Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (4)

Глава 4

Това беше любимият й момент от седмицата.

Когато градските улици опустяваха и светлините в Лондон угасваха, Кат удобно настаняваше издълженото си тяло в колата му и затваряше очи веднага щом главата й докоснеше облегалката.

— Боже — въздъхваше, — гроги съм.

— След малко се прибираме вкъщи — казваше той.

Винаги я вземаше от ресторанта след работа в събота. Докато „Мама-сан“ затвореше и последният пиян клиент беше натоварен на такси, а кухненският персонал и сервитьорките — нахранени и качени на процесия от мини-таксита, докато Кат заключеше ресторанта, вече почти се зазоряваше.

Тези съботни нощи и неделни утрини бяха любимото им време. Двамата изпиваха по питие в апартамента му, изкъпваха се заедно и се любеха лениво, докато не се отпуснеха изтощени в прегръдките си.

Неделята означаваше късна закуска в непосредствена близост до Фулъм Роуд, с купчина вестници и пресни понички в малко кафене — тяхното тайно място, където можеха да наблюдават преминаващите хора и да си представят, че са в „Челси“ през шестдесетте. През тези разкошни часове на безгрижие мечтите им се покриваха напълно. Кат бе намерила свободата, за която беше жадувала от дете, а Рори — спокойния живот, който бе търсил след края на брака си.

Но не и тази нощ. Рори отключи входната врата на апартамента си, в който не би трябвало да свети и да се чува музика. Ярко осветление и оглушителна музика.

— Сигурно Джейк е дошъл — каза Рори.

Джейк беше петнайсетгодишният му син, който живееше с майка си и идваше при Рори по празниците. Изключенията от правилото бяха вечерите, когато скандалите с истерични крясъци завършваха с демонстративното напускане на апартамента и отиване при баща му. Рори се намръщи. Какво беше станало този път? Той се обърна към Кат с извинителна усмивка.

— Дано не възразяваш — каза.

— Няма нищо — отвърна Кат.

Беше очаквала с нетърпение да остане сама с Рори и да се усамотят от останалия свят. Само че какво можеше да каже? Мъжът, с когото беше, имаше дете и ако искаше да бъдат заедно, трябваше да приеме факта. Освен това харесваше Джейк. Когато се запозна с него преди три години, той беше свито и добро дванайсетгодишно момче, което изживяваше тежко развода на родителите си. Кат веднага го заобича, виждайки в него раните от собственото си детство. Джейк беше силно привързан към Рори и лесно се разплакваше — човек трябваше да има сърце от камък, за да не изпита топли чувства към него. Ала Кат трябваше да признае, че е трудно да разпознае слънчевото дванайсетгодишно хлапе в този недодялан тийнейджър, в който се бе превърнал Джейк.

— Каква е тази музика? — усмихна се широко Рори, когато влезе в стаята. — „Нирвана“?

Джейк — пъпчив, върлинест и с качулка на главата, с бушуващи хормони — се бе изтегнал на дивана, а от устата му висеше саморъчно свита цигара.

— „Нирвана“? — възкликна подигравателно. — „Нирвана“?!

До него седеше друго момче с вълнена шапка. Кат се запита защо носеха вътре дрехи за навън? Какво му беше готиното?

— „Нирвана“ — закикоти се другият младеж. — „Нирвана“!

— Това са „Уайт Страйпс“ — обясни Кат. — Нещо от „Слон“, нали? „Топка и бисквита“, ако не се лъжа. Излагаш се, Рори.

— Звучи малко като „Нирвана“ — оправда се глуповато Рори.

Джейк завъртя очи към тавана.

— Изобщо не звучи като шибаната „Нирвана“!

— Мери си малко езика — направи му забележка Рори. — И отвори, моля те, прозореца, щом ще пушиш тази гадост.

— Мама няма нищо против.

— Майка ти не живее тук. Няма ли да поздравиш Кат?

Джейк изсумтя.

— Здрасти, Джейк. Как е? — поздрави Кат с онзи приветлив тон, който сякаш пазеше само за него.

Приятелят му се казваше Джъд. Джъд беше планирал да спи при Джейк, докато не бе възникнал някакъв спор с майката на Джейк. Подробностите не бяха ясни. Доколкото разбираше Кат, беше свързано с тридневна пица, непрани чорапи и отношение към дома като към хотел. Затова Джейк и приятелят му бяха потърсили убежище при баща му.

Кат съжали Джейк. Тя знаеше какво е майка ти и баща ти да живеят своя си живот в различни домове. Това чувство за безизходица й беше добре познато. Всъщност този Джейк все още бе същото уязвимо дете, което познаваше до неотдавна.

