Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (7)

Глава 7

Всички ние сме чудо на природата, мислеше си Паоло.

Какви са шансовете на живота? На който и да е живот? На живота на всички? Като се замисли човек за всички несметни милиарди сперматозоиди, които попадаха на неплодородна почва, и безбройните яйцеклетки, предопределени да изминат дългото си пътешествие неоплодени, както и обективната невъзможност сперматозоид и яйцеклетка да се срещнат, цяло чудо беше, че изобщо някой се раждаше.

Всеки един от нас е ходещо чудо на два крака.

Той щракна контакта и лампите осветиха автосалона. Четирите коли на витрината блеснаха сред уличните светлини. Две Мазерати „Спайдър“, Ламборджини „Мурчелаго“ и най-хубавата — Ферари „Маранело“.

Паоло се спря за миг, развълнуван от гледката на тази аеродинамична метална красота, италианско производство. После набра кода на алармата.

Открай време заключването беше отговорност на Майкъл. Това се промени след раждането на Клои. Сега се налагаше Майкъл да си тръгва по-рано, а Паоло с радост се нагърбваше с допълнителните ангажименти. Работата отстъпва на второ място, когато имаш дете. Вече не е център на живота ти. Нека Майкъл се прибира у дома по-рано, за да се порадва на красивата си дъщеричка. За първи път през живота си Паоло завиждаше на брат си.

Алармата забръмча и Паоло се отправи към вратата с ключовете в ръка. После спря. Чу някакъв неприсъщ шум за това време. Идваше откъм офиса на Майкъл.

Паоло бързо набра кода отново и алармата замлъкна. Чуваше се приглушен говор. Той се огледа около себе си. Колко струваше всичко това? В този квартал намушкваха продавачите в магазините за шепа монети и пребиваха пенсионери за портмоне с монети колкото за консерва котешка храна. Наемите бяха евтини, както и човешкият живот.

Зад бюрото край входа имаше кутия с инструменти. Паоло я отвори възможно най-безшумно и извади един гаечен ключ. После със съзнанието за учестеното си дишане и с треперещи от страх ръце се отправи към тъмния офис, хванал ключа като копие.

Като нададе вик по-скоро от страх, отколкото от ярост, Паоло отвори вратата на офиса на Майкъл и светна лампите.

Вътре видя Джинджър върху бюрото, застанала на четири крака, полата бе вдигната над гърдите й, прашките — смъкнати около глезените, а зад нея помпаше — когато се предполагаше, че трябва да си е вкъщи с жената и детето — брат му Майкъл.

 

 

Когато останаха сами — Джинджър постави олимпийски рекорд по слагане на сутиен и обуване на прашки — Паоло зашлеви Майкъл колкото сила имаше, макар че брат му винаги беше в състояние да го надвие. Тази вечер не му пукаше. Беше побеснял и не се владееше, сякаш нещо безценно беше строшено.

— Идиот такъв! Не мога да повярвам. Имаш идеален живот и го захвърляш в канавката.

Лицето на Майкъл се изкриви в горчива усмивка. Върху наболата му буза се бе отбелязала червена следа от дланта на Паоло.

— Какво знаеш ти за живота ми?

Паоло се опита да го зашлеви отново, но Майкъл с лекота парира удара.

— Какво не разбирам, Майк? Че нещата вкъщи не са каквито бяха? Порасни. Сега си баща.

— Не разбираш как се променят. Жените. Когато родят. Не разбираш как се променят.

Паоло почувства как доводите му се изплъзват. Майкъл правеше нещата да изглеждат по-сложни. А те изобщо не бяха сложни.

— Разбира се, че се променят. Ти не си вече център на живота им. Така трябва да бъде.

— Лесно ти е да го кажеш. — Изведнъж си смениха местата и Майкъл беше разгневеният. Той се надвеси над брат си със стиснати покрай тялото си юмруци. — Мога да се справя с липсата на достатъчно сън — нощ след нощ, месец след месец. С това състояние на постоянна умора — мога да живея с него.

