Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (8)

Глава 8

Хората все още разпознаваха Джак Джуъл.

„Цялата риба в морето“ не се излъчваше от десет години, но той никога не беше преставал да работи, а в телевизията имаше достатъчно роли — пенсионирано ченге, принудено да работи с колега новак, частен детектив с изискани маниери на масата и методи на Шерлок Холмс. Затова когато влезе в ресторанта в Китайския квартал, вътре настъпи леко оживление.

Днес той не забеляза притаения дъх, дружелюбните усмивки, развълнувания шепот „Това не е ли…“.

Днес имаше очи само за дъщерите си.

Беше така горд с тях! Бяха толкова красиви, открай време, а той бе единственият човек на света, който можеше да види в жените, в които се бяха превърнали, следите от някогашните деца.

Меган, хубава и закръглена, сякаш направена от кръгове (знаеше, че се притеснява за теглото си, но в неговите очи тя винаги щеше да си остане прекрасна). Джесика, класическа красавица с лъскава черна коса, добро телосложение и бебешко лице (разбираше защо хората я мислеха за най-малката и се усмихна при спомена как това я вбесяваше). И Кат, милата му Кат, висока и стройна, само ръце и крака с тези раздалечени кафяви очи, които направо те пронизваха.

Какво се пееше в онази стара песен? Нещо за това, че когато имаш синове, се тревожиш, а когато имаш дъщери, се молиш. Никога не бе имал притеснения за тях, за момичетата, тревожеше се само мъжете — това лъжливо, коварно и измамно племе — да не ги наранят. Но сега чувстваше, че всичко се нарежда по мед и масло.

Обичаше да се шегува какво изпитание са били, но това по-скоро бе като защитна реакция на мъж, който знаеше, че не е прекарвал достатъчно време с децата си, които са имали само него. Обичаше ги повече от всичко друго в живота си. Ала съзнаваше, че тежкият труд, ежедневната робия и усилия са били главно върху плещите на Кат и върволица от наемна ръка от по-бедните кътчета на планетата.

— Значи ти си им и майка, и баща — често му казваха жените, докато момичетата растяха.

Само че той никога не беше и майка за тях. Един мъж не се превръща в майка само защото такава липсва. Дори не беше достатъчно добър баща.

В днешно време щеше да е различно. Мъжете бяха различни. По-способни да се нагърбват с различни роли. Но тогава, в средата на седемдесетте, когато Оливия го напусна, Джак беше баща, замесен от старомодно тесто. Създаден да работи навън и да осигурява прехраната, докато някой друг гледа децата. Шествие от отдавна потънали в забвение бавачки, детегледачки, домашни помощници и главно най-голямата му дъщеря.

Джак Джуъл беше твърде зает да изкарва прехраната, за да бъде винаги до Меган, Джесика и Кат. Само че имаше нещо повече от задълженията в работата. За разлика от бившата си съпруга и за разлика от повечето актьори, Джак не бе имал мъртви периоди без ангажименти. Винаги имаше пазар за джентълменското му излъчване и старомоден чар. „Типаж на Дейвид Нивън“, го бе нарекъл един критик в опита си да го засегне, но Джак го прие като комплимент. Понякога приемаше роли не защото имаше нужда от пари, а заради самочувствието си и нуждата да бъде полезен и да остави следа.

Когато Оливия го напусна, егото му понесе тежък удар. Мъжкото му самочувствие бе наранено. Единственият начин да си възвърне самоуважението бе чрез работата и жените, с които го срещаше професията му.

Да помага на Кат с домашните, да води Джесика на балет и да учи Меган да се облича не бяха занимания, които можеха да помогнат на Джак да възвърне предишното си самочувствие. Нуждаеше се от работата си. Много по-лесно беше да имаш успешна кариера, отколкото успешен брак.

А сега две от децата му щяха да имат свои деца. Новината го изпълни с щастие. Струваше му се, че внуците ще укрепят малкото му семейство и ще осигурят безсмъртието му.

Каква стабилност беше дал на дъщерите си? На теория беше до тях, единственият човек, който се грижеше за тях. На практика непрекъснато беше на снимачната площадка или задоволяваше нуждите си с някоя влюбена млада гримьорка или начинаеща актриса от академията. За свой дълбоко скриван, но неутихващ срам Джак Джуъл знаеше, че няма нужните качества на целодневно ангажиран родител. Това би го подлудило. Но може би — не, със сигурност — дори в онези времена би могъл да намери по-здравословен баланс между работата и дома. Имаше предложения, на които можеше да откаже, жени, които да подмине. И да се прибере по-рано при трите си дъщери. Сега бе твърде късно. Слава Богу, че нямаше последици и накрая всичко се беше наредило. Убеден беше, че Меган и Джесика ще бъдат добри майки. Меган беше умна и силна. Джесика — любяща и добра. Щяха да бъдат всичко, което тяхната майка не беше.