Ала съботната й нощ беше провалена и й бе трудно да пропъди мисълта, че родителите съсипват първата половина от живота ти, а после нечии чужди деца съсипват втората половина.

Е, сега майка й би се засмяла.

 

 

Нямаше сластно любене за Рори и Кат тази нощ и изпиването по чаша вино беше някак формално, като по навик.

Изгълтаха набързо виното, докато в дневната „Уайт Страйпс“ отстъпиха пред хип-хопа, гърмящ от телевизора. Кат се опита да прикрие разочарованието си заради Рори, защото той беше най-добрият и нежен мъж, който беше срещала досега, и вярваше, че го обича.

Беше изморена до смърт. Когато се мушнаха под завивката, двамата се сгушиха един зад друг и скоро след това тя заспа дълбоко въпреки думкането и каканиженето, което се чуваше от телевизора.

Рано призори се събуди много жадна и само по бикини и белия халат за карате, измъкнат от коша с мръсно пране, дошляпа до кухнята в притихналия апартамент.

Ахна, когато запали лампата. Джейк и Джъд седяха по боксерки и дъвчеха препечени филийки.

— О, извинете — каза Кат и извади набързо бутилка „Евиан“ от хладилника, като се отказа от чаша, тъй като чашите бяха в шкафа, което би означавало да се приближи до грубоватите бели крайници на двамата тийнейджъри.

Когато затвори вратата на спалнята след себе си, тя чу гласа на Джъд и общ гробовен смях.

— Не е зле за старо момиче като нея — прозвуча коментарът му.

 

 

Майкъл доближи ухилената си физиономия до мърлявото лице на дъщеря си.

— Чия е тази мръсна муцунка? — попита той. — Коя ми е тази дундичка-мундичка? Коя, коя? Сладка дундичка-мундичка! Сладка, сладка! Клои ли е? Клои?

Клои гледаше баща си безизразно.

После се оригна и оригването беше съпроводено с малка струйка повърнато пюре от еко зеленчуци, които изригнаха от устата й и потекоха по брадичката й с трапчинка.

Принудена да слуша тези безсмислени глупотевини, Джесика си помисли: „Че кой не би повърнал след всичко това?“

— Ооо, да не би татковата дундичка-мундичка да я боли пупата? Боли ли я? Боли?

Не може това да е добре за нея, помисли си Джесика. Да говориш на едно бебе като че ли току-що са ти направили пълна лоботомия — не може да бъде добро за развитието й. Но пък какво ли разбирам аз?

Нищо, това разбирам аз.

Докато Наоко почистваше повърнатото от лицето и дрехите на дъщеря си, Майкъл се завтече да донесе цифровата камера за хиляда лири, купена специално, за да запечата повръщането на Клои за бъдещите поколения.

Наоко извади Клои от високото й столче и внимателно я остави да стъпи на пода. Клои ходеше. Е, не точно. По-скоро се олюляваше, помисли си Джесика, докато наблюдаваше племенницата си да пристъпва с мрачната решителност на пияница, който се опитва да запази равновесие, с родителите си от двете й страни като добродушни загрижени полицаи.

— Ще стане много сладка, като й пораснат коса и зъби — отбеляза Джесика.

Майкъл, Наоко и Паоло я погледнаха, сякаш беше изрекла непростимо богохулство.

— Още по-сладка — бързо додаде тя.

— Тя има коса и зъби — усмихна се Наоко, като погали светлокафявия мъх по главата на дъщеря си. — Нали, Клои-чан?

Клои се усмихна, откривайки четири миниатюрни зъбчета, две горе и две долу зад влажната й розова уста. После се друсна на опакованото си с памперс дупе, ококорила от изненада кафявите си очи. Четирима възрастни се втурнаха да й помогнат.

— Ела при чичо Паоло!

Само че Клои не искаше при чичо Паоло. Тя се прилепи към майка си и зарева с пълно гърло, втренчена в Паоло, сякаш той току-що се беше покатерил през прозореца с електрически трион в ръка.

Клои се променяше. Преди няколко месеца, когато си беше бебе, не се интересуваше кой ще я вдигне и ще я гушне. Но сега, само месец преди първия й рожден ден, оставила вече бебешката възраст зад гърба си, тя се вкопчваше в родителите си и проявяваше подозрителност към всички останали. До неотдавна се задоволяваше да лежи по гръб и да й се възхищават. Но сега се превръщаше в малко човече със свои предпочитания, предпазлива към света.

Паоло беше съкрушен. Представяше си, че Клои ще го заобича, както той я обичаше. Ала тя вече му бе обърнала гръб.

