да си стоим вкъщи всяка вечер. Да сме щастливи с една жена. Знам, мислиш, че съм лош.

— Обичам те, тъпчо!

— Но ме смяташ за лош човек. Но аз не съм лош човек, Паоло. На всекиго може да се случи. На теб също.

— Майкъл, скоро се връщам. Оценявам това, което направи за мен, докато ме нямаше. Само ако можеш да задържиш крепостта още малко.

— Реших днес да си взема свободен ден. — Той взе дистанционното и го насочи към телевизора, който избухна с гръмка музика и силен смях. — Бизнесът е малко замрял.

— Нищо. Ти вземаш решенията. Но слушай, Майкъл. Всички мои кредитни карти са извън лимит. Отседнали сме в Пекин, а там животът не е по-евтин от Лондон, нито от Хонконг. Само още няколко седмици и се връщаме с Джесика и детето. Сигурен ли си, че ще справиш дотогава?

Майкъл отново напълни чашата си.

— Няма проблем. Какво друго може да се случи?