Ако той беше погълнат от работата си през повечето време и умът му бе все в старлетките, то Оливия беше още по-тежък случай. От момента, в който си тръгна, сякаш не искаше нищо и никой да й напомня за стария й живот. Контактите бяха спорадични и почти липсваха. Сякаш очакваше децата да полагат всички усилия. Оливия не полагаше никакви. Тя имаше много по-важни грижи — борбата с теглото, несполучливия й втори лифтинг и най-вече мъжа на живота й, който за пореден път се бе оказал мързелив авантаджия и неудачник.

Джак познаваше много бащи, които се отнасяха по този начин с първото си семейство. Оливия доказа, че и една майка може да бъде също толкова жестока и безмилостна. Животно не би било толкова коравосърдечно към отрочетата си.

Джак така и не можа да обясни на децата си тази безпричинна злост, нито призна гласно, че се чувства като провалил се баща. Затрудняваше се да го обясни дори на себе си.

Проклети актьори, мислеше си Джак. Без сценарий за нищо не ги бива.

 

 

Меган винаги обясняваше на пациентите си, че бременността е като летенето. Излитане и приземяване. Това бяха трудните моменти. Ако щеше да става нещо, именно това беше периодът, в който можеше да се случи.

Когато трите седнаха с баща си в любимия им ресторант в Китайския квартал, Джесика беше… в четвъртата седмица? Повечето жени едва ли подозираха толкова рано, че са бременни. Повечето жени биха погледнали календара и биха си рекли: „Странно. Нещо ми закъснява.“ Или може би повечето от тях изобщо нямаше да забележат, че цикълът им закъснява.

Освен ако не го очакваха. Освен ако не се опитваха, и то от много време.

— Ще ставаш дядо — отново повтори Джесика и радостно се засмя. — Два пъти, татко. Ще се справиш ли?

— Едва ли ще е по-трудно от вас трите — усмихна се той и я прегърна. — Поне в края на деня ще мога да се отърва от тях. Честито, скъпа! Знам колко го искаше. Ти и Паоло.

После се опита да стори същото с Меган, но се получи неловко — тя беше хванала едно руло с клечките и едва не му бръкна в окото, а и нямаше партньор.

— Браво, скъпа! — рече той и Меган се почувства като ученичка, получила още една шестица.

Тя се усмихна. Милият татко! Не правеше разлика между четвъртата и дванайсетата седмица. Но за нея имаше разлика. По време на излитането и приземяването няколкото кратки седмици определяха разликата между новия живот и липсата на такъв.

Като всички лекари Меган измерваше бременността в седмици. Лаиците я измерваха в месеци.

Меган си мислеше: „О, Джеси, четвърта седмица — твърде рано е да го разгласяваш.“ Нищо обаче не можеше да попречи на Джесика да обяви на всеослушание новината. Беше чакала толкова дълго. Освен това беше невъзможно да я прикани към предпазливост пред лицето на подобна необуздана радост.

Меган прегърна сестра си и й честити, но вътрешно си мислеше, че самолетът все още не се е издигнал над пистата. Всичко можеше да стане.

— Беше неделя сутринта — разказваше Джесика на баща си. — Паоло беше излязъл да тича. Когато се върна, аз седях на стълбите. Той ме погледна и веднага разбра.

Имаше и друго. На някакво ниво на сестринско съперничество Меган знаеше, че завижда.

Радваше се за Джесика. Не би могла да се радва повече. Но Джеси си имаше съпруг, къща и уреден живот. И да, халка на пръста. Баща им беше съпроводил Джеси до олтара — беше я дал, както го наричаха. Имаше си Паоло, който да прави сутрешен крос в неделя сутринта, да се върне вкъщи, да чуе радостната новина и да гушка Джесика през нощта.

Меган си мислеше: „Нямам Паоло, нито халка, нито свободна стая за боядисана в розово или синьо детска. Имам само това бебе в корема и стая под наем в «Хакни».“

Меган тъкмо беше преминала през изследването, което показа, че няма хромозомни аномалии и риск от синдрома на Даун. Сърдечните тонове бяха силни и ритмични, бебето изглеждаше нормално и щастливо. Терминът, който й определиха, й се струваше все по-реален с всеки изминал ден. „Говори вашият командир. Излетяхме. Можете да откопчаете коланите си и да се движите из салона. Определено ще си имате бебе.“

Два месеца деляха Джесика от това изследване. Меган се съмняваше, че сестра й има представа колко важен беше този тест и колко ужасно парализиращо беше чакането, когато затаяваш дъх, докато не чуеш шансовете бебето ти да има синдрома на Даун. По-малко от триста към едно и се налагаше допълнително изследване — инвазивен тест, така го наричаха, за да се види дали бебето наистина беше увредено или не.