— Колко великодушно от твоя страна!

— Дори мога да се справя с отказа на Наоко от секс — продължи Майкъл. — Или с умората, заради която дори не се сещам за секс. С това, че вече не я привличам. Или каквато и да е причината. Мога да се справя.

— Майкъл, ти имаш това красиво детенце. Поне веднъж в живота си престани да мислиш с оная си работа.

Преди години Паоло се възхищаваше на лекотата, с която брат му общуваше с жените. На начина, по който те му налитаха, и на способността му да не се обременява с миналото. Сега точно тези качества изглеждаха като бреме. Паоло си мислеше, че Наоко — толкова различна физически от блондинките, с които Майкъл се движеше в Есекс — ще сложи край на това. Но сега се питаше дали някога щеше да има край.

— Когато една жена има дете, всичко се променя — изрече Майкъл, вече тихо. Искаше брат му да проумее. — Никога вече нямаш същото значение за нея. Никога повече няма да заемаш такова централно място в сърцето й.

— Имаш идеално семейство — продължи Паоло. — Наистина ли искаш да го съсипеш? Това ли искаш? Искаш Клои да израсне без баща? Като толкова много нещастни създания в този квартал?

Майкъл поклати глава.

— Струва ти се много лесно, а, Паоло? Мислиш си, че човек си намира работа, момиче, къща, ражда му се бебе, а после заживява щастливо.

— Какво повече можеш да искаш? Трябва да си благодарен. Трябва да се чувстваш късметлия.

— Не ме поучавай! Обичам дъщеря си, самодоволно копеле такова. Обичам и съпругата си.

— Показваш го по много странен начин.

— Само че детето не осмисля живота ти. Не и ако си мъж. То е съперник. А ти не можеш да се мериш с него, просто не можеш. — Майкъл взе гаечния ключ от ръката на Паоло и го постави внимателно на масата. — Тя си намери човек, който е много по-достоен за обичта й. Дъщеря ни. И какво да правя аз?

— Прибирай се вкъщи, Майкъл. И си помисли какъв късметлия си.

— Жената се променя, когато стане майка. Не знам как да ти го обясня. — Майкъл се усмихна на по-големия си брат. — Като че ли се влюбва в друг.

 

 

— Горкото ми, момиченце! — възкликна майката на Меган. — Колко ужасно, че трябва да преживееш това!

Оливия въведе най-малката си дъщеря в апартамента. Токчета и грим, забеляза Меган, докато майка й чаткаше по пода. Ходи на високи токчета и с грим дори когато е сама вкъщи!

— Всяка жена го е преживяла. На мен самата ми се наложи преди втория сезон на „Викарият“. Много преди това също — преди баща ти дори… — имаше един фотограф, който ми помагаше да си направя портфолио.

Оливия, която рядко докосваше децата си, погали Меган по гърба и се вгледа изпитателно в дъщеря си. Все така красива, отбеляза Меган. Разбираше защо нейни връстници се обръщаха след майка й.

— Трябва да ти кажа, мила, че не изглеждаш много зле.

— Ще го задържа.

— Какво?

— Не го направих, мамо. Ще родя бебето.

— Но защо така реши?

Меган сви рамене. Не можеше да каже на майка си за госпожа Съмър. Не можеше да обясни, че да имаш дете е трудно, но в сравнение с аборта е за предпочитане. Как да обясниш чувството, че изтръгват нещо от теб? Тя приседна на дивана. Пристъпите на прилошаване отшумяваха, заместени от усещането за постоянна умора.

— Искам да го родя — заяви простичко Меган. — Искам това бебе.

— Но ти си твърде млада да имаш дете!

— На двайсет и осем съм, майко. Малко по-възрастна от теб, когато си родила Кат.

— Аз бях омъжена, мила. С халка на проклетия ми пръст. И все пак това си беше една шибана катастрофа.