Джесика беше доволна, че времето на прегръдките на Клои беше приключило. Когато като новородено я бе държала на ръце, нещо странно се бе случило вътре в нея. Беше много повече от желанието да има собствено дете. Бе ужасното съзнание, че е създадена на свой ред да роди и може би никога няма да изпълни предопределението си.

За Джесика имаше хиляди поводи за унижение при всяко гостуване у Майкъл, Наоко и Клои. Не можеше да понася съжалението на девера си и съпругата му. Те бяха свестни хора, но от чувството, че е непълноценна жена, й бе достатъчно зле, без да се налага да понася загрижените и съчувствени погледи. Фактът, че съчувствието беше искрено и добронамерено само влошаваше положението.

Тя разбираше радостта от дъщеря им — ако Клои беше нейно бебе, Джесика не би я оставила и за една минута. Но къде свършваше разбираемата несдържана радост и започваше непоносимото и нетърпимо самодоволство?

Независимо от всичко трябваше да се държи като възпитан гост и да изразява удивлението си колко много е пораснала Клои от последния път (преди една седмица). Да слуша с жив интерес как Майкъл обсъждаше развитието на ходенето на Клои по голяма нужда или как Наоко, самозабравяйки се, не спираше да говори за хранителните навици и постоянно менящия се ексцентричен вкус на дъщеря си.

Оставете ме на мира, мислеше си Джесика. Не ми стига това, че не мога да имам собствено дете! Наистина ли трябва да ръкопляскам възторжено на всяко чуждо бебе?

Джесика знаеше, че Наоко е добра жена, а Паоло и Майкъл са близки, както тя със сестрите си. Обективно погледнато, Клои бе хубаво бебе — весело, енергично и очарователно. По някакъв свой си плешив, беззъб и по старчески незадържащ начин.

Джесика вече не искаше да идва тук на неделен обяд. Просто й беше твърде тежко.

— Извинете ме — каза със застинала усмивка, която използваше като защита около чуждите бебета.

Напусна набързо стаята, където Наоко държеше плачещата зачервена Клои, Майкъл галеше (като се замислиш) притеснително голямата глава на дъщеря си, а Паоло пазеше почтителна дистанция като незначителен член на дворцовата свита. Дори не забелязаха излизането й от стаята.

Джесика трябваше на всяка цена да посети банята, но из цялата къща бяха поставени тези проклети бебешки врати. Сега, когато Клои вече не лежеше само в креватчето, всяка площадка и стълбище трябваше да бъдат обезопасени. И то заради единайсетмесечно дете, което едва се придвижваше от дивана до масичката (многобройните дистанционни управления бяха източник на несекващ жив интерес от страна на лепкавите пръстчета на Клои), викторианската къща беше превърната в затвор със строг режим.

Клои със сигурност не можеше да премине през тези вратички, които затрудняваха дори възрастен човек. Трябваше да намериш малкото копче отгоре, да го натиснеш и едновременно с това да повдигнеш вратичката. После трябваше да прескочиш долния праг, без да се проснеш по очи. Джесика успя да преодолее три вратички, преди да се заключи в банята. Там опасенията й се потвърдиха. Цикълът й беше започнал.

Още един месец на провал. Още един месец, през който щеше да изпитва чувството, че който и да я бе създал, трябваше да я бракува. Още един месец, когато отново щеше да види разочарованието в погледа на съпруга си, без да посмеят да изкажат онова, което им беше на сърцата — че този брак можеше да си остане завинаги без деца.

Отгоре на всичко цикълът й беше съпроводен с разкъсваща болка, която би накарала всеки мъж да се моли да спре. Няма да заплача, помисли си Джесика. Няма да ме видят как плача.

Само че трябваше да се махне. Трябваше да намери място, където да свали застиналата усмихната маска, да си вземе душ и да се сгуши в обятията на съпруга си. Затова тя почти изтича от банята, спъна се от металната пречка на една отворена вратичка и поемайки внезапно въздух, се строполи по лице.

Когато Джесика се завърна в дневната, Майкъл беше коленичил и играеше на криеница с Клои, чиито сълзи бяха изсъхнали и тя надаваше писъци от удоволствие — говорим за честа смяна на настроенията! — а Наоко осведомяваше Паоло за последните новини от кухнята.

— Опитах да й дам броколи със сладък картоф, но най-смешното е, че тя отказва да яде зелени неща. — Боже мили, Джесика, добре ли си?

Джесика се засмя приповдигнато, с цицина с големината на топка за тенис, която пулсираше на челото й, удареното място на пищяла й туптеше, а дланите на ръцете й бяха зачервени и охлузени от килима.