Тук идваше най-ужасното — този инвазивен тест, иглата, която се вкарваше във вратлето на бебето, можеше да убие едно здраво бебе. Ако букмейкърите в медицината ти дадат шансове под триста към едно, ще се съгласиш ли на този инвазивен тест и ще рискуваш ли да загубиш едно здраво бебе? Или ще поемеш риска да родиш увредено дете? И как може човек да вземе такова решение за нещо толкова невинно и беззащитно като нероденото си дете и да е сигурен, че постъпва правилно?

Меган вече беше оставила зад гърба си това препятствие. Ако имаше още, по-вероятно беше да възникнат близо до термина. По време на приземяването.

В дванайсетата седмица плодът на Меган вече приличаше на човек. По време на ултразвука то — Меган все още мислеше за него като „то“, макар че вече беше генетично предопределено — можеше да кръстосва крачета и да мърда пръстчета. Главата беше огромна — почти половината от малкото същество беше заета от полюшващата се топка, която се поклащаше напред, сякаш тежестта й беше твърде непосилна за телцето — и невероятно, но малкото „то“ май си смучеше палеца. Малкото „то“ беше дълго около осем сантиметра и тежеше осемнайсет грама.

В четвъртата седмица плодът на Джесика беше твърде малък, за да се види без лупа — дълъг около една пета от милиметъра. Беше ли истинско бебе? За Джесика — несъмнено.

— Паоло ще ремонтира кабинета — обясняваше тя. — Ще изхвърли всичко и ще го превърне в детска стая. Вече започна. Лавиците ги няма. Ще стане най-красивата детска стая на света.

И макар че състоянието й изглеждаше леко нереално, лекарят в Меган знаеше, че едва ли имаше нещо, което да попречи на раждането на детето й, докато бебето на Джесика все още се бореше за живота си.

И все пак имаше нещо странно.

Някак си бъдещето на бебето на Джесика изглеждаше по-сигурно.

 

 

Кат отпиваше от шампанското. Само тя и баща й пиеха шампанско от хладилника на „Шенянг Тайгър“. Докато наблюдаваше двете си бременни сестри — Джесика, преливаща от радост, Меган — по-сдържана, но все пак несъмнено щастлива от решението да роди бебето — Кат осъзнаваше, че бе оставила личния си живот на течението.

Меган имаше кариера и бебе на път. Балансирането на двете щеше да е трудно, но идната година тя щеше да е пълноправен лекар и майка. Независимо колко й беше трудно в „Хакни“, имаше нещо достойно за завист в този така пълен живот.

А Джесика — Кат не беше виждала толкова щастлив човек. Най-накрая имаше последното парченце от пъзела. Мъж, брак, дом — и сега бебе. Кат се радваше за нея. Защото знаеше, че без дете животът на сестра й щеше да стане горчив и безсмислен.

И си помисли: „Ами аз? Какво имам аз? С какво следващата година ще бъде по-различна от тази?“

Странно. Винаги е била напълно безскрупулна в професионалния си живот. Работеше здраво, знаеше кога е дошъл моментът да продължи напред, беше намерила пример за подражание в лицето на Бригите и не жалеше сили да й се хареса.

Но сега проумяваше, че в личния си живот е била безнадеждно пасивна, позволявайки да се носи, накъдето задуха вятърът. Кат се смяташе за интелигентна жена, което беше тайният й източник на гордост. Но живот на автопилот — колко глупаво беше това?

— Следващото поколение Джуъл е на път — обяви баща й, хванал ръцете на Джесика и Меган, но гледаше Кат с повдигната вежда. — Ти си наред, Кат.

— Без мен — отвърна тя. — Аз съм малко по-предпазлива от тях.

Рори — какъв беше проблемът? Той беше добър, внимателен и несъмнено луд по нея. Но миналото на Рори нямаше да се свие на земята и да умре. Не можеше. Никога. Заради детето. Заради бившата съпруга — винаги щеше да я има. Заради глупавата операция.

И докато наблюдаваше сестрите си и баща си, Кат се замисли какво й трябваше, за да бъде щастлива. Работа, която да обича, добро жилище, лично пространство. Децата никога не са били част от списъка. И сега не бяха. Ала може би имаше нужда от възможността да ги има.