— При мен няма да е катастрофа.

— А бащата? Него къде го слагаш?

— Бащата е извън картинката.

— Меган, имаш ли представа с какво се нагърбваш? Безсънните нощи, изтощението, плача, нааканите пелени и пристъпите на истеричен рев?

— Да си майка само това ли означава? — въздъхна Меган. — Знам, че ще е трудно. Знам, че това ще е най-трудното нещо в живота ми.

— Представа си нямаш! Трудно е дори когато имаш съпруг, бавачка и тлъста сумичка в банката. Опитай се да се справиш сама с жалките подаяния, които ти отпуска държавната здравна система.

— Джесика обеща да ми помага.

— Джесика си има собствен живот.

— Тя няма да се отметне. Знам го. Каза, че й е втръснало да обикаля по магазините, да ходи на козметик и да чака Паоло да се прибере. Джеси с радост ще гледа бебето, докато съм на работа.

— А какво ще стане, ако тя най-накрая забременее?

Меган не беше мислила за това. След всичко, което беше видяла по болниците и лекарските кабинети, възможно ли беше майка й да знае повече от нея? Побиха я тръпки. Ами ако няма кой да й помага? С какво се захващаше? Видя безкрайните години напред — една осемнайсетгодишна присъда. После видя изрисуваното лице на майка си, изкривено от тревога, и си помисли, че вероятно човек никога не може да се освободи от децата си.

— Какво ще стане с кариерата ти? За какво ти бяха годините учене и десетките изпити?

— Няма да се отказвам от работата. — Не прозвуча много убедително. — Разбира се, че ще работя. Не мога да си позволя да не работя. Както каза, нямам халка на пръста си.

— Какво глупаче си ти, Меган!

Гласът на майка й трептеше от неодобрение.

— Защо си ми толкова ядосана?

— Защото си похабяваш живота!

— Заради това ли е? Или мразиш мисълта, че ще станеш баба? Защото едно внуче ще бъде окончателното доказателство, че вече не си в първа младост?

— О, не ставай смешна!

— Моля те. Не искам да се караме, мамо. Искам да бъдеш щастлива.

— Щастлива? Дъщеря ми се държи като някаква малолетна глупачка и иска аз да съм щастлива?

— Искам да обичаш бебето. Искам да си щастлива.

— Тогава си тръгвай — отсече Оливия. — Щом искаш да съм щастлива — просто си тръгни.

Меган го стори и за първи път усети суровата действителност от новия си живот. Къде щеше да спи това безименно нереално в представите й бебе в тесния като кутийка апартамент? Дали силната музика от съседите на долния етаж щеше да му пречи да спи? Какво щеше да прави, докато Меган бе на работа? Дали Джесика щеше да е в състояние да се грижи за него през деня, ден след ден, сякаш това й е работата? Какви щяха да са нощите й със спящото — или ревящо — бебе до нея?

После Меган си направи първата ехография и макар че съмненията и мрачните мисли не изчезнаха, някой или нещо, сякаш й нашепваше: „Това е правилно, постъпваш правилно.“

 

 

Кат се промени, след като Меган реши да задържи бебето.

Рори не можеше да го проумее, но изведнъж тя започна да се държи като че ли операцията му е голям проблем.

Срязването. Клъцването. Усмиряването на топките. В миналото това изобщо не беше проблем. Тя не искаше деца! Бог му бе свидетел, и той не искаше деца. Така че вазектомията беше нещо като допълнителен плюс. После Меган се отказа от аборта и всичко се промени.

Вероятно промяната имаше нещо общо колкото с Меган, толкова и с бившата му съпруга. Един ден Али се появи да вземе Джейк, водейки със себе си петгодишната Сейди.

Несъмнено у Али имаше нещо въздействащо. Рори не можеше да го отрече, независимо че любовта им отдавна беше погребана и забравена.

Али беше дребничка и руса, беше успяла да се запази — стегната, с тен и съхранена хубост, която не изглеждаше абсурдна за възрастта й. Излъчваше вроден авторитет. Джейк омекваше пред рязкото й властно присъствие, както сега, когато събираше багажа си под зоркия й поглед и го товареше в голямото й беемве X5 — напълно подходящо да вози Сейди на уроци по балет.

— Защо Джейк-Джейк стоя тук, мамо? — попита Сейди.

— Просто прекара малко време с татко си, миличко — отвърна Али, — а сега е време да се прибира у дома.

— Винаги е добре дошъл. Моето момче — каза Рори и потупа сина си по гърба.

Прегърбен от тийнейджърска свенливост, Джейк продължи да си събира компактдисковете, разпилени по цялата масичка, без да поглежда баща си в очите.

— Следващия път може би ще остави тревата вкъщи — вметна спокойно Кат.

Рори и Али се вторачиха в нея.

— Мамо? — обади се Сейди.

Кат знаеше, че е грешка да се обажда. Но не можеше да се въздържи. Само защото Рори и Али бяха принудени да лавират из емоционално минно поле, не означаваше, че тя трябва да се преструва, че Джейк не е ходещ кошмар.

— Какво искаш да кажеш? — извиси глас Али.

— Че Джейк е малък да взема наркотици — поясни Кат.

— Кат! — предупредително изрече Рори.

— Как смееш! — възкликна Али. — Как смееш да си вреш носа в семейните ни работи?

— Не можах да се въздържа. Съжалявам. Просто казвам, че му позволявате твърде много.

— Готов съм, мамо — рече Джейк.

Сейди го хвана за ръката и лицето й грейна в усмивка.

— Джейк-Джейк — каза тя.

— Синът ми е под огромно емоционално напрежение — произнесе Али с треперещ от вълнение глас. — Но не очаквам човек като теб да го разбере.

— Човек като мен?

Али опъна устни в усмивка.

— Човек, който няма собствено семейство.

— Аз имам семейство — възрази Кат, като се опита да запази спокойствие. — Вярно е, че нямам деца, но да не си посмяла втори път да ми кажеш, че нямам семейство.

После си отидоха, а Рори се опита да я успокои. Твърде късно. Кат беше бясна — на Рори, че се оставя бившата му съпруга да го тъпче. На Джейк, че се набърка в живота й. На Али, задето се държа като безчувствена самодоволна кучка. И на още нещо, което не можеше да определи. Което имаше нещо общо с ограниченията в живота й. Не желаеше ограничения в живота си. Искаше да има неограничена свобода на избор.

— Кат?

— Отивам си.

— Остани! Хайде де. Най-накрая сме сами.

— Тя наистина си е запазила правото на избор, нали?

— Кой?

— Как кой! Бившата ти съпруга. Али е получила втори шанс, не е ли така? Втори брак, още едно дете, нов живот. Бракът ви е бил само за загрявка. Нейната репетиция. Животът й е дал втора възможност.

— Защо си ми толкова ядосана?

Тя се обърна към него с пребледняло от гняв лице и насълзени очи. Гледката го уплаши. Губеше я, а това беше последното нещо, което би искал.

— Защо си си направил тази глупава операция? Защо? Да се подложиш на такова нещо! Да го направиш за тази студенокръвна кучка, която е заченала от първия срещнат мъж. Защо?

Рори вдигна ръце.

— Защото… защото не искахме повече деца. Защото тогава това ни изглеждаше правилно.

— Но тя получи втори шанс, а ти не. Ти си вързан към миналото и шибаните му проблеми. А аз заедно с теб. Аз също съм вързана към миналото ти. Ти не само си ограничил възможностите си, Рори. Ограничил си и моите.

— За какво е всичко това? Меган е бременна и на теб изведнъж ти се прииска да имаш собствено дете? Говориш, сякаш искаш дете.

— Не е това. Къде ще го вместя това дете, за Бога! Но защо не си остави вратичка? Али го е направила.

— Не мога да ти дам дете, Кат. Знаеше го от самото начало.

— Знам. Че защо ли ти е? Ти си обърнал тази страница, нали? Оставил си следа. А аз дори не искам дете, не е ли така?

— Тогава къде е проблемът?

Кат поклати глава. Не можеше да му го обясни. Не й се бе приискало да има дете. Наистина. Само че искаше да е част от семейство. Когато Али й каза, че няма семейство, това я жегна до дъното на душата й.

Кат започваше да разбира, че децата ти дават гаранция за бъдещето. Дават ти ново семейство, когато старото започва да се разпада; когато всички поемат по собствен път и започват да създават свои семейства със съпрузи и деца. Без деца имаш само настояще и сенките от миналото.

Рори се вгледа в Кат и видя как гневът й отшумява. Знаеше, че не иска друга жена, само нея. Но когато тя излезе през вратата, той не се опита да я спре.

Жените схващат нещата погрешно, рече си Рори. Вярват, че са жертви на някакъв отброяващ времето биологичен часовник, а мъжете могат да имат деца, докогато си поискат. Но това изобщо не беше вярно.

Защото се изморяваш. Изминал си това пътуване — от безсънните нощи, когато детето ти не спи, понеже му никнат зъби, до безсънните нощи, когато то е будно, понеже взема наркотици — и това те изтощава. Просто те оставя без сили.

Дори без операцията, развода и цялата жлъч между него и бившата му жена на Рори пак щеше да му е трудно да се подложи на всичко това отново. И дори да можеше, щеше да е абсурдно да се реши да го преживее на неговата възраст. Когато детето навършеше шестнайсет, той щеше да е на шейсет. Достатъчно тежко беше на четирийсет да се разправяш с тийнейджър. Как би могъл да се справи като старец?

Щеше да му коства много да реши да се подложи отново на това.

Човек наистина трябваше да обича някого много силно.

 

 

Меган стисна ръката на Джесика, когато лекарят изстиска студения гел върху корема й и натисна силно с уреда.

Натискът беше силен, твърде силен, но безпокойството се изпари, когато то се появи на монитора, бебето на Меган, това непланирано малко човече, което изглеждаше като извънземно насред снежна буря.

Главата му беше прекалено голяма, пръстите — като нишки на паяжина, а очите без клепачи — невиждащи и всевиждащи. Меган и Джесика се засмяха на глас от радост и изумление. Меган погледна сестра си и усети прилив на благодарност заради обичта и великодушието й, това, че й държеше ръката и споделяше този момент с нея. Джесика беше развълнувана и трогната не по-малко от Меган. Сякаш, помисли си Меган, бебето принадлежи й на двете.

Меган погледна към мъглявия профил на монитора и почувства връзка, каквато не бе изпитвала към друго човешко същество. Бебето беше част от плътта и кръвта й и едновременно с това някак си съвсем отделно, хем познато като собственото й лице и в същото време загадъчно като ангел. Беше просто един неясен черно-бял образ на екрана. Лекарят вероятно виждаше дузина такива на ден. И въпреки това предизвика у Меган чувства, каквито не бе подозирала, че съществуват.

Може би съседите под нея щяха да надуват музиката. Може би щеше да има дни, в които Джесика нямаше да може да гледа бебето. Може би щеше да е по-трудно, отколкото си представяше. Ала всички тревоги изчезваха при вида на този неясен образ. Как можеше да се притесняваш за съседите или безсънните нощи, когато пред теб се извършва магия?

На тръгване й дадоха късче черна гланцирана хартия със сърцераздирателния профил на огромната глава на бебето. Това малко извънземно насред снежна буря! Първата снимка на бебето.

Казаха й термина — дата, която й изглеждаше нелепо далечна, почти безсмислена, сякаш избрана наслуки от календара. Ала тя знаеше, че щеше да настъпи.

И знаеше, че това бе дата от съвсем различен живот.

 

 

Джесика и Паоло обсъдиха с лекаря възможността за оплождане по метода инвитро.

Паоло беше поразен от разговора — поразен от цената (хиляди) и още повече от шансовете (около едно на три шанс за успех, при това в най-добрия случай).

Но преди всичко беше шокиран да чуе, че няма време за губене.

— Но тя е само на трийсет и две! — възрази на лекаря.

— Именно — отвърна той. — Всяка жена се ражда с определен брой яйцеклетки. След трийсет и пет се отбелязва рязко влошаване на плодовитостта. По-добре да започнем, преди възрастта ви да напредне твърде много. Един Бог знае колко цикъла ще са ви необходими.

— Искам да го направя — заяви Джесика по пътя за вкъщи. — Не ме интересува как ще съберем парите. Не ме интересува колко пъти ще трябва да опитваме. Искам да го направя сега.

— Какво казва сестра ти?

— Меган?

— Смята ли, че инвитрото е добра идея?

— Не съм разговаряла с нея по този въпрос. Има си достатъчно грижи в момента. Не искам да се притеснява, че няма да съм свободна да гледам бебето й. Нали разбираш. Когато забременея по метода инвитро.

Техният семеен лекар ги насочи към една частна клиника в провинцията, в Есекс, с един от най-добрите проценти на успеваемост в света. И Паоло се съгласи, защото би направил всичко за Джесика. Почти всичко.

— Няма да позволя тази история с бебето да ни раздели, Джес — каза й той, когато тя влезе в спалнята вечерта.

— Какво?

— Никога не съм се оплаквал. И няма да го направя. Всички тези изследвания и консултации. Изпразването в чашки и останалото. Съобщенията ти по мобилния телефон да се прибирам вкъщи и да правя секс с теб, защото си в овулация. Съгласен съм с всичко. Искаш инвитро? Добре. Но няма да позволя това да ни раздели.

— Защо да ни разделя?

Той седна на леглото и обърна лицето й към себе си. Обичаше това лице.

— Защото то се превърна в най-важното нещо. По-важно от теб и мен. Тази история с бебето — вече тя контролира живота ни.

— Знаеш, колко много означава за мен.

— Естествено, че знам! Но ако не стане, ако никога не успеем — е аз ще продължа да те обичам. Зная, че искаш дете. Аз също. Обаче то не е най-важното нещо в живота ми. Ти си най-важното нещо, Джес.

Тя поклати глава.

— Никога няма да е същото като преди. Когато се любехме, щом ни се приискаше. Не разбираш, Паоло. Ако нямам дете, каква е ползата от мен?

— Ползата от теб? Дори да нямаш дете, ти ще продължиш да си все така красива, умна, мила и секси.

— Не съм секси.

— Напротив, секси си, ти малка секси кучка. — И двамата вече се усмихваха. — Знам, че искаш дете, Джес. Нека да опитаме метода инвитро. И ако не се получи, да опитаме отново. И отново. Дори ако се наложи да продадем всичко.

Тя положи ръка над лакътя му и стисна ръката му, като масажираше извивката на мускула, напипвайки костта. Това беше мъжът, с когото искаше да изживее живота си.

— Благодаря ти!

— Но ако не успеем, ако не се получи, нека не преставаме да се обичаме. Защото няма да го понеса.

— Аз също.

— Обещавам ти да похарчим всяко пени, което имаме, за инвитрото, но искам и ти да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Че понякога ще преставаме да мислим за бебето и ще се любим не защото искаме бебе, а защото все още се желаем.

Усмивката й стана по-широка.

— Обещавам.

Целуваха се известно време, съблякоха се и тя си обу обувки с високи токчета от „Джими Чу“ — съпругът й беше мъж с много традиционни вкусове и тя знаеше колко обича високи токчета в спалнята. После се изправиха и нагласиха вратата на гардероба, така че да могат да се гледат в голямото огледало.

Бебето на Паоло и Джесика беше заченато точно тази нощ.