— О, добре съм, добре съм — отговори тя, като се обърна весело към съпруга си: — Кога стана толкова късно?

 

 

Качиха се в колата и тя изля всичко, което й се беше насъбрало, пред Паоло.

— Забелязал ли си, че напоследък на всички им се раждат бебета? На гейове. Лесбийски двойки, които не биха докоснали дори с пръчка нещо с пенис. Шейсетгодишни италиански баби с по един келяв яйчник. Дори четох някъде, че може да започнат да правят бебета от абортиран плод — какво ще кажеш? Някой, който никога не е бил роден, може да има бебе. Но не и аз.

Седяха в синьото ферари на Паоло пред къщата на Майкъл и Наоко. Колата беше привилегия за братя Барези, но също така и необходимост. Майкъл често повтаряше на Паоло, че не можеш да продаваш италиански коли, а да идваш на работа с Форд Мондео. На алеята беше паркирано червеното Маранело на Майкъл, както и беемве с бебешко столче на задната седалка.

— Те не го правят, за да ти причинят болка. За да ни заболи. Не искат да ни го навират в лицето, но са толкова щастливи с бебето си, че не могат да се въздържат. Не го правят нарочно.

— Знам — каза Джесика и оброни глава.

Ние бихме били същите, помисли си той. Ако имахме бебе с Джесика, щяхме да го обичаме, без да се интересуваме кого нараняваме. На Паоло му се струваше, че семействата с бебета се интересуваха по-малко от останалата част от света.

Защото бебето ставаше твоят свят.

— Знаеш ли какво ми каза брат ми? Каза, че с Наоко не са правили секс от седем седмици.

Джесика го гледаше втренчено.

— Ти слушаш ли ме?

— Слушам те. Просто казвам.

— Какво? Какво казваш?

— Казвам, че и при тях не е идеално. Знам, че Клои е страхотна. Знам колко много искаш собствено дете. Наше дете. Но просто ти казвам. Нещо става с тях. Не знам как да го обясня. Като че ли откакто се роди Клои, между тях е застанало нещо.

— Тя е по-млада от мен — отбеляза Джесика, без да го чува. — Наоко. Четири години по-млада. На възрастта на Меган. Когато Наоко стане на моите години, Клои ще тръгне на училище.

— И при тях не е идеално — настоя Паоло.

Разговорът му с Наоко го бе стреснал. Снаха му имаше докторска степен от университета „Рединг“. Когато се запозна с Майкъл, работеше като археолог. А сега говореше единствено как тази седмица Клои предпочитала кафяво пюре пред зелено.

Паоло обичаше малката си племенница. Заобича я още щом я зърна. Знаеше, че винаги ще я обича. Само че в дъното на сърцето си таеше някои съмнения.

Не възразяваше срещу унижението да свършва в пластмасова чашка. Не се чувстваше по-малко мъж само задето част от сперматозоидите му бяха мързеливи копелета, които не можеха да намерят пътя до яйцеклетката на Джесика.

Лекарят му беше казал, че просто трябва да продължат да правят секс. Много хора зачеваха бебета при много по-лоши прогнози. И каквото и да трябваше да изтърпи жена му — безкрайни изследвания, ехографии, лапароскопията, каквото и ново унижение да им хрумнеше — Паоло щеше да е неотлъчно до нея. Винаги. Тя беше жената за него. Знаеше го от първия миг, в който видя лицето й.

Ала се питаше дали ще го бива в тези бащински веселби — безкрайните игри на криеница и задълбочения анализ на „акането“ (Исусе, брат му — изпеченият сваляч, великият женкар, дон Жуан на Дагънхъм — внезапно беше започнал да говори като малко дете) и в гледането — на бебето — всяка секунда от деня да не се удари в масичката, да не пропълзи през прозореца или да не се задави с дистанционното.

Сякаш след създаването на този нов живот с твоя беше свършено. Майката природа беше приключила с теб.

Имаше и друг парадокс. Любовният живот на Паоло с Джесика беше станал безрадостен и отчаян, защото се опитваха да си направят бебе, а любовният живот на Майкъл с Наоко никакъв го нямаше, защото те имаха дете.

Някога Майкъл беше луд по Наоко. Единствената причина, поради която Майкъл се отказа от съботния футбол в парка, бяха допълнителните час и половина с Наоко под юргана. Но това беше преди да се роди бебето.

Паоло продължаваше да иска дете с Джесика.

Най-неотложната причина бе, че го искаше, защото знаеше, че това ще я направи щастлива. А това не беше ли една добра причина, за да създадеш едно дете?