Дори никога да не роди едно от тези малки изчадия, хубаво би било да знае, че може да има, ако поиска. Ако промени мнението си. Там беше проблемът с Рори. Не беше свикнала да има ограничения в избора си.

И все пак, докато седеше и слушаше оплакванията на сестрите си от умора, прилошаване и подути гърди — и се досещаше за неизреченото притеснение на Меган да отглежда дете в едностайния си апартамент в „Хакни“, Кат усети чувство, което не можеше да сбърка — то я заля и едва не загуби съзнание от мощта му.

Облекчение.

 

 

Изведнъж стана време Меган да тръгва. Имаше домашни посещения в „Съни Вю“ преди да се върне в кабинета. Кат също трябваше да се връща в „Мама-сан“. Взеха си довиждане при пожарната в Сохо с подредените в редица пожарни коли.

Джак и Джесика останаха още малко, защото и на двамата не им се прибираше. Отидоха до „Джон Луис“, качиха се на петия етаж и забравиха за времето сред детските колички, креватчета и спални комплекти. За много от нещата дори не можеха да се досетят за какво служат — капачки за контакти, устройства за притопляне на шишета, опаковки за пелени — все продукти на една индустрия, която се бе развила много от времето, когато дъщерите на Джак Джуъл бяха малки.

Не разговаряха за това, но и двамата знаеха какво си пожелават за бебето на Джесика и за бебето на Меган, която в този момент го носеше из „Съни Вю“, и това беше желание, породено сред стените на всеки разбит дом.

Семейство, изградено на много по-здрави основи от онова, което познаваха.

 

 

Рори отиде да се види с Меган. Тя го прие след края на работното си време — малък жест към стария й учител по карате вадо-рю. И двамата не го споменаха пред Кат.

— Направих си операция. Малко преди да се разведа. Знаеш. Вазектомия.

Ясно защо той не искаше да говори по телефона. Това беше голяма крачка в живота му. Такива неща не се решават по телефона.

— Мисля, че сестра ми е споменавала за това.

— А сега… ами не съм сигурен, че съм постъпил правилно. В смисъл, не исках повече деца със съпругата ми. Бившата. Тя също не искаше повече деца от мен. Но вероятно съм взел твърде драстично решение.

— Това е често срещан проблем.

Той се стъписа.

— Така ли?

— Бива ни в контролирането на броя на децата. Но не сме толкова добри в контрола над личния си живот.

— Искаш да кажеш, че не съм първият такъв случай?

— Какъв? Мъж да съжалява, че си е направил вазектомия? Повече са, отколкото мога да преброя. Виждала съм и жени, които са се подложили на стерилизация и след това горчиво са съжалявали.

— Мислех си, не знам… че съм единствен. Звучи глупаво сега, като го изричам на глас.

— Не е глупаво. Никой не споменава за тези неща, защото… какво говори това за теб?

— Че съм пълен идиот, който тотално е объркал живота си.

— Е, пресилваш малко. Исках да кажа, че показва, че си направил един или два лоши избора. Макар че, сигурна съм, тогава ти се е струвало добра идея. Как мога да ти помогна обаче, Рори?

— Искам да разбера дали операцията е обратима?

Подобно желание не беше ново за Меган. Дори при ограничения й опит в хирургията този разговор й беше познат. Може би точно така се ставаше истински лекар — да виждаш едни и същи сценарии на човешка болка, тъга и болести многократно, докато не започнеш да реагираш автоматично. Различното този път беше, че този мъж беше влюбен в сестра й.

— Първо, би трябвало да ти обяснят, че процедурата е необратима.

— Обясниха ми.

— Второ, не е трябвало да си я правиш, ако си смятал, че има и най-малката вероятност някога да съжаляваш.

— Знам. Така е.

— След всичко казано — разбира се, животът се променя. Една сутрин се събуждаш и светът изглежда различен. Не искаш деца от жената, за която си женен. Години по-късно срещаш някоя, с която би искал да имаш деца. Като например… не знам — сестра ми.

— Значи, процесът е обратим, така ли?

— Непрекъснато се случва. Не там е проблемът. Само че далеч не е сигурно, че ще можеш да направиш дете. Спермата ти едва ли ще има същата жизнеспособност като преди. Може би, а може би не. Има обаче едно нещо, което съм научила, откакто завърших медицина.

— Какво е то?

— Човек никога не знае. Трябва да ти кажа съвсем честно, шансовете не са големи. Такава е действителността. Съжалявам, че не мога да ти дам по-голяма гаранция.

— Няма нищо.

— И… о, не ми влиза в работата…

— Нищо, кажи.

— Мисля, че сестра ми не иска деца.

— Няма проблем. Даже напротив. Защото знаеш ли какво? Аз също не